Кънчо Георгиев. Теоретични аспекти на историята и историческите знания [Theoretical Aspects of History and Historical Knowedge]

• Студията е обнародвана в: Изследвания в чест на проф. Веселин Трайков. Studia Balcanica, 24. София, 2003, с. 413-434. 

Една от най-характерните особености в развитието на съвременната историческа мисъл е непрекъснато нарастващият интерес към теоретичните основи и принципи на ретроспективното познание, към философията и логиката на историята като наука, или към това, което условно може да се нарече "мислене върху самото историческо мисле­не". Специалистите - историци, философи, социолози, се стремят към все по-проник­новено и задълбочено осветляване на отколешния въпрос: каква наука е историята, какво е нейното място сред другите области на знанието, сред социалните и природните, или т. нар. точни науки?

Особено внимание се отделя и на извороведските аспекти на историко-познавателния процес, на методологичните проблеми на работата с изворите на историята. Това, разбира се, не е случайно. Известно е, че познавателните резултати от научното дирене в историята зависят преди всичко от резултатите, до които достига изследова­телят на миналото при използването на своите извори, при осъществяването на раз­личните аналитико-синтетични операции върху изворовия текст, съставляващи т, нар. историческа (изворова) критика. Тези резултати на свой ред са обусловени не само от реалните познавателни възможности на използваните исторически свидетелства, от техните информационни качества и свойства, от техния информационен потенциал. Върху резултатите от цялостния историко-познавателен процес още на неговото емпи­рично равнище определено въздействие оказва и теоретичната подготовка на историка и по-специално неговото разбиране за спецификата на ретроспективното познание и обективните му възможности, за гносеологичната, социалната и комуникативната при­рода на различните по произход и характер извори на историята[1]. От особено значение тук е и задълбоченото познаване на основните закономерности, свързани с генезиса на тези свидетелства, с тяхното функциониране в социалното пространство, ресн. с мяс­тото им в изследователската практика. Не на последно място стои и въпросът за изпол­звания от изследователя историк метод на работа при т. нар. пъншна (подготвителна) и вътрешна (историческа) критика[2]. Схващането, че не само резултатите от конкретните изследвания, а и водещият към тези резултати път трябва да бъдат научно издържани, макар че по принцип той характеризира всяка познавателна дейност, има като че ли особено значение за историята, за работата с изворите на историческата наука. Това е така, защото изследователският метод, както е известно, предопределя до голяма сте­пен резултатите от цялостния историко-познавателен процес и на емпирично, и на те­оретично равнище. И действително, самата изследователска практика в историята по­казва по особено убедителен начин, че без прилагането на истински научен метод на работа при използването на различните свидетелства на историята, без верни извороведски рефлекси, обусловени главно от натрупания професионален опит и теоретични знания, не може да се извърви успешно пътят от фактите на документа, от т. нар. "суро­ви" емпирични факти, до фактите на науката, т. е. до критично проверените и научно потвърдени факти, представляващи емпиричната основа на ретроспективното познание.

Въпреки нарасналия интерес към теоретичните проблеми на историята, въпреки наличието на немалко научни разработки, посветени на сложните и многолики пробле­ми на ретроспективното познание и в частност на извороведските аспекти на това познание, и тук все още съществуват "бели полета", неизяснени докрай неща. Едно по-внимателно вникване в специализираната литература ще ни убеди, че някои от тези проблеми или изобщо не са ставали обект на по-задълбочени и цялостни изследвания, или пък са засягани само попътно, между другото, като проблеми с периферно, марги-нално значение. Своето по-задълбочено осмисляне чакат напр. редица проблеми от­носно генезиса на писмената текстова реалност, нейните информационни качества и свойства, респ. възможностите за адекватен прочит и разбиране[3] на едно или друго документирано авторово послание, на вложения в него точен смисъл.

Когато става дума за особеното значение на теоретико-методологичните пробле­ми на ретроспективното познание, за това, че подценяването на тези проблеми на прак­тика се отразява крайно неблагоприятно върху състоянието на самата историческа наука, върху нейните теоретични основи[4], не можем да не отбележим, че у нас за съжаление тези проблеми все още не са привлекли вниманието на никой автор. Тяхното същест­вуване като че ли остава незабелязано, вън от зрителното поле, дори и на тези, чийто предмет на изследване би трябвало да са тъкмо теоретичните и философските пробле­ми на историята. Както и друг път вече е отбелязвано, нашата историческа наука като че ли все още не е готова да насърчава теоретичните изследвания в своята област, респ. философските аспекти на научните резултати от изследователската практика, въпреки че отдавна се чувства остра потребност от това[5]. Изглежда, че на практика продължа­ваме да плащаме данък на вече остарялото, анахронично схващане, свързано едва ли не с детската възраст на Клио, според което на историческата наука служи истински само този, който се занимава със събитийната история, който изследва непосредствено фактите, явленията, процесите от миналото, т. е. практикуващият професионалист историк. Според тази, струва ми се, твърде примитивна "логика" излиза, че историята като наука има единствено приложни измерения и за разлика от другите области на знанието не се нуждае от своя теория и философия, от теоретично осмисляне на изсле­дователската практика, на различните познавателни процедури.

Тъкмо този краен примитивизъм в съжденията относно теоретичните аспекти на историческите знания, обстоятелството, че на теоретичните разработки се гледа едва ли не като на някакви безплодни, самоцелни интелектуални занимания, влияе негатив­но и върху престижа на самата историческа наука, води до омаловажаване и подценя­ване на изследователската практика. Неслучайно и до днес в общественото съзнание битуват някакви лековерни представи за труда на историка, за неимоверните усилия, които той трябва да полага, за да достигне до обективни научни знания за миналото. Това подценяване на изследователската практика в историята, пренебрегването на те­оретичните проблеми в тази област на знанието, липсата на вкус към тях, струва ми се. допринася много за съществуването на един твърде странен парадокс, характерен мо­же би само за историческата наука (другаде той не може да намери почва). Става дума за това, че в масовото съзнание се е утвърдил възгледът, че с история човек може да се занимава през всяко време на своя живот, независимо от предварителната си подготовка, от опита и знанията, които притежава. Така само може да се обясни фактът, че в осво­бодените по една или друга причина от официалната ни историческа мисъл научни пространства много често дебютират различни самозвани "историци" аматьори, лю­бители на исторически знания. Обикновено това са пенсионери на преклонна възраст, които преди са били обикновени чиновници в държавния апарат или някъде другаде и следователно са чужди на изследователската практика в историята, нямат необходи­мия професионален опит и знания.

За тези именно псевдоисторици и особено за принадлежащата към тях гилдия на т. нар. календарници, които понякога превръщат науката за миналото в свой поминък, един наш учен отбеляза с нескривана тревога, че те "със завидна самоувереност се разхождат из сложните лабиринти на историята ни, придават неподозирани качества на българския национален дух, търсят издълбоко неговите проявления, изпадат в плен на един самороден нашенски идеализъм, въздигат или обругават собствения си народ и неговите качества, търсят неговата историческа мисия и идеали в завоюването на географски пространства и предели и в крайна степен не допринасят с нищо за българ­ското национално самопознание"[6].

За дилетаитите в историята, за тези самозвани изследователи на родната ни исто­рия не остават чужди дори и най-сложните теоретико-методологични и философски проблеми на ретроспективното познание. Те, тези любители на исторически знания, разбира се, вече в качеството си на философстващи историци, с готовност се произна­сят върху теоретичните проблеми, "осветляват" ги от своя позиция, която най-често противоречи на утвърдените научни виждания. Тези на пръв поглед безобидни занима­ния на дилетантите историци на практика не остават без вредни последствия. Те имен­но помагат много за формирането на погрешни представи в съзнанието на много обик­новени хора за нашето минало, за героични страници от историческия ни живот, които най-често привличат тяхното внимание. Тези именно представи имат и това свойство, че се съпротивляват упорито на истинските исторически знания и тяхното преодолява­не се оказва особено трудно. Неслучайно в едно свое интервю проф. М. Исусов посочва, че "най-често проблеми на историческата наука създават ония, които нямат историчес­ко образование. От тях главно се формира групата на професионалните дилетанти". Те могат "да докарат просперитета на българската нация през вековете на турско робство, да оценят Априлското въстание като кавга между две махали - турската и българската..."[7]

Ако се опитаме да вникнем по-внимателно в причините за пренебрежителното отношение към теоретичните аспекти на историята и историческите знания, ще видим, че те имат както обективен, така и субективен характер. Като обективна предпоставка за това може да се посочи най-напред въздействието на утвърдилата се вече традиция, която формира облика на консервативното по същество историческо мислене, насоче­но към фаворизиране само на приложните ретроспективни изследвания. Заедно с това съществена роля играе и фактът, че сегашните научни институти в областта на хумани­тарните науки също така не допринасят за преодоляване на тази слабост. Не е завидно в това отношение и състоянието на университетското ни образование по история. И тук все още не е преодоляна притегателната сила, гравитацията на споменатата тради­ция относно теоретичните аспекти на историко-познавателния процес и на историчес­ките знания. Вратите на Алма матер на практика се оказват затворени за проникването на теоретичните знания в историята. Студентите историци, сред които са и утрешните изследователи на нашето минало, излизат от университета без необходимата теоретич­на подготовка и знания, без насърчение, че тази подготовка непременно ще им потряб­ва в бъдеще, ако искат наистина да бъдат добри специалисти.

Що се отнася до субективните причини за сегашното незадоволително състояние на теоретичните разработки в историята ни, те могат да се разглеждат от различен ъгъл, тъй като далеч не са еднозначни. Тук определена роля играе най-напред субек­тивната нагласа на специалиста, неговото желание или нежелание да се занимава е теоретични проблеми. Сред останалите субективни причини, струва ми се, една от тях, която най-често грижливо се премълчава, играе особено важна роля. Става дума за ролята на предварителната теоретична подготовка, за равнището на тази подготовка, за субективното отношение към задачите на историческата наука.

Известно е, че теоретичните аспекти на историята се отличават главно с това, че имат комплексен характер, рефлектират върху най-различни области на знанието. Натрупването на тези знания изисква много време и усилия, които не всеки е готов да отдели, особено когато се има предвид споменатото вече пренебрежително отношение към теоретичните занимания.

Малцина са тези, които, за да се почувстват добре подготвени като теоретици на историята (засега такива все още липсват), биха се заловили да изучават усърдно, ос­вен събитийната история, още и философия, лингвистика, информатика, аксиология, семиотика, психология, различните помощни исторически науки, чието "семейство" вече значително нарасна. Всичко това е необходимо при осмисляне на теоретичните аспекти на историческата наука, при използване на нейните извори.

Когато разглеждат проблемите на комплексните интердисциплинарни изследвания, специалистите често напомнят, че в процеса на тези изследвания понякога се създава т. нар. "когнитивен дисонанс" или "психологически дискомфорт". Това е състояние, ко­ето се поражда от "сблъсъка" с някои проблеми, за решаването на които наличните знания и подготовка на изследователя се оказват недостатъчни и той не може да пре­одолее създалото се затруднение. Тъкмо предусещането априори за такъв "дискомфорт", или по думите на Ст. Кови[8] - страхът да се наруши "вътрешната зона на комфорт" пречи на мнозина да се заловят с теория, като пренебрегнат приложните изследвания в историята. Те, тези изследвания между другото изкушават и с това, че предизвикват по-осезаем резонанс, привличат вниманието към съответния изследовател на миналото, подхранват и някои свенливо прикривани суетни стремления, присъщи най-често за дебютиращи в науката млади историци.

*    *    *

Преди да се насочим към някои от теоретичните проблеми на историята като наука, каквато е задачата на настоящата работа, заслужава, струва ми се, най-напред да си припомним, макар и съвсем накратко, сложния и твърде криволичещ път, който тя е трябвало да извърви през вековете.

Макар че историята е един от най-старите спътници на човешкото общество (за­ражда се още в дълбока древност), статута на наука тя придобива едва в по-ново време - в края на XIX век, през т. нар. "век на историята". Това е времето, когато от дилетантско в повечето случаи занимание изучаването на миналото, респ. на изворите на това минало, постепенно се превръща в сериозна изследователска практика със строги на­учни методи на работа.

Всеки, който се е занимавал с историята на историческата наука, знае добре, че до своето утвърждаване като истинска наука историята е трябвало да извърви един особе­но сложен и труден път. Като се започне от древността и се стигне до наши дни, между различни специалисти, преди всичко между тези, които стоят на различни идейнофилософски и мирогледни позиции, се води един на пръв поглед твърде странен диалог. Спори се не за друго, а за това, дали историята може да се назовава наука, дали тя е в състояние да осигурява обективни знания, сиреч дали обществото се нуждае от нея. Често градусът на този спор чувствително се повишава и тогава срещу Клио се органи­зира като че ли някакъв необуздан поход, отправят й се, както ще видим и по-нататък, най-ругателни нападки. В очите на тези, да ги наречем условно, отрицатели на Клио историята е по думите например на известния френски поет Пол Валери "най-опасни­ят продукт, който химията на интелекта е произвела", или "най-опасният продукт, дес­тилиран в лабораторията на човешкия мозък". Заниманието по история не е престижно. То е работа на неудачници или, ако си послужим с думите на Бокъл, ще кажем, че "историците са хора, които нямат достатъчно способности". Те са по-малко талант ш ви от занимаващите се с естествените науки. Историците, според други също така про­пити с ненавист към Клио квалификации, са някакви "пророци, блуждаещи в минало­то", най-обикновени "емпирични антиквари" или "статистически наркомани". Те се занимават не с нещо полезно, а с "безплодно аналитично проникване" в "бъркотиите на човешките дела", ровят се напразно в "килерите с вехтории", вмесват се нахално "в уединението на безпомощните покойници".
Заедно с тези отрицатели на историята, разбира се, има и други, а те са много повече, които благоговеят пред историческата наука, фаворизират историческите знания. За тях и днес не са изгубили своето значение мъдрите съвети на древните автори, над­могнали вековете, които предупреждават, че не бива никога да се забравят уроците на миналото, че историята е "майка на знанията" (maier studiorum), че тя е най-надеждна­та "учителка на живота" (magistra vitae).
В основата на това непреодоляно и до днес противоречиво разбиране относно со­циалния статут на историята и в частност статута й като наука лежи преди всичко про­тиворечивото разбиране на самия характер на ретроспективното познание, неговата специфика, а също и спецификата на "лабораторния материал", с който борави истори­кът - различните по произход и характер исторически свидетелства.
Когато разглеждат проблемите, свързани със статута на историческата наука, за нейното място сред останалите области на знанието, специалистите единодушно се съгласяват с това, че историята е една действително специфична наука, със специфи­чен обект на изследване, респ. със специфични методи на изследователска практика.
Всъщност за каква специфика става дума и какво е нейното значение? Този е ос­новният въпрос, който неизбежно възниква при осмисляне на проблемите, които разглеждаме. Да се отговори на този въпрос, който, както се знае, е занимавал мнозина специалисти още от най-далечното минало и чак до наши дни, това означава да се отговори едновременно и на въпроса: какво е мястото на историята сред останапите науки и по-специално сред естествените науки. А те се славят преди всичко с това, че са в състояние да осигуряват точни и неопровержими знания. Това са всъщност знанията, от които главно се интересува човекът и които могат да повлияят непосредствено вър­ху неговото битие, върху всекидневния му живот.
Отговорът на въпроса за спецификата на историята като наука, за характера на знанията, които тя е в състояние да осигурява, е доста пространен и тук не е възможно да се разгледа достатъчно изчерпателно. Ето защо ще трябва да се задоволим с това да засегнем само отделни негови страни, разбира се, тези, които намираме за съществени и значими.
Когато говорим за спецификата на историята като наука и съответно за специфи­ката на изследователската работа в тази област на знанието, най-напред привлича вни­манието фактът, че пътят, който трябва да извърви историкът, за да стигне до необходи­мите му обективни знания, е осеян с много препятствия, с трудности, които най-често липсват в другите науки и по-специално в естествените науки[9]. Така например още на емпиричния етап от познавателния процес, когато насочи погледа си към необходими­те му емпирични данни и факти, изследователят на миналото се сблъсква с едно от тези препятствия, което може би е и най-същественото. Става дума за това, че обектът на неговите изследвания и проучвания, т. е. историческите явления, процеси и персона­жи, реално не съществува в момента. Те са отминали, станали са история или както казват някои автори - отишли са в небитието. Така че върху тях не могат да се извърш­ват никакви наблюдения, никакви експериментални проверки. Историческото минало като обект на вниманието на историка се оказва представено единствено от неговите, съгласно извороведската терминология, "остатъци", "реликти", "следи", с това, което по образното определение на X. Хайне представлява "гласът на погребаното време". С други думи, изследователят на миналото, на "погребаното време", в най-добрия слу­чай има възможност да наблюдава не своя обект на познание, а неговия информаци­онен модел, познавателен образ, съставен от съответния автор на една или друга пис­мена следа. На практика това означава, че историкът е принуден да извежда своите знания за нещата по логичен път, чрез логически съждения върху чужди понятия н представи за тях. Затова именно определяме историческото познание като опосредено, като реконструкция на явления и факти от миналото по чужди описания и податки. Тази особеност на историческите проучвания трябва да е имал предвид още Херодот, "бащата на историята", живял преди повече от 25 столетия, който формулира принци­па на историческото повествование като "разказване на разказаното" (relata refene). Осъвременена, неговата мисъл би означавала, че евристичният модел на изследовате­ля историк, респ. историческото повествование като краен резултат от съответните познавателни процедури, е изграден върху основата на "послания", получени чрез из­ворите на историята, от преразказа на тези послания. По това време, разбира се, зараж­дащата се току-що историческа мисъл е била много далеч от разбирането за критичен разбор на всяко историческо свидетелство, на информацията, която то предлага[10].

Според споменатите препятствия, които историкът трябва да преодолява в позна­вателния процес, немалка роля играе и историческата дистанция, дистанцията между времето, когато са се случили съответните исторически събития, и времето на тяхното изучаване. Колкото тази дистанция е по-голяма, толкова по-големи стават и затрудне­нията в изследователския процес. Причините за това имат преди всичко обективен характер. Те се крият най-напред в самата природа на историческото познание, в него­вия ретроспективен характер. Всяка ретроспекция има тази най-съществена особеност, че представлява своеобразна "среща" между хора от два свята, от две епохи, т. е. между историческото време като обект на изследване и времето на историка, когато се осъ­ществява дадено изследване. А подобна "среща" става тогава, когато в съзнанието на хората от новото време, в тяхното мислене вече са настъпили съответни по-големи или по-малки изменения. Това са изменения в техния мироглед, в ценностната им система, в бита, езика, етичните и моралните норми на поведение, техните вкусове, стремежи, интереси и т. н. С други думи, настъпили са изменения в цялостния интелектуален и духовен климат на обществото, в неговия материален живот, в неговото битие.

И действително, ако се вникне по-внимателно в тези промени, които тук условно ще наречем "еволюция в представите на хората" през различните епохи и поколения, ще видим, че в много случаи тази еволюция засяга дори и основни ценностни категории. Оказва се, че нашите по-далечни предшественици са имали много по-различна от нас представа за щастие и нещастие, за красиво и грозно, за приятно и неприятно[11]. Има и понятия, в които като че ли по задължение всяка епоха влага свой различен смисъл. Такива са напр. понятията "свобода", "демокрация", "справедливост", "равенство" и т. н.[12] Това, което древните гърци са разбирали под понятията "демокрация" или "свобо­да", за средновековния човек, чието съзнание е било ангажирано главно с представите за тайнствени явления, с различни чудеса, небесни знаци и т. н.[13], тези понятия са означавали нещо по-различно. А за хората от най-ново време, за нашите съвременници не е останало почти нищо от първоначално вложения в споменатите, а и в още много други понятия смисъл.

Бележитият френски мислител Блез Паскал (XVII в.) напомня, че някога човечес­твото е приемало за нормални неща, които у потомците могат да будят дори ненавист и презрение: "Кражби, кръвосмешение, детеубийство и отцеубийство и какво ли не още е било смятано за добродетелна постъпка."[14]

Като че ли за да внесе допълнителна яснота в тази мисъл на Паскал относно неизбежните, исторически обусловени промени в съзнанието и светогледа на хората, живели през различни епохи, в тяхната ценностна система, нашият поет П. П. Славейков (в духа на философията на Ницше) казва: "Вечният пясъчен часовник на битието ще се върти пак и пак... и това, което днес е грях, утре е правда."[15]

Тези промени, обусловени от историческата дистанция, от движението на "вечния пясъчен часовник на битието", обикновено трудно се поддават на адекватно осмисля­не и реконструкция. На практика, отправяйки поглед към миналото от позицията на своето време, историкът не всякога съумява да се пренесе мислено във времето, което изучава, да се домогне до вълненията и поривите на хората от това време, да обясни вътрешнопсихологическите и социално-обществените двигатели на техните конкрет­ни постъпки.

С други думи, доколкото всяка представа за нещата съответства на своята епоха, или както се изразява Волтер, "зависи от времето, мястото и обстоятелствата"[16], меж­ду минало и настояще на познавателно равнище може да се достигне до някаква степен на разминаване, на неразбиране, дори до своеобразен сблъсък[17].

Ако се съгласим с философа Бергсон, че изследването на фактите представлява някакъв диалог с тях[18], при който очакваме отговор на поставени от нас въпроси, ще трябва веднага да добавим, че "диалогът" при ретроспективното познание е твърде специфичен. Най-напред той се отличава с това, че е едностранен, т. е. води се, когато едната от страните не присъства и - което е много важно - липсва представителят на историческото време, тъкмо свидетелят на явленията и фактите, които историкът изследва. В най-добрия случай той е представен само със съответни писмени или дру­ги свидетелства. Това означава, че в този диалог историкът няма възможност да уста­нови жив контакт със своя събеседник, да получи характерната за всяка непосредстве­на беседа особено богата на информация обратна връзка. Той не може да задава допъл­нителни въпроси, да спори, ако се налага, и т.н.[19] Като интерпретатор на историческо­то време изследователят на миналото е заставен да изгражда своя евристичен модел единствено с помощта на това, което му предлагат неговите извори, които, ако си пос­лужим с формула от латинската юридическа фразеология, можем да назовем мъртви доказателства (probatio mortua). А тези доказателства се отличават главно с това, че имат статичен характер и тяхната информационна рамка, както ще стане дума и по-нататък, е ограничена, неподвижна. В този именно смисъл може да се каже, че всеки опосредствен диалог (в случая такъв характер има диалогът, който води изследовате­лят на миналото) е неравностоен, затруднява познавателния процес като цяло.

И така, историческата дистанция, която в някаква степен променя очертанията на силуета на миналото, на практика възпрепятства познавателния процес, пречи на все­ки опит на историка да се пренесе мислено върху вълните на времето, което изучава, да долови вярно неговия пулс.

Тези затруднения нарастват още повече, когато историкът се опитва да преодолее външната видимост на изучаваните факти, т. е. тяхната лицева, сценична страна. Или както се изразява един автор - да повдигне завесата на задкулисните действия, а зад тях най-често се крие и зародишът на много от събитията, свързани с "всекидневния прозаичен живот на хората"[20].

Същите затруднения, както вече казахме, чакат изследователя на миналото, ако той направи опит с помощта на наличните писмени и други свидетелства да проникне в духовния мир на историческите персонажи, "заселени в различни ценностни систе­ми"[21] , да се домогне до техните истински мисли, чувства, вълнения, т. е. до това, което е ставало в техните глави като участници в едни или други събития, каквото задълже­ние му вменяват мнозина теоретици и философи на историята[22].

Неизбежните исторически обусловени изменения в мисленето и поведението на хората през различните епохи потвърждават и един особено значим факт, който до голяма степен характеризира и спецификата на историко-познавателния процес, на на­учните резултати от този процес. Всяка нова епоха, доколкото неизбежно води до по-малки или по-големи изменения в представите на хората, в тяхната ценностна система, вижда миналото по различен начин, забелязва детайли, убегнали от вниманието на предшествениците, търси нови отговори на стари въпроси. Както образно се изразява един автор, "издигайки се по кръговрата на спиралата на своята история, хората на всеки следващ етап откриват нещо ново, незабелязано по-рано"[23].

Споменатата особеност в еволюцията иа човешкото битие и съзнание, обусловена от историческото време, от тази "движеща се сянка на вечността" (Платон), е вълнува­ла мнозина автори. Любопитно е да се отбележи, че тя е привлякла вниманието и на големия немски поет Хайне. Без да е специалист по тези проблеми, той изказва една особено съдържателна мисъл, която и до днес не е изгубила своето значение, тъй като характеризира много сполучливо процесите, за които тук става дума. "Всяка епоха - казва той, - като достигне нови идеи, получава и нови очи, вижда в старинните създа­ния на човешкия дух много ново."[24]

Обяснението на този феномен не е, струва ми се, особено трудно, тъй като, общо взето, той е познат на всички. Историкът, както и всеки друг човек, не живее във вакуум. Според класическото определение на Аристотел той е "обществено същество" (дзон пачшпикон). В нашия случай това означава, че дистанцията на времето, която разделя историка от изследваните от него факти и събития, по силата на действащите в социал­ната сфера вечни и неумолими закони на развитието е сложила своя отпечатък върху неговото, на историка, мислене, върху неговите представи за нещата, върху ценностна­та му система. Не е без значение в случая и състоянието на историческата мисъл в момента, общото състояние на историческите знания, които безспорно оказват опреде­лено въздействие върху професионалната подготовка на историка, върху неговото от­ношение към фактологичния материал, с който борави, към самия историко-познава-телен процес.

Историята е наука за миналото, което се изучава в настоящето, сиреч знанията, които тя осигурява, са проекция на миналото върху екрана на днешния ден. Това, заслужава да се отбележи, не е някакъв афоризъм, взет от богатия арсенал на Клио, а формула, която характеризира истинската природа на ретроспективните знания. Тя характеризира и същността на релацията минало-настояще и тяхната взаимна обусловеност при изграждане на познавателния образ на явления и процеси от миналото. Дори и тогава, когато историкът полага всички усилия да представи точния образ на изслед­ваните от него събития и факти, да разгледа историческите персонажи "като органи на техния век" (Гьоте)[25], той не успява докрай, неговите усилия не се увенчават с пълен успех. Познавателният образ на нещата, който може да нарисува историкът, след като е изследвал достатъчно задълбочено своите извори, придобива донякъде хибриден характер. Той носи следи и от настоящето, от съвременния поглед към миналото. Колко забележими ще са тези следи, зависи единствено от възможностите на изследователя историк да долавя вярно "вибрациите на събитията от миналото" (Кроче) и да ги пре­създава с необходимата точност и убедителност.

За илюстрация на тази си мисъл ще си послужа с един пример, който, макар че е взет от друга област на знанието, а не от историята, онагледява доста сполучливо ха­рактера на научните резултати при всяка ретроспекция. Става дума за следното: когато разглеждат и оценяват наследството на Рембранд, специалистите изкуствоведи не про­пускат да отбележат факта, че великият художник е "обличал" рисуваните от него биб­лейски персонажи в дрехите на своя век, на своето време. Нещо такова именно се полу­чава при всеки опит за реконструкция на картини от историческото минало, при възп­роизвеждане на образа на различни исторически персонажи. Те са представители на друга епоха, но върху "платното" на изследователя историк са показани отчасти като негови съвременници. "Облечени" са в дрехите, които историкът им е надянал, а те са взети от неговия гардероб или от гардероба на някои други съвременници. Така модер­низирани и осъвременени, историческите персонажи могат да се окажат подходящи дори за експонати в някой съвременен музей на модата (в света има и такива). Но за всеки случай те не са това, което наистина са били, както са изглеждали във времето, в което са живели.

На едно място Д. И. Писарев казва, че "науката история е осмисляне на събитията от лична гледна точка"[26]. Тук, струва ми се, следва да се добави, че тази "лична гледна точка" не е и не може да бъде напълно автономна. Тя в някаква степен е обременена от различни външни, независими от познаващия субект, фактори, за някои от които вече стана дума. Разбира се, в случая съвсем не са без значение и редица субективни качес­тва на историка, като обща и специална подготовка, умението му да борави с различни­те по произход и характер исторически свидетелства, респ. с фактологичния материал, който те му предлагат, и т. н.

Следователно фактите, които извежда историкът, не са "чисти факти" в баналния смисъл на думата. Те не са и факти в смисъла, който са влагали в това понятие напр. споменатите вече позитивисти, а и не само те. Тези факти не са, а и не могат да бъдат някакво огледално копие на реалните исторически факти, на фактите от миналото, обект на вниманието на историка. Те са техен субективен образ, т. е. реалните факти, пречу­пени през нечие съзнание. Това ще рече, че те носят отпечатъка най-напред на тяхното възприемане (отражение) и документиране, като вид отразителен процес, а след това на различните познавателни процедури, осъществявани от историка[27].

Макар и в по-друг контекст, тази особеност, която характеризира познавателните процедури още на емпирично равнище, отбелязва и италианският писател Джузепе Мароти. "Действителността - казва той - търпи, така да се каже, двойна преработка. Първия път тя бива деформирана от автора на източника, който я тълкува по свой начин: втория път тя се пречупва в начина, по който я възприемат изследователите, и третия - читателите."[28]

Да се разглеждат по този начин историческите факти, т. е. фактите на науката история, а това до голяма степен се отнася и до резултатите от всяка ретроспекция, като завършен изследователски процес, ще рече да се противостои на всички онези, които са склонни да слагат знак на равенство между познавателните резултати в об­ществените и природните науки, между историческите факти и фактите от т. нар. точ­ни (природни) науки[29].

Както често се случва при теоретичните съждения върху проблемите, характери­зиращи спецификата на историческата наука и историческите знания изобщо, и тук се забелязват различни, в някои случаи дори полюсни, диаметрално противоположни становища. Така напр. за едни теоретици и методолози историята е точна наука, подоб­на на геометрията или математиката, за други историята не бива изобщо да се нарича наука. Тя не е в състояние да осигурява истински научни знания и следователно е на­пълно безполезна.

Това противоречие в становищата относно характера на историята и исторически­те знания не е ново. Неговият генезис ни отвежда чак в древността, когато Клио прави първите си стъпки. Разделителната линия между застъпниците и отрицателите на му­зата на историята в онова време се оказва главно в разбирането и отношението към историческата истина"[30].

Още Херодот е вярвал, че знанията за миналото могат да бъдат достоверни и сигурни, т. е. истинни. Неслучайно той споделял убеждението, че всеки, който реши да изучава миналото на хората, трябва да разказва само това, което наистина се е случило (ton eonta).

Оскъдните сведения, с които разполага съвременната историческа мисъл, говорят красноречиво, че и най-далечните предшественици на днешния историк - т. нар. логографи, също така са вярвали във възможностите на човека да проникне, макар и само мислено, в миналото, да се запознае с него и да нарисува верни картини на някогашния живот на хората, на техните дела[31].

Впоследствие, когато престижът на Клио нараства и на нея започват да гледат с по-голямо уважение, тъй като предлага богат материал за нравствени поуки, за забавни четива, нараства и интересът към историческата истина, към достоверните факти, към вярното описание на събитията от миналото. Разбира се, в случая пак става дума за такива истини, които са задоволявали непретенциозния читател, по-примитивно мислещите хора.

На вярното описание на събитията от миналото след време започва да се гледа като на неотменно морално задължение на историка. Всяко посегателство върху историческата истина се е смятало за кощунство и според древногръцкия историк Полибий например то наподобява едно от най-големите човешки злодеяния, а именно - "да из­вадиш очите на прекрасно лице"[32].

Минават цели столетия и много представи относно задачите на историята търпят промени, но убеждението, че историческите знания при всички случаи трябвала бъдат истинни, се съхранява[33]. Съхранява се и разбирането, че изопачаването на историчес­ката истина е вид престъпление, което трябва да се преследва и от закона. Повече от седемнайсет столетия след Полибий великият испански писател Сервантес апелира "лъжливите историци да се наказват, както фалшификаторите на пари"[34].

Всеки, който е запознат с историята на историческата наука поне през последните едно-две столетия, знае, че проблемът за историческата истина като познавателен фе­номен е вълнувал почти всеки теоретик на историята, всеки историк. Водили са се, а и продължават да се водят разпалени спорове (за съжаление немалко от тях са на схолас­тично равнище) по въпроса, каква е природата на историческата истина, как може да се достигне до нея и изобщо дали тя е достижима. Не са малко и "предписанията" за пътя, който трябва да извърви изследователят на миналото, за да достигне до заветната исто­рическа истина.

Въпросът за характера на историческата истина, който всъщност вълнува не само специалистите, а и всеки любител на исторически знания, има особено важно теоре­тично значение. Това е така, защото отговорът на този въпрос (дали се признава, или се отрича научният характер на историческата истина) до голяма степен предопределя и отношението към въпроса за статута на самата историческа наука, за нейното място сред останалите области на знанието. От този отговор зависи напр. дали историята се признава за равностойна на т. нар. точни (естествени) науки, или й се отрежда някакво периферно място, както това е ставало цели столетия наред.

Ако се проследят многобройните теоретични концепции относно статута на исто­рията като наука, не е трудно да се забележи, че в техния фокус най-често стои тъкмо проблемът за характера на историческата истина или което е все същото - за характера на историческите знания изобщо, за тяхната достоверност.

Така например теоретиците и методолозите на историята, които поставят под съм­нение нейното право на истинска наука, най-често си служат с "аргумента", че истината, до която може да достигне изследователят на миналото, има относителен характер. Тя е ефимерна, зависи единствено от историка, от неговите субективни възможности.

"Историята - уверява ни английският философ Ай Бърлин - е каквато я правят историците."[35] А историците "правят" историята, като се ръководят, съзнателно или не, от определени научни критерии, от утвърдени в науката положения, а често и от субективни, извъннаучни итереси и т. н.

Надценявайки суверенното право на историка да реконструира миналото такова, каквото той го вижда, мнозина теоретици се ръководят от отдавна известните, но пог­решни в основата си постулати, съгласно които "нещата са истински или измамни в зависимост от гледната точка" (Паскал)[36], че "каквото виждаме, зависи от това. от как­ва позиция гледаме"[37], че "хората не виждат света такъв, какъвто е, а каквито са те"[38], и т. н.

Пак по тази логика следва и изводът, че от едни и същи исторически свидетелства изследователите на миналото могат да правят различни, понякога дори и взаимно изк­лючващи се обобщения, да извеждат различни истини[39]. С различен образ и в различ­на светлина историческите истини могат да се представят дори на един и същ историк, ако той е насочил погледа си към тях в различно време и при различни обстоятелства, от различна позиция. Като поставят акцента върху т. нар. несъвършенства както на носителите на ретроспективна информация - историческите извори, така и на самия историко-познавателен процес и резултатите от него, мнозина философстващи исто­рици стигат до парадоксалния за здравия разум извод, че историята не е в състояние да осигурява обективни знания и следователно тя не е и не може да бъде истинска наука. Нещо повече, поради своите сериозни недъзи тя по-скоро противоречи на науката, пред­ставлява неин антипод. "Историята - писа съвременният френски историк Ж. Ур - не само че е далеч от науката, но бих казал, че в известна степен тя й противоречи."[40]

На всяка ретроспекция, на всяко историческо повествование, според подобни схващания, трябва да се гледа с подозрение, като на "лъжлива форма на мислене" (Б. Бозанкет)[41]. Ако използваме твърде богатия в това отношение понятиен арсенал на споменатите отрицатели на историята и историческите знания, можем да кажем още. че историческата истина като "знание за миналото в настоящето" е калейдоскопична, имагинерна, илюзорна (Кроче)[42], плод е на вътрешни психологични преживявания на историка, на негови "романтични видения" в миналото. "Историята - убеждава ни па­тетично германският философ и социолог Г. Зимел - е просто илюзорна проекция на нашето собствено състояние на съзнанието върху чистия екран на непознаваемото минало."[43]

Все в този дух е и схващането, че историческото минало (така, както се разбира от теоретиците, за които тук става дума) може да бъде реконструирано и по чисто апри­орен път, без емпирични свидетелства, т. е. без какъвто и да е доказателствен материал (И. Фихте).

Всеки историк, пак в духа на споменатите философско-исторически концепции, може да се домогне до интересуващите го истини за миналото, стига да съумее да се принесе мислено до това минало "върху крилата на въображението"[44].

Тези концепции, а към тях могат да се причислят още много други, които се разли­чават само в някои нюанси, нямат, а и не могат да имат някакво приложно значение, не могат да подпомагат самата изследователска практика. Те в най-добрия случай дават материал само за априорни теоретични съждения, за безплодни в повечето случаи раз­мишления върху спецификата на историческата наука, върху знанията за миналото и в частност върху историческата истина като познавателен феномен. Ако все пак трябва да се говори за някаква полза от подобни теоретични съждения, може с много уговорки да се приеме, че те по свой начин напомнят и за действително съществуващи специ­фични особености на историята и историческите знания, на ретроспективното позна­ние като процес, които, както вече се каза, все още се нуждаят от по-задълбочени и цялостни теоретични анализи и обобщения.

Както обикновено се случва при теоретичните съждения в областта на хуманитар­ните науки, рядко се стига до единомислие, до тъждество на мненията. Такова едино­мислие липсва и сред теоретиците на историята. Особеното обаче тук е наличието на голяма поляризация на концепциите - от една крайност до друга! Такъв е случаят и с проблемите, които тук разглеждаме, а именно статута на научните факти в историята и на историческите знания изобщо.

Видяхме вече, че редица теоретици на историята с различни доводи отричат нейно­то право на истинска наука, поставят под съмнение значението на научните резултати от всяка ретроспекция и в частност обективността на научните истини, установени с помощта на наличния изворов материал.

Заслужава да се отбележи, че заедно със съществуващия скептицизъм по отноше­ние на историята като наука се зараждат и течения, които утвърждават правото на Клио да бъде равностойна на т. нар. точни науки.

Като изтъква, че "всяка наука, взета отделно, представлява само един фрагмент от всеобщото движение към познанието" (такъв фрагмент следователно е и историята), в своята Апология на историята известният френски учен Марк Блок писа: "И тъй ние днес сме по-добре подготвени да разберем, че една област на познанието [историята - б. м., К. Г.], където не са в сила евклидовите доказателства или неизменните закони за повторяемост, може въпреки това да претендира за званието научна..."[45]

Със същата категоричност в полза на науката за миналото се изказва и английски­ят философ и историк А. Тойнби[46]. Значителни усилия за утвърждаване на историята като точна наука полагат и т. нар. позитивисти от края на XIX век. В историята на историческата наука те, както е известно, влизат главно като фанатизирани радетели за превръщането на историята в емпирична, позитивна наука, за окончателното решаване на вековния спор относно статута на тази наука, на знанията, които тя осигурява[47]. "Историята се пише с документи, без документи няма история!" Тази крилата фраза, изразена от известните френски историци от XIX век Ш. Ланглоа и Ш. Сеньобос[48], се е превърнала в девиз на позитивистите от онова време. Повикът за привеждане в из­вестност и използване в изследователската практика на колкото може повече истори­чески свидетелства завладява умовете на голям брой привърженици на точните, пози­тивните знания в науката. Започва истинска надпревара за събиране на разпръснатите доскоро в различни архивни средища и библиотеки писмени паметници на историята. Става нещо като мода опиянението от събирателската работа, респ. фетишизирането на историческите факти. Неслучайно най-запалените събирачи на исторически доку­менти и материали стават известни с прозвището "сухи историци", "емпирически ан­тиквари" или дори - "емпирически наркомани", т. е. хора, които превръщат в своеобра­зен ритуал трупането, често самоцелно, на емпиричен материал, без дори да са в състо­яние да го използват в изследователската си практика. Всъщност характерен за позити­вистите е тъкмо стремежът към натрупването, а не толкова към научното използване на емпиричния материал, на фактологията[49]. И най-изтъкнатите представители на пози­тивизма са смятали, донякъде наивно, че изобилието на историческите свидетелства само по себе си решава въпроса за вярната реконструкция на събитията от миналото, за показването им, по думите на известния германски учен Леополд фон Ранке, "така както са станали" (wie es eigentlich gewesen)[50].

Насочвайки погледа си към жадуваните "чисти исторически знания", позитивис­тите са се отнасяли с пълно презрение към всеки опит за критичен разбор на изворова­та информация, за нейното осмисляне и оценка. Документите говорят сами за себе си и намесата на историка в текстовата реалност, смятана по принцип за сакрална, е вредна, замърсява историческия пейзаж. Като странична, ненужна по отношение на изследо­вателския процес дейност, оценъчните съждения на историка имат характер на "прив­несени субективни тенденции", деформиращи историческата действителност. Всяка субективна намеса ограничава пространствения хоризонт на историческите знания, които ни предлагат изворите като носители на ретроспективна информация. С други думи, за да се види миналото такова, каквото е било в неговия чист вид, историкът не бива да се намесва със свой коментар. Той трябва само да следва своите извори, да се придържа строго в съобщенията, които те предлагат.

Заслужава да се каже, че колкото и странно да изглежда това от днешна гледна точка, подобни схващания са споделяли дори и най-изтъкнатите представители на по­зитивната историческа и философска мисъл в края на XIX и началото на XX век. Така напр. X. Рикерт смята, че "историкът може да се въздържа от всякаква оценка на сво­ите факти". Такова е мнението и на X. Майер (Das geschichtliche Erkennen, 1914, S. 34), който твърди категорично, че "не е работа на историята да дава оценки". А големият италиански учен историк и философ Б. Кроче вижда като единствено задължение на историка само "да разказва за фактите"[51], без да ги коментира.

В основата на тези крайно несъстоятелни в научно отношение концепции лежи най-напред погрешното разбиране на самата природа на историческите извори като носители на ретроспективна информация, респ. природата на историческия факт като гносеологичен феномен. И действително едно по-внимателно вникване в теоретични­те съждения на позитивистите ще ни убеди, че в тяхната представа документалният факт - такъв, какъвто го намираме в документа - е равностоен на научния исторически факт, който историкът извежда след съответни нзвороведски и други проучвания. На практика това означава, че на историческите факти се гледа като на някакви готови сведения, поместени върху страниците на различните исторически свидетелства, че се слага знак иа равенство между жизнения факт и информацията за него. Ако се приеме, че това е така, излиза, че работата на историка като изследовател на миналото е съвсем опростена. Той не е задължен да извършва сложните аналитико-синтетични операции върху текстовете на своите извори, да осъществява различни сравнителни и съпоста­вителни проучвания, лингвистични разбори и т. н. На историка, съгласно подобни схващания, е определена скромната роля на най-обикновен сортировач на сурови фак­ти[52] , работа, за която не е необходима някаква сериозна подготовка и знания.

Като утвърждават, поне на теоретично равнище, суверенното право на историчес­ките свидетелства да бъдат изцяло независими от всякаква външна намеса от страна на историка, позитивистите смятат, че по този начин става възможно да се постигне бле­нуваната от тях, а и не само от тях абсолютна безпристрастност и непредубеденост при възпроизвеждане на картини от миналото. Това за съжаление на практика никога не се случва. Никога не могат да бъдат отделени чистите факти от гледната точка. Причините за това са както субективни, така и обективни, независещи от желанието и волята на познаващия субект. Те всъщност характеризират самата "природа" на ретроспективно­то познание, неговите истински възможности. И действително изследователската практика, в т. ч. и практиката на позитивистите, показва недвусмислено, че и най-усър­дният стремеж на изследователя историк да се възвиси над суровите емпирични факти, да ги погледне напълно равнодушно, неангажирано, не се увенчава с успех. В една или друга степен, под една или друга форма "образът" на историка, неговата личност и субективни пристрастия се проектират върху цялостния изследователски процес, вър­ху познавателните процедури на всички равнища, върху научните резултати от неговия труд. Макар понякога и трудно доловимо, субективното начало присъства още при оп­ределяне на темата, към която се насочва историкът, ръководейки се от своята предста­ва за тематична актуалност, за потребностите на науката история, а и на социалната практика.

По-осезателно субективното начало присъства при непосредствената работа с из­воровия материал и в частност при подбора на изворите, които историкът решава да включи в научна употреба. Това е така, защото всеки подбор е по същество оценка[53], а всяка оценка е на свой ред субективирано ценностно отношение към нещата. Като подбира определени исторически свидетелства сред масата от документи, сред "докумен­талната лавина"[54], изследователят на миналото фактически онагледява още при емпи­ричното равнище на познанието своите аксиологични критерии, повдига завесата към своите пристрастия. Присъствието на субективното начало, разбира се, продължава и по-нататък, докато се стигне до самия завършек на изследователските процедури. Неизбежното присъствие на субективното начало в цялостния изследователски процес, за което тук става дума, е предопределено най-напред от обстоятелството, че основни­ят обект на изследване в историята е човекът с неговите дела, с неговата ценностна ориентация, мисли, потребности, вълнения, интереси и т. н. Това ще рече, че изучава­нето на миналото на практика означава изучаване на човека от човека. "Хората - под­чертава големият френски историк Люсиен Февр - са единствените обекти на история­та."[55] Характерното за тези обекти, както с основание отбелязват мнозина познавачи на човешката природа - писатели, учени, философи, мислители, е най-напред това, че те са особено сложни и противоречиви, трудно разкриват истинския си образ[56]. Тези трудности нарастват още повече, когато историкът се опитва да се домогне до това, което Н. Бердяев нарича "тайните пружини на историческия живот, неговия вътрешен смисъл, вътрешната душа на историята"[57].

Заслужава да се отбележи, че редица изтъкнати автори от далечното минало и до наши дни с рядко единодушие характеризират такива типични черти на човешката природа, които имат съществено значение и за теорията и практиката на историческата наука. Така напр. в очите на мнозина от тези автори човекът е "най-голямото чудо на света" (Софокъл)[58], "чудно животно, състоящо се само от противоречия" (Ал. Дюма)[59], "изтъкан е от безброй цветни нишки", които непрекъснато менят своите багри (В. Г. Короленко)[60], че той е някаква "тайна, която трябва да разгадаем" (Ф. М. Достоевски)[61], че той е и си остава "загадката на духовното битие" (А. Айнщайн)[62].

Всеки изследовател на миналото и от собствен опит знае, че тъкмо тези специфич­ни черти на "човешкия материал" предопределят до голяма степен и ролята на субек­тивното начало в изследователската практика. Те между другото красноречиво свиде­телстват и за цялата несъстоятелност на "ритуалните предписания" на споменатите защитници на "чистите" исторически знания, на знания, свободни от каквато и да е субективна намеса. Всъщност т. нар. субективна намеса в историко-иознавателння процес, към която, както видяхме, често са отправяни и остри заклинания, в крайна сметка се оказва обективно обусловена, детерминирана. Тя е наложена както от специ­фиката на ретроспективната информация и нейните носители, така и от общите зако­номерности на смисловото възприемане на тази информация, нещо, което на свой ред представлява един твърде сложен реактивно-творчески процес, при който обективно­то и субективното си дават среща, взаимодействат си[63].

И действително, разлиствайки страниците на различните писмени свидетелства, на които в никакъв случай не може да се гледа като на някаква суха, безжизнена хроника, историкът често попада на описания, свързани с човешки съдби, с човешки драми, предизвикани от това, което писателят Емилиян Станев нарече "човешки безумия"[64]. С други думи, писмените свидетелства на историята отразяват цялата гама от човешки вълнения и преживявания (добри и лоши), които съпътстват всекидневието на социал­ния живот, показват неговия образ. Тъкмо историческите свидетелства представляват онова поле, върху което неизбежно се сблъскват отзвуците от страстите на миналото с пристрастията на настоящето. Този "сблъсък" въздейства не само върху разума, а и върху чувствата на историка като познаващ субект, докосва емоционалните му струни. Той, дори и да не желае това, долавяйки тревожния пулс на историческото време, него­вия ритъм, се оказва в някаква степен повлиян от въздействието на емоционалните послания от миналото, влиза в известен унисон с тях, т. е. става съпричастен на вълне­нията на историческите персонажи, на незримо присъстващите автори на историчес­ките свидетелства. На практика емоционалната съпричастност - разбира се, става ду­ма за овладяната емоционална съпричастност, която не позволява чувствата да вземат връх над емпирията, над рационалното мислене и здравия разум - играе в известна степен положителна роля. Като конкретен израз на това, което нарекохме ретроспек­тивна емпатия, емоционалната съпричастност, или "живата чувствителност спрямо цен­ностите", както се изразяват някои автори, дава добра възможност за по-дълбоко вник-ване в емоционалния свят на изучаваната епоха, за преодоляване на външната види­мост на документалните факти, за проникване в тяхната същност. А това е от особено значение за всяка ретроспекция на емпирично и теоретично равнище, тъй като помага много за превъзмогването на често срещащото се в изследователската практика безк­рило пълзене след фактите на историята, т. е. на безкритично използване на тези факти.

И така обективното изследване на миналото в никакъв случай не изключва актив­ната роля на историка, не предполага равнодушно отношение към документалните пос­лания от историческото време, към вложения в тях емоционален заряд, респ. към съд­бата на историческите персонажи. Емоционалната съпричастност обаче не може да бъде безкрайна. Колкото и трудно да е това, историкът не бива да позволява да попадне до такава степен под хипнозата на емоционалните внушения на своите извори, че в резултат чувствата да вземат връх над доказателствата, да ги изместят. С други думи, емоционалният момент не бива да превишава логичните съждения, да се отрази нега­тивно върху крайния резултат от научното дирене, да засенчи научната позиция на из­следователя историк[65].

Сред теоретичните проблеми на историята като наука особено място заемат проб­лемите относно спецификата на "лабораторния материал", с който борави изследова­телят на миналото, т. е. спецификата на различните по произход и характер историчес­ки свидетелства, техните реални информационни качества и свойства, техния инфор­мационен потенциал. Ако тези проблеми не се познават добре, ако историкът не е за­познат с истинската природа на историческите свидетелства, със сложните и многоли-ки извороведски проблеми, той няма да може да се ориентира в дебрите на изворовата информация, няма да е в състояние да се домогва до интересуващите го научно потвър­дени факти, представляващи, образно казано, архимедовата опорна точка на всяка ретроспекция.

Като изключим гносеологическите, а и лингвистичните аспекти на изворовата информация, на които тук нямаме възможност да се спрем[66], за да вникнем по-дълбоко в истинската същност на тази информация, да разберем нейната природа, трябва най-напред да приемем, че всяка писмена следа, всеки документ като носител на ретрос­пективна информация представлява специфичен материален остатък (реликт) от прагматична човешка дейност или както се изразява Ранке - "отломка от живия някога живот"[67].

Оттук произтича и особено важният в теоретичен план извод, а именно че зад всеки документ стои (в качеството му на автор или друга някаква страна) преследващ своите цели и намерения човек. В този смисъл документът се явява вторичен продукт на тези цели и намерения, едно от средствата за тяхното реализиране, т. е. изпълнява подчинена роля. Ето защо във всеки документ и в качеството му на исторически извор трябва най-напред да търсим открита или завоалирана проекция на определени интереси, желания, намерения, т. е. всичко онова, което е присъщо на целенасочената и обмислена човешка дейност. В този смисъл документът представлява и своеобразен атестат на своя създател, на отделни страни от неговия характер, от неговите мисловни и поведенчески реакции. Ако перифразираме една мисъл на известния германски учен Г. Лихтенберг, отнасяща се до книгите като продукт от интелектуална човешка дейност, можем да кажем, че и документите са такива, каквито са техните автори. И действително, ако знаем, че тези автори не притежават необходимите морални добродетели, ако те са безотговорни в работата си, служат си с лъжи и т. н., не можем да очакваме, че са ни оставили качествени документи, които могат да послужат като надеждна емпирична основа за конкретни ретроспективни изследвания и проучвания.

Върху информационните качества и възможности на различните по произход и характер писмени свидетелства определено въздействие оказват и някои странични на пръв поглед фактори, като общата и специалната подготовка на съответния автор на текста, неговата осведоменост относно проблемите, които засяга, и т. н. "Това, което не разбирате, не ви принадлежи", казва Гьоте[68]. И действително, ако авторът на даден документ разглежда проблеми, които сам той не разбира, естествено данните за тях не могат да бъдат сигурни, нямат необходимата познавателна стойност.

Определен отпечатък с положителен или отрицателен знак върху информацион­ните качества на даден документ поставя и езиковата култура на съответния автор на текста, умението му да изразява писмено своите мисли[69], да реконструира с помощта на естествения език адекватния образ на нещата[70]. Неслучайно специалистите езиковеди, подлагайки на разбор даден исторически текст, се опитват да намерят отго­вор и на такива въпроси като познанията на съответния автор относно отразителните, комуникативните и репрезентативните функции на естествения език и в частност на писаното слово като социално средство за комуникация, като средство за реализиране на определени цели и намерения. В случая естествено на тези познания се гледа като на една сериозна предпоставка, предопределяща информационните възможности на съответната текстова реалност.

Добър пример за неблагоприятно въздействие на слабата езикова подготовка вър­ху познавателните възможности на писмените свидетелства дават много от т. нар. кан­целарски документи, свързани с дейността на различни учреждения, организации, предприятия. Тези документи именно, които най-често носят отпечатъка на сухия, анемичен, излинял от употреба шаблонен канцеларски език, на практика се оказват лишени от необходимите информационни качества и възможности и поради това ня­кои от тях трудно могат да намерят място в изследователската лаборатория на историка. А количеството на този род документи е необятно. Тяхното присъствие засяга цели десетилетия от държавния и социалния живот на нашето общество. Те и до днес заливат като порой всекидневния живот, пречат на неговото нормално функциониране, та­ка както пречат и на науката за миналото, ако тя реши да потърси тяхната помощ.

Когато става дума за ролята и мястото на писмените исторически свидетелства в изследователския процес, традиционно се фаворизират всички документално потвър­дени факти, намерили място върху страниците на използваните извори. По такъв на­чин априори се приема, че т. нар. "сурови факти", фактите от документа, са синоним на научните факти, на фактите, изведени по пътя на строг критичен разбор на изворовата информация. Практиката обаче показва, че това не е така, че фактите и информацията за тях не са тъждествени, че документално потвърждение могат да получат не само реалните жизнени факти, а и много от "фактите", които нямат нищо общо с действи­телността. Това се отнася особено за явленията и процесите от социалната сфера, ко­ито най-често не се поддават на еднозначно тълкуване и обяснение и техният истински "образ" трудно може да се разкрие в желаната пълнота.

Тъкмо тази особеност на изворовата информация, която тук условно ще наречем "информационна полифония", затруднява сериозно изследователя на миналото. Наред с другото тя създава и реални предпоставки за стигане до противоречиви, дори взаим­но изключващи се, но документално потвърдени изводи и обобщения. Как да се излезе от подобно положение? Сполучлив отговор на този въпрос се е опитал даде Ст. Цвайг. Във въведението на своя труд, посветен на Мария Стюарт, той споделя с читателите си колко противоречиви могат да бъдат различните писмени свидетелства, когато представят една или друга историческа личност. Върху страниците на такива свидетелства неговата героиня е представена ту като злодейка, убийца и долна интригантка, ту като мъченица и истинска светица. Забележително е - казва писателят, - че тези противоре­чия се дължат не на липсата на достатъчно материали, а напротив - на преизобилието им. Запазени са хиляди и хиляди документи: протоколи, актове, писма и съобщения... Колкото по-основно изучаваме документите, толкова по-лесно осъзнаваме колко съм­нителна е стойността на всяко историческо свидетелство, защото, макар един доку­мент да е автентичен, старинен и приемлив от архивистична гледна точка, тази досто­верност ие гарантира с нищо неговата сигурност и човешка истина. Случаят М. Стюарт може най-ясно да докаже колко различно двама или повече наблюдатели могат да описват едно и също събитие, което са възприемали по едно и също време[71]. Срещу всяко доку­ментално доказано "да" стои едно документално доказано "не", срещу всяко обвине­ние - оправдание... За обрисуване на всяка черта от нейния характер боите са предва­рително размесени..."[72]

Именно това предварително размесване на боите, характерно за много от извори­те на историята, и според Ст. Цвайг задължава изследователя на миналото да се отнася критично към своите извори, независимо от техния произход и характер.

Ако се анализират по-внимателио слабите страни на писмените свидетелства в качеството им на доказателствен материал, за което говори и Ст. Цвайг, ще се види, че тези слабости са обусловени едновременно и от субективни, и от обективни причини. В случая по-специално внимание заслужават обективните причини, на които, неизвес­тно защо, все още не се отделя подобаващото място в извороведската литература. Те обаче играят особено важна роля както при формиране на мисловните образи на неща­та от заобикалящата ни действителност, така и при тяхното документиране, т. е. при създаването на самите документи. Става дума за ролята на някои специфични черти на човешкото мислене и поведение, които до голяма степен характеризират и самата чо­вешка природа, произтичат от нея. Така напр. според мнозина автори мисловната дейност у човека е строго индивидуална. Всеки мисли и преценява нещата по свой неповторим начин. "Няма двама души, които да мислят еднакво", категорична е поете­сата Елисавета Багряна[73]. "Ние можем да говорим като другите, но не можем да мис­лим като тях", твърди Бл. Паскал[74].

Различното мислене за нещата е резултат преди всичко на това, че всеки гледа на тях по различен начин, от различна ценностна позиция, с различни субективни въз­можности и т. н. "Ние хората - казва Блез Паскал - гледаме на нещата от различни

страни, но и с други очи."[75] Оттук и изводът, че "никога двама души не са имали еднак­во мислене за едно и също нещо"[76].

Не само различните хора не си приличат помежду си и оценяват по различен на­чин явленията и фактите, но често се случва така, че едни и същи хора в различно време, при различни обстоятелства и т. н. оценяват едни и същи неща по различен начин. "Никога не съм преценявал нещо по един и същи начин", казва пак Паскал[77]. "Моят разказ - казва Монтен - се отнася за определен час. Аз мога веднага след това да се променя... било защото аз съм станал друг, било защото улавям нещата при други обстоятелства и от друга гледна точка. Затова става така, че често противореча на себе си..."[78]

В това различие по отношение на мисленето, а и на поведението на хората някои автори са склонни да търсят причината за често срещащото се неадекватно взаимно разбиране на посланията от историческото време, т. е. на изворовите текстове.

"И поради единствената причина, че никой човек не прилича абсолютно на друг -казва Дидро, - ние никога не се разбираме напълно и никога не ни разбират точно. Винаги има нещо в повече или в по-малко..."[79]

От всичко казано дотук по отношение на теоретичните аспекти на историята и историческите знания, струва ни се, става ясно, че и в наше време на историята се гледа като на една твърде специфична наука, която има специфичен обект на изследва­не и си служи със специфични методи на работа. Оттук произтича и различното отно­шение към нея, към нейните възможности да осигурява истинни знания, каквато зада­ча в крайна сметка си поставя всяка наука. За едни историята заслужава особено вни­мание като "учителка на живота" (Цицерон). За други тя изобщо не е никаква наука, а само "политика на миналото" (Е. Фриймън), наука, която намира своя смисъл в това "да флиртува само с победителите" (Фр. Саган). Единственият практически урок от нея е, че тя "никога на нищо не е научила хората" (Хегел).

Може би историята ще се окаже единствената наука, която наред с фаворизирането, цели столетия наред, още от времето на нейния генезис и до днес, е презирана, обругавана, отричана, подлагана е по думите на Люсиен Февр на "необуздани походи", на подигравки дори от страна на "много от големите умове"[80].

Гневните залпове срещу Клио, според френския учен от XVI век Пиер Бойл, се дължат главно на това, че "в историята няма нищо, освен предразсъдъци и лични интереси... че няма по-голямо мошеничество от това, което може да се извърши с по­мощта на историческите паметници"[81].

Прави впечатление, че световно известни автори и в наши дни не изпускат въз­можността да обругаят Клио, да изразят нескритото си презрение към нея. "Аз абсо­лютно не вярвам на историята - заявява недвусмислено големият аржентински писа­тел Хорхе Луис Борхес. - Подобно на Шопенхауер аз по-скоро смятам, че стремежът да се подходи към историята научно е равносилен на желанието да се различат очерта­нията на лъвовете или планините сред облаците."[82]

Противоречивите съждения относно науката история, някои от които, както видяхме, имат и силен емоционален заряд, няма да попречат на нейното развитие, а и на развитието на нейната теория, няма да разколебаят нейния утвърден вече социален престиж. Антиисторизмът е анахронизъм и независимо от кого се споделя, той може само да ни отведе към онова далечно време, когато изучаването на миналото действи­телно е имало дилетантски характер и не е почивало на истински научни методи, как­вито се използват успешно в наше време.

Тъкмо задълбочените теоретични разработки в историята (каквито за съжаление у нас все още липсват) могат да допринесат особено много за преодоляване на всякакви опити да се оспорва научният статут на историята, да се поставят под съмнение научните резултати от ретроспективното познание.

THEORETICAL ASPECTS OF HISTORY AND HISTORICAL KNOWLEDGE

Kancho Georgiev

Summary

This study makes an albeit short review of historical science over the centuries, respectively the development of research practice in history, which travelled the long and arduous road from dilettante practice to real science. It also discusses the specifics of historical knowledge as a peculiar form of studying and reconstructing phenomena, facts and processes in the past. There is also a presentation of certain philosophic and historical concepts, which either favour history and historical knowledge or. vice versa, question their right to exist.

Considerable space has been dedicated to source study aspects of retrospective knowledge and the results thereof, to the problems related to the informational charge of different in origin and character written historical sources, complete with their actual cognitive abilities and their nature as bearers of retrospective information. The author also dwells on some problems of source criticism, of critical breakdown of one or another textual reality.

---

[1] Нашето внимание тук ще бъде насочено главно към традиционните извори ни историчес­ката наука и по-специално към различните по произход и характер писмени исторически извори върху хартиена основа.

[2] Разделянето на изворовата критика на външна и вътрешна води началото си от XIX век, когато след постепенното преодоляване на възгледите на т. нар. позитивисти започва да се утвър­ждава схващането, че без критичен разбор на историческите свидетелства, без съответните оценъчни съждения върху фактологичния материал, изведен от тези свидетелства, няма обективни знания, няма историческа наука. Макар че някои съвременни специалисти намират това разделение на изворовата критика за вече остаряло и неподходящо за научна употреба, то н до днес не е изгуби­ло своето право на съществуване - използва се не само в теоретичното изворознание. а и в дипломатиката, палеографията, кодикологията и др.

[3] Прочитьт на текста и неговото разбиране далеч не са нещо еднозначно, както погрешно смятат някои автори. Ако прочитьт на текста може да се разглежда до голяма степен като "техни­ческа" процедура, разбирането е по-висша форма на познание и представлява преди всичко пси-холингвнетичен и психологически феномен. То е крайният резултат от отделните познавателни процедури, съпътстващи критичния разбор на историческите извори, респ. разбора на фактоло­гичния материал, изведен от тях. Анализирайки релацията прочит-разбиране (на текста), специ­алистите извеждат на пръв поглед простата, но иначе дълбоко съдържателна формула, съгласно която прочит на документния текст може да извърши всеки, дори и този, който изобщо не е запознат с проблемите, за които тук става дума. Разбирането обаче е нещо много по-сложно и то е работа само за осведомени, за тези, които имат необходимата историческа, лингвистична и т. н. подготовка, тези, които са в състояние да изведат от "сухите" емпирични знаци (буквите) живото смислово съдържание на текста.

[4] Пренебрежителното отношение към теоретичните аспекти на историята и историческите знания дава основание на наши учени-историци да смятат, че "историята като цяло... продължава да бъде на занаятчийско ниво" (срв. уводните думи в: Историци за историята. С, 1988, с. 5).
[5] Неслучайно някои автори, за съжаление не историци, оценявайки като незадоволително научното равнище на историческите знания, търсят причината за това главно в липсата на фило­софия на българската история, респ. в липсата на историческо мислене и теоретични знания. Вж. напр. Янев, Я. Изток или Запад. - Златорог, 1933, № 4, 174-180: "Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене... Може би ние сме най-безисто-ричният народ, който живее днес... защото сме нямали до днес никаква философия на българска­та история."
Десетилетия по-късно на този все още непреодолян недъг на историческата ни мием обръ­ща внимание и големият наш писател Емилиян Станев. "Ние - казва той - нямаме една истинска история на нашия народ. Такава история би предложила философска концепция за миналото ни..." (вж. Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети. С, 1977. с. 136).
Заслужава все пак да се спомене, че отделни съвременни наши историци най-после вече прозряха истината, че у нас "все no-ясно се очертава нуждата от теория и философия на истори­ята" (вж. Радкова, Р. Малцина са тези, които се поддават на конюнктурата. - В: Историците за истината, за насилията, за себе си. С, 1994, с. 206).
Струва ми се обаче, че имаме достатъчно причини да приемем, че и това мнение ще има само пожелателен характер и едва ли на него ще откликнат някои специалисти.
[6] Гюзелев, В. Размишленията върху българската средновековна история на проф. Петър Мутафчиев. - В: Мутафчиев, П. Книга за българите. С, 1987, с. 5.
[7] Исусов, М. Не съм се чувствал дисидент, старал съм се да бъда учен. - В: Историците за истината, за насилието, за себе си, с. 151.
[8] Кови, Ст. Седемте навика на високоефективните хора. С., Кибела [6. г.], с. 199.
[9] Тези трудности именно, за някои от които по-нататък ще стане дума, дават основание на някои автори, като Фюстел дьо Куланж, Бсйл и др., да твърдят, че историята е най-трудната от всички науки (вж. Блок, М. Апология на историята. - В: Историци за историята, с. 81).

[10] По-подробно за възгледите на Херодот относно характера на историческите знания и методи на работа на историка вж. Кузнецова, Т. И., Т. А. Миллер. Античная зпнческая историография. М., 1984, с. 6 сл.

[11] В античната култура напр. идеята за красота с била неотделима от идеята за полза и целе­съобразност (по-подробно вж. Гусев., С. С, Г. Л. Тульчинский. Проблема понимания в философии. М., 1985, с. 53).

[12] Блок, М. Цит. съч., с. 98. Влагането на различен смисъл в такива понятия не зависи само от историческата дистанция. Не са редки случаите на такова "разминаване" в семантичния пъл­неж на понятия от този род в рамките на една и съща епоха, на едно и също поколение. Причините за това могат да бъдат класови, идеологически и пр.
[13] Срв. Ерофеев, Н. А. Что такоe история. М., 1976, с. 12.
[14] Паскал, Блез. Мисли. С, 1987, с. 152.
[15] Цит. по: Зашо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. С, 1994, с. 83.

[16] Цит. по: Мъдростта на вековете. С, 1979, с. 92.

[17] Естествено най-засегнати в случая могат да се окажат резултатите от неизбежните оце­нъчни съждения на историка върху фактите от миналото и свидетелствата за тях, т. е. аксиологичните аспекти на тези съждения, тъй като измененията в ценностната скала на минало и настояще са най-осезателни.

[18] Защо сме такива, с. 87.

[19] В случая не е без значение и фактът, че по тази причина от погледа на историка остава скрито вербалното поведение на събеседника и в частност неизбежният емоционален акомпани­мент на това поведение - езикът на жестовете - гримаси, мимики, в т. ч. и т. нар. вокални гримаси. Всички те са носители на допълнителна и надеждна информация.

[20] Скот, У. Кенилуърт. С., 1972, с. 6.
[21] Канети, Е. Игра с очи. С, 1992, с. 37.
[22] Така например според Хегел неотменно задължение на всеки историк е не само да опоз­нае какво са извършили хората в дадено историческо време, а и да разбере какво те са мислили, тъй като всяка история е "история на мислите" (срв. Коллингвуд, Р. Дж. Идея истории. Автобиография. М., 1980, с. 112).

Този възглед на Хегел твърде много се доближава до популярната в края на XIX век фило­софска концепция за т. нар. "разбираща история", чийто създател е В. Дилтей. Основно задълже­ние на историка изследовател, според тази концепция, е "да съумее, изхождайки от собственото си умонастроение, да проникне в умонастроението на този, когото иска да разбере" (срв. Schleiermacher, F. D. Hermenevtik. Heidelberg, 1959, S. 16, 138).

Всяко разбиране според В. Дилтей с "преживяване отново", или това, което са преживели историческите персонажи, хората от изучаваната епоха (по-подр. вж. Гусев, С. С, Г. Л. Тульчинский. Цит. съч., 25-32). Заслужава да се отбележи, че генезисът на споменатата фило-софско-историческа концепция на В. Дилтей и др. трябва да се търси в древността. Така напр. известно е, че още римският историк Цицерон говори за своеобразна дисекция на чувствата, за необходимостта "да се изследва не само какво говори всеки, но и какво чувства и дори защо го чувства" (по-подр. вж. Монтен. Опити. С., 1980, с. 209).

[23] Волков, X. Хегел и Гьоте. Хоризонти. С., 1974, с. 5.

[24] Хайне. Сочинения. Т. IV. М., 1957, 76-77.

[25] Гьоте. Избранные философские произведения. М., 1964, с. 376.
[26] Писарев, Д. И. Сочинения, т. I, с. 311.

[27] В случая става дума за фактори, обективно обусловени, които на практика по-скоро ни отдалечават, отколкото да ни приближават до реалните факти, до самите явления и процеси, обект на изследване.

[28] Мароти, Дж. Ученици на слънцето. С., 1967. - Уводни бележки.

[29] Проблемът за характера на историческите знания, за истинската природа на исторически­те факти на познавателно равнище до голяма степен играе ролята на своеобразен вододел между оптимизма и скептицизма по отношение на реалните възможности на науката за миналото, за нейния статус като равностойна област на човешките знания.

[30] Представата на древния, а по-късно и на средновековния човек е далеч по-различна от съвременното разбиране на това понятие.

[31] По-подр. вж. Брофеев, Н. А. Цит. съч., 7-9; Кузнецов, Т. И., Т. А. Миллер. Цит. съч., с. бел.

[32] Мъдростта на вековете, с. 61.

[33] Ако все пак нещо тук е поставено под съмнение и е оспорвано от теоретиците на историята, това са на първо място реалните възможности на ретроспективното познание, възможностите на човека с помощта на недотам съвременен ''лабораторен материал" - историческите свидетелства, да достигне до сигурни знания за миналото, до историческата истина.

[34] Мъдростта на вековете, с. 61.

[35] Велер, Ханс-Улрих. История и социология. - В: Историците за историята, с. 284.

[36] Паси, И. Френски моралисти. С., 1978, с. 51. 

[37] Срв. Кови, Ст. Цит. съч., с. 43.

[38] Пак там, с. 114.

[39] По-подр. вж. Конфорт, М. Открытая философия и открытое общество. М., 1972, с. 41.

[40] Цит. по: Дебров, Л. А. Введение в изучение истории. М., 1981, с. 62. Все в същия дух е и Кантовата философска концепция за историческото познание като процес. Това познание, според Кант, е невъзможно, така както е невъзможно познанието на "нещата в себе си", т. е. нещата, за които нямаме непосредствени сетивни данни, какъвто е и обектът на всяка ретроспекция. За достоверно теоретично знание, според това разбиране, може да се говори само в математиката и естествознанието, но не и в хуманитарните науки, което ще рече и в историята.

[41] По-подр. вж. Коллингвуд, Р. Дж. Цит. съч., с. 137. Заслужава да се отбележи, че с нескривано подозрение към историците са се отнасяли още в далечното минало. И тогава се е ползвал с популярност ширещият се и до днес афоризъм: историята ни учи, че невинаги трябва да вярваме на историците. В своя капитален труд Разсъждения за метода, издаден през далечната 1639 г., бележитият френски учен Рене Декарт отбелязва, че "историците никога не говорят истината" (срв. Ерофеев, Н. А. Цит. съч., с. 12). За съжаление, изглежда, подобна репутация имат и съвре­менните наши (български) историци. Така поне твърди Вера Мутафчиева в едно свое интервю отпреди няколко години. "Уверявам ви - казва тя, - че в очите на непосветените, но мислещи българи, реномето на историка не е високо; той е професионалист, който променя мнението си, който лъже" (срв. Мутафчиева, В.... идеологическият диктат - тоталитаризъм в историята. - В: Историци за истината, за насилията, за себе си, с. 162).

[42] Срв. Коллингвуд, Р. Дж. Цит. съч., с. 440.

[43] Пак там, с. 167.

[44] Подобно схващане напомня за отношението към историята в античността, а и по-късно, когато се е поставял знак на равенство между историческо и художествено мислене, между исто­рия и художествена литература, където особена роля се отрежда тъкмо на въображението.

[45] Цит. по: Историци за историята, с. 83.

[46] Вж. Тойнби, А. Идеи. С., 1992, с. 27.

[47] Срв. Иванов, Г. М. и др. Методологические проблемы исторического познания М., 1981, 75-76.

[48] Ланглуа, Ш., Ш. Сеньобос. Введение в изучение истории. СПб., 1899, с. 13.

[49] Според Баркър и Чейл напр. "истинският историк е само събирач" (срв. Тойнби, А. Цит. съч., с. 155).

[50] Любопитно е да се отбележи, че подобни схващания, които, разбира се, са имали само пожелателен характер, са споделяли и някои древни автори. Така напр. Херодот сочи, че по отно­шение на миналото трябва да се разказва само това, което е било (ton eonia), т. е. реално същест­вувалото някога.

[51] Срв. Коллингвууд, Р. Дж. Цит. съч., с. 183.

[52] Срв. Конфорт, М. Цит. съч., с. 41.

[53] Popper, К. R. The Poverty of Historicism. London, 1960, p. 77.

[54] Срв. Гарсия, Педро Гонзалес. Нови технологии във възстановяване на архивното наследство. - Архивен преглед, 1995, № 1-2, с. 33.

[55] Февр, Л. Да живее историята. - В: Историци за историята, с. 111.

[56] Срв. Петруцик, А. И. Продуктивная роль общих форм мншления в научном познании. Минск, 1980, с. 83.

[57] Бердяев, Н. Смисълът на историята. С., 1994, с. 10.

[58] Цит. по: Ривкин, Е. Антично изкуство. С, 1983, с. 113.

[59] Дюма, Ал. Двадесет години по-късно. С, 1987, с. 87.

[60] Цит. по: Рожина, Л. Н. Искусство бьггь читателсм. Минск, 1987, с. 74.

[61] Пак там, с. 50.

[62] Зйнштейн, А. Собр. научнмх трудов. Т. 4. М., 1967, с. 167.

[63] Федосеев, П. Н. и др. Об искусстве полемики. М. 1982, с. 14.

[64] Сарандев, Ив. Цит. съч., с. 103.
[65] Проблемите относно емоционалните аспекти на научното познание продължават да са актуални и до днес. Те предизвикват безкрайни спорове (срв. Левшина, И. С. Как воспринимаются произведения искусства. М., 1983, с. 3 сл.; Мучиик, Б. С. Чсловек и текст. М., 1985, с. 8).
[66] По-подр. вж. Георгиев, К. Историята и нейните извори. С, 1981, с. 167 сл.

[67] Срв. Dokumente zur Deutschen Geschichte aus den Sachsischen Landeshauptarchiv. Dresden-Berlin, 1957, S. XIII.
[68] Цит. по: Родени от ума и сърцето. С., 1988, с. 70.
[69] Мучник, Б. С. Человек и текст. М., 1985, с. 10.
[70] Головин, Б. Н. Введение в языкознания. М., 1983, с. 21; Лихачев, Д. С. Текстология. М. Л., 1964, с. 9.
[71] Тъкмо този феномен, а именно че очевидци могат да описват по различен начин това, което наистина се с случило и което те са видели, е послужил като основание на английския историк от XVI век сър Уолтър Рели да хвърли в огъня вече завършения си обемист исторически труд и пред ярките пламъци на горящите листа да произнесе зловещото си заклинание: "Няма история! Няма историческа наука!" (срв. Хьойзинха, Йохан. Идеята за историята. - В: Историци за историята, 40-41).
[72] Цвайг, Ст. Мария Стюарт. С, 1983, с. 5.
[73] Вж. Не мога да живея без хората (Разговор с поетесата по случай 95 години от рождението й). - Отечествен фронт, № 12892, 3 апр. 1988.
[74] Паскал, Бл. Цит. съч., с. 144.
[75] Пак там, с. 95.

[76] Монтен. Цит. съч., с. 383.

[77] Паскал, Бл. Цит. съч., с. 93.

[78] Монтен. Цит. съч., с. 29.

[79] Дидро, Д. Естетика и теория на изкуството. С, 1981, с. 119.

[80] Февр, Л. Цит. съч., с. 113.

[81] Цит. по: Вайнштейн, О. Л. Западноевропейская среднсвековая историография. М.-Л., 1964, с. 464.

[82] Борхес, Хорхес Луис. Историк зто пророк предсказьтающий прошлое. – Литературная газета, № 31,2 авг. 1989, с. 15. Подобен възглед за историята споделя и нашият писател Емилиян Станев. "За мен - казва той - историята не е наука. Живите говорят за умрелите. Второ: не с наука още и затова, че никой не се учи от поуките й... И какво е историята, освен история на човешките безумия" (Сарандев, Ив. Цит. съч., с. 103).