понеделник, 6 февруари 2017 г.

Катерина Венедикова. ЕПИГРАФСКИ ПАМЕТНИЦИ, ПОСВЕТЕНИ НА ПРОСВЕТАТА, ОБРАЗОВАНИЕТО И КУЛТУРАТА

Изследването обхваща епиграфски паметници на арабско писмо от османско време за строеж и ремонт на училища (три от тях за българи) и библиотеки (използвани и от българи).  То се простира и върху текстове, които са посветени на лица, участващи в дейности, свързани с образованието и културата – преподаватели, учители, ученици; краснописци, писари, подвързвачи на книги и пр. (Представителите са предимно мюсюлмани). Засягат се и някои проблеми, свързани с изучаването на османотурски език от българите през периода на новобългарското образование. Става въпрос и за българите – автори на учебници, помагала и речници по османотурски език. Четири от паметниците се съхраняват в различни музеи, други стоят на сгради, за които са били предназначени или се намират в гробища, за трети черпим данни от различни писмени източници. 
     Най-ранния текст на надпис на арабско писмо на училище в България ни предава Евлия Челеби. При описанието на забележителностите на град Пловдив той се спира и на учебните заведения там и съобщава: “А в Долната Чаршия, над вратата на Деде мектеби – Училището на Деде‘то (деде, букв. дядо, дедец е духовно звание) е хронограмата: [1] Ruh-ı Kudsi kasd edip tarih ana [2]Dedi tarihin Bekir “ Hayrun cemil” Sene 982/1574 (EÇ 2010, 501) – [1]За него замисли хронограма Светият Дух[. 2] Бекир изрече хронограмата му “ Достойно за похвала/превъзходно добро дело.
     Предлагам тук разгърнато изчисляване на хронограмата в израза  Hayr(un) cemīl: Hayr: хъ 600 + йе 10 + ре 200 = 810/Cemīl: джим 3 + мим 40 + йе 10 + лям 30 = 83. 810 + 83 = 893. 893 г. Х. отговаря на времето от 17.ХІІ. 1487, понеделник, до 5.ХІІ.  1488 г. сл. Хр., петък.
     Това изчисление се потвърждава в превода на същия пасаж, с пропуснат текст на самия надпис, от том ІІІ на български език, направен от Д. Гаджанов от изданието на арабица през 1898 г., който пише: “Над вратата на училището “Деде мектеби” в Долната чаршия има надпис с дата 893 (1488) год.” (Гаджанов 1909, 689). 
     При все че са събрани преки и косвени данни за голям брой мюсюлмански учебни заведения – медресета, мектеб`и и дерсие`та към джамии в наши селища през ХV–ХVІІІ век (Събев 2001, 221–253), училищни надписи или сведения за такива от този период не са достигнали до нас. Не са открити и епиграфски паметници за градеж на библиотеки преди ХІХ в. Запазени са надписи на арабско писмо от библиотеки и училища от времето, предхождащо началото на новобългарското образование, от епохата на Танзимата и от периоида след Танзимата. Епиграфски паметници за строеж на библиотеки и училища не се срещат често. 
     Преди Танзимата в Скопие през 1827 г. от неизвестен автор е съставен  първият Турско-български ръкописен речник, подпомагащ българите при изучаване на османотурски език  (Мръвкарова 1978, 371–376).
     Най-ранният надпис е от библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин. Датата му се изчислява въз основа на хронограма, която дава 1217 [г. Х. = 4.V. 1802, вторник – 23.ІV.1803, събота.] Пада се по време на управлението на Селим ІІІ, син на Мустафа ІІІ (7.ІV.1789 - 29.V.1807 г. се оттегля от трона). Умира на 28 юли 1808. (Недков 1966, 184; Süreyya, 1, 1996, 39–40). Той бил учен, с напредничави възгледи, добър поет и изкусен краснописец, особено на писмото талик. През 1792/1793 г. наредил да построят и открият в Еюб Мюхендисхане – Училище за инженери, в което се преподавали технически науки, и в Юскюдар Дар-ют тъбаа – Държавна печатница. Открил и Хендесехане (Училище по геометрия), за изучаване на технически науки.
      На четвърти ред в този надпис е отбелязано: “[4a] Всяка нейна (на библиотеката) книга е част от страниците от науките (познанията) на мъдростта [. 4б] В нея с всяко дихание са чисти и  неосквернени знаците (символите) и формите [.]” А от пети ред разбираме, че поет на име Махир е съставил текста на надписа и хронограмата в него (Венедикова 2010, 110–111, 113–117).[1] 
     Сред видинските притежатели на ръкописни книги имало и новоприели исляма лица, а в библиотеката имало две ръкописни сбирки: българска и турска (ориенталска)… (Стайнова 1982, 82, 85) 
     Следващите три надписа са създадени през епохата на Танзимата. Хат-и шериф`ът е обявен на 3 ХІ 1839 г. в присъствието на султан Абдул Меджид ( 2 юли 1839 – 26 юни 1861). Той бил учен, книжовник, знаел чужди езици, бил краснописец и майстор на перото. Хат-и шериф`ът провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание, и свобода на религията. По времето на Абдул Меджид са създадени Военно училище, Военноморско училище и Училище за политически, административни науки. С ферман, който владетелят издава през 1851 г., бива учреден Енджюмен-и даниш (Съвет на учените, Академия на науките). Той събирал изтъкнатите учени от всички специалности. Като начало била издадена “Османска граматика” – “Каваид-и Османиййе” от Ахмет Джевдет Паша и Фуат Паша. Но през 1862 г. съветът прекъсва дейността си и после се разпръснал (Süreyya, 1, 1996, 2; KA 1968, 355).
     По това време и български интелигенти пишат трудове, подпомагащи изучаването на османотурски език и четенето на арабица. Появяват се първият печатен Турско-български речник, съставен от Пенчо Радов от Карлово (Радов 1851), триезичен турско-гръцко-български речник от Мирю Павлов (Павлов 1855), турски народен буквар с пояснения на български език, написан от Стефан Вълков от Жеравна (Вълков 1856), самоучител по турски език, издаден във Виена (Хрулев 1861).
      Мехмед Хюсрев паша, родом от Самоков и създал библиотека там, поредно бил управител на Самоков, окръжен управител на София, управител и дивизионен генерал на Ниш, а от 1840 г. като везир бил валия на Босна, на Одрин, на Янина и на Харпут. Поощрявал самоковските занаятчии, покровителствал български художници и скулптори, давал възможност на млади хора да получат образование в Европа. В библиотеката му имало всевъзможни арабски, френски и други книги (Венедикова 2010, 117–120). Починал през 1846/1847 г., отровен от единоверците си заради напредничавите си идеи (Семерджиев 1913, 115). С дейността си допринесъл за културно, икономическо и просветно издигане на Самоков (Кендерова 2002, 33–34). 
     От р. 1в в четириредния надпис на мраморна плоча разбираме, че  везирът Мехмед Хюсрев Паша е построил в Самоков библиотека – читалище за зимми`и (за християни, евреи и други поданици на Империята, които плащат харадж). Това станало  непосредствено след първия танзиматски акт през 1256 [г. Х.= 5. ІІІ. 1840, четвъртък – 23. ІІ.  1841 г. сл. Хр., вторник], р. 4в. Красивия надпис на писмо талик, който се съхранява в Музея в Самоков, изработил Мехмед Риф‘ат Мъсри (от Египет), р. 4б (Venediкova 2005, 275–276 ).
     Вторият реформаторски акт е хат-и хумаюнът от 18 ІІ 1856 г. Той  дава право на всяка християнска общност да се обръща пряко към правителството със свои искания. Прокламират се равните възможности между мюсюлмани и немюсюлмани при заемане на държавни длъжности, в съдилищата, при прием в гражданските и военни учебни заведения. Новият реформаторски акт стимулира оформянето на буржоазна прослойка, предимно от нетурските народности, и дава тласък на светската култура и образование. След този акт са създадени още две училища, предназначени за българи, за немюсюлмани, върху сградите на които са поставени надписи и на арабица, и на кирилица.
     Тези учебни заведения са изградени по времето на султан Абдул Азиз, син на Махмуд ІІ (25 VІ 1861-30 V 1876 г.; Недков І, 1966, 184).  Това е първият османски владетел, пътувал в Европа. През 1867 г. той посещава Франция, Англия, Белгия, Прусия и Австрия.
     Върху стените на тези две училища са поставени двуезични надписи – на османотурски език с арабско писмо и на български език с кирилица. Това се случва обикновено в селища със смесено население – българско християнско и мюсюлманско. В текстовете им е увековечено името на управляващия владетел Абдул Азиз, но само над един от тях е  поставена султанската тугра.
     Жълтото училище в град Пловдив – според текста на надписа му – е предназначено “за малките български деца” и е построено  през 1285 г. [по Х. = 24.ІV.1868, петък – 13.ІV.1869, вторник.] Туграта на Абдул Азис потвърждава личната му заслуга за изграждането на училището. От надписа на български език разбираме още, че градежът е станал “с помощта на родолюбивите българи от Пловдивска област”.
     Една година по-късно е създадено Девическото класно училище в гр. Шумен със средствата на известния търговец Андрей Ранков. В текста на турски пише, че строежът е осъществен “благодарение на царствената подкрепа на султан Абдул Азиз” от Андрей Ранков през 1286 г. [Х. = 13.ІV.1869, вторник – 3.ІV.1870, неделя]. В текста на български е отбелязана датата 1 март 1870 г. и се пояснява, че Ранков е определил ежегоден приход за поддържането на училището.
     И през този период продължават усилията на български учени да допринесат в новобългарското образование да се изучават по-лесно османотурски език и азбука, а и четенето на надписи на арабица да стане по-достъпно за българите. Учебникът на Йоаким Груев претърпява в Цариград три издания (Груев 1864, 1867, 1873), а османската му граматика две (Груев 1864, 1867). През 1864 г. е издаден и Речник на османский язик в две книги от неизвестен автор. Стефан Попилиев и Димо Хранов, учителствали в Разград, съставят в Русе “Словар французко-болгарско-турски” (Попилиев, Хранов 1868). Ст. Попов и Ив. Чорапчиев издават последователно Турско-български писмовник (1868), Турско-български речник (1869) и Писмовник за учители и ученици по османотурски (1873). Граматика на турскый язык съставя в Русе Н. Марков (1871).
      Още един надпис за строеж на училище произхожда от гр. Якоруда и е от времето, когато тази част на България, между Рила и Родопите, остава в пределите на Османската държава. Този текст е само на арабица и е украсен с туграта на султан Абдул Хамид ІІ (1876–1909). Вероятно е издействано лично от него разрешение за строежа.  Този паметнтик има две дати – 1322 г. [по Х. = 18 ІІІ 1904, петък, 8 ІІІ 1905 г., сряда.] и 1320 г. [по Х. = 10 април 1902, четвъртък –30 март 1903 г. сл. Хр., понеделник.] От съдържанието става ясно, че сградата е построена със султанската подкрепа и поддръжка, с усилията и старанието на каймакама на казата Тахсин Бей и на родолюбивото население. От други източници разбираме, че това българско училище било изградено с подписка, като валията осигурил 5 лири, околийският началник – 3 и българите събрали общо 47 турски лири. Инициативата била на каймакама Тахсин Бей, получил образование в Германия (Венедикова 2010, 127–130). Красивият надпис се пази в Националния Археологически музей в София.
     И през времето между Освободителната и Балканската война наши автори в пределите на България и в българската етническа територия пишат учебни книги по османотурски език. През 1895 г. Ст. Тилков подготвя Турски писмовник. П. Сарафов издава в два тома учебник по османска граматика, като още в началото на първия изяснява как се изчисляват основните видове хронограми – един въпрос тясно свързан с датирането на голям брой епиграфски паметници (Сарафов 1906, 20–22; 1907, 358 стр.)[2]. 
     Не е малък броят на мюсюлманските училища, създадени в български селища през ХІХ и първите 50 години на ХХ в. (Събев 2001, 253-268), но ни е известен надпис само върху едно от тях.
     Един по-нов надпис на арабица и на кирилица без дата стои на стената на Духовното девическо училище в Русе, според снимка на Ив. Войков от ноември 2009 г. Над три прозореца е очертана почти правоъгълна рамка с гирлянда, растителна (лалета) и геометрична украса. Текстът от 2 реда на арабица изглежда нанесен с бежова боя върху стената: “[1] Mīrzā Seyyid Paşa [. 2] İslām kız mekteb [.] – [2] Ислямско девическо училище [ 1] Мирза Сеид паша [.]” Под прозорците се чете двуреден надпис на български език: [1] Средно ообщообразователно[2] духовно училище [.][3] 
     Малък брой надписи са посветени на преподаватели (мюдерриси).[4] Някои мюдерриси достигат специфична степен на познанието по пътя на религиозните ордени (Sāmi 1998, 1313). За тази категория преподаватели се употребява изразът `мюдеррисин-и кирам – благородните мюсерриси`. Така е окачествен Хюсейн Ефенди, син на Юмер, върху надгробна плоча в двора на тюрбето на Осман Баба в с. Текето, Хасковско, от 1279 г. = 29.VІ.1862–17.VІ.1863 г.
     Една биконична мраморна колонка от Пазарджик от ХVІІІ в. е посветена на мюдерриса Хаджи Али Ефенди (Венедикова 2007, 153–161).
     Между селата Долно и Горно Прахово се намира малка четириъгълна сграда наравно със земята, покрита с тикли. В това тюрбе е погребан мюдеррисът Мустафа Ефенди, син на Юсуф, който вероятно е бил преподавател в медресето (религиозното училище) при близката джамия на с. Долно Прахово. 8-редният надгробен надпис върху мрамор е от [8] 1262 г. [ 30.ХІІ.1845, вторник – 20.ХІІ.1846 г., неделя].
     Общото в надписите на мюдеррисите е, че и тримата носят титлата ефенди на благовъзпитаните и културни хора. Родителите им нямат титла и звание. 
     В някои селища има надгробни надписи, посветени на ученици. В момчилградското с. Биволяне два надписа без дата, вероятно от ХІХ в., са свързани с обучението. В първия от тях четем: [1] Hüve-l hallāk-ul bākī [. 2] İder (Eder) iken ‘ilm-i tahsīli irişdi (erişti) [3 ] emr-i Rabbānī [.] Merhūm  ve magfūr(ün) [4] leh es-seyyid Monla (Molla) Sālih ibn-i [5] Halīl Aġa [‘a]n karye-i Kışla[…] – [1] Той (Господ) е Всевечният Творец [. 2] Докато учех и се образовах пристигна [3] Божията повеля (сиреч смъртта) [.] Покойният и опростен [4] от Бога знатният Молла Сāлих, син на [5[ Халил ага от село Къшла (близкото с. Чомаково) […] Mолла е титла, давана и на учениици в медресе, какъвто е бил починалият Салих. Баща му може да е бил еничерски ага. От втория надпис са запазени 4 реда върху две мраморни парчета: “[1] Hüve-l hallāk-ul bākī [. 2] İder (Eder) iken ‘ilm-i tahsīli irişdi (erişti) [3 ] emr-i Rabbānī [.] Merhūm  ve maġfūr(ün) leh [4] es-seyyid Monla (Molla) ‘Abdi ibn-i Halī[…] -[1] Той (Господ) е Всевечният Творец [. 2] Докато учех и се образовах пристигна [3] Божията повеля [.] Покойният и опростен от Бога [4] знатният Молла ‘Абди, син на  Хали[л …]”
     Eпитафи, включващи същото клише, или пък със сходен текст се срещат и в други селища у нас, но не много често.
     При същото село на гроба с желязна ограда пред вратата на тюрбето на Елмалъ баба прочетох следния надпис: “1852 [.] Adalı Halil Efendi [.] Kırk yıl ilim üzere medrese müdürü [.] 1917 s. Ruhuna fatiha. – 1852 [.] Халил ефенди от Ада (с. Поточница, на север от Крумовград) [.] 40 години директор на медресето [служи] за науката [.] 1917 г. Заупокойна молиитва за душата му.” Според това сведение медресе в Биволяне е функционирало през периода 1877–1917 и директор бил Халил от с. Поточница. Медресетата в Родопиите са късни, от ХІХ в. или с несигурна датировка. Вероятно първото османско медресе в Родопите е разкрито през средата на ХVІІІ в. А броят на медресетата, създадени през ХІХ в. у нас надминава откритите през ХV, ХVІ и ХVІІ в., взети заедно, и е двойно по-голям от тези от ХVІІІ в. (Събев 2001, 7476).
     Безспорно е, че просветата, образованието и културата са тясно свързани със създателите на книги – поети и писатели и с оформящите техния външен вид.  Али Мустафа ефенди, ум. 1600 г., написва през 1587 г. и посвещава на известния летописец Ходжа Садеддин труда си “Менакъб-ъ хюнерверан – Достоинствата на хората на умението и знанието”. В него дава сведения за известните в арабските страни, Иран и Османскатаа империя  калиграфи (хаттат), позлатители и оцветители (мюзеххиб), художници (наккаш), подвързвачи (мюджеллид ), илюстратори (живописци и портретисти - мюсаввир), оформящите рамките и полетата на страниците (джетвелкеш), орнаментаторите с арабески и художници – графици (таррах), оформящите като тантела страниците (катта) (Nuhoğlu 2004, 110, 111). 
     Една част от тези специалисти участват и при изработването и оформянето на епиграфски паметници. Но от изброените професии в надписите се срещат имена и титли само на поети, писатели, краснописци и писари-секретари и единствен подвързвач на книги в Казанлък.
     Не са малко краснописците, изработили красиви надписи, най-често върху мрамор. Утвърдените калиграфи, изпитани и получили диплом от комисия, имали право да се подписват под произведенията си. Техните имена обикновено са отбелязани в края на надписите. Особено голям е броят на шуменските краснописци.
     На мраморната плоча над входа на Томбул джамия, на ред 5а се чете името на Ибрахим Намък, ум. 1771 г. Той и Мухаммед Ес‘ад ел-Йесāри Левакът, който се е подписал   на ред 5 в красивия надпис върху мрамор на Реис джамия от [6 б] 1187 [г. Х. = 25.ІІІ.1773, четвъртък – 14.ІІІ.1774, понеделник], бил един от най-изтъкнатите калиграфи в Шумен през ХVІІІ в. Мухаммед Еса‘д ел-Йесари изработил и надписа на Куршун чешме от 1188 г. Х. = 14. ІІІ.1774, понеделник 4.ІІІ.1775, събота, И двата текста са издълбани изящно на шрифт талик. Той бил един от най-известните калиграфи на писмо талик и през 1798 г. направил и надпис на чешма в Цариград. Чрез високопоставени държавни мъже, живели в Шумен[5], поетите, писателите и краснописците от града постепенно се свързват със султанския дворец и започват да изпълняват поръчки в Цариград и двореца Топкапъ сарай.
     Един сборник със стихове от 15 поета  “Поетични хронограми по повод раждането на султан Мустафа” (принц Мустафа, син на Абдул Хамид І) е преписан през 1193/1779 г. с красиво писмо талик от ръката на същия Мехмед Ес‘ад ел Йесари (Karatay 1961, II, 248, № 2649).
     Един потомък на фамилията Йесари се е подписал и на последния 13 р. под надписа върху мраморната възпоменателна колона, издигната при портите, източно от града, през 1837 г. по повод посещението на Махмуд ІІ. Сега колоната се съхранява между мюфтийството и Томбул джамия. На последните редове четем: “[13] (Написал) бедният Йесари заде Мустафа Акиф[6].
     По време на участието ми в международен семинар за развитието на обучението и образованието и културния взаимообмен на 15 юли 2011 г. в Истанбул установих, че и в двореца Топкапъ сарай се намират в двата края по дължината на един голям салон един срещу друг два надписа, подписани със същата фамилия. В една от залите на двореца забелязах два надписа върху зелен фон със златни букви. Върху единия от тях прочетох на арабица “Бедният/Нищожният Мухаммед Есад ел-Йесāри, Бог да прости греховете му! – Al-fakīr Muhammed Esad el Yesārī, ġafere lehü” А на срещуположния надпис успях да прочета “Yesārī zāde – Потомък, син, роден Йесāри”.[7] 
      На 2.ІІ.2007 г. забелязах, че при реставрационните работи в Томбул джамия на вътрешната стена в молитвения салон, която е в ляво от входа и в ляво от михрабната ниша, ако сме с лице към михраба, е разкрита рисунка на тугра на султан Абдулхамид І (17731789) и две надписчета едно под друго в ляво и по-долу от нея. Едното съобщава, че рисунката е завършена на 29 реби І 1193 г./ 16.ІV.1779 г. и че тя е произведение на перото на Мехмед Емин. Така ние узнаваме името на още един краснописец, творил в Шумен през втората половина на ХVІІІ в. (Венедикова 2009, 52). Под туграта и още по-надолу има и други надписи, отчасти изтрити.
      Надпис в ляво, под левия край на туграта: [1] Eser-i hāme’-i Muhammed Emīn [. 2] Kal‘e-i Sez (може би sedd) al-bahāi (al-behrli ?) (al-behrāi ?[.] [4] Fī 29 R[ebi‘ ül] e[vvel] [3] sene 1193 [.] [5] m [.] [1] Произведение на перото на Мохамед Емин [. 2] Крепостта Сез (на стената, бариерата, на вала?) ал Бахаи (? към морето?)[. 4] На 29 Р[eби] П[ърви] [3] 1193 година [. 5] М[.]
     Под туграта, хоризонтално: Ey od (ud, avd). – О огън (?) /Отдясно наляво, косо: Fī hаdd al-mekān/ Ve Hüve Allah – На границата на мястото (местопребиваването, местонамирането)/ И Той (Господ) е Аллах[8].
      За шуменските калиграфи може да се пише още много. А че са били немалко на брой става ясно от първи ред от надписа на Реис джамия – джамията на началника на (на оглавяващия) секретарите: “[1a] Re’is-i zümre’-i küttāb feyz-i elkāb sultānı [1a] Началникът на съсловието на писарите /секретарите [,] [царят на изобилието от титли (звания, чинове, прозвища, псевдоними)”. 
      Една възхвала в чест на Масуд Гирай по повод построяването на сарая на Гираите във Върбица на османотурски език е записана от М. Пенков и вероятно e отнесена в Истанбул. Тя се е състояла от 12 реда, всеки от две полуредчета, и 13-ти ред с датата 1251/1835 г., изработени на персийски несталик. Включва името на поета, Акиф, съставил надписа, и името на краснописеца Хаджи Хюсейн.[9] 
      От р. 1б на двуредния надпис в три колонки на Пазарскатаа чешма в Арбанаси от 1829/1830 г. узнаваме, че поет на има Рафет е съставил текста и хронограмата му (Венедикова 2014а, 244–245). 
      На седми ред в надписа на дебоя във В. Търново се чете датата на завършване на строежа – 1287 [ 3.ІV.1870 – 20.ІV.1871]. А на р. 6а е изписано името на друг търновски поет – Февзи, който на един дъх  съставил текста и хронограмата.[10] 
       И накрая ще спомена единствения в епиграфската ми практика надпис, посветен на подвързвач на книги. В лапидариума на Музей Искра в гр. Казанлък на 28.V.2014 г. бе проучена и заснета средната част от антропоморфна мраморна надгробна плоча със запазени горните 2 реда релефен текст  (надпис № 7). Тя се състои от горната част на корпус с раменца и врат. В напречния разрез на корпуса лицевата страна е права, а задната – дъговидна. Вис. 16 см, шир. 19 см, дебел. 8 см. В горното от двете писмени полета текстът на р. 1 е разположен върху врата и горната част на корпуса. “[1] Fātiha [. 2] Eski Zaġralı mücellid [3]…[1] Заупокойна молитва (Фāтиха) [.2] Подвързвачът (Книговезецът) от Стара Загора [3] …”След р. 2 останалата част от текста с име и дата не е запазена. По начин на изработка надписът може да се отнесе към ХІХ в.
      Текстът потвърждава известния факт, че в Казанлък е имало пришълци от Стара Загора. Но той ни насочва и към мисълта, че в града е имало краснописци, които пишели и преписвали ръкописни книги. Страниците на тези книги трябвало да зашие и да постави цялата книга в подходяща подвързия книговезецът, чието име не е запазено.
      Още много има да се пише за надписите, свързани с просветата, образованието и културата и за хората, допринесли за културното и просветно издигане на народа. Вероятно това ще стане занапред. 

     
Венедикова 2007: К. Венедиикова. Надписи в чест на преподаватели (мюдерриси). – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика. 3, част 2. София, 2007, 153–170.
Венедиикова 2009: К. Венедикова. За Щумен и шуменци през османско време. – в: Шумен и щуменци в националната история. В. Търново, 2009, 34-57.
Венедикова, 2010: К. Венедикова. Надписи, свързани с просветата, образованието и културата. – В: Просвета и промяна. София, 2010, 110-132.
Венедикова 2014: К. Венедикова. Епиграфски паметници от османско време от град Пазарджик. – Годишник на Регионален историиически музей Пазарджик. Том пети. Пазарджик 2014 г., 7–32.
Венедикова 2014а: К. Венедикова. За дарителството в някои надписи на арабско писмо от османско време. – От регионалното към националното – дарителството. Абагар. В. Търново, 2014, 235–249.
Вълков 1856: Турский буквар за българските юноши, които желаят с по-лесен способ да получат добро начало на турския език. Преведен, допълнен и издаден от Стефана Вълкова из Жеравна. Цариград 1856.
Гаджанов 1909: Димитър Гаджанов. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на ХVІІ век. – Периодическо списание на БКД в София. LXX. Годишнина ХХІ, Пловдив, 1909, 639-724.
Груев 1864, 1867, 1873: Начялна книга за османский язик от Й. Груева. Царийград 1864.. 2 изд. 1867, 3 изд. 1873.
Груев 1864, 1867: Османска граматика от Й. Груева. Царийград 1864. 2 изд. 1867.
Димитров 1898: Антон Димитров. Метод за изучаване на турския език. І част. Цариград 1898.
Кендерова 2002: Ст. Кендерова. Книги, библиотеки и читателски интереси сред самоковските мюсюлмани (ХVІІІ – първата половина на ХІХ век). София,  2002.
Ляпчев 1910: Емануил Ляпчев. Учебник по турски език за първи клас. Според новата Екзархийска програма. Издание и печат К. Г. Самарджиев и С-ие – Солун 1910. (На арабица и кирилица.) Resimli kıra’āt kitābı.І – V + 138 стр.
Марков 1871: Н. Марков. Грамматика на турскый язык. Русчук 1871.
Мръвкарова 1978: Мария Михайлова-Мръвкарова. Турско-български ръкописен речник от 1827 г. – Изв. на НБ “Кирил и Методий”. Том ХІV (ХХ). София, 1978, 371–376.
Недков І. 1966: Борис Недков. Османотурска дипломатика и палеография. Т. І. София, 1966.
Павлов 1855: Речник на думи турски и гръцки в езика българский от Михаил (Мирю) Павлов. Букурещ, 1855 г.
Пенков 1972: Минко Пенков, н. с. по османистика. Герлово (Поселищно, демографско и историко-етнографско изследване). Шумен, 1972 г. (Ръкопис)
Пенков 1963: Минко Пенков. Турски каменни надписи от Коларовград. – Известия на Народния музей Коларовград. Том ІІ. Варна 1963, 75-90.
Попилиев, Хранов 1868: Словар французко-болгарско-турски за най-употребителните думи от Стефана П. Илиев и Дима В. Хранов. Русчук, 1868.
Попов, Чорапчиев 1868: Ст.Попов и Иван П. Чорапчиев. Турско-български писмовник. Русе, 1868.
Попов, Чорапчиев 1869: Ст. Попов и Ив. Чорапчиев. Турско-български речник. 1869.
ПРС 1983 ІІ: Персидско-русский словарь. Том ІІ. Москва 1983.
Радов 1851: Краткий турско-болгарский речник и разговорник списан и на тип издан в полза и употребление своих соотечествеников, от Пенча Радова, карловеца. В Белград, печатено в правителствената книгопечатница, 1851, 94 стр.
Салим 2014: Мийрям Салим. Изучаването на османотурски език от българите през епохата на османското владичество. – България в световното културно наследство. Шумен, 2014, 786–790.
 

[1] Поради ограничения обем на тази публикация не давам снимки на изследваните надписи.

[2] В Солун Ем. Ляпчев съставя на арабица и кирилица Учебник по турски език за първи клас, с предговор на български език (Ляпчев 1910). Антон Димитров издава в Солун, 1894 г., и в Цариград, 1895 г., Учебник по турский язик за първи клас и методическо ръководство (Димитров 1898; Салим, 2014, 788-789).

[3] Към 1874 г. в Русе било открито начално и основно училище Рюждие мектеби в специално построена сграда за момчета и момичета. То функционира с различен статут като духовно училище до 1945 г. От октомври 1991 г. е открито отново, а от юни 1992 е узаконено като “Средно общообразователно духовно училище Мирза Саид паша”.

[4] Арабското съществително `мюдеррис` означава `човек, който дава уроци, който преподава, учител, професор, ходжа.`Може да се отнася за лице, правоспособно да преподава на студенти, на ученици в медресе, на всеки учещ; учител в джамия. Може да е лице от улемата (учените богослови и законоведи), което преподава граматика, синтаксис и религиозни науки на отбрани ученици, живеещи в медресе, и на ученици, обучавани в джамиите.

[5] Шериф Халил паша на два пъти бил на длъжност кетхуда на великия везир (министър на вътрешните работи), двамата велики везири, починали в Шумен – Русчуклу Хасан Паша и Джезаирли Хасан Паша, Ахмед Васъф, министър на външните работи и др.

[6] Почти всички шуменски надписи съм заснела и чела на място, но може да се сравнят някои данни с Miyatev 1959, 1-56 и Пенков 1963, 82 и бел. 42

[7] За съжаление, залата бе препълнена и възможност да се четат и фотографират дългите надписи нямаше.

[8] Туграта на стената вътре в джамията показва, че султан Абдул Хамид І е съдействал лично за някой основен ремонт в джамията.

[9] [12a] Söyledim Akif gaybdan mısra-i tarihini[12b] Yaptı a`la kasr-ı nev tarh Masud Giray[. 13] Sene 1251 [.](Пенков 1972, ръкопис, 321-333).- [12a] Аз Акиф изрекох стиха с датата, получен от Невидимия свят [: 12б] “Направи Месуд Гирай висок дворец с нова конструкция (подредба).” [13] Година 1251/1835-1836. А във винетка отстрани било отбелязано името на краснописеца: “Nemika (Nammaka) el-Abdülmüznib el-hac Hüseyin el-Hamdi, gafara-l lah – Написа грешният роб Хаджи Хюсейн Хамди, Бог да опрости греховете му!”


[10] През май-юни 2012 г. получих от Драгомир Йорданов няколко снимки от надпшса върху пясъчник на дебоя във В. Търново, за които му благодаря.