- Студията е обнародвана в: Помощни исторически дисциплини. Т. V, С., 1991, с. 5-54.
Всякога, когато разглеждат теоретико-методологичните и философските аспекти на историята като наука, специалистите насочват погледа си преди всичко към спецификата на социално-историческото познание, на евристичните методи и средства в тази област на знанието. Това, разбира се, не е случайно. Тъкмо спецификата на ретроспекцията като форма за изучаване на явленията и фактите всякога е представлявала онова "горещо" полемично поле, върху което от столетия наред вече си дават среща многобройните концепции, насочени ту към утвърждаване на научния статут на историята, ту към нейното пълно отричане и включването й в орбитата на различни идеологически, мирогледни, политически и други спекулации.
Всякога, когато разглеждат теоретико-методологичните и философските проблеми на историята като наука, специалистите насочват погледа си преди всичко към спецификата на социално-историческото познание, на евристични-те методи и средства в тази област на знанието. Това, разбира се, не е случайно. Тъкмо спецификата на ретроспекцията като форма за изучаване на явленията и фактите всякога е представлявала онова „горещо” полемично поле, върху което от столетия наред вече си дават среша многобройните концепции, насочени ту към утвърждаване научния статус на историята, ту към нейното пълно отричане и включването й в орбитата на различни идеологически, мирогледни, политически и други спекулации.
Най-съществената особеност на историческото познание е, че то има опосредствен характер и резултатите от него са твърде сложно детерминирани, субективно-обективно обусловени. За разлика от изследователите от други области на науката, и по-специално от т. нар. точни науки, историкът няма възможност да наблюдава непосредствено своя обект на изучаване - историческата действителност. Между обекта и субекта на познанието всякога е налице съответна дистанция от време, която в една или друга степен закрива силуета на обекта, влияе върху хода на познавателния процес. В момента на неговото изучаване този обект фактически вече не съществува като реално образование, а в най-добрия случай е представен само с това, което извороведите наричат „реликти”, „репрезентанти”, „остатъци”.
Образно казано, миналото достига до историка като светлината на далечна звезда, която е вече угаснала. „Миналото като цяло, казват А. Коршунов и В. Шапоьалов, е лишено от актуално битие, тъй като в настоящето то присъствува в трансформиран, „снет” вид и в този смисъл е относително небитие”[1].
Това ще рече. че ако все пак може да се говори, макар и само условно, за актуално битие на обекта на историческото познание, то може да се намери единствено в съхранените следи от някогашния материален и духовен живот на хората. С други думи, най-съществената особеност на ретроспективното историческо познание е, че изследователят има на разположение не самата историческа действителност, която изучава, а нейното отражение във формата на информация, т. е. вторичния продукт (образ) от дейността на историческите персонажи, продукта на тяхна интелектуална и мисловна дейност, от техните знания за нещата, от представата им за тези неща[2]. В крайна сметка съдържанието на всяко писмено свидетелство, на документалния текст представлява „кристализирала жива сила на човешките мисли и чувства”[3], а не самите тези мисли и чувства, нито пък действителността, която отразява. Така че, обръщайки поглед към миналото, към някогашния материален и духовен живот на хората, към историческия процес, той го вижда не непременно такъв, какъвто реално е съществувал, а какъвто го представят историческите свидетелства, техните автори. Ако си послужим с „речника” на известния френски философ екзистенциалист Ж.-П. Сартър, можем да кажем, че в случая при познавателния процес е налице „квази наблюдение”, наблюдение не на самия обект на ретроспекция (историческите явления, факти, процеси), а на тяхната „интенционална репрезентация”, на словесно изразения мисловен модел на нещата от историческото минало[4], тяхното мисловно отражение (описанието на нещата е само тяхно мисловно отражение).
Ето защо, за да проникне в историческото време, към което насочва погледа си, за да преодолее създадените от липсата на зрителен контакт и хронологическата дистанция затруднения, историкът изследовател е принуден да разчита само на споменатите „следи” и на първо място на писмените свидетелства[5]. Те като единствено най-сигурно средство за преодоляване на времето правят възможен необходимия мисловен „диалог” между незримо присъствуващите исторически персонажи и историка изследовател, между историческото време и времето на историка. Зад словесното очертание на историческия пейзаж историкът трябва да види живите някога хора с тяхната ценностна ориентация, с техните идеали, чувства, стремежи, дела. Непосредственото въздействие обаче на самите явления, факти, процеси, т. е. перцептивният контакт с тях, е нещо твърде по-различно от контакта чрез съответния им словесен аналог, чрез езиковите знаци като носители на смислова информация[6]. Гносеологическият, словесно реконструиран образ на нещата не е и не може да бъде тяхно точно копие[7]. Документът не е просто възпроизвеждане на обективната реалност, а определено отношение към тази реалност. Но не е едно и също нещо, дали имаме работа с факти или с думи, със знакова или незнакова ситуация, със самата действителност или с човешки знания за нея, с нейния информационен модел, с нейното инобитие[8] (материализирана в реч информация, информация, облечена в езикова форма).
На практика това означава, че научното дирене в историята неизбежно се оказва двойно детерминирано. Върху него влияят (до голяма степен неблагоприятно) фактори, свързани със задължителните в случая две равнища на изследване - най-отпред на свидетелствата за миналото, т. е. споменатите реликти (остатъци, репрезентанти) и след това самото минало, и по-точно явленията и фактите, за които е оставена някаква документална или друга следа. Така че първата „бариера”, която се изправя пред историка в неговия дълъг и сложен път на изследване на историческото минало, представляват самите свидетелства за това минало. От това, доколко той ще преодолее сполучливо тази бариера, дали ще сложи сполучлива „диагноза” на своя обект на изследване, дали ще е в състояние да предаде обективна стойност на субективното тълкуване на нещата, дали зад зримия свят на описанието ще проникне достатъчно дълбоко в света на незримо пресъствуващите исторически персонажи, дали ще може да преодолее съпротивата на емпиричните знаци, на думите като „облекло на мислите” (М. Горки), дали ще успее да вдъхне душа на сухите и безжизнени факти, да оживи и оцвети угасналите вече човешки мисли, отразени върху белия лист, зависи много и равнището на научните знания, до които той ще достигне, степента на тяхната истинност и т.н.
Впрочем историята на историческата наука е дала не един пример, когато и най-добри познавачи на миналото, на събитийната история са допускали сериозни грешки главно поради това, че не са се ръководили от истински научен метод на работа с изворите на историята, не са се съобразявали с всичките техни особености като носители на ретроспективна информация, като отразители на реални жизнени явления, факти, процеси, не са съумявали да превърнат „езика" на документите в „език” на историята. Ако приемем за сполучлива метафората, че „историята е мъртвознание” или поточно „знания за мъртвите, които живите искат да имат”, ще трябва да се съгласим и с това, пак в метафоричен план, че гласът на мъртвите „идва” преди всичко от оставените от тях документи, от облечените в езикова форма техни мисли, чувства, вълнения. Неслучайно от всички свидетелства на историята най-голямо значение винаги се е отдавало на писмените паметници.
Всъщност е добре известно, че историята се превръща в истинска наука едва тогава, когато историците насочват погледа си към тези паметници, и по-специално, когато осъзнават необходимостта от изработването на обективно-научни критерии за работа с тях. Благодарение именно на писмените исторически свидетелства, на умението на учените да използуват всестранно информацията, която те предлагат, в това число и информацията, изведена на лингвистично равнище с помощта на науката за езика, нещо, за което по-нататьк ще имаме възможност да говорим по-подробно, станаха възможни най-големите исторически открития. От пепелищата на историята възкръснаха цели цивилизации, погребани с хилядолетия под непрогледните пластове на времето, заговориха разбираемо хора, чиито гласове никой съвременник не беше чувал. „Езикът с езикознанието, писа големият наш учен-лингвист Ст. Младенов, е неоценима съкровищница на човешкия дух. Никои други паметници на човешкия творчески дух не говорят така ясно за миналото на човешкия род, както езика и езиковите паметници. Нашите знания за Асирия, Вавилон и древна Персия например без клинообразните надписи или за древния Египет без йероглифите биха били далеч незадоволителни... Току-речи, излишно е да се доказва, че и най-съвършената живопис и скулптура не могат да предадат хилядите подробности на културния живот, които могат да се предадат чрез езика”[9].
Когато се казва, че писмените паметници са най-надеждното градиво на историята като наука, това в никакъв случай не означава, че те са някакъв безупречен помощник на историка, че тяхното привеждане в научно обращение не поставя проблеми. Напротив, проблемите тук са много и най-различни. Стара истина е например, че писмените свидетелства, дори и най-съвършените от тях, не предлагат на историка в готов вид, напълно подходящи за научна употреба данните, от които той се интересува. Фактите от живота и тези от документите като езикова форма на отражение на действителността не са едно и също нещо. Върху страниците на всяко писмено свидетелство намираме не самите факти, а техния словесно изразен познавателен образ, фактите, видяни през очите на техния отразител. автора на документа. С това всъщност се характеризира главно гносеологическият статус на всяко писмено свидетелство, че съобщенията, които то предлага, в една или друга степен се отличават от нещата, за които се отнасят, тъй като описанието на вещта е само нейно мисловно копие, по-малко или повече верен гносеологичен образ (модел). А нещата, явленията от живота, както е известно, всякога са по-богати от думите, с които са представени.
За несъответствието между жизнените факти и фактите от документа, разбира се, допринася много и обстоятелството, че в най-добрия случай документът показва какво неговият автор е искал да каже, а не непременно какво е било в действителност. За да се преодолее това както субективно, така и обективно обусловено несъответствие между нещата и техния информационен модел, отразен върху документа[10], между събитието (факта) и неговия образ във формата на информация (никой факт не се изчерпва с информацията за него), е необходимо да се осъществят съответни познавателни процедури, известни в изворознанието като външна и вътрешна (историческа) критика на текста.
Научната критика заема, както е известно, особено важно място в арсенала от познавателни средства, достъпни на изследователя на миналото. Без научна изворова критика няма и не може да има научни исторически знания, няма обективна наука за миналото. Без нея фактически е немислимо по-нататъшното действие на целия „механизъм на историческото познание”. Неслучайно мнозина теоретици и методолози на историята и изворознанието подчертават, че фактически научната история започва оттам, откъдето започва научнокритичното използуване на нейните извори.
Когато става дума за изворова критика като вид познавателна дейност, за нейните не само теоретични, а и приложни аспекти, обикновено се има предвид работата на изследователя историк над съдържателната страна на текстовата реалност[11], над словесно изразените съобщения за едни или други явления и факти. Този подход към писмените исторически свидетелства обаче се оказва твърде едностранчив, несъвършен. Той не отговаря на едно от основните кзвороведски изисквапия, а именно, че всеки текст следва да се изучава и като комуникативна, и като лингвистична единица. Да се държи сметка само за съдържателната страна на историческите свидетелства, на практика това ще рече да не се достига до проникновено разбиране на степента на тяхната информативна наситеност, на техния реален информационен коефициент.
В крайна сметка този подход не дава възможност на историка да осигури адекватна смислова интерпретация на едни или други съобщения — нещо, което прави самата изворова критика безпредметна[12]. Така например вън от зрителното поле на историка най-често остава закодираната, иманентно присъствуващата, стаената между редовете изворова информация, скрита под „епидермиса” на текста, под зримите (експлицитните) словесни очертания на съответни страни от историческия пейзаж[13]. Най-характерна особеност на тази информация, която тук условно ще наречем вторична, е, че тя не е свързана с комуникативните намерения на създателя на даден текст, с неговото желание да остави една или друга документална следа, или, което е все същото с т. нар. първична предикация, т. е. с непосредствената съдържателна цел на дадено съобщение. Такава информация най-често се оказва свързана със самото средство за описание, т.е. с езика и езиковите знаци, в това число и с явленията от междузнаковата сфера[14].
С други думи, има се предвид онова семантично поле, което се намира между авторовите мисли и текста (във всеки текст има недоизказани неща, нематериализирани словесно човешки мисли). Така че, за да разкрие вторичната информация, историкът трябва да умее да чете и това, което не е изразено с думи, което само се подразбира, т.е. да застави мълчанието да заговори. Вторична информация опитният историк може да изведе например по пътя на един по-задълбочен контекстуален анализ и синтез, чрез наблюдения върху т. нар. беззнаково семантично поле на текста, което, както вече се каза, играе важна роля в езиковата комуникация, повишава или съответно намалява коефициента на информативност на едно или друго съобщение.
Практиката показва, че особено богати на иманентна информация могат да се окажат например пресупозициите, които като синоним на подтекстова информация представляват съществена част от семантичния контекст на естествения език. Те присъствуват имплицитно във всеки дискурс, т.е. във всяка даденост от логически свързани изречения. Ето защо тяхното пренебрегване на практика пречи да се проникне достатъчно дълбоко в съдържателно-смисловата структура на текста, да се прозре напълно неговата действителна информационна насоченост.
Вторична изворова информация може да бъде разкрита и тогава, когато се държи сметка и за полисемантичния характер на езиковите знаци, на вариантността на отделните думи, словосъчетания, образи, понятия, т.е. когато се разкрива целият диапазон от възможните смислови нюанси, цялата, понякога твърде широка амплитуда в значенията на езиковия материал. Впрочем, ако се анализират по-внимателно случаите на непълноценно използуване на историческите свидетелства, ще се види, че най-често в основата на това явление лежи твърде разпространеният сред историците семантичен индиферентизъм, т. е. равнодушието към оттенъците в значението на отделните думи и изрази, несъобразяването с действителния семантичен пълнеж на отделните езикови знаци[15].
Не само споменатият семантичен индиферентизъм, а индиферентизмът към всяка друга форма на съществуване на потенциална изворова информация ограничават чувствително възможностите за оптимално използуване на съдържанието на различните по произход и характер свидетелства на историята. Неслучайно още Н. А. Добролюбов обърна внимание на това, че „би било невъзможно да се пише история на народа по документи, ако човек не умее, както се казва, да чете между редовете”[16].
Особено важното значение на информацията, съдържаща се в словесните паузи, в това, което древните са наричали "агgumentum ad silentio" - довод, почерпан от премълчаното, имат предвид и онези специалисти, които са склонни да оценяват действителните резултати от критичния разбор на документалния текст, а и от целия изследователски процес по това, дали историкът умее да чете еднакво сполучливо както написаното, така и премълчаното, дали владее „езика на паузите”, способен ли е да разкрие всеки авторов код и пр. Така например големият руски учен историк В. 0. Ключевски намира за необходимо да изтъкне, че истинско „тържество на историческата критика” се постига едва тогава, когато „от това, което са говорили хората, след известно време се долавя това, което са премълчали”[17].
Езиковите факти, представляващи интерес за историка поради тяхното евристично значение, разбира се, не бива да се свързват единствено с това, което лингвистите наричат „мълчалив подтекст”[18], с иманентната информация. Тези факти имат и други измерения, за някои от които по-нататък ще стане дума.
И така, за да се разбере адекватно вложеният в даден документ смисъл, за да се обхване възможно най-пълно съдържащата се в текста информация, необходимо е да се държи сметка и за лингвистичните факти, за фактите, които „идват” от самия език като „облекло на мислите”, като средство за кодиране и декодиране на тези мисли. Но за да се изведат тези факти, да се осмислят научно и да се използуват като убедителен доказателствен материал в ретроспективния изследователски процес, е необходима естествено и съответна подготовка. На първо място, необходимо е задълбочено познаване на законите на езика като социален феномен, на неговите реални комуникативни възможности. Такава подготовка, разбира се, е крайно необходима и при всеки опит да се осмислят теоретично езиковите проблеми, свързани с цялостната работа над различните лингвистични факти, които могат да представляват интерес за историка. Със законите на езика обаче, с неговите функции, структура и пр. се занимава не историята и нейните помощни дисциплини, а отделна наука — лингвистиката (езикознанието).
Ето защо, за да се осветлят дори само най-общите проблеми, които тук засягаме, ще се наложи да преминем „демаркационната линия” на историческата наука, да излезем от сферата на нейната теория и методика и да навлезем в сферата на лингвистиката, а и не само там. С други думи, ако трябва да се определи мястото на разглежданите тук проблеми, то трябва да се търси на границата на двете области на знания - историята и лингвистиката. Това ще рече, че в случая става дума за интердисциплинарно изследване, което по необходимост следва да ползува и инструментариума на други науки, а не само науката, с лице към която е насочено, в случая историята, респ. историческото изворознание.
Езиковите проблеми, които тук поставяме, рефлектират и до някои сравнителнио нови, утвърждаващи се сега дисциплини, като психолингвистиката, социолингвистиката, лингвосоциопсихологията, етнопсихологията и т. н. Заслужава да се отбележи, че с проблемите по изучаването на текста, и по-специално на различните страни от комуникативното отношение текст - интерпретация, където текстът се разглежда в качеството му на източник на смислова информация, се занимават и различни, твърде специализирани направления в науката. Сред тях със значителна популярност вече се ползуват напр. психолингвистиката на текста, стилистиката на текста, психологията на възприемане на текста и т.н.[19] Тяхната помощ също ще ни е необходима при разглеждане на проблемите на филологическата критика на историческите извори. И все пак водеща роля в случая ще трябва да играе лингвистиката.
Необходимостта от взаимодействие между история и лингвистика, разбира се, не е нова. Тя е осъзната много отдавна. Особено активно такова взаимодействие се осъществява през миналия, XIX в., т. нар. „век на историята”. Той, както е известно, се характеризира между другото и с неимоверно нарасналия стремеж у учените историци към обогатяване на фактологичната основа на науката за миналото, към натрупването на колкото може повече факти. Обект на специално внимание стават и филологическите факти, нещо, което на свой ред обръща историците с лице и към лингвистиката, към принципите и методите на филологическо изследване на писмените текстове. По това време, и по-специално в средата на столетието, както отбелязва английският учен историк Р. Дж. Колингууд, е „разработен новият метод на изучаване на изворите - методът на филологическата критика”[20].
Към тези проблеми са насочили погледа си мнозина от най-изтъкнатите представители на историческата мисъл и преди всичко учени историци от Франция, Германия, Русия. Скоро се е наложило убеждението, че „симбиозата” между история и лингвистика е неизбежна, закономерна, задължителна. Стигнало се е дори дотам, че някои автори започнали да гледат на лингвистиката като на помощна на историята наука. С примера от взаимодействието на тези две области на знанието е обосноваван така модерният днес възглед, че „няма китайски стени между отделните области на науката”[21].
Макар и с чувствително закъснение на необходимостта от взаимодействие между филологическите изследвания и изследванията на историята обръщат внимание и някои наши учени. По този повод напр. проф. Ст. Младенов писа: „Щом езикът е главното оръдие на човешката култура, то само по себе си се разбира, че изучаването на културната история не може да не държи сметка и за развоя на езика. Езиковата история съдържа многобройни свидетелства за постепенно развитие и усъвършенствуване на човешкия род във всяко отношение. И както има известни езикови явления, които могат напълно да се разберат само при помощта на други научни дисциплини, така и наопаки, в много области на човешкото знание има въпроси, които могат да се разберат добре само с помощта на езиковата история... Особено за най-далечните периоди от културната история езикознанието ни дава твърде ценни сведения, и то сведения, каквито никоя друга наука не може ни даде... Изобщо науката за старините се ползува доста от езиковата история”[22].
Като се има предвид, че лингвистиката е една строго специализирана област на човешките знания, със свой специфичен инструментариум, със свой понятиен и терминологичен апарат, със свои методи на работа[23], не е трудно да се разбере, че навлизането в тази сфера от неспециалист крие известни рискове. Не са изключени дори и грешки, неточни изводи, непълноти в обобщенията, наклоняване на „везните” в неправилна посока и т. н. Ето защо възможно е да възникне и въпросът: има ли право един историк да навлиза в тази чужда за него сфера, дали това няма да се окаже някаква безплодна „инвазия”, от която и двете области на знанието (историята и лингвистиката) няма да спечелят нищо.
В случая, ако все пак е възможно да се противопоставят някакви аргументи срещу тези, които биха погледнали скептично не само към опита ни тук, а и към всяко интердисциплинарно изследване, то тези аргументи могат да се потърсят в няколко посоки. Най-напред крайно време е вече и в науката за миналото да се прилагат комплексните методи на изследване, особено при разработване на нейната теория и философия. Те, както ни убеждават мнозина науковеди, непрекъснато се утвърждават, стават задължителни за всяка област на знанието, а това ще рече и за историята и нейните помощни дисциплини. На кръстопътищата на науката според нейните съвременни теоретици възникват най-интересните явления, разкриват се пътища, за които по-рано дори не са се досещали. По такъв начин именно се създават нови възможности за по-дълбоко вникване и в „етиологията” на някои от недъзите в изследователската практика, в случая - при работата над различните но произход и характер свидетелства на историята. Неслучайно в наше време отвсякъде вече се надават настойчиви призиви да се преодолее най-после противопоказната самоизолация на отделни области на знанието, към които за съжаление спада и историята.
„Старите изкуствени граници, разделящи като с китайска стена отделните науки, отбелязва по този повод един съвременен автор, трябва да бъдат разрушени. Излизането извън границите на тесния кръгозор на отделните специалности трябва да стане лозунг в изследователската ни практика, ако не искаме да затворим научната мисъл в душните рамки на феодализма, обречен на вечно безплодие”[24].
Все като аргумент в полза на едно такова навлизане в чужда територия, каквото представлява по същество и настоящето изследване, може да послужи и парадоксалният на пръв поглед факт, че дори грешките и пропуските, почти неизбежни в подобни случаи, могат да бъдат в полза, доколкото са в състояние да „провокират” съответните специалисти, да ги заставят да се насочат към разработки, които ще доведат до по-задълбочено и всестранно осмисляне и решаване на различните проблеми. Що се отнася до насочването към проблеми, които са обект на лингвистиката, заслужава да се отбележи и това, че настоящето изследване не претендира за внасянето на каквито и да са приноси в тази област. То няма за цел например да разкрива нови страни от многоликите закони, по които се развива и функционира езикът, да хвърля някаква допълнителна светлина върху неизяснените докрай проблеми относно същността и природата на езика, неговото отношение към мисленето и обществото, изобщо да даде нови знания за езика. В това отношение вече са си казали или предстои да си кажат компетентната дума лингвистите. Задачата ни е далеч по-скромна: ще направим опит въз основа на съвременните постижения на лингвистиката да разгледаме някои от по-основните проблеми, свързани с изворовата критика. Това ще рече, че ше се спрем само на онези езикови проблеми, които интересуват не само филолога, а и историка, т. е., които имат пряко отношение към историко-познавателния процес и по-специално към емпиричния етап от този процес, работата с писмените извори на историята.
Ако все пак ще трябва да се говори за някакви приносни моменти, колкото и скромни да са те, трябва да се търсят в опита (в случая първи опит) да се разкрият и покажат допирните точки между науката за езика и науката за изворите, респ. историята; да се адаптират, доколкото това е възможно, лингвистичният инструментариум, лингвистичните методи на изследване към извороведските изследвания и проучвания. С други думи, направен е опит за използуване на научните знания за езика при извеждане на възможно по-цялостна теория на изворите на историята, за разширяване на хоризонта на знанията относно тяхното научно използуване в изследователската практика.
Върху фона на комплексното изследване на лингвистичните аспекти на работата с писмените свидетелства на историческата наука, струва ни се, ще се очертае по-ясно силуетът на съществуващото все още несъответствие между истинските потребности на науката за изворите и наследеното от миналото пренебрежително отношение към нея и в частност към проблемите, които тук разглеждаме. Ако това се постигне дори само отчасти, ще е достатъчно да приемем, че задачата ни е изпълнена, че вложеният труд не е отишъл напразно.
Както обикновено се случва при всеки първи опит да се осветлят теоретично едни или други проблеми на науката, така и сега възникнаха трудности, някои от които се оказаха твърде сложни, почти непреодолими. Най-напред трудностите идват от това, че по-цялостни изследвания по разглежданите въпроси липсват не само в нашата, а и в познатата ни чуждестранна книжнина. Освен това при насочването към интересуващите ни проблеми техният брой като че ли непрекъснато нарастваше до степен да не бъдат дори само поставени, а не решени. И в нашия случай, изглежда, ще трябва да се съгласим с една иронична забележка на Б. Шоу, съгласно която науката „никога не решава въпрос, без да постави при това десет нови”[25].
Ето защо от една работа като настоящата, твърде ограничена по размери, не може да се очаква изчерпателно разглеждане на всички поставени проблеми.
Когато става дума за трудностите, които неизбежно възникват при осветляване както на теоретичните, така и на приложните аспекти на филологическата изворова критика, трябва непременно да се вземе предвид и общото състояние на науката за езика. Тя в случая трябва да служи като източник на конкретни методологични и методични решения по интересуващите ни проблеми. За съжаление обаче въпреки безспорните постижения на тази отдавна утвърдила се наука тя се оказва все още длъжница в окончателното решаване на различни езикови проблеми. Нещо повече, налице е една необичайно голяма „амплитуда на колебания”, която засяга дори основни лингвистични проблеми. При решаването на такива проблеми са изградени много и разнообразни концепции, от които трудно някоя може да се приеме като окончателна, за да се използува. Различни виждания споделят не само специалистите, които стоят на различни мирогледни и философски позиции, както обикновено се случва в хуманитарните науки, а и тези, които имат, общо взето, еднакви изходни позиции при осмисляне на проблемите, които се ръководят от еднаква методология. Известно е например, че един от най-съществените въпроси, предмет на внимание на лингвистиката (той има непосредствено отношение и към въпросите, които тук разглеждаме), е въпросът за реалните възможности на естествения език да осигурява словесен еквивалент на човешките мисли. От отношението към този въпрос всъщност до голяма степен се определя и отношението към езика изобщо, към неговите познавателни и отразителни функции.
Според традиционното разбиране всеки спор в това отношение може да изглежда парадоксален, излишен. Недоумение буди дори самият факт, че изобщо е възможно тук да се спори, да се споделят различни концепции, някои от които поставят под съмнение известните на всеки достойнства на езика като средство за комуникация, за „приемане” и „предаване” на човешки мисли, чувства, настроения. Специалистите, представители на лингвистичната мисъл, обаче в повечето случаи не споделят това широко разпространено схващане. За тях проблемите, свързани с действителните познавателни и отразителни функции на езика, се оказват едва ли не най-благодатната почва за безкрайни дискусии, за извеждане на все нови и нови концепции (а там, където има много концепции, няма сигурни знания). И действително, ако разлистим страниците на различните научни издания, в които намират място изследвания по проблемите на езика, ще видим, че тук е налице истинско „вавилонско стълпотворение”. Колкото са школите, направленията, теченията в науката за езика, а те са особено много, толкова са и вижданията по този въпрос. Характерни за съвременната лингвистика са не само концептуалните различия, а и различията в използувания понятиен и терминологичен апарат, във влагания в него смисъл.
На практика всъщност и до днес нямаме единна теория за естествения език и много конкретни проблеми в тази област продължават да чакат своето разрешение[26]. Колкото до понятийния и терминологичен апарат на науката за езика, той се оказва не особено стабилен и търпи непрекъснати промени[27]. Тези, а и други слабости, характеризиращи общото равнище на науката за езика, дават основание на някои автори да заговорят дори за критично състояние на съвременното езикознание[28].
Всичко това, струва ни се, говори достатъчно красноречиво, че всеки опит за теоретични съждения върху проблемите на филологическата критика, в светлината на едни или други формули, изведени от езиковеди, предполага преодоляването на сериозни трудности, които неизбежно рефлектират и върху самите изводи с извороведска насоченост. Да се хвърли „мост” между отделните лингвистични концепции най-често е невъзможно, главно поради тяхната пълна несъвместимост. Следователно налага се да се вземе страна, а това, както вече се каза, носи съответни рискове.
Заслужава да се отбележи, че споменатите различия във възгледите на специалистите по отношение на езика, за неговите комуникативни и други функции не са нещо ново, присъщо само на съвременното езикознание. Напротив, генезисът на тези различия ни отвежда много назад, още в дълбоката древност, когато всъщност се заражда и по-специалният интерес към езика и неговите функции, към неговата природа. Като се започне от легендарното предание за направения опит от египетския фараон Псаметих да открие с помощта на езика, кои са най-древните люде на света[29], и се премине през езиковите наблюдения в антична Гъриия и Рим[30], намерили отражение в трактатите на най-изтъкнати философи, ритори и т. н., и се стигне до ново време, въпросите на езика и писаното слово никога не са отпадали от картата на науката[31]. Още древният човек си е задавал въпроса, какво всъщност представлява езикът, каква е неговата роля за познанието на заобикалящия хората свят, неговите обществени функции и т. н. От вниманието на древните не убягвал и въпросът, какви са реалните възможности на езика като средство за общуване, в състояние ли е той да възпроизвежда точно човешките мисли, усещания, преживявания, вълнения, дали изпращаните с негова помощ „послания” достигат „чисти” до слушателя или читателя.
С други думи, още преди хилядолетия се е проявявал интерес към твърде актуалния и за съвременната лингвистична наука проблем: възможно ли е с помощта на естествения език да се „материализират” човешките мисли и да се осигури посредством условните емпирични знаци адекватен информационен резонанс у съответния адресат (отделен човек или група от хора). Още от древността отговорите на тези въпроси са били доста противоречиви. Съществували са два различни подхода в разкриването на природата на езика. В тяхната основа лежат двата противоположни отговора на основния въпрос на философията - признаването или съответно отричането на първичността на материята, респ. на съзнанието. Според едната концепция познанието на света и мисленето не зависят от езика. Неговата (на езика), същност е в това, че той е само оръдие за общуване между хората, т. е. външно средство за запознаването със света. Съгласно противоположното, т. е. материалистическото схващане, действителността се познава чрез езика и благодарение на езика. Неговата същност е не само във възможността му за предаване на човешките мисли, а и във функцията му да бъде носител и пазител на тези мисли, на знанията в индивидуалното и колективното човешко съзнание[32].
Всичко това показва, че наред с положителния отговор на въпросите за възможностите на езика да отразява и да реконструира точно човешките мисли всякога е съществувал и отрицателен отговор, пропит със скептицизъм, с недоверие към реалните възможности на езика. Това недоверие се е отнасяло не толкова за устната реч, колкото за писаното слово, за документираните човешки мисли. Така иапр. известният гръцки философ и мислител от V в. пр. н. е. Платон, ръководейки се от идеалистическото схващане, че езикът не е особено надеждно средство за предаване и приемане на човешките мисли, поставял под съмнение обективното значение на всеки текст, респ. на всеки „диалог” с „безтелесно присъствуващите”[33], т. е. „диалога” между автора на текста и неговия читател.
Зародил се още в древността и надмогнал вековете, езиковият скептицизъм взема значителни размери в по-ново време. Колкото и странно да изглежда това, на тези тенденции не може да се противопостави успешно и съвременната лингвистика въпреки нейните претенции за точна наука, която вече използува най-модерни средства за изследване на своя обект, в това число и постиженията на електронноизчислителната техника, на висшата математика и т. н.
Антиезикови концепции, свързани главно с имената на идеалистически мислещи автори, могат да се срещнат под различна форма - напр. при теоретичното осмисляне на проблемите, обект на сравнителноисторическото езикознание[34], и в частност при някои от направленията на тази дисциплина, като логико-граматическото, натуралистического психологическото, формално-граматическото и т. н.
Подобен афинитет към акцентуване върху симптомите, характеризиращи споменатите „недъзи” на естествения език, проявяват и мнозина представители на по-новите направления в езикознанието като етнолингвистиката, ареалната лингвистика и т. н.
Не е без значение и фактът, че някои от антиезиковите увлечения се споделят не само от идеалистячески мислещи лингвисти, философи, психолози, а и от автори, които стоят на материалистически позиции. Разбира се, в случая изходното начало в търсенето на предпоставките за слабите страни на езика е по-различно. Така напр. някои насочват вниманието си към т. нар. експанзия на чуждици и неологизми в езиковата практика. В нея те виждат потенциална опасност за нормалната комуникация, за нормалното общуване между хората. Такава опасност според същото разбиране е заложена и във факта, че не са достатъчно ясни и точни семантичните граници на голям брой думи, понятия, термини. „Определете значението на думите, и вие ще избавите света от половината негови заблуждения”, гласи крилатата мисъл на Р. Декарт, често повтаряна и от Ал. Пушкин[35].
Езиковите знаци, думите са извор на заблуждения, на недоразумение между хората и съгласно добре познатата в лингвистиката формула на А. М Пешковски, според която, колкото са по-малко думите, толкова по-малко ще бъдат и тези недоразумения[36].
Тъй като слабите страни на естествения език се смятат за иманентно присъщи, неизбежни и непреодолими, изход от това положение някои виждат единствено във въвеждането на изкуствен, математически и следователно точен език. Той ще трябва да навлезе широко, навсякъде, където това е необходимо, и на първо място, разбира се, в науката. Този език именно ще доведе до създаването на необходимата хармония във взаимоотношенията между хората, ще спаси човечеството[37].
На този странен феномен, който тук нарекохме антиезикови концепции, съществуващи в многобройни варианти, могат да се дадат различни обяснения. Струва ни се обаче, че в нашия случай има по-голямо значение фактът, че „материал” за подобни концепции донякъде осигурява и самият език като знакова система и оръдие за комуникация. Като особено сложно образование той всъщност носи в себе си елементите, пораждащи разногласията между учените лингвисти. И ако се стига до някои крайни схващания, до споменатия скептицизъм относно реалните познавателни и отразителни възможности на езика изобщо, това е, защото някои специалисти, като насочват погледа си към неговите действително слаби страни, преувеличават, хиперболизират тези страни и по такъв начин фактически изопачават истинското състояние на нещата. Това в крайна сметка води до деформирано представяне и на самата научна истина, на истината за езика.
Разбира се, особена роля при осмисляне на споменатите езикови проблели играе методологичната позиция на съответните специалисти. Да се види това, не е толкова трудно. Достатъчно е само да вникнем малко по-внимателно в лингвистичните изследвания на представителите на различните идеалистически направления и школи, за някои от които вече споменахме. От тук става ясно, че тъкмо философската и мирогледна позиция на един или друг автор предопределя до голяма степен насоката на неговите теоретични съждения относно езика, предопределя селекцията на езиковите факти, с чиято помощ се изгражда съответната теория.
Налага се впечатлението, че дори и най-яростните риторични заклинания срещу езика като психологически и културноисторически феномен имат като че ли само теоретичен смисъл и значение, присъствуват единствено в сферата на „чистата теория”. На практика самите привърженици на различните антиезикови концепции в науката сигурно не са съвсем убедени в това, което утвърждават на теоретично равнище. Оттук и един твърде странен парадокс, характерен напр. за идеалистическата лингвистика: различните автори приемат езика за верен, когато го използуват, когато си служат с него, и лъжлив когато говорят за него, когато теоретизират върху неговите познавателни, отразителни и комуникативни функции и възможности. Дори само този формалнологичен факт е достатъчен, за да обезсмисли всяко теоретично съждение от подобен род, всяка идеалистическа езикова концепция. Ако тези концепции в цялата им калейдоскопична пъстрота все пак могат да имат някакво евристично значение, то е единствено в това, че в отделни случаи те насочват към едни или други нюанси, характеризиращи природата на езика, които заслужава да бъдат по-задълбочено изследвани и научно осветлени.
Като се спираме на съществуващите различни лингвистични концепции, нашата цел естествено не е толкова да покажем какво е състоянието на съвременната лингвистика (по този въпрос има достатъчно много изследвания), а да видим какви проблеми могат да възникнат на теоретично и приложно равнище при всеки опит да се използуват постиженията на тази наука в изворознанието, при решаването на съответни теоретико-методологични проблеми на историята.
Така напр. по един начин ще трябва да се погледне на резултатите от филологическата критика на историческите извори, ако се ръководим от примитивното, но доста популярно сред лингвистите наукообразно разбиране на езика като някаква желязна йерархия от равнища, в която всяка единица е поставена веднъж завинаги на определено място; по друг начин ще трябва да погледнем, ако се съгласим с тези, които поставят пол съмнение тази йерархия. По същия начин различно ще погледнем на задачите на филологическата критика, ако вместо скептицизма относно отразителните и познавателните възможности на езика, споделяме възгледа, че той дава Възможност да се възпроизведат дори и най-трудно доловимите оттенъци на мисълта, да се опишат всички багри на живота, на реалните неща.
И действително, ако приемем, че „езикът е твърде недостатъчно средство за израза на изпитаното от душата и отбелязва само приблизително нещата[38], че „думата е само бледа сянка на мисълта”, че „изречената мисъл”, т.е. всяко изказване „е лъжа”[39], че „всяка мисъл, изразена сдуми, губи своя смисъл” (Л. Н. Толстой)[40], че „езикът е извор на недоразумение” (А. Сент-Екзюпери) и т. н., тогава съвсем логично е да поставим под съмнение и обективните резултати от всяка филологическа критика на историческите свидетелства. В случая може да се разсъждава приблизително така: щом като езикът не е в състояние да осигурява равностоен еквивалент на човешките мисли, щом като мисълта, изразена с думи, губи първоначалното си съдържание и всяко описание в крайна сметка деформира истинското състояние на нещата, тогава и отразеното върху белия лист е изопачена картина на действителността. Или ако си послужим с езика на лингвистиката, може ла кажем, че при това положение възниква въпросът, дали изобщо даден дискурс е в състояние да предизвика адекватен резонанс у реципиента, в нашия случай историка. След като не може (така излиза поне според цитираните тук автори), тогава ще трябва да се поставят под съмнение и самите информационни качества и свойства на писмените свидетелства, да се приеме, че те не могат да бъдат пълноценен помощник на изследователя на миналото. Такава една концепция, „подплатена” и с необходимите лингвистични факти или с позовавания на авторитети, каквито са и посочените автори, в крайна сметка би обърнала с главата надолу цялата наука за изворите, би дала богата храна на привържениците на антиисторизма, на тези, които продължават да твърдят, че историята не е и не може да бъде точна наука, че „има степен на снобизъм в квалификацията на историята като наука” (А. Тойнби).
По същия начин ще трябва да погледнем на писмените паметници на историята, а и на самата наука за изворите, ако се съгласим и с характеристиката, която прави на езика известният учен философ Л. Витгенщайн, чието обаяние в езикознанието и в частност в лингвистичната философия продължава да бъде особено голямо. Като застъпник на концепцията за „логически съвършения” или „идеален език”, какъвто според него е единствено езикът на математическата логика, за естествения език той приема, че е не само „велик практик”, а и „най-велик мистификатор”, който „преоблича мисълта и при това така, че по външната форма на това облекло не може да се съди за формата на преоблечената мисъл”[41]. Този „мистификатор”, разбира се, всякога ще носи изненади и за историка, когато насочи погледа си към различните писмени свидетелства. Езикът „мистификатор” фактически поставя под съмнение и самите резултати от сложния и противоречив път на „движение” на мисълта към словото и обратно, какъвто характер по същество има както създаването на всеки дискурс, така и неговото възприемане в процеса на критичния разбор.
Като доказателство, че на езика действително трябва да се гледа и като на „най-велик мистификатор”, мнозина автори, в случая имаме предвид, разбира се, идеалистически мислещите лингвисти, философи и др., използуват главно някои особености на основната езикова единица - думата, и ио-специално нейния полисемантичен характер. Изтъква се това, че като носител на определено значение, на определена социална информация думите, понятията, а и техните съчетания не са нещо закостеняло, неизменно, веднъж завинаги дадено. Напротив, техният смислов пълнеж се оказва твърде неустойчив не само във времето, а и в конкретната езикова практика на обществото, дори и на отделни социални групи и индивиди. Това ще рече, че в семантично отношение думите не са подчинени на някаква строга детерминация, а се влияят от фактори, които могат да имат и случаен характер. Закодираните в тях и техните съчетания съобщения притежават различен семантичен потенциал, респ. различна емоционално-експресивна „енергия” и възможност за въздействие. Полисемията. както е известно, е характерна за особено голяма част о; ловеския фонд на всеки език, в това число, разбира се, и за нашия. Случва се така, че отделни думи могат да имат 10-20 и повече значения в зависимост от ролята, която изпълняват в изречението, от съчетанията им с други думи и т. н.[42] Дори и такова понятие, каквото е напр. понятието „език”, което тук се налага да споменаваме твърде често, се оказва също така многозначно. Нещо повече, някои автори смятат, че фактически не е възможно да му се даде еднозначно, моносемантично определение. Всяка формулировка, колкото и издържана на пръв поглед да изглежда тя, ще е едностранчива, непълна и в някаква степен неточна. В най-добрия случай ще отразява само някои от неговите, на езика, специфични страни. „Езикът, казва по този повод В. В. Налимов, спада към тези понятия, за които ние можем да говорим, но които не можем да определим категорично”[43].
Въпреки тази особеност на лексическия материал традиционно, донякъде, може би инстиктивно, езикът се приема като някаква точна система от емпирични знаци, от думи, способни да обективират напълно адекватно човешките мисли, да предизвикат у различните хора напълно еднородни преживявания, чувства, мисли. Съществува и съвсем естествен стремеж да се предава на една и съща дума един и същи смисъл навсякъде, където тя се срещне[44]. Този стремеж, разбира се, има своето логично обяснение. Той отговаря най-напред на това, което писателят Д. Талев нарече „естествена га потреба у човека за съобщение, за връзка, за израз”[45].
Целта на всеки комуникатор, на създателя на даден текст е да „предаде” на адресата дотолкова, доколкото това е възможно, същата информация за нещо, която той иска да предаде[46]. По този начин само може да се очаква, че ще се постигне желаното въздействие, т. е. ще се стимулира по думите на М. Бахтин „дейността на рецепцията на речта по програма на комуникатора”[47]. За да стане това, естествено най-напред е необходимо „адресантът и адресатът да приписват еднакво значение на знаците на съобщението... От това следва, че начинът, по който адресантът поражда съобщението, трябва по принцип, но в обратен ред да съответствува на начина, по който адресатът го разбира”[48].
Всъщност естественият език като добре развита знакова система затова е в състояние да изпълнява основното си предназначение на „най-важно средство за човешко общуване”[49], защото различните хора го използуват еднакво, че тук по думите на Якобсон „няма частна собственост, всичко е обществено”[50].
Това ще рече, че макар в речевата практика думите, емпиричните знаци могат да бъдат тълкувани и различно, те имат до известна степен общо значение за всички членове на дадено общество, за всеки представител на една или друга социална група[51]. Или, както се изразява големият руски езиковед и философ А. А. Потебня, в процеса па общуването хората се разбират взаимно затова, защото „в съдържанието на думите има нещо общо за всички”[52].
Аспектът, в който разглеждаме езика и езиковия материал, налага да се има предвид, че в действителност нещата и понятията за тях, знакът и предметът не съвпадат механично така, както твърде примитивно могат да мислят някои. Самата речева практика красноречиво показва, че всъщност всяка дума, дори и привидно еднородните по смисъл и емоционална окраска думи в качеството им на посредник между автор и читател, между създателя на текста и реципиента в зависимост от вложения в тях смисъл изразяват широк диапазон от индивидуално обагрени значения[53], предизвикват следователно различни емоции, усещания. „Основният елемент на езика, казва Ил. Волен, е думата. Значението на думата не е строго заковано, определено. Има известна свобода, известна широта, известна относителност, има нюанси в смисъла на думата при употребата й ... Значението на думата, нейната цена е в зависимост, от средата, от атмосферата, от климата, при който е поставена тя да даде своя живот...”[54] По-нататък писателят пояснява, че стремежът към точност на думите, към пълна еднозначност е по-скоро вреден, отколкото полезен. „Когато от думата се търси точност, казва той, когато се задоволяваме само с нейния номинален смисъл, тя обеднява, тя се умъртвява, по тоя начин се получава канцеларски език...”[55] Това ще рече, че една от най-съществените особености на отделните лексически единици е, че техният смисъл не е еднозначен, строго кодифициран, неизменен[56].
Самата речева практика с безброй примери показва, че фактически емнирическите знаци, думите всякога могат да се представят в различна семантична структура, с различно „лице” и семантични багри. Така че при различните синонимични връзки и съчетания една и съща дума може да не означава едно и също нещо, може да има различно значение. Тя съответно може да изисква и различен прочит, различно тълкуване, нещо, което на свой ред се явява сериозна предпоставка за така често срещащите се в изследователската практика разночетения, различно разбиране дори и на основни концепции а текста, на замисъла, „лайтмотива” на едно или друго съобщение.
Възможностите за промени в „цветовете” на отделните думи, за обогатяване и разширяване на техния смисъл са обусловени не само от тяхното вътрешно иманентно съдържание, а и от някои „външни” причини, като обкръжението, в което могат да ее окажат в текста, от взаимодействието им с други думи и т. н. Това именно създава впечатлението, че е налице някаква степен на неустойчивост в информационните възможности на всеки текст (писмен или устен), че съществува своеобразно „размиване” на границата, която разделя авторовото усещане за вложения от него смисъл при словесното въплъщение на своето съобщение, при обективизацията на собствените мисли, от една страна, и действителното смислово съдържание на съобщението от друга. По тази причина в много случаи изглежда неустойчива и границата между реалното смислово съдържание на авторовото послание, на смисъла, вложен при словесното кодиране на един или друг обект, т. е. при създаването на документа, и смисъла, който може да потърси читателя иа този текст (реципиента) в процеса на семантичния анализ на отделните думи и словосъчетания, при декодиране на текстовата реалност като цяло.
Според образното сравнение на един автор при изпълнение на комуникативните си функции отделните знакови единици, думите, напомнят много на хамелеон, „при който всеки път възникват не само различни оттенъци, но понякога и различни цветове”[57]. И действително, веднъж попаднала на белия лист думата започва свой живот, неподвластен на този, от чието перо е излязла. Тя може да бъде изтълкувана по-различно, да се потърси в нея ио-различен смисъл от този, който е вложил авторът на документа, от нейното комуникативно предназначение. Тази особеност на лексическия материал е до голяма степен причина за познатата неувереност у всеки автор на писмен текст в това, дали е намерил и използувал подходящия словесен еквивалент на своите мисли, които иска да „документира”, и доколко материализираните в текста мисли, техният езиков израз, ще бъдат правилно, адекватно изтълкувани и разбрани, ще предизвикат ли еднозначна реакция у съответния адресат. Тази особеност на езика и в частност на писаното слово, постоянното съмнение, че действително написаното ще бъде правилно разбрано, е вълнувала мнозина автори, в това число и най-изтъкнати майстори на художественото слово. Тя именно лежи в основата на често споменаваната от тях „мъчителна борба с думите”, борба за най-подходящ изказ[58]. Неизбежните съмнения у създателя на текста в това, че може да се изрази достатъчно сполучливо, за да бъде правилно разбран, са добре изразени напр. от А. Хейли чрез устата на един от неговите герои. „Понякога, казва той, е толкова трудно да изразиш точно мислите си! Смяташ, че това, което казваш, е правилно и ясно за всички „после изведнъж започваш да се тревожиш как ли ще изтълкува думите ти другият”[59].
За тази трудност при боравенето с езиковия материал говори дори и Л. Н. Толстой. Със своите читатели гой споделя откровено: „Да изразиш с думи онова, което разбираш така, че другият да те разбере, както самият ти искаш, е най-трудното нещо; и всякога чувствуваш, че далеч, далеч не си постигнал онова, което трябва и може”[60].
Ако такива майстори на словото могат да се съмняват в това, че редовете, които те оставят, ще окажат желаното въздействие върху читателя, не е трудно да се досетим как стоят нещата с по-голямата част от изворите на нашата история, излезли от перото на хора с недотам съвършена езикова подготовка.
Споменатата неувереност при словесната реконструкция на собствените мисли, която всъщност отразява една от най-характерните особености на речевата практика, често се свързва със споменатите „недъзи” на естествения език, със слабите страни на неговите познавателни и отразителни функции. Има обаче и автори, които не споделят това виждане. За тях в случая не може да става дума за недъзи на езика, а по-скоро за недъзи у тези, които го ползват, които не са в състояние да овладеят езиковата стихия и да я подчинят на своите потребности. „Хората, според Спиноза напр., над нищо не са така малко властни, както над своя език”[61]. А Тургенев пак в същия дух добавя: „На света няма нищо по-силно и по-безсилно от словото”[62], т. е. важно е в чии ръце е то, кой борави с него.
Тези, които, смятат, че причините за споменатия феномен са заложени в самата природа на естествения език като знакова система, обикновено насочват погледа си към т. нар. семантична неопределеност на лексическото значение[63]. Изтъква се в случая най-напред това, че фактически има хиляди тънки оттенъци на мис йни нюанси и „цветове”, които не могат да се изразят с думи, остава г извън всяка текстова реалност (думите не са точно изображение на предметите, които представляват[64], не са равностойно копие на мислите)[65]. Семантичните нюанси имат и тази способност, че те са трудно доловими, особено от читатели или слушатели, лишени от необходимата езикова подготовка, о,т верни езикови рефлекси и интуиция. Трудно в някои случаи се разграничават смисловите оттенъци и при думи от активната лексика, използувани във всекидневната речева практика в различните отрасли на социалния живот. Свикнали с тях, обикновено хората не се замислят напр. за емпирическата им основа, за генетичния им прототип (при различни метафори и идиоми), за това. доколко правилно боравят с отделните думи и техните .съчетания, дали наистина разграничават смисловите пластове, които те притежават и които могат да разкрият в една или друга речева ситуация.
На практика рядко се държи сметка и за добре известния, но предимно на тези, които имат по-добра филологическа подготовка, лингвистичен феномен, а именно, че в повечето случаи емпиричните знаци, думите, не се намират в еднозначно отношение с предметите, явленията, процесите, които обозначават. Това ще рече още, че използувайки еетествепия език като средство за комуникация и в частност - за документиране на едни или други семантични намерения, хората обикновено не отчитат особеностите на релацията дума - означаемо - референт. Те най-често не отчитат границата, разделяща смисловото поле между сродни, но не тъждествени думи и думите, обозначаващи сродни явления и процеси. „Никой, отбелязва по този повод В. Порциг, не може да каже при колко градуса по Целзий се преминава гранитпа между затоплено (lau) и топло (warm)[66]. „Къде е границата, отделяща „младежа” от „мъжа”, задава малко патетично въпрос К. Чери[67], за да отговори съвсем категорично, че тази граница е условна, релативна, че и споменатите от него две понятия за илюстрация, а такива има много, нямат в езиковата практика напълно еднозначно определение и тълкуване.
В нашия случай, т. е. когато става дума за лингвистичен анализ на свидетелствата на историята, има особено значение и фактът, че смисловите нюанси при различните лексически единици са обусловени и от някои екстралингвистични предпоставки - идеологически, политически, класови, нравственоетични и т. н. Ако при оценъчната „дисекция” на едни или други исторически свидетелства изследователят не държи сметка на това, той може да се окаже изправен пред сериозни допълнителни изпитания, затрудняващи цялостния познавателен процес не само на емпирично, а и на теоретично равнище.
Известно е напр., че на практика са възможни безкрайно много екстралиигвистично детерминирани тълкувания и разбирания на такива значими, с особен социален резонанс думи като „свобода”, „прогрес”, „демокрация”, „цивилизация”, „народност” и др.[68] Така стои въпросът и с голям брой думи засягащи, както се изразяват аксеолозите, главно субективната ценностна система (скала), като „добро”, „лошо”, „красиво”, „грозно”, „справедливост”, „щастие” и т. н.[69]
Поради това именно, че думите и понятията не се намират в напълно еднозначно отношение с предметите, които означават, и влаганите в тях смисъл и значение[70] са до голяма степен субективни, те (думите и понятията) могат да бъдат тълкувани различно не само от отделни групи от хора, а практически от всеки човек. Неслучайно още Монтен беше обърнал внимание на това, че фактически „словото принадлежи наполовина на този, който говори, и наполовина на този, който го слуша”[71]. Това ще рече, че разбраното смислово съдържание на думата, т. е. резултатите от нейното интерпретиране, представлява по същество единство от два равностойни компонента, а именно вложения от автора на текста смисъл и смисъла, който е потърсил съответният интерпретатор.
Споменатата особеност на езиковите знаци, думите, намира още по-ярка изява, когато е налице и съответна по-значителна хронологична дистанция - дистанцията, разделяща конкретната езикова практика от езиковата практика на друго време, т. е. историческото време от времето на историка.
„В различните цивилизации и в различните епохи, отбелязва по този повод Г. Г. Соколова, понятията добро и зло, отрицателно и положително, не се възприемат еднакво”[72]. Заслужава да се отбележи, че на тази особеност на езика, която всъщност предопределя и един от най-съществените принципи на филологическата критика на свидетелствата на историята, а именно принципа на конкретния подход, обръщат внимание и редица историци, в това число и представители на нашата историческа мисъл. Така напр. още преди повече от шест десетилетия известният наш учен проф. П. Бицили привлича вниманието на специалистите към този проблем, макар че има предвид не толкова изследователя на миналото, колкото неговите читатели, и по-специално това, което той назовава „обикновен читател”.
„Всеки смята, казва П. Бицили, че той добре знае що е „демокрация”, „социализъм”, „прогрес”, „империализъм” и т. н. И с това свое готово въображаемо знание, т. е. с готовия запас от вкоренили се словесни формули в основата, за които няма никакви определени представи, пристъпва обикновеният читател към книгата, в която се споменават често всичките тези понятия, и естествено е, че той обикновено в книгата вижда не това, което там се съдържа. Той „чете” в нея своето собствено съдържание”[73].
Казахме вече, че една от съществените особености на езика като семантична система, която е от съществено значение и при осъществяване на критичния лингвистичен разбор на документните текстове, е неизбежното несъответствие между „материализираните” в текста мисли и мислите, които съответният автор е искал да изрази. Информацията за явленията, фактите, процесите, отразена върху белия лист, всякога е в нещо по-непълна, ограничена (явлението е по-богато от неговото описание). Тази информация е точна само в известна степен, както напр. рисунката, състояща се от малко щрихи, може само в известен смисъл да предаде сложния обект с неговите безкрайно много „дребни” детайли и подробности. В този смисъл именно може да се каже, разбира се, само условно, че всяка словесна реконструкция (преразказ, описание) нарушава автентизма на перцептивния образ (въздействието чрез думи е по-бледо, по-непълно от въздействието при визуалния контакт със съответния обект).
Липсващите в словесно изразения модел на нещата детайли, разбира се, имат своето значение. Без тях не може да се очертае истинският силует на тези неща, да се добие пълна представа за тях. Неслучайно при възприемането на текста и на равнище филологическа критика се налага те да бъдат „запълвани”, но вече от въображението на четящия. Това на свой ред означава, че читателят фактически се превръща и в своеобразен съавтор на текста. „Четенето, казва И. Еренбург, като има предвид художествения текст, но това се отнася и за всеки писмен текст, е творчески процес: четейки роман, читателят извършва работа, сродна на работата на писателя: с въображението си той запълва това, което липсва в текста. При това, разбира се, той изхожда от своя жизнен опит”[74].
Генезисът на този феномен трябва естествено да се търси най-напред в самата специфика на словесната форма на отражение на явленията и процесите и в частност в реалните познавателни и отразителни възможности на езика и отделните лексически единици.
Както вече видяхме, емпиричните знаци, думите, не са нещо неизменно, с веднъж завинаги установено значение. При различните речеви ситуации и социален контекст, в различно време те могат да стесняват или съответно да разширяват семантичните си граници и следователно да предизвикат различни усещания при контакта с тях. Тази особеност на езика, макар и да създава определени проблеми в речевата практика, а в нашия случай при лингвистичния разбор на едни или други писмени исторически свидетелства, всъщност представлява положително явление, тъй като обективно разширява комуникативните възможности и на устното, и на писаното слово.
В същото време заслужава да се отбележи, че тъкмо семантичната поливалентност, семантичната нюансираност на отделните лексически единици, обстоятелството, че всяка текстова реалност представлява в крайна сметка сложна и динамична съвкупност от авторови и на читателя представи за вложения в нея смисъл, служи много често като „аргумент” за обосноваване на някои научно неиздържани, дори и антиезикови концепции. Естественият език, съгласно обосновани с този род „аргументи” схващания представлява „тайнствена”, неподвластна на човека сила. Всяко словесно описание дава само неясна, мъглява представа за нещата, както мисли напр. Е. Бърк[75]. По този път до голяма степен се стига и до скептицизма относно обективния характер на резултатите от изворовата критика и в частност от филологическата критика на историческите текстове, която съгласно тези концепции допринася най-много за т. нар. „астигматизъм на историческата ретроспекция”[76].
Изтъква се в случая, че в езиковата практика, както гласи напр. твърде популярният в лингвистиката „закон на Хумболт – Потебня” - „думата има само този смисъл, който й се приписва от слушателя или читателя, от една страна, и от създателя на текста - от друга”[77]. Или, че „никой не разбира думата, както другите”[78]. В очите на тези специалисти и самият език като знакова система има по-особено предназначение, различно от традиционното схващане на въпроса. Езикът по думите напр. на Талейран, приети от тези езиковеди за меродавни, ни е даден не за да разкрива, а „да скрива нашите мисли”[79].
Подобни езикови концепции създават впечатлението, че фактически документният текст като лингвистично явление няма обективен смисъл и значение. Нямат следователно обективно значение и резултатите от лингвистичния разбор на текста на един или друг документ. Това е така, защото всяка текстова интерпретация е чисто субективна и резултатите от нея зависят единствено от познаващия субект, от неговите предпочитания. Текстът е своеобразен катализатор на мислите на интерпретатора. В него всеки намира това, което му е необходимо, което търси. Ето защо колкото са читателите на даден текст, толкова са и неговите интерпретации. „Генезисът” на този феномен се търси обикновено в особеностите, свързани с овладяването на „изкуството” да се борави с езика, с вродените езикови рефлекси и „чутие-усет”. А това „изкуство”, тези „рефлекси” са строго индивидуални. Те се създават според Н. А. Рубакин например още от най-ранната детска възраст. От това време именно всеки си изработва свой собствен „среден смисъл” за отделните думи и с него борави в езиковата си практика. По тази причина една и съща дума в качеството й на реактив[80] в процеса на четенето или слушането не е в състояние да възбужда у различните хора, дори и у един и същи човек, но в различно време и вербална ситуация еднакви психологически преживявания, мисли, чувства, вълнения. Това ще рече, че на практика всеки в зависимост от своя жизнен опит и ценностна система, от своята психологическа и емоционална нагласа, от индивидуалната си езикова подготовка и т. н. може да почувствува и следователно да интерпретира по различен начин даден писмен или устен текст. Различен следователно, понякога дори диаметрално противоположен ще бъде и познавателният образ на нещата, „освободени” от тяхната езикова „обвивка”, с която са влезли в интерпретирания текст.
„От хилядолетия вече е известен фактът, пише по този повод Н. А. Рубакин, че чуждата устна и печатна реч се разбира от различните читатели и слушатели различно, нерядко и диаметрално противоположно... По такъв начин се оказва, че съдържанието, вложено в устната или писмената реч от нейния автор, всякога търпи някаква промяна при четенето или слушането”[81]. Това е така, обяснява по-нататък Рубакин, защото „всеки читател в процеса на четенето си изгражда собствена проекция за прочетеното в зависимост от качествената и количествената страна на своите мнеми[82] и тази своя проекция приема като качество на самия текст”[83]. В крайна сметка „четенето е създаване на собствени мисли с помощта на мислите на други хора”[84]. Така че доколкото една и съща дума - печатна, ръкописна, устна, действува различно на хората с несходни мнеми, в крайна сметка при интенцията, в мисловния „диалог” с автора на дадено писмено свидетелство, при всеки опит за оносредствувана емпатия и т.н. читателят (изследователят историк), разбира не непременно истинското съдържание на документния текст, а само „собствената си проекция за него”. С други думи, той „разбира” това съдържание, което сам е вложил в съответния текст, а не непременно съдържанието, вложено от автора на текста. По такъв начин, без дори да съзнава това, читателят приема своето мислене като чуждо, налага собствена версия върху чуждото мислене. Така на практика се стига до споменатия вече парадокс, а именно документният текст да се окаже с толкова варианти на прочит, колкото са неговите читатели. Ако си послужим с метафора, можем да кажем, че текстът, подобно на пейзаж, се преобразява в очите на всеки, който го съзерцава. „Така, както всички по свой начин виждат даден предмет в сетивния свят, казва X. Хайне, така по същия начин всеки вижда в дадена книга нещо по-различно от другия”[85].
Утвърждавайки схващането за неустойчивия характер на текстовите интерпретации, на лингвистичните анализи на всяко словесно изразено съобщение, библиопсихолозите се опитват с подобни доводи да обяснят и още един, също така важен езиков феномен. Става дума за това, че поради неизбежното несъвпадение в кодовете на създаделя на текста и неговия читател[86] не е възможно на практика да се предизвикат адекватни усещания, да се измени в желаната посока „смисловото поле на реципиента”[87]. Изобщо не е възможно разбиране, нещо, което е основната цел на всяка изворова критика и в частност на филологическата критика на изворите на историята. На практика, както ни убеждава напр. А. А. Потебня, става така, че при четенето и слушането „никой не приема думата с напълно един и същи смисъл. И малките оттенъци на значения се разливат върху цялото езиково пространство (текста) като концентрични кръгове във водата при падането на камък. Затова взаимното разбиране между разговарящите в същото време е и неразбиране и съгласието в мислите и чувствата в същото време е разногласие”[88].
Ако се вземат сериозно приложните аспекти на тези и близките до тях теоретични съждения, излиза, че адекватното кодиране и декодиране на човешките мисли посредством устното или писменото слово фактически е невъзможно. То следователно си остава една илюзия, наивен блян за тези, които трябва да плащат данък на незадоволителната си езикова подготовка, на слабото познаване на реалните възможности на неподвластната на човека езикова стихия.
Подобни съждения, които заливат страниците на голям брой съвременни издания в областта на езикознанието, психологията, психолингвистиката и т. н. и които се ползуват със значителна популярност, без да са достатъчно аргументирано отричани, за нас имат и това значение, че дават питателна храна за различни антинаучни концепции, насочени срещу историята и нейните извори.
И действително доведени до логическия си край, споменатите езикови концепции, основани, както вече споменахме, главно върху хиперболизацията на действително съществуващи „слаби” страни на процесите, свързани с кодирането и декодирането на едни или други информационни съобщения, фактически утвърждават субективно-идеалистическото разбиране за невъзможността на естествения език да изпълнява дори основните си функции. Оттук до познатите ни многобройни концепции на философствуващите идеалистически мислещи историци, според които на практика съществуват толкова истории, колкото са и историците[89], остава само една стъпка. И тази стъпка много често се прави къде по-плахо, къде по-дръзко и настъпателно. Всъщност всеки, който е запознат с идеалистическия методологически инструментариум, използуван често дори и от водещи теоретици и методолози на историята, знае, че в основата на техните концепции, обосноваващи релативния характер на историческите знания, лежат много често и лингвистични доводи, за някои от които вече стана дума. Изтъква се напр., че на практика при критичния разбор на историческите свидетелства, върху резултатите от който всъщност се оформя познавателният образ на всеки исторически факт, явления, процес, никога не може да се стигне до еднозначен, окончателен, неопровержим прочит на даден текст. Всеки прочит, всяко разбиране на „словесните послания” от миналото има релативен характер, поражда някаква степен на недоверие, подлежи на преосмисляне, на преоценка. Поради несъвършенството на човешката реч и особено на нейния писмен вариант писмените исторически свидетелства не могат да послужат като достатъчно надеждна опорна точка за проникване в миналото, за запознаване с действителните чувства, мисли, вълнения на историческите персонажи. Едно по-внимателно вникване в различните лингвистични концепции, поставящи под съмнение, независимо с какви доводи, реалните познавателни и отразителни функции на естествения език, неизбежно поражда легитимния въпрос: възможно ли е въобще да се говори за обективни исторически знания, а от там и за обективна наука за миналото? Отговорът на този въпрос, като за това свидетелствуват и многобройни примери от историята на историческата наука, е неразделно свързан с отношението към езика като социален феномен, като оръдие за човешко общуване, за съхранение и възпроизвеждане на социална информация.
* * *
За да се вникне по-дълбоко в процесите, свързани със създаването, кодирането и декодирането на документната информация, които в крайна сметка характеризират както гносеологическия статус на всяка текстова реалност, така и самия процес на „превръщане” на фактите на документите във факти на науката, необходимо е да се отдели внимание и на въпроса за т. нар. мислооформяща („експресивна”, „изразителна”) функция на езика като знакова система, като социален продукт на обществото[90]. Необходимо е, с другц думи, да се вникне в отношението „мислене – език”, респ. „мислене-слово”. Този въпрос всъщност е един от най-сложните и заплетени теоретични въпроси в науката за езика. Неслучайно на него са посветени особено много изследвания и проучвания. Проведени са и голям брой експериментални наблюдения, някои от които ни отвеждат чак до древността. Въпреки че върху тези проблеми са си казали тежката дума и мнозина изтъкнати лингвисти, психолози, философи, все пак за окончателното им решаване като че ли е още твърде рано да се говори. И тук, както по много други въпроси на лингвистиката, не липсват противоречиви мнения, различни схващания. Тези мнения, както се вижда от научната литература, се колебаят между два, по същество взаимно изключващи се полюса. Едни от специалистите са склонни да отъждествяват мислене и език, ресн. мислене и слово (мисленето напр. според бихевиористкото разбиране е „реч без звук”, неизразена в двигателната си част, или „автоматически рефлекс”)[91].
Опонентите на това схващане твърдят, че мисленето и езика са две съвсем различни, напълно независими неща, с различен генетичен корен и между тях липсва каквато и да е органическа връзка.
Както показва практиката, тези две твърде крайни схващания не само че не могат да решат възникващите тук лингвистични проблеми, но не успяват дори само да ги поставят научно, да ги разкрият. Така напр., ако се приеме за меродавно схващането, че мисълта и словото съвпадат, че те са едно и също, тогава неизбежно възниква напълно логичният въпрос: може ли изобщо да се говори за някакво отношение между тях и следователно налице ли е каквато и да е проблемна ситуация, която да ангажира вниманието на специалистите, да изисква съответни изследвания и проучвания, каквито всъщност непрекъснато се правят.
Лишени от научен смисъл и значение са и резултатите, до които стигат привържениците на другото схващане, а именно тези, които гледат на речта като на външно изражение на мисълта, като на нейно облекло. Тяхната грешка според Л. С. Виготски напр. се свежда до това, че подобно на представителите на т. нар. вюрцбургска школа[92], те се стремят да „освободят” мисълта от всичко сетивно, в това число и от словото, и разглеждат връзката между мисъл и слово като нещо чисто външно[93], независимо, автономно.
Единствено верен отговор на споменатите проблеми, както е известно, дава материалистическата философия и психология, материалистическата наука за езика. Тя дебело подчертава, че мисленето (съзнанието) и езикът като обществено явление не могат нито да се отъждествяват, нито да се откъсват едно от друго. На тях не може да се гледа като на някакви независими процеси, като функциониращи самостоятелно и изолирано елементи. Мисленето и езикът или, което е все същото мисловната и речевата дейност (езиковото изражение на мисълта)[94] са единни, диалектически свързани. Те възникват и се развиват заедно, непрекъснато си взаимодействуват. Речта е феномен на словесната мисъл или осмисленото слово[95]. Езикът е материално-практическата страна на съзнанието и в частност на мисленето[96], следователно „нито мисълта, нито езикът образуват сами но себе си отделно царство”. „Те са проява на действителния живот”[97]. Словесното битие е нещо средно между обективната действителност и мисловното битие. „Зад думите, казва Н. Лилиев. прозира човешката мисъл, която не може да съществува без тях, както и те без нея”[98].
Ако все пак е налице някаква самостоятелност на езика, тя е само условна, относителна. Веднъж възникнал, езикът се подчинява на специфични закони, които са по-различни от законите на мисленето, В този смисъл именно не може да се говори за някакво тъждество между съждение и изречение.
С оглед проблемите, които засягаме тук, заслужава да се отбележи и още една функция на езика като междуличностно образувание, а именно, че той е и средство за познание. Това ще рече, че езикът участвува не само в изразяването и предаването на човешките мисли и чувства (комуникативна функция), а и в тяхното формиране и дейност (реалността на мислите се проявява чрез езика). „Развитието на езика, посочва К. Чери, оказва обратно влияние на мисленето, организира го и му помага за изработването на нови мисли”[99].
Като разглеждат въпроса за мислообразуващите функции на езика, някои автори приемат, че взаимоотношението между език и мислене може да се формулира така: „Материята във вид на език обременява духа, т. е. мисленето, съзнанието, от самото му начало; езикът е именно практическо, действително съзнание; реалността на мисленето се проявява в езика; животът на мислите се изразява (протича) чрез езика... Езикът е материална действителност, материална същност, материална реалност на мисълта... Езикът е материално въплащение (изява) на мисълта. В този смисъл мисленето се реализира, материализира, съществува, битува, живее чрез езика, обективира се в емпирични знаци. Мисленето затова е мислене, защото вече е материализирано, реализирано, овеществено чрез езика. Езикът е битие (живот на мисленето). То не може да съществува неразделно, нематериализирано, в някакъв чист вид, просто да бъде „чисто” мислене само за себе си”[100].
Когато се казва, че мислене и език се намират в диалектическо единство, във взаимна връзка и взаимна зависимост, че езикът е материален субстрат на мисленето[101], че всяко писмено свидетелство в крайна сметка е езикова форма на отражение на действителността, трябва веднага да се отбележи, че тази особеност е обусловена най-напред от самата природа на основното средство за отражение на действителността[102], за обективизация на мислите, а именно думите. Не само теоретично, а и експериментално е потвърден фактът, че отделните знакови единици - думите, имат това главно свойство, че съставляват два основни компонента, които според Л. С Виготски намират израз в това, което той нарича „предметна отнесеност” (насочване на думата към определен предмет или качества, за да го замести или да служи като представа за него, и „значение”, т. е. вътрешната структура на думата (въвеждане на предмета в определена система от връзки)[103]. Няма дума, която да не изразява някаква мисъл[104]. Думата, лишена от това си съдържание, е мъртва, неразбираема, представлява само пуст звук (акустично явление). Значението на думата като акт на мислене е едновременно речев и интелектуален феномен. „Значението на думата, казва Л. С Виготски, е феномен на мисленето само в тази степен, в която мисълта е свързана с думата, въплътена е в нея. И обратно тя е феномен на речта само в тази степен, в която речта е свързана с мисълта, осветена от нейната светлина”[105]. Неслучайно Хегел разглежда думата като „битие, оживено от мисленето”[106]. Тъкмо диалектическото единство между мисъл и слово служи като основание на някои специалисти да назовават речта „словесна мисъл” или „осмислено слово”.
Макар че отделните лексически единици, думите, са свързани непосредствено с мисълта, представляват нейна материална форма на изражение и онагледяване, фактически не може да се говори за някакво тъждество между гях. Мисълта не съвпада непосредствено със съответното нейно речево изражение. Мисълта винаги се оказва нещо по-цялостно, по-богато, по-пространно, отколкото отделните думи и техни съчетания. Неслучайно Г. Флобер намира, че „думата не е друго, а само далечно и слабо ехо на мисълта”[107].
За това, че думата е по-бедна от мисълта, говори твърде красноречиво споменатият вече факт. че на практика тя трудно изразява, а в някои случаи изобщо не може да изрази различните отсенки па мисълта, не може да възпроизведе с необходимата точност „градуса” на различни емоционални преживявания и вълнения, като чувство за радост, скръб, апатия, страх и т. н. А тези нюанси имат особено голямо значение в речевата практика, в устната и писмената реч. Те по думите на Пенчо Славейков понякога заслужават дори по-голямо внимание и от самата мисъл, която трябва да отразят. „Често пъти, казва той, нас не ни интересува самата мисъл, а нюанса, заради който я изказваме”[108].
Причините за този феномен, а именно трудното отразяване на нюансите на мисълта, могат да бъдат както обективни, така и субективни. Обективни - в смисъл, че самият език не разполага с достатъчно думи, изразяващи някои от нюансите на мисълта. Така напр. според Ив. Вазов българският език. макар и богат, всъщност му липсват „думи за нюанси на мисълта, за отсенки”[109]. Някои автори са на мнение, че сам по себе си езикът съвсем не ограничава възможностите на пишещия или говорещия да отрази различните нюанси на своята мисъл. Липсата на нюансирано слово съвсем не е беда на езика, а е лична беда на този, който го ползува. Владеещият езиковото богатство всякога ще може да намери подходящи думи да изрази и най-трудно доловимите „движения” на мисълта, различните нейни оттенъци. „Достатъчно е да се обърнем към великите философи, казва С. Моъм, за да се убедим, че и най-тънките оттенъци на мисълта могат да се изразят съвсем ясно”[110].
Все пак документите, с които работи историкът,в повечето случаи не са излезли от перото на майстори на словото и следователно носят отпечатъка на по-ограничените възможности да се използува езикът за отразяване на различните нюанси на мисълта. Ето защо в тези документи всякога е налице възможност за откриване на смислови нюанси не само в словесно изразения текст, а и в подтекстовото семантично поле, в т. нар. словесни паузи.
Когато се говори за лингвистични наблюдения върху текста на едно или друго историческо свидетелство, за използуването на съответен „механизъм” за дешифриране на закодираните данни, някои са склонни към твърде примитивно свързване на тази дейност единствено със самия прочит на еъот ветния дискурс, с разбирането на номиналното ие на използуваните езикови знаци. Безспорно верният прочит на документа, правилното ориентиране в използуваните от съответния автор знакови единици, а и в неговите комуникативни намерения са от важно значение. Без това не е възможно да се продължи по-нататък и по-специално да се извършат задължителните семантични интерпретации, които в крайна сметка решавал въпроса за действителните познавателни резултати от критичния разбор на текстовата реалност. „При възприемането на чуждата реч, казва Л. С Виготски, разбирането само на думите, а не на мислите на комуникатора всякога е недостатъчно. Но и разбирането на мислите без разбирането на мотивите, това, за което се изказва дадена мисъл, е непълно разбиране”[111].
Заедно с това от особено значение е при оценъчната „дисекция” на текста, когато се търсят опорни точки за активна реконструкция на историческата действителност, да се вземат предвид и самите лингвистични факти, фактите, свързани с езика като средство за „закрепване" на човешките мисли, като функционираща в социума знакова система и междуличностно образоват ние[112].
Научната практика, особено от по-ново време, показва, че в ръцете на по-подготвения изследвач на писмените паметници, на този, който познава добре природата на езика, спецификата на неговите познавателни и отразителни функции, „сухите” лингвистични факти могат да се превърнат в сигурен доказателствен материал при осмислянето на най-различни явления и процеси от социалното минало.
Всякога, когато специалистите разглеждат познавателните аспекти на лингвистичните факти, посочват, че езикът в качеството му на инструмент за познание, респ. отделните негови номинативни единици, е истинско огледало на живота на обществото[113]. Той носи върху себе си следите от материалния и духовния живот на обществото, от отделния човек през едно или друго историческо време. В крайна сметка тъкмо чрез езика и речта се унаследява натрупаният през вековете социален опит и знания[114]. На тази особеност на езика са обръщали внимание дори и някои от древните автори. Така напр. гръцкият философ материалист Хераклит (VI-V в. пр. н. е.) споделя възгледа, че езикът и в частност отделните негови номинативни единици (думи) представляват „седалище”, „вместилище” за човешките знания и опит, че те носят белезите па този опит, съхраняват го за бъдните поколения. Хераклит дори се е опитал да даде по-категоричен отговор и на въпроса, дали отделните знакови единици могат да служат като средство за познание и доколко те са свързани с извънезиковата сфера, т. е. със социалната практика, със социалния живот на обществото. Отговор на този въпрос усърдно е тьрсил и друг светилник на античната мисъл - Аристотел, като се е ръководил от правилното и от днешна гледна точка разбиране за социалната природа на езика като знакова система[115].
Въпросът »а същността на езика и като инструмент за познание на социалната действителност продължил да вълнува мнозина автори и по-късно. Интересни мисли в това отношение споделят напр. Т. Хобс, Д. Лок, Р. Декарт, К. Хелвеций, Д. Дидро, Ж. Ж. Русо, И. Хердер, И. Кант, Хегел, Ч. Пирс, Л. Витгенщайн и много други.
Макар че първите опити за използуването на езиковия материал като свидетелство на историята ни отвеждат в далечното минало, все пак за по-целенасочено и научно осмисляне на проблемите, свързани с тази дейност, може да се говори едва в по-ново време, времето, когато лингвистиката се превръща в истинска наука и е осъзната необходимостта от нейното по-тясно взаимодействие с другите науки и в часност с историята. Дълго време езиковите наблюдения върху едни или други писмени паметници са били свързани предимно с изучаването на някои индивидуални качества и възможности на съответните автори, от чието перо е излизал даден текст. Смятало се е, разбира се с основание, че езиковите анализи, или т. нар. в изворознанието филологическа критика на текста, дават възможност да се разкрие сигурен емпиричен материал, с чиято помощ може да се достигне до верни индивидуални характеристики на едни или други личности, представляващи някакъв интерес за изследователя. Например чрез наблюдения върху субективните предпочитания на автора на даден текст към определен лексически материал, към определена структура на текста, чрез наблюдения върху авторовите комуникативни цели и по-специално върху възможностите му да моделира с езикови средства външния свят, да кодира адекватно семантичните си намерения, насочени към т. нар. изменение на смисловото поле на реципиента, да репродуцира свои усещания и представи със съответни емпирични знаци и т.н. са правени сполучливи изводи за езиковата, а и общата култура на автора на изследвания текст (езиковата култура е основен показател, мерило за общата култура на всяка личност[116] или, както се изразява един автор, „езиковата субстанция, етимологията и синтаксисът на един автор са неизбежен носител на неговата интелектуална субстанция”)[117]. Езиковите анализи върху текстовете на отделни исторически паметници са довели до верни изводи относно такива личностни качества като емоционална нагласа и темперамент, принадлежност към определен географски район, диалектна група, професия, възраст и т.н. Доколкото езиковото общуване представлява „един от най-съществените фактори на сложния процес на социална детерминация на човешкото поведение”[118], от писмените следи на това общуване са правени в много случаи съвсем сполучливи изводи относно социалния и класовия статус на едни или други историчесхи персонажи, за техните мирогледни позиции, светоусещане и пр.
Както вече споменахме, на въпроса за значението на езиковите наблюдения с оглед личностната характеристика на говорещия или пишещия са обръщали внимание и някои древни автори. Дори и оскъдните данни, с които разполагаме, дават известно основание да се предполага, че и в далечното минало на езика се е гледало като на сигурно огледало на човешката душевност и мисловност, на вътрешния свят на човека. Езикът, речта и според тогавашното разбиране са приемани за сигурен атестат за натрупания индивидуален жизнен опит и знания, за субективната нравствена и ценностна система. „Езикът на хората, обичал да казва Сенека, е такъв, какъвто е животът им” (Taus hominibus fuit oratio, qualis vita)[119]. Следователно искаме ли да видим какво наистина представлява дадена личност, достатъчно е да се запознаем с неговия език, да чуем неговия говор.
Независимо че от днешна гледна точка споменатият подход към историческите свидетелства, а именно търсенето зад думите единствено на личността, т. е. свързването на лингвистичните факти само с личностните качества на автора на текста, е едностранчив и непълноценен, той все пак има това значение, че бележи голяма крачка напред по пътя на всестранното използуване на езиковия материал в изучаването и на социалната история. Всъщност от възгледа, че езиковите факти са сигурно свидетелство за вярна характеристика на отделни исторически личности, на тяхната култура, жизнен и социален опит и т. н., до модерното разбиране, че този материал е с далеч по-широки познавателни измерения, има само една стъпка. И тази стъпка именно, както вече споменахме, е направена в по-ново време, когато специалистите успяха да дадат по-сполучлив отговор на въпроса за истинската природа на естествения език, за неговите реални познавателни и отразителни функции.
Едно от най-значитедните завоевания на съвременното езикознание е научното обосноваване на схващането за социалната природа на езика, на неговата преди всичко социална детерминираност, за взаимоотношението език - социална практика, нещо, което на свой ред е сериозна предпоставка за верни теоретични обобщения и относно интересуващите ни тук въпроси и преди всичко въпроса за значението на езиковите факти при ретроспективното познание, за извеждането на тези факти и пр.
Като изключим различните ненаучни, предимно идеалистически концепции в лингвистиката, съвременните специалисти приемат, че езикът и езиковото общуване са „един от съществените фактори на сложния процес на социална детерминация на човешкото поведение”[120], на социалната дейност изобщо[121]. Той е същевременно и най-сигурното средство, оръдие, инструмент за социалната информация (всичко, което народът иска да съхрани в паметта си, се изразява и съхранява чрез езика).
И така, най-съществената особеност на езика като инструмент за социално общуване, като средство за размяна на мисли в хода на колективната човешка практика е, че той е елемент на културата[122], че е непосредствено свързан с развитието на обществото, с неговия „всекидневен бит и живот” (Ил. Волен)[123], че „съпътствува народа през цялото му историческо развитие”, и следователно „целият живот на народа намира отражение в неговия език”[124].
Неслучайно някои автори, какъвто е случаят напр. с Л. Н. Толстой[125], гледат на езика и езиковите факти като на едно от най-ярките свидетелства за историята на народа, като на истински рефлектор на националната култура[126]. „Езикът, казва А. И. Куприн, това е историята на народа. Езикът, това е пътят на цивилизацията и културата”[127].
Не липсват и специалисти, които, гледат на езика дори като на по-съвършен инструмент за изучаване и опознаване на социалната практика, като по-сигурен свидетел на миналото, отколкото различните други „следи” от материалния и духовния живот на обществото в неговата история. „В своя език, посочва по този повод И. И. Срезевски, народът се изявява по-пълно и по-многостранно, отколкото във всичко друго и не само в сегашното си развитие, а и исторически”[128].
Според В. Хумболт „езикът е външно проявление на народния дух; езикът на народа е неговият дух и народният дух е неговият език - трудно е да си представим нещо по-тъждествено”[129].
Като има предвид особеното значение на езиковия компонент на социалния живот, на словото като форма на социална дейност, Фр. Бейкън апелира горещо за проявяване на грижливо отношение към езиковите паметници, към свидетелствата, които говорят за развитието на езика. „Трябва, казва той, да пазим спомените не само за деянията на хорага, но и за думите им”[130], тъй като думите, езикът имат значение на двигател на историята, представляват нейна важна съставна част. Хората продължават да живеят не само със своите дела, а и с думите си.
Когато става дума, че езикът, езиковите факти говорят особено красноречиво за развитието на социалния живот в неговата история, разбира се тук се има предвид споменатото взаимодействие между език и общество и преди всичко взаимното влияние - влиянието на езика върху социалния живот и обратно. Известно е, че под влияние на измененията в социалната сфера неизбежно, макар и бавно, стават изменения и в езиковата сфера, променят се лексическият състав на езика, неговият речник, структура и т. н. Да се проследят тези промени, това ще рече да се открият съответни езикови факти, които могат да послужат като исторически доказателствен материал за ретроспективни наблюдения в социалната сфера изобщо, във всички нейни параметри. В този смисъл именно е от изключително значение при лингвистичния разбор на различните по произход и характер свидетелства на историята, при издирването на съответните лингвистични факти изходната позиция всякога да бъде разбирането, че „езикът не може да се отдели от историята на народа” (Людмил Стоянов)[131], че езикът неизбежно носи отпечатъка на историческото време, доколкото по думите на писателя Мл. Исаев напр. „всяка епоха си има свой стил и свой език". Свои езикови и стилови особености, пак по думите на писателя, има дори „всяка по-голяма обществена група, свързана като цяло в процеса на труда, борбата, строителството, общите интереси”, формиращи „типични езикови особености”[132].
Ето защо да се проследи историята на езика като пазител на националната култура на народа[133], да се проследят етапите в неговото развитие, настъпилите в него изменения, това означава” същевременно да се проникне по-дълбоко в духовния живот на историческото време, в развитието на материалната и духовната култура на народа. Според известния наш езиковед Л. Андрейчин без изучаването на езика и езиковите факти изобщо не е възможно да се разберат в тяхната пълнота явленията в социалната сфера, самото обществено развитие като цяло. Правилното осветляване на въпросите на езика, казва той, има голямо теоретично значение. Без дълбокото изясняване и разбиране на езика не е възможно да се изяснят и разберат правилно редица други обществени явления и цялото обществено развитие”[134].
В този смисъл именно може да се каже, че данните от различните езикови равнища — фонетика, морфология, синтаксис, лексика, взети заедно с данните на историята, археологията и други области на човешките знания, са особено важен и в много случаи незаменим исторически извор[135].
Изследователската практика в историята показва, че особено голямо значение имат езиковите факти при изучаване на по-далечното минало на народа и по-специално на г. нар. „безиисмена история”, за която или изобщо липсват надеждни исторически свидетелства, или пък наличните са крайно оскъдни. Неслучайно Ст. Младенов в цитирания вече негов труд дебело подчертава, че „във всяка история на кой и да е език има множество свидетелства за първобитната култура на съответния народ, каквито никоя друга наука не може да ни даде”[136].
Тъкмо изучаването на езиковите факти е дало възможност на К. Иречек напр. да разбере по-добре, както сам той се изразява, „домашния живот на славяните, техния бит и нрави”, за които останалите свидетелства дават съвсем оскъдни данни или изобщо мълчат”[137].
Когато се разглежда въпросът за значението на филологическата критика на изворите на историята, за евристичната роля на лингвистичните факти и т. н., естествено възниква и въпросът: какви всъщност могат да бъдат конкретните резултати от тази познавателна процедура и за какви лингвистични факти става дума?
Казахме вече, че ако историкът съумее да осъществи действително научен филологически разбор на своите извори, ако вникне по-дълбоко и с необходимата компетентност в техните фонетични, граматически (морфологични и синтактични), лексически и стилни особености, той непременно ще открие и такива факти, които в една или друга степен хвърлят допълнителна светлина върху различни страни от развитието на историческия процес. Така напр. фонетичните и морфологичните особености играят съществена роля за датирането на дадено събитие, за локализиране произхода на съответен писмен паметник, на географски район и т.н.
Като се има предвид, че езикът е елемент на културата[138], че „всяко време има своите изразни средства”[139], логично е да се приеме, че от особено значение за историка е да насочи вниманието си към самия лексически материал, който се съдържа в подложения на критичен разбор исторически паметник. Лексиката именно може да предостави в ръцете на изследователя на миналото допълнителни сведения за смисъла, който се е влагал през съответното историческо време в излезлите вече от употреба политически, икономически, юридически и др. понятия. Това на свой ред ще допринесе за правилното ориентиране в ценностната система на дадено общество, социална група или отделна личност.
Внимателното изучаване на лексическия състав на писмените паметници на историята, на обществено-политическата терминология и битовата лексика може да допринесе за откриването на надежден градивен материал за обективно осмисляне на всекидневния живот и бит на хората, за техните обичаи, вярвания, идеали, емоционални реакции и пр.
От особено значение при лингвистичния разбор на историческите извори е вникването и в етимологията на лексическия материал, т.е. в това, което нашият учен езиковед Ст. Младенов нарече „венеца на езиковата наука”[140].
Историко-филологическите изследвания в областта на историческата лексикология дават възможност на историка, проследявайки различните езикови заемки, да се ориентира по-добре в културното равнище на народа в определен исторически период, в неговите културни взаимоотношения сдруги народи и т. н. „По пътя на заемките, казва по този повод Ст. Младенов, съдим за разни културни влияния, разни културни връзки и сношения, които никой летописец или историк не е могъл да отбележи, особено като се знае, че самият интерес към културната история се появява доста късно, пък и като се припомни, че и днес има „историци”, които за духовна и материална култура на изучаваните от тях народи малко марят, а на филологията, която за тях е наука за „букви”, гледат с пренебрежително недоумение”[141].
Според Т. Г. Винокур „историята на думите е най-тясно, свързана с историята на народа и затова етимологическите изследвания имат първостепенно значение при решаването па важни исторически и етногенетически въпроси”[142].
Когато специалистите лингвисти, а и не само те се опитват да дават отговор на въпроса, защо на езиковите факти следва да се гледа като на сигурен извор на историята, те естествено насочват погледа си преди всичко към онези свойства на езика, които говорят за връзките му с историческата съдба на народа, за взаимоотношението и взаимозависимостта между език и реалност[143]. Езикът, сочат те, е посредник между мислене и действителност, оръдие на разумно жизнено общуване, на човешките взаимоотношения. Той е мощен фактор за въздействие върху заобикалящия ни свят, за съхранение и предаване на социалния опит, знания, чувства, настроения. „Езикът, подчертава Г. Грамишвили, не е възникнал само за да задоволи някакви елементарни биологични или комуникативни потребности... Той е творческа сила на културата, а благодарение на това - движеща сила на нематериалния прогрес на човечеството и на чисто човешките ценности”[144]. Върху езика неизбежно поставят своя отпечатък условията и средата, в която протича речевото общуване, психологическата атмосфера на това общуване, респ. социалният опит през съответното историческо време, индивидуалното езиково е, душевността на народа.
В този смисъл именно твърдението на мнозина автори, че естественият език сам по себе си може да играе ролята на надежден исторически извор, че е носител на сигурна ретроспективна информация, не е плод на някакви чисто теоретични сьждения, а почива върху основата на продължителни конкретни изследвания.
И така, както на теоретично, така и на приложно равнище науката за езиха потвърждава по най-убедителен начин, че лингвистичните факти имат определено историкопознавателно значение. Те са надежден емпиричен материал, който може чувствително да разшири хоризонта на историческите знания, да допринесе за no-прецизни изводи и обобщения относно историческото минало. Това именно дава основание на съвременните теоретици и методолози на историята и на изворознанието да гледат на филологическата критика, на лингвистичния разбор на писмените исторически свидетелства като на задължителен компонент отг цялостния иегорикопозна-вателеп процес. Без филологическа критика на историческите извори, без съответни смислови интерпретации не е възможно да се постави вярна „диагноза” на реалния коефициент на информативност на документните съобщения. Без да се вземат предвид съответните лингвистични факти, не могат да се изтълкуват вярно докрай комуникативните цели и намерения на създателя на даден текст, да се изведе целият информационен потенциал, съдържащ се в подложения на критичен разбор документ. Без прецизна и вярна лингвистична характеристика на писмените паметници, без да се държи сметка за езиковите явления и факти, на съдържащата се в тях релевантна информация, не е възможно да се стигне до обективни исторически знания. Оттук и утвърдилото се вече като аксиома сред голям брой специалисти схващане, че фактически не е възможно успешното развитие на съвременната историческа наука, без да се ползуват постиженията на езикознанието, без да се борави с необходимия езиков материал в качеството му на исторически извор. „Историческата наука, казва Г. Плеханов, не би отишла далеч без филологията”[145].
Това впрочем потвърждава и самата изследователска практика. Стана пределно ясно, че да се държи сметка за езиковите аспекти на критиката на изворите на историческата наука, това ще рече да се даде още едно измерение на нашето мислене за доказателственост при всяка ретроспекция. Умението да се борави с различните лингвистични факти има и това важно значение, че представлява сериозна предпоставка за по-дълбоко вникване и в някои от специфичните страни на психологията на възприемането на документната информация. По този начин именно може да се разкрие по-добре самият процес на моделиране на едни или други представи за нещата по пътя на „освобождаването” на езиковите знаци от техния смислов и емоционален пълнеж, действуващ на свой ред както върху съзнанието на потребителя на документната информация, така и върху неговите чувства, настроение, емоционално отношение към фактите от миналото и пр. Само като се вземат предвид възможностите на филологическата критика, реалното значение на лингвистичните факти в познавателния процес, може да се разбере същността и на един често срещащ се в изследователската практика феномен, известен в лингвистиката под наименованието „ефект на смисловата ножица”. Този „ефект”, както е известно, се проявява в случаите, когато механизмът на смисловия контакт като мотивирана комуникативно-познавателна дейност не функционира правилно. В резултат на това на „изхода” се получава т. нар. семантичен вакум, т. е. несъвпадение между закодираното в текста авторово „послание” и създадения в представата на интерпретатора историк познавателен образ на това послание, т. е. на действителните комуникативни цели и намерения на съответния автор на подложения на критика текст[146].
Пак по пътя на задълбоченото запознаване с теоретичните и приложните аспекти на филологическата критика, в светлината, разбира се, на постиженията на лингвистиката ще може да се вникне по-дълбоко в „етиологията” и на друго едно, също така „болно” място в ретроспективното познание на неговото емпирично равнище, на това, което американския учен психолог Л. Фестингер нарече „когнитивен дисонанс”[147]. Става дума за получаваните понякога на „изхода” на познавателния процес логически противоречиви знания за нещата, т. е. дисхармония в тези знания, за своеобразна „смислова аномалия”, която поставя под въпрос сигурността от научното дирене като цяло. В историкопознавателния процес когнитивният дисонанс може да се окаже плод на неточен прочит на даден текст или негови части, на неадекватно разбиране на семантичния замисъл на съответния автор, на вложения в отделните думи, изрази, словосъчетания и т. н. смисъл.
Когато става дума за мястото на филологическата критика в цялостния познавателен процес в историята, не може да не се отбележи и това, че правилното отношение към лингвистичните аспекти на изворовата критика има и важно методологическо значение. Това е така, защото научно решение на проблемите на филологическата критика може да се даде само при правилна изходна методологична позиция, при условие, че е налице обективно отношение към основните гносеологични и философски проблеми на историята, на нейния статус като наука. От особено значение в случая, разбира се, е и отношението към извороведските аспекти на ретроспективното познание, по-специално към въпроса за истинската природа на писмените свидетелства като форма на отражение на жизнените явления и факти, като средство за съхранение и „пренасяне” на социалната информация от историческото време във времето иа историка.
Отношението към тези проблеми говори красноречиво не само за научио-историческата позиция на изследвача на миналото, а и за неговата философска и мирогледна позиция, за подхода, който той ще следва, при използуването и интерпретирането на историческите извори, при обяснението на тяхната същност. Така например, ако се приеме, че по същество документът представлява лингвистично явление, т. е. езикова форма на отражение на жизнените факти и процеси, това означава да се споделя материалистическото схващане, според което документната информация при всички случаи носи отпечатъка не само на отразителната и познавателната дейност на човека, а и на процеса „материализиране” на резултатите от тази дейност, т. е. на трансформирането на мисловните образи на нещата в текстова реалност.
Впрочем в основата на съществуващото и до днес диаметрално противоположно тълкуване на проблема за природата на документа като носител на ретроспективна информация от идеалистически и материалистически позиции стои тъкмо отношението към езика като знакова система, към неговите отразителни и познавателни функции, неговата същност. Според идеалистическите схващания познанието на заобикалящия човека свят, на действителността изобщо, респ. мисленето за тази действителност, не зависят от езика. Неговата същност се заключава единствено в това, че той изпълнява функциите на средство за общуване между хората. С други думи, от идеалистическа гледна точка езикът представлява външно средство за познание на явленията, фактите, процесите, нещо, което е извън мисленето[148].
Формално философите идеалисти приемат, че езикът се използува в процеса на мисленето, но според тях липсва органическа връзка между език и мислене и следователно мисленето може да протича в „чист” вид, вън и независимо от езика. Езикът само утежнява и изопачава мисълта, възникнала в процеса на „чистото” мислене, протичащо извън езиковата сфера[149].
Съгласно противоположния подход, т.е. материалистическия, светът се познава чрез езика и благодарение на него. Езикът е не само посредник между реалните неща и мисленето за тях, не само „мост” за „пренасяне” на човешките мисли, а и техен носител и пазител, пазител на знанията изобщо, плод е на индивидуалния и колективния човешки опит[150]. Няма мислене без език, и обратно - няма език без мислене. Това тълкуване на същността на езика от материалистическата философия служи и като изходно начало за теоретичното осмисляне на проблема за генезиса и натрупването на смисловата информация (в нашия случай документната информация), за превръщането на фактите от действителността във факти на документа.
Известно е, че създаването на всяко писмено свидетелство, на всеки документ е такъв феномен, при който, „процесът угасва в продукта, трудът се овеществява”[151]. В случая „овеществяването на труда” намира израз в „угасването” на човешките мисли по пътя на фиксирането им върху белия лист със съответни езикови средства (знаци), с езика като материален субстрат на мисленето. Ето защо текстовата реалност, с която има работа историкът при емпиричния етап от познавателната си дейност, от лингвистична гледна точка не е нищо друго освен „продукта” от материализираните човешки мисли, т. е. реалните мисли, само че в тяхната противоположност, в техния материален субстрат във вид на езикови знаци, символи и пр. С други думи, самото създаване на документа на всеки дискурс се оказва неизбежно подчинено преди всичко на законите на езика[152]. Това именно схващане за природата на всяка писмена следа дава основание да се направи единствено верният в случая извод, че текстовата реалност следва да се изучава не само като комуникативна, а и като лингвистична единица. Това схващане предопределя и особената роля на филологическата критика, на лингвистичния анализ като задължителен компонент на цялостния историкоизследователски процес.
И така, не само качеството на документната информация, а и резултатите от нейния критичен разбор се оказват езиково детерминирани, зависими от реалните познавателни и отразителни функции на езика. Това главно имаме предвид, когато казваме, че за да се разберат реалните резултати от различните познавателни процедури, съставляващи изворовата критика на различните нейни равнища, трябва най-напред да се вземе предвид спецификата на езика като първоелемент на всяка текстова реалност, да се вникне в неговия изключително сложен и многолик свят, да се види доколко той представлява безупречен помощник на човека, както традиционно се приема, и т. н.
Въпреки противоречивите лингвистични концепции специалистите от различните направления и школи рядко оспорват факта, че действително езикът е едно твърде капризно и не докрай съвършено средство за фиксиране, съхранение и предаване на човешките мисли. Тези свои „капризи”, които тук условно наричаме „недъзи”[153], той проявява и като носител, и като пазител на знанията от индивидуалния и колективния човешки опит, натрупан през вековете. Езикът, както ни убеждават съвременните лингвисти, съдържа между другото и такива речеви „инкрустации”, без чието съобразяване или просто не се разбира за какво става дума, или пък се получава изопачена, деформирана картина на отразената с помощта на съответните условни знаци действителност.
Специфичните особености на езика и в частност на писаното слово поставят пред сериозни изпитания изследователя на миналото, всеки, който се опита да възпроизведе едни или други факти въз основа на техните информационни „модели”, отразени в писмените свидетелства.
Всякога, когато изследователят историк насочи погледа си към своите извори, гой непременно си поставя за задача да вникне по-дълбоко във възложения в даден текст смисъл, да разбере истинските комуникативни цели и намерения на съответния автор. Добре известно е, че без вярно, еднозначно разбиране на текста не е възможно обективно използуване на който е да е източник, не е възможно истинното му тълкуване. Такова тълкуване може да се постигне само по пътя на задълбочен лингвистичен анализ на текста, при отчитане на евристичното значение на съответните лингвистични факти. Единствено сполучливият прочит на изворовия текст и което е особено важно - разбирането на истинското съдържание на текста, на вложения в него смисъл[154], дават възможност да се премине уверено през лабиринтите на забулените от времето тайни за някогашния материален и духовен живот на хората, за техния код на поведение и мислене, в много случаи неразбираеми за съвременния човек. Като насъвместими с неговата ценностна система те трудно се асимилират и често рикушират в твърдата стена на съвременното светоусещане.
Ако трябва да се формулират, макар и най-общо, задачите на филогическата критика като вид познавателна дейност, може да се каже, че тя се свежда до използуването на такива лингвистични методи и средства, които осигуряват адекватното възприемане и разбиране на вложения в текста смисъл. Филологическата критика именно дава възможност да се установят всички онези езикови факти, които могат да послужат като емпирична основа за по-цялостното осмисляне на едни или други явления и процеси от миналото.
Когато става дума за мястото на филологическата критика в историко-познавателния процес, не може да не се отбележи, че нейните проблеми все още не са станали предмет на по-задълбочени теоретични разработки. Нещо повече, до този момент у нас няма нито едно изследване на теоретици и методолози на историята и изворознанието, което да осветлява поне частично някой страни от тези проблеми. Може би с това следва да се обясни фактът, че все още намира почва твърде примитивното, научно несъстоятелно схващане, според което е възможно изучаването на писмените паметници, извеждането на цялата съдържаща се в тях ретроспективна информация, без да се държи сметка за съответните лингвистични факти или, което е все същото - без филологическа критика.
Казахме вече, че за да се извърши истински научна филологическа критика на което и да е писмено свидетелство на историята, трябва най-напред да се познава много добре самата природа на естествения език като знакова система, функционираща в социума, да се познават неговите особености като средство за комуникация, като инструмент за познание. На практика обаче мнозина изследвачи на миналото нямат необходимата лингвистична подготовка и знания. Ето защо в процеса на изворовата критика, при различните аналитико-синтетични операции, съставляващи този процес, често не се вземат предвид дори някои от основните особености на езиковия материал, на информацията, която самият този материал предлага. Така например не всякога се държи сметка за ролята на еволюцията в речниковия фонд на езика, в активната лексика, за особеностите в реализирането на различните езикови потенции и т. н. Езикът, както е известно, не е нещо закостеняло, неизменно, статично. Напротив, той представлява сложна динамична система[155], търпи постоянни, непрекъснати промени „заедно с човека, заедно с бита и заедно с живота”[156].
„Езикът, казва А. П. Пронщайн, това е историческа категория, която непрекъснато се изменя, успоредно с развитието на обществения живот производството, науката и техниката, бита и културата... Без отчитане на тези обстоятелства съдържащият се в историческите извори текст не ще бъде правилно разбран”[157].
Неслучайно някои автори сравняват езика с пълноводна река, която е в непрекъснато движение, непрекъснато тече[158]. „Езикът, казва по този повод Н. Лилиев, не стои на едно място. При всички обстоятелства той е жив организъм. Неговият речников състав се попълня, изменя се значението на думите, изменя се неговата „акустика”[159].
В процеса на това движение в езика, в неговия лексически състав стават сериозни, макар и бавни, промени. Отделни думи, изрази, понятия, словосъчетания или изобщо изчезват, преминават в пасивната лексика, стават архаизми[160], или пък получават нов, понякога коренно различен семантичен пълнеж, нов облик, ново смислово значение[161]. В същото време на тяхно масто идват други, неизползувани преди това думи и езикови обръщения, осъществяват се т. нар. процес на неологизация[162]. Още Хораций отбелязва, че „както всяка година се сменят листата на дърветата, така и думите, след като са изживяли своето, отстъпват мястото си на новораждащи се”[163]. Тъкмо тези исторически обусловени изменения в речниковия фонд на езика[164], това „движение” на думи, изрази, понятия от живия език към езиковата периферия, създават сериозни затруднения и при филологическата критика на изворите на историята. Тези трудности естествено са толкова по-големи, колкото по-стари са подлежащите на критичен разбор текстове.
„Всяка епоха, казват френските историци и методолози на историята Ланглуа и Сеньобос, има собствен език, който трябва да се разглежда като специална система от знаци. За разбиране на документа следователно трябва да се разбира езикът на съответната епоха, т. е. смисълът на думите и обратите, характерни за епохата, когато е написан документът”[165].
Всеки историк, който е ползувал подобни текстове, от опит знае колко често в тях се срещат т. нар. лингвистични, семантико-морфологични, лексико-граматически, ортоепически и прочее архаизми. Най-характерната тяхна особеност е, че те всякога се представят в такова семантично „амплоа”, каквото вече не им е свойствено[166].
Да вземем например българския език от Ранното наше възраждане, от времето на Паисий. Не са ни необходими някакви задълбочени лингвистични анализи и синтези, за да се убедим, че словесният материал от това време, съхранен в различниае писмени свидетелства, в много случаи не съвпада със съвременния български език. Той се различава чувствително преди всичко в семантико-морфологично отношение, това, което всъщност е предпоставка за един или друг прочит на текста, за съответно негово разбиране и интерпретиране. Това е така, защото за времето, което ни дели от Паисий, са станали чувствителни изменения в лексиката, в граматиката, а и в звуковия строй на българския език, в това число и в лексиката на живия народен език, на разговорната реч.
Според някои специалисти лингвисти една от характерните особености на езика като развиваща се система е голямата устойчивост на неговото основно словесно ядро, респ. на граматическия му строй[167]. Въпреки това обаче изтеклите над две столетия (времето, което ни дели от Паисий) са поставили своя отпечатък и върху основния лексически състав на българския език. През това време лексически единици или изобщо са излезли от активния ни езиков запас, или са получили нов семантичен пълнеж, с който присъствуват в литературната ни реч, в лексическата система на съвременния език, или пък са придобили някакъв перифериен статус, който ги отвежда в пасивната лексика, в някои от съществуващите жаргони и т. н. В нашия случай по-голямо внимание естествено заслужават думите и изразите, използувани от съвременниците на бележития ни възрожденец, а и от него самия, които вече имат друго, несъвпадащо с днешния език, смислово значение[168], намират се извън „прага” на съответното ядро на съвременния език, изгубили са присъщата им за историческото време комуникативна сила.
За такива промени в нашия език, характеризиращи на свой ред настъпилите изменения в живота, бита и съзнанието на хората, могат да се приведат много примери. Достатъчно е дори само да надникнем в някои пособия по български език от по-далечното минало, в по-старите речници, в многобройните достигнали до нас писмени свидетелства и т. н., за да видим колко думи и понятия, използувани активно в миналото, сега липсват не само в литературния, а и в говоримия език[169]. Налага се впечатлението, че що се отнася до новобългарския език, в редица случаи тези промени са особено динамични, извършени са за съвсем кратки исторически срокове. Това е твърде показателно напр. за развитието на нашия език през последните четири десетилетия, когато заедно с бурните изменения в икономическия, политическия и културния живот на страната настъпват и съответни изменения в езика. Появиха се многобройни нови думи и словосъчетания и заедно с това постепенно в съзнанието на нашия съвременник започнаха да се заличават дори и най-широко използувани преди това думи, изрази, понятия.
В това отношение е твърде показателна напр. една немного отдавнашна анкета, проведена в софийско средно политехническо училище. Възпитаниците на това училище били помолени да разтълкуват някои добре известни в близкото минало думи и понятия, като: бирник, стражар, калфа, чифлик, рало и т. н. Отговорите са доста изненадващи. Например „бирник” за някои от участниците в анкетата е „човек, който раздава бира”, „човек, който държи магазин за бира”, „човек, който превозва бира”, „предател” и т. н. В съзнанието на някои от анкетираните „калфа” е човек, „който замесва тестото”, „който лъска обувки”, „вярващ в бога” и пр. Ралото пък е „старинен предмет”, „машина, с която се оре” „желязо, което се тегли от волове”. Чифликът е „стая, в която човек работи”, „човек, който учи чираците на занаят”, „кръчма, в която се пие и спи”, „дето се правят обувки”, „малка стая, в която стоят непотребни работи”,и т. н. Подобни отговори анкетираните са дали и при обяснението на редица други понятия, свързани също така с доскорошния живот и бит на българина, като „изполица”, „синур” , „диканя”, „писар”, „налбантин”, „калайджия” и др.[170]
Макар и да изглеждат на пръв поглед смехотворни, тези отговори на възпитаниците от софийското училище все пак характеризират споменатия вече динамичен процес на изменения на българския език, на неговия речников фонд в по-ново време.
Когато става дума за проблемите, които възникват при лингвистичния разбор на текстове, съдържащи излезли от употреба лексически единици, заслужава да се отбележи, че особено коварни в комуникативно отношение са лексико-семантичните архаизми, т. е. онези думи и изрази, които са познати и днес, но в писмени свидетелства са използувани в някакво старо, неизвестно за съвременния човек значение, имали са по-голям смислов обем и пр. Опасността в случая (при лингвистичния разбор) идва от това, че за разлика от други също така остарели думи тяхната несъвместимост със съвременното езиково съзнание се оказва трудно забележима. С други думи, създава се измамната представа за верен прочит на текста, за адекватното му разбиране, а всъщност това не е така. Причината е, че подобни архаизми външно с нищо не се различават от съвременните им мними еквиваленти и могат лесно да бъдат приети за лексически единици от активния запас на говоримия език. Именно тази „маскировка" под актуална лексика прави семантичните архаизми особено опасни за историка. Неслучайно някои специалисти предупреждават, че тъкмо семантичните аномалии от гледна точка на съвременното езиково съзнание се оказват онези опасни „рифове”, в които, ако останат незабелязани, могат да се разбият верните представи за дадено историческо свидетелство, за информацията, която то реално съдържа. И действително, ако в процеса на филологическата критика не се намери съвременният еквивалент на подобни думи, изрази и т.н., неизбежно се стига до там, че в текста на съответното историческо свидетелство се създават т. нар. „тъмни места”, т. е. неразбрани или неправилно разбрани негови части. Ако трябва да се изразим с езика на информатиката, в случая можем да кажем, че тъкмо семантичните архаизми предизвикват онзи „речев шум” (разбира се, с различни „децибели”), който пречи на изследователя на миналото да „чуе” истинския глас на историческите персонажи, да разбере точния смисъл на техните послания.
Заслужава да се отбележи, че трудностите по пътя на адекватното разбиране на документните текстове идват не само от спецификата на езиковия материал, от езика като средство за комуникация. Често тези трудности могат да имат и екстралингвистични причини. Така напр. определена негативна роля могат да играят неизвестни на съвременния потребител на дадена документна информация описания на предмети от бита на хората, живели през минали епохи, на съществуващи някога нравствени, етични, морални и прочее категории, на аксеологични понятия, „отпаднали" от ценностната скала на нашия съвременник.
Всичко това показва, че една от основните задачи на изследователя на миналото при използуването на изворите на историята, особено на тези, които са от no-далечно време, е да подлага техните текстове на строг критичен разбор, да ги разглежда, както образно се изразяват някои автори, под прецизен „лингвистичен микроскоп”, да ги подложи на „бавен прочит” с повишено внимание към всяка по-съмнителна лексическа единица, към всеки буквен знак и обозначение.
Затова, че всяко писмено свидетелство на историята, всеки текст, следва да се изучава не само като комуникативна, а и като лингвистична единица, могат да се приведат и други още аргументи. Струва ми се обаче, че и това, което се казва, е достатъчно, за да се разбере какво значение трябва да се отдава на филологическата критика на писмените исторически свидетелства, на лингвистичните аспекти на апалитико-синтетичните операции, свързани с оценъчните съждения върху всеки дискурс.
Като специфична познавателна дейност критиката на историческите свидетелства на филологическо равнище, т. е. езиковата интерпретация на текста, синтезира в себе си всички знания и постижения на науката за'езика, стилистиката и т. н., поставя историка изследовател, както вече видяхме, пред сериозни изпитания. Филологическата критика изисква солидна предварителна подготовка, която далеч не се изчерпва с общите исторически и извороведски познания, с методологичната подготовка. Успешен лингвистичен разбор на своите извори може да извърши този изследовател на миналото, който позвана добре и общоезиковите закономерности, вътрешната логика на „механизма” на действие на писаното слово като средство за обективиране на едни или други съобщения, на познавателните образи на нещата за опредметяване и разпредметяване на мисловната „енергия”. В крайна сметка това, което историкът получава от текста, зависи не само от това, което този текст му дава, а и от това, какво е в състояние той да вземе, дали ще съумее зад думите да види историческото време и неговите персонажи, дали ще чуе истинския им глас. Впрочем експериментално е доказано, че една и съща социална информация може да има различна степен на възприемане от различни нейни потребители. При недостатъчна предварителна подготовка, при малък запас от езикови знания някои текстове могат и^бщо да не бъдат, разбрани или да се изтълкуват неадекватно, погрешно. Това ще рече още, че пред различните читатели документите на историята могат да се представят с различно лице, да проявят различна степен на „откровеност” в диалога с интерпретатора. Така че творческите резултати от четенето (текстовата интерпретация е творчески акт, акт на пресъздаване) зависят от интелекта в духовната биография на читателя, от познанията му както в езиковата, така в в извънезиковата сфера, от неговия интерпретаторски талант и т. н.
С оглед аспектите, в които разглеждаме проблемите на изворовата критика, заслужава да посочим, че от особено значение е да се познават социалните функции на езика като средство за комуникация, ролята и влиянието на обществено-социалния фактор върху езиковите явления. Задължение на историка е също чака да познава и атрибутивните свойства на условните емпирични знаци, тяхното индивидуално и социално значение, техните лексико-семантични варианти и цр. Все като предпоставка за резултатна филологическа критика на различните по произход и характер свидетелства за миналото е и умението на историка да изследва условните емпирични знаци в най-различни аспекти, и по-специално в прагматичен (отношението на знака към неговия интерпретатор), в семантичен (отношението на знака към обозначаемото, или денотата) и семиотичен (отношението на знаците помежду им).
Ако разполага с необходимата лингвистична подготовка, с изискванията, които предявява пред него филологическата критика, с необходимата ерудиция и верни езикови рефлекси, историкът ще е в състояние да даде верен отговор и на често възникващия в изследователската практика въпрос, защо даден текст или отделни негови части позволяват алтернативно тълкуване, как може да се стигне до най-пълен прочит и разбиране на различните документни съобщения и т. н. Впрочем изследователската практика в историята показва недвусмислено, че колкото по-голяма е лингвистичната подготовка на историка, толкова по-уверено той се ориентира в съдържателно-смисловата структура на своите свидетелства. Тъкмо лингвистичната подготовка е най-сериозната предпоставка за по-сигурно обхващане на целия фактологичен материал, присъствуващ експлицитно или имплицитно в текста, за създаване на по-голям „запас" от варианти на интерпретация, необходими за извеждане на обективна и последователна докрай научна теория. „Колкото са повече смисловите алтернативи, с които разполага реципиенты, тълкувайки думите, изолирани от контекста, казва Т. М. Дридзе, толкова по-широк е неговият избор в процеса на вътрешното (при възприемането) и външното (при възпроизвеждането) опериране с тези думи. Толкова по-дълбоки са усещанията за вътрешните връзки на думите с обозначението, толкова по-осъзната е мотивацията относно използуването на една или друга дума”[171].
За работата над историческите свидетелства на езиково равнище, разбира се, няма, а и не може да има някакви готови рецепти, някакъв универсален тълковен ключ. Това е така, защото на езика не може да се гледа като на някаква желязна йерархия, при която всяка единица има своето строго регламентирано, неизменно значение и е поставена веднъж завинаги на определено, окончателно зафиксирано място. Липсата на строго подреждане в езиковия материал именно повишава особено много ролята на субективното начало в процеса на филологическата критика. Това прави задължителни споменатите вече изисквания към всеки, който използува изворите на историята, който се стреми зад фактите на документа да види реалните жизнени факти от миналото.
Макар че историкът като потребител на ретроспективна документна информация е длъжен да познава всички особености, характеризиращи естествения език и в частност неговата писмена разновидност, все пак някои от тях заслужават по-специално внимание. Това са особеностите, свързани по-непосредствено с извороведските аспекти на лингвистичния анализ на изворите на историята, с цялостният историкопознавателен процес.
Езикът е средство за комуникация, за съхранение и предаване на социална информация. Но дали той е някакво съвършено, безупречно средство за изпълнение на тези свои функции? Такъв въпрос неизбежно възниква и у историка, който знае добре, че от неговия отговор зависи до голяма степен и отговорът на генералния въпрос на науката за миналото, а именно дали тя е точна паука.
Както видяхме, проблемът за реалните познавателни и отразителни функции на езика е особено сложен и многолик. Неслучайно цели столетия наред той е бил предмет на оживени спорове, които в някаква форма и степен не са заглъхнали и до днес. Да се даде тук изчерпателен отговор на този проблем, разбира се, не е възможно. Мястото няма да ни стигне дори само да изложим аргументите на привържениците на едно или друго схващане. Впрочем дискусиите в това отношение заслужава да си останат „запазен периметър” за лингвистите. В нашия случай ще трябва да се задоволим само с частичното разглеждане на онези проблеми, при които е налице известно „разминаване” между традиционните схващания, присъщи главно за неспециалистите, и истинското състояние на нещата. Ще се спрем главно на онези особености на естествения език, които говорят не толкова за неговите положителни качества и възможности, а за неговите „слаби” страни. Те именно трябва непременно да се вземат предвид в процеса на филологическата критика, ако искаме резултатите от нея да бъдат действително научни, да отговарят на потребностите на историческата наука от точни, проверени и неопровержими факти, в това число и „чисто” лингвистични факти.
Когато се разглеждат отразителните и познавателните възможности на езика и писаното слово, естествено трябва най-напред да се види за каква степей на съответствие между реалните неща и тяхното словесно изражение може да се говори. Трябва също така да се отговори и на въпроса, дали на практика е възможен адекватен резонанс от словесно изразеното върху съзнанието на възприемащия дадена документна информация, в случая историка.
Отговорът на този въпрос в светлината, в която следва да го разгледаме, трябва да се търси преди всичко в самия процес на „превръщане” на фактите от действителността в техния словесен аналог, отразен в документа, нещо, което на свой ред е обусловено от познавателните и отразителните възможности на езика и писаното слово.
Най-характерната особеност на споменатото „превръщане” на човешките мисли в тяхната противоположност в процеса на създаването на документния дискурс е, че то има преди всичко творчески характер. Това ще рече, че на този процес, както всъщност е и с всяка познавателна и отразителна човешка дейност, в никакъв случай не може да се гледа като на механичен акт на трансформация на едното в другото - на познавателния образ на нещата в текст, и обратното. Поради различни обективни и субективни причини, добре познати на всеки що-годе осведомен по проблемите на гносеологията човек, между резултатите от мисленето - „духовното” битие, и неговото (на мисленето) словесно превъплъщение, намерило място в един или друг текст, няма и не може да има пълно тъждество. За такова тъждество впрочем могат да говорят само тези, които в някаква степен игнорират диалектическия и творческия характер на процесите, формиращи документната информация до нейното фиксиране с помощта на съответни условни емпирични знаци като заместители на оригинала (връзката между тях е условна). Тъкмо наличието на фактически неизбежното несъответствие между информационния модел на нещата и неговото, на този модел, словесно изражение говори за съществуваща тук методологическа закономерност. Тя именно дава основание покажем, за да можем по такъв начин да привлечем вниманието на повече специалисти към тях. Самото обстоятелство, че тези проблеми имат комплексен характер, струва ни се, говори достатъчно убедително, че за тяхното решаване са необходими общите усилия на повече специалисти - и на историци, и на лингвисти, на психолингвиста, психолози, философи и т. н. Да се надяваме, че такова обединение на усилията на специалистите съвсем не ще е въпрос на далечното бъдеще. Това няма да позволи и съвременната тенденция в науката. В противен случай ние рискуваме да изостанем от изискванията на нашето време.
ЛИНГВИСТИЧЕСКИЕ АСПЕКТЫ КРИТИКИ ИСТОЧНИКОВ
Кынчо Георгиев
(Резюме)
Одной из основных предпосылок оптимального раскрытия и использования всего информационного потенциала исторических источников является их строгий лингвистический разбор, филологическая критика. Неслучайно многие современные специалисты подчеркивают, что критика языкового уровня является обязательным компонентом критики источников. Именно филологическая критика дает возможность раскрыть лингвистические факты, т. е. факты, которые выходят из самого языка как средства кодирования и декодирования человеческих мыслей, как средства коммуникации. Значение лингвистических фактов состоит прежде всего в том, что они чувствительно расширяют горизонт исторических знаний, дают возможность глубоко вникнуть в сущность сложных процессов, связанных с внутренним „механизмом” письменной коммуникации, с психологией восприятия и понимания документальной информации.
Правильное отношение к лингвистическим фактам и их эвристической роли имеют не только прикладное, но и теоретико-методологическое значение, предопределяя в большей степени и отношение к основным гносеологическим и философским проблемам истории, к ее статусу как науки. Используя достижения современной науки в языкознании, психолингвистике и др., автор пытается ответить на некоторые существенные вопросы, связанные с языковыми аспектами критики источников. Уделено место и проблемам истинной природы естественного языка как средства объективизации человеческих мыслей. Рассмотрена специфика письменной речи, зримого восприятия информации, психологических основ письменной коммуникации, значение языковой подготовки и языковой интуиции в критике источников.
LINGUISTISCHE ASPEKTE DER QUELLENKRITIK
Känco Georgriev
(Zusammen Fassung)
Um das gesamte Informationspotential der historischen Quellen in seinem ganzen Umfang aufdecken und nutzen zu können, müssen sie in erster Linie einer strengen linguistischen Analyse und philologischen Kritik unterzogen werden. Nicht von ungefähr heben viele Spezialisten unserer Zeit hervor, daß die Kritik auf sprachlicher Ebene obligatorische Komponente jeder Quellenkritik sein muß. Gerade die philologische Kritik gestattet es, linguistische Fakten aufzudecken, d. h. Fakten, die die Sprache als Mittel zur Verschlüsselung und Entschlüsselung des menschlichen Gedankens, als Kommunikationsmittel in sich birgt. Die linguistischen Fakten haben vor allem die Bedeutung, daß sie den Horizont des historischen Wissens spürbar erweitern, es ermöglichen, in das Wesen der mit dem inneren „Mechanismus” der schriftlichen Kommunikation, der Psychologie der Aufnahme und des Verstehens von Information aus Dokumenten verbundenen komplizierten Prozesse tief einzudringen.
Die richtige Einstellung zu den linguistischen Fakten und deren erkenntnisfördernde Rolle haben nicht nur praktische, sondern auch theoretisch-methodologische Bedeutung, determinieren in hohem Maße auch die Einstellung zu den wichtigsten gnoseologischen und philosophischen Problemen der Geschichte, zu ihrem Status als Wissenschaft.
Die Errungenschaften der modernen Sprachwissenschaft, der Linguistik, Psycholinguistik u. a. ausnutzend, versucht der Autor, auf einige der wesentlichsten Fragen in Verbindung mit den sprachlichen Aspekten der Quellenkritik Antwort zu geben. Es wird auch auf die Fragen nach dem wahren Charakter der natürlichen Sprache als Mittel zur objektiven Darlegung des menschlichen Gedankenguts eingegangen. Ebenso beschäftigt sich der Autor mit der Spezifik der Schriftsprache, der visuellen Aufnahme der Information, der psychologischen Grundlagen der schriftlichen Kommunikation bzw. der Bedeutung der linguistischen Vorbildung und sprachlichen Intuition bei der Quellenkritik usw.
_________________________
_________________________
[1] Коршунов, А. М., В. Ф. Шаповалов. Творчество и отражение в историческом познания. М., 1984, с. 13.
[2]Ако усещането и възприятието на даден предмет или негови свойства възникват само при непосредственото му въздействие върху органите на чувствата (рецепторите), представата възниква опосредствено, без пряко въздействие. В този смисъл тя трябва да се разглежда като вторичен образ на нещата и техните външни прояви. (Срв. Ломов, Б. Ф. и др. Вербальное кодирование в познавательньис процесах. М., 1986, с. 7.)
[3] Рубакин, Н. А. Среди книг. Т. 1. М., 1911, с. 7.
[4] Афасиьев, М. Н. Критика буржоазних концепции художественото творчества. М., 1984, с. 84 и сл.
[5] Навсякъде, където тук ще става дума за исторически извори, документи или просто свидетелства, ще имаме предвид само писмените исторически свидетелства на историята.
[6] Людсканов, Ал. Превеждат човекът и машината. С, 1980, с. 5.
[7] Коршунов, А. М., В. Ф. Шаповалов. Цит. съч., с.31.
[8] Съгласно терминологията на Хегел текстът е инобитие (срв. Сидеров, Е. В. Системная модель коммуникации и параметри текста переводе. - В: Лингвистические проблеми перевода. М., 1981, с.47; Панфилов, В. 3. Философские проблеми язикознания. М., 1977, с. 90).
[9] Младенов, Ст. Увод в общото езикознание. С., 1927, с. 6.
[10] Самият процес на формиране на словесния еквивалент на явленията, фактите, процесите представлява по същество своеобразна моделираща дейност. Според общата теория на моделирането, както е известно, „моделът, това е структура, съществуваща отделно или вътре в сложния моделиращ механизъм, която в известна степен възпроизвежда структурата и програмата на обекта, но никога не е негово тъждествено копие" (Амосов, Н. М. Моделирование мьпцление и психики. Киев, 1965, с. 46). Заслужава да се отбележи, че и в теорията на моделирането се набляга особено много на това, че моделирането на външния свят с езикови средства, т. е. езиковата форма на отражение иа действителността, не е пасивен акт. Налице е тук съзнателна и целенасочена интелектуална дейност, която намира израз между другото и в самото използуване на езиковия материал, в начина, по който моделиращият борави с езиковите средства, нещо, което на свой ред е обусловено от неговата обща и специална подготовка, от езиковите му рефлекси. Така че погледнато и от този ъгъл, при процесът кодиране, респ. декодиране на документната информация не може да се говори за някакво тъждество в баналния смисъл на тази дума между нещата и техния мисловен модел и в частност „материализирания" с помощта на съответни емпирични знаци образ на обективната историческа действителност.
[11] Понятието „текст" и „текстова реалност" навсякъде ще използуваме в съгласие с традиционната представа за него, а именно като писмено отразена реч, като зафиксирано предикативно изказване, т. е. езиковата реализация на авторовия замисъл (интенция). Науката за езика, лингвистиката, към която по-нататък ще се налага често да се обръщаме, влага в това понятие по-широк смисъл. Под текст тук се разбира всяко речево произведение, независимо от това дали е произнесено устно или е написано върху лист, респ. дали е отзвучало, или пък е съхранено с помощта на съответни технически средства, например фонозаписеи.
[12] Когато историкът гледа на текста на своите извори не просто като на продукт от комуникативно-познавателна човешка дейност, а и като на знак (система от знаци), т. е. като на обект на тълкуване, той не може да не държи сметка за това, че общото разбиране на съдържанието на даден текст не говори непременно за неговата адекватна интерпретация. Правилно ориентиране в съдържателната структура на текста е възможно само при условие, че се проникне в основния мотив на съответните съобщения, в тяхната непосредствена цел, в действителните комуникативни намерения на автора, нещо, което, както ще видим и по-нататък, е немислимо без сполучлив лингвистичен разбор, без съответни езикови аналитико-синтетични операции.
[13] Верещагин, Е. М., В. Г. Костомаров. Лингвострановедческая теория слова. М., 1980, с. 38.
[14] Някои автори са склонни да подценяват значението на тази информация, респ. значение то на т. нар. ентропиен анализ, с чиято помощ тя се разкрива. Всъщност вторичната информация представлява неразделен компонент от информационния потенциал на историческите извори. Без нейното разкриване в процеса на изворовата критика работата на историка изследовател не може да се смята за завършена.
[15] Според някои автори това явление е донякъде и обективно обусловено, тъй като не е възможно да се изработят задължителни изисквания, с чиято помощ да се определя дорн основното значение на езиковите знаци, думи, изрази, понятия, словосъчетания, образи (вж. Лосев, А. Ф. Знак, символ, миф. М., 1982, с. 184-185).
[16] Добролюбов, Н. А. Пол. собр. соч. в шести томах. Т. 1. М., 1934, с. 238.
[17] Ключевский, В. О. Письма, дневники, афоризми и мисли об истории. М., 1968 с. 349; Вж. Георгиев, К. За оптимално използуване на изворовата информация в историкопознавателния процес. - ВИСб. 1984, №1, с. 175 и сл.
[18] Звенцев, В. А. Предложение и его отношение к язику и речи. М., 1976, с. 215.
[19] Дридзе, Т. Цит. съч., с. 4, 16-17.
[20] Коллингвуд, Р. Дж. Идея истории. Автобиография. М., 1980, с. 125. Изработения по това време метод на филологическа критика предполагал две операции: първо анализ на изворите, насочен към разкриването на различни интерполации, на податки за допълнителна информация и второ - иманентна критика, дори и на най-достоверните части на историческите текстове, с цел да се установят мотивите на автора на даден документ, повлияли върху неговото повествование, върху излагането на фактите. Класически пример за използуване на този метод на лингвистичен разбор на изворите на историята представляват проучванията на германския античник Бертолд Нибур върху съчиненията на Тит Ливий. В резултат на тези изследвания, както е известно, е направен опит да се докаже, че голяма част от това, което се е приемало за ранна история на Рим, фактически представлява патриотични измислици на римския историк, отнасящи се за много по-късен период. Описанията на Тит Ливий за най-ранната римска история, съгласно откритите от В. Нибур лингвистични факти, представляват нещо „аналогично на баладната литература на древните римляни”.
[21] Ланглуа и Сеньобос. Цит. съч., с. 117.
[22] Младенов, Ст. Цит. съч., с. 246.
[23] В най-общи линии задачите на лингвистиката се свеждат главно до разкриване на закономерностите в развитието на езика, във функционирането на езиковата система. Неин предмет на изучаване е преди всичко вътрешната структурна организация на естествения език, възможните връзки и съчетания, присъщи на езиковите елементи.
[24] Мегрелидзе, К. Р. Основнмс проблеми социологии мьпнление. Тбилиси, 1973, с. 16. Заслужава да се отбележи, че комплексният метод на изследване всъщност представлява конкретен израз на съвременната тенденция към интеграция на науката, на научните знания изобщо. И действително теоретичните проблеми на научната изворова критика, които тук разглеждаме, не обслужват единствено историята или лингвистиката. Те излизат извън техните рамки и имат отношение напр. към такива още области на знанието, като философията, психологията, естетиката, към всички, които използуват писмените източници като носители на информация, разбира се, не само ретроспективна.
[25] Цит. по Силата на словото, с. 103.
[26] Ту зов, В. А. Матсматическая модель язьпса. Л., 1984, с. 4. Дори едно по-общо запознаване със съвременните лингвистични изследвания ще ни убеди, че лингвистичната мисъл е длъжница иа науката например в решаването на въпроса за отношението на емпиричния знак (думата) към обективната реалност, въпрос, който някои автори смятат за един от основните теоретични въпроси на езикознанието (срв. Рубакин, Н. А. Психология читателя и книги. М., 1977, е. 52). По-нататъшно теоретично осмисляне очакват също така и въпросът за релацията „език-мислене”; „знак -значение", а така също и въпросът за семантичната граница на думата, който с основание се приема за „най-малко ясната проблема в лингвистиката" (срв. Волков, А. Г. Язмк как система знаков. М., 1966, 59-60).
[27] Людскаиов, Ал. Превеждат човекът и машината. С. 1980, с. 34.
[28] Пак там, с. 236.
[29] Съгласно легендата, предадена от „бащата на историята” - Херодот, опитът на Псаметих е следният: той предал на някакъв пастир две новородени деца, за да ги отгледа в кошарите си, като същевременно наредил „никой да не проговаря дума пред тях" и да се следи внимателно" коя дума ще изговорят най-напред, след като мине неразбираемото им бебешко бъбрене". Случило се така, както очаквал и фараонът. Към края на втората година децата внезапно произнесли неизвестната дума „бекос". От проучванията станало ясно, че тази дума е фригийска и означавала хляб. Заключението на фараона вече е ясно: най-древният народ на света са фригийците. Това било достатъчно, за да принуди египтяните да се откажат от своите претенции за първенство и да признаят предимството на фригийците (срв. Херодот. Исторически новели. С., 1982, 61-62).
В нашия случай тази легенда има това значение, че дава известно основание да гледаме на нея като на оодатжа за съществуващото оше в онова време доверие към езиковите факти като доказателствен материал за отстояване на едни яли други исторически концепции. От лингвистична гледна точка този разказ има значение на историческо свидетелство, съхранило данни относно зараждането на споделяното и до днес от някои автори схващане, че в индивидуалното езиково развитие на детето се повтаря процесът, характерен за естествения език изобщо (срв. Бутон, Ш. П. Развитие речи. - В: Психолингвистика. Сборник статей, с. 290).
[30] В древна Гърция, особено до т. нар. александрийска ера (IV-II в. пр. н. е.), а след това и е Рим, от проблемите на езика са се вълнували преди всичко философите. Именно във философските трактати най-често могат да се срещнат различни съждения за особеностите на езика, за природата на думите, за тяхното отношение към нещата и мисленето и т. н. Особено внимание се е отделяло на спорния тогава въпрос, дали всяко нещо получава свое наименование съгласно своята природа, или пък връзката между думи и пеша е установена произволно от хората.
[31] Известно изключение в това отношение прави средновековието и в частност европейското средновековие. Поради господствуващата в нея догматика и схоластика средновековната наука не с внесла почти нищо ново в знанията за езика. Теоретичните търсения, характерни за древните автори, били заменени с безплодни схоластични съждения върху основата на различни библейски текстове.
[32] Срв. Верещагин, Е. М... В, Г. Костомаров. Язнк и культура, с. 9.
[33] По-подр. вж. Горский, В. С. Историко-философское истелгование текста. М., 1981, с. 17, 41-42.
[34] Сравнителноисторическото езикознание се заражда в началото вя XIX п., когато в същност се формира и сравнителноисторическият метод на работа в науката изобщо, в това число и историята. Привържениците на този метод на работа в областта на езикознанието разглеждат езика като една от страните на човешката история. Те споделят въз] пода, че е възможно изучаването на миналото, в това число и на най-далечното минало с помощта на определени езикови факти, които потвърждават напр. родствени връзки между различни езикови групи. Това ще рече, че в случая на езика се гледа като на едно от свидетелствата за история га на народа, а неювото изучаване едно от средствата за проникване в тази история. (Срв. Головин, Б. Н. Введение в язмкознание, с. 210-211).
[35] Отмъщението на думите. С, 1984, с. 7.
[36] Пешковский, А. М. Объективная и нормативная точка зрения на язык. - В: Звегинцев, В. А. История езикознания в очерках и извлечениях. Ч. 2. М., 1965, с. 296; Димитрова, Ст. Текст и подтекст. Наблюдения над пресупозициите в руския дискурс. С., 1984, с. 58-59.
[37] Така напр. един от най-забележителните умове на XVII в. Г. В. Лайбниц е смятал че е възможно да се създаде една универсална система от знаци (пазиграфия), които да съответствуват на определени научни, политически и философски понятия. Съдържанието на пазиграфията на немския учен философ може да се формулира така: ползувайки аритметичните и алгебричните знаци, математиката ще притежава такава писменост, която шс изразява непосредствено човешките мисли. Задачата на този универсален език ще бъде решена, ако всички науки вземат пример от математиката и въведат характеристики за точно обозначение на понятията така, както с аритметичните и алгебричните знаци се обозначават величини и техните отношения, (срв. Фишер, К. Лейбниц. История новой философии. Т. 3. СПб., 1905; Лейбниц. Новне опити о человеческом разуме. М.- Л., 1936; Волков, А. Г. Язьк как система знаков. М., 1966, с. 23-24.)
[38] Срв. Арнаудов. М. Психология на литуратурното творчество. С., 1965, с. 113; вж. също У край н цев, Б. С. Информация и отражение. - Вопросм философии, 1963, №2, с. 26.
[39] Цз стихотворението на Ф. Тютчев „Мълчание", където се казва: ...Мысль изреченная ест лож...” (По-подр. вж. Успенский, Л. Слово о словах, с. 25-26.)
[40] Цит. по Горский. В. С. Историко-философское истолкование текста, с. 108.
[41] Витгенштейн, Л. Логико-философский трактат. М., 1958, с.40, 50. По-подр. вж. Журавлев, Л. А. Позитивизм и проблема исторических законов. М., 1980, с. 130. Мисълта на Витгеншайн гласи: „Езикът е велик практик, но в същото време и най-велик мистификатор. Той ни мами и създава маса заблуждения и мними проблеми... Главният източник на заблуждения е несъвпадението между логическите форми на съждението и граматическите форми на изречението...”
[42] В случая имаме предвид различните типове значения на думите, а именно пряко, преносно, фразеологично, а също и значението, обусловено от контекста.
[43] Налимов, В. В. Вероятностная модель языка. М., 1974, с. 272.
[44] Срв. Ланглуа и Сеиьобос. Цит. съч., с. 118.
[45] Цит. по Българските писатели за родния език и художественото слово. С, 1973, с. 49.
[46] Людсканов, Ал. Цит. съч., с. 71.
[47] Бахтин, М. М. Зстетика словесново творчества. М., 1979, с. 246. „Разпредметяването на знаците” и техните комбинации, т. е. декодирането на материализираната в емпирични знаци реч, какъвто характер всъщност има процесът възприемане на езиковите съобщения, при филологическата критика на изворите на историята предизвиква в съзнанието на рецилиента, в нашия случай историка, определено мисловно съдържание, което по думите на М. Бахтин в някаква степен е закодирано от комуникатора. В същото време това мисловно съдържание не „влиза” механично в съзнанието на интерпретатора, а се субективизира. Това ще рече, че на лингвистичния разбор на текста в никакъв случай не бива да се гледа като на механичен, лишен от пристрастия процес.
[48] Людсканов, Ал. Цит. съч., с. 73.
[49] Ленин, В. И. Пол. соб. соч., т. 25, с. 258.
[50] Цит. по Далеч сме още от машината на превода. - Паралели, IX, II-17 окт. 1973, с. 5.
[51] Дридзе, Т. М. Язык и социальная психология. М., 1980, с. 44,171; По-подр. вж. Блумфилд, Л. Язык. М., 1968, с. 43.
[52] Потебня. А. А. Из записок по руеской грамматике. М., 1958. Т. 1, 2, с. 20.
[53] Думата е не само отражение на отделните факти и явления, на материалните предмети, а изразява и определено чувствено' отношение на създателя на текста към тях.
[54] Цит. по Българските писатели за родния език и художественото слово, с. 58.
[55] Пак там, с. 59.
[56] Думите, отделните лексически единици имат тази съществена особеност, че те са само условни обозначение на нещата, а не някакво тяхно точно, фотографско копие. Освен това най-често думите се отнасят не просто към предметите, които обозначават, а към съответна класа от предмети. Границата между отделните класи се определя повече или по-малко точно по пътя на споменатото съгласуване между хората, използувано» даден език, по пътя на конвенцията (срв. Чери, К. Человек и информация. М., 1972, с. 96).
[57] Тынянов, Ю. Проблемы стихотворново языка. М., 1965, с. 77.
[58] Тази борба, борбата за превръщане на мислите в думи, се състои в това да'се намери най-подходящата „словесна обвивка" на собствените мисли, която да накара читателя (реципиента) да почувствува еднозначно закодираните в текста мисли и усещания.
[59] Хейли, А. Окончателната диагноза. С., 1986, с. 286.
[60]Цит. по Книга за книгата. С., 1971, с. 155.
[61] Цит. по Мъдростта на вековете. С., 1979, с. 200.
[62] Пак там, с. 202.
[63] Семантичната неолрсдслсност на лсксическото значение (това е обратната страна на неговата, на това значение, социалност) в много случаи не дава възможност за точно разграничаване на смисъла и полисемията. (Срв. Говедарский, В. И. Контекст как источник семантических коннонтаций. — В: Исследования по семантике. Уфа, 1984, с. 137.)
[64] Локк, Дж. Опыт о человеческом разуме (цит. по Чери, К. Цит. съч., с. 97).
[65] Чери. К. Цит. съч., с. 100.
[66] Porzig, W. Das Wunder der Sprache: Probleme. Methoden u. Ergebnisse, der modernen Sprachwissenschaft. 2 Aufl. Bern: Franke, 1957. S. 117.
[67]Чери, К. Цит. съч., с. 96. Когато се разглежда въпросът за значението на полисемията, на многозначността на отделните лексически единици и ролята на този феномен при филологиче ската критика, трябва непременно да се има предвид, че тенденцията към многозначност (такава тенденция реално съществува) не е стихиен, неконтролируем процес на натрупване на нови значения. В речевата практика всяка дума всъщност влиза в изречението не с многото си значения, а само с едно от тях и по-точно това, което има предвид съответният комуникатор авторът на документа. „Думата, казва В. И. Говердовски, всякога съответствува на един акт на мислене, т. е. всеки път, когато се употребява, думата има не повече от едно значение... Многозначност думата има само в речника” (Говсрдовский, В. И. Контекст как источник семантических коннонта ций. - В: Исследования по семантике, с. 137). Друг е въпросът, че при критиката на текста невинаги се стига до еднозначна смислова интерпретация на отделните думи и техните съчинения. Невинаги е налице необходимото съвпадение в „смисловия фокус” на съобщението, т. е. съвпадение между въплътения в текста авторов замисъл и реконструкцията на този замисъл от интерпретатора на текста (историка).
[68] Чери, К. Цит. съч., с 95. Доколкото са свързани с определени отношения между хора от различни общества, социални групи, класи и т. н., тези категории всякога са имали класов характер.
[69] В деветнадесети век напр. под понятието морал се е разбирало осигуряване на максимално щастие за максимален брой хора. Щастието пък на свой ред се е мерило с количеството лични удоволствия (Коллингвуд, Р. Дж. Цит. съч., с 139).
[70] Понятията „смисъл” и „значение” най-често се употребяват като синоними. В същото време обаче за психологията, а и за психолингвистиката, между тези понятия се търси определена разлика. „Например значението на думата „есен”, казва по този случай В. Б. Касевич, е еднакво за всички, но неговият смисъл за гражданина и колхозника трябва да се описва по различен начин; нещо повече едва ли не за всеки индивид смисълът, вложен в думата „есен”, може да се окаже частично уникален. Смисълът е близък до образа, т. е. има не само (и даже може би - не толкова) понятийно-логическа, а в значителна степен и чувствена природа. За разлика от това значението е социално обобщено понятие, структурен елемент на общия семантичен речник” (Касевич, В. Б. Элементы общей лингвистики. М., 1977, с. 157-158.), А. А. Леонтиев нарича понятието „значение” „социално кодифицирана форма на обществения опит" (Леонтьев, А. А. Психология общения. Тарту, 1974, с. 130).
[71] Цит. по Мъдростта иа вековете, с. 206.
[72] Соколова, Г. Г. Составляющие коннотативного значения фразеологических единиц. - В: Лингвистические проблемы перевода. М., 1981, с. 60. Като има предвид тази особеност, а именно, че в рамките на едно и също общество са възможни различни оценки на явленията, Г. Г. Соколова смята, че с целесъобразно да се говори за три типа оценки: отрицателни, положителни и ситуативни.
[73] Бицили, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. С., 1927, с. 6.
[74] Цит. по Слово о книге. М., 1981, с. 254.
[75] Срв. Арнаудов, М. Психология на литературното творчество, с. 450.
[76] Карцев, В. П. Социальная психология науки и проблемы историко-научных исследований. М. 1984, с. 110.
[77] Рубакин, Н. А. Психология читателя и книги. М., 1977, с. 147.
[2]Ако усещането и възприятието на даден предмет или негови свойства възникват само при непосредственото му въздействие върху органите на чувствата (рецепторите), представата възниква опосредствено, без пряко въздействие. В този смисъл тя трябва да се разглежда като вторичен образ на нещата и техните външни прояви. (Срв. Ломов, Б. Ф. и др. Вербальное кодирование в познавательньис процесах. М., 1986, с. 7.)
[3] Рубакин, Н. А. Среди книг. Т. 1. М., 1911, с. 7.
[4] Афасиьев, М. Н. Критика буржоазних концепции художественото творчества. М., 1984, с. 84 и сл.
[5] Навсякъде, където тук ще става дума за исторически извори, документи или просто свидетелства, ще имаме предвид само писмените исторически свидетелства на историята.
[6] Людсканов, Ал. Превеждат човекът и машината. С, 1980, с. 5.
[7] Коршунов, А. М., В. Ф. Шаповалов. Цит. съч., с.31.
[8] Съгласно терминологията на Хегел текстът е инобитие (срв. Сидеров, Е. В. Системная модель коммуникации и параметри текста переводе. - В: Лингвистические проблеми перевода. М., 1981, с.47; Панфилов, В. 3. Философские проблеми язикознания. М., 1977, с. 90).
[9] Младенов, Ст. Увод в общото езикознание. С., 1927, с. 6.
[10] Самият процес на формиране на словесния еквивалент на явленията, фактите, процесите представлява по същество своеобразна моделираща дейност. Според общата теория на моделирането, както е известно, „моделът, това е структура, съществуваща отделно или вътре в сложния моделиращ механизъм, която в известна степен възпроизвежда структурата и програмата на обекта, но никога не е негово тъждествено копие" (Амосов, Н. М. Моделирование мьпцление и психики. Киев, 1965, с. 46). Заслужава да се отбележи, че и в теорията на моделирането се набляга особено много на това, че моделирането на външния свят с езикови средства, т. е. езиковата форма на отражение иа действителността, не е пасивен акт. Налице е тук съзнателна и целенасочена интелектуална дейност, която намира израз между другото и в самото използуване на езиковия материал, в начина, по който моделиращият борави с езиковите средства, нещо, което на свой ред е обусловено от неговата обща и специална подготовка, от езиковите му рефлекси. Така че погледнато и от този ъгъл, при процесът кодиране, респ. декодиране на документната информация не може да се говори за някакво тъждество в баналния смисъл на тази дума между нещата и техния мисловен модел и в частност „материализирания" с помощта на съответни емпирични знаци образ на обективната историческа действителност.
[11] Понятието „текст" и „текстова реалност" навсякъде ще използуваме в съгласие с традиционната представа за него, а именно като писмено отразена реч, като зафиксирано предикативно изказване, т. е. езиковата реализация на авторовия замисъл (интенция). Науката за езика, лингвистиката, към която по-нататък ще се налага често да се обръщаме, влага в това понятие по-широк смисъл. Под текст тук се разбира всяко речево произведение, независимо от това дали е произнесено устно или е написано върху лист, респ. дали е отзвучало, или пък е съхранено с помощта на съответни технически средства, например фонозаписеи.
[12] Когато историкът гледа на текста на своите извори не просто като на продукт от комуникативно-познавателна човешка дейност, а и като на знак (система от знаци), т. е. като на обект на тълкуване, той не може да не държи сметка за това, че общото разбиране на съдържанието на даден текст не говори непременно за неговата адекватна интерпретация. Правилно ориентиране в съдържателната структура на текста е възможно само при условие, че се проникне в основния мотив на съответните съобщения, в тяхната непосредствена цел, в действителните комуникативни намерения на автора, нещо, което, както ще видим и по-нататък, е немислимо без сполучлив лингвистичен разбор, без съответни езикови аналитико-синтетични операции.
[13] Верещагин, Е. М., В. Г. Костомаров. Лингвострановедческая теория слова. М., 1980, с. 38.
[14] Някои автори са склонни да подценяват значението на тази информация, респ. значение то на т. нар. ентропиен анализ, с чиято помощ тя се разкрива. Всъщност вторичната информация представлява неразделен компонент от информационния потенциал на историческите извори. Без нейното разкриване в процеса на изворовата критика работата на историка изследовател не може да се смята за завършена.
[15] Според някои автори това явление е донякъде и обективно обусловено, тъй като не е възможно да се изработят задължителни изисквания, с чиято помощ да се определя дорн основното значение на езиковите знаци, думи, изрази, понятия, словосъчетания, образи (вж. Лосев, А. Ф. Знак, символ, миф. М., 1982, с. 184-185).
[16] Добролюбов, Н. А. Пол. собр. соч. в шести томах. Т. 1. М., 1934, с. 238.
[17] Ключевский, В. О. Письма, дневники, афоризми и мисли об истории. М., 1968 с. 349; Вж. Георгиев, К. За оптимално използуване на изворовата информация в историкопознавателния процес. - ВИСб. 1984, №1, с. 175 и сл.
[18] Звенцев, В. А. Предложение и его отношение к язику и речи. М., 1976, с. 215.
[19] Дридзе, Т. Цит. съч., с. 4, 16-17.
[20] Коллингвуд, Р. Дж. Идея истории. Автобиография. М., 1980, с. 125. Изработения по това време метод на филологическа критика предполагал две операции: първо анализ на изворите, насочен към разкриването на различни интерполации, на податки за допълнителна информация и второ - иманентна критика, дори и на най-достоверните части на историческите текстове, с цел да се установят мотивите на автора на даден документ, повлияли върху неговото повествование, върху излагането на фактите. Класически пример за използуване на този метод на лингвистичен разбор на изворите на историята представляват проучванията на германския античник Бертолд Нибур върху съчиненията на Тит Ливий. В резултат на тези изследвания, както е известно, е направен опит да се докаже, че голяма част от това, което се е приемало за ранна история на Рим, фактически представлява патриотични измислици на римския историк, отнасящи се за много по-късен период. Описанията на Тит Ливий за най-ранната римска история, съгласно откритите от В. Нибур лингвистични факти, представляват нещо „аналогично на баладната литература на древните римляни”.
[21] Ланглуа и Сеньобос. Цит. съч., с. 117.
[22] Младенов, Ст. Цит. съч., с. 246.
[23] В най-общи линии задачите на лингвистиката се свеждат главно до разкриване на закономерностите в развитието на езика, във функционирането на езиковата система. Неин предмет на изучаване е преди всичко вътрешната структурна организация на естествения език, възможните връзки и съчетания, присъщи на езиковите елементи.
[24] Мегрелидзе, К. Р. Основнмс проблеми социологии мьпнление. Тбилиси, 1973, с. 16. Заслужава да се отбележи, че комплексният метод на изследване всъщност представлява конкретен израз на съвременната тенденция към интеграция на науката, на научните знания изобщо. И действително теоретичните проблеми на научната изворова критика, които тук разглеждаме, не обслужват единствено историята или лингвистиката. Те излизат извън техните рамки и имат отношение напр. към такива още области на знанието, като философията, психологията, естетиката, към всички, които използуват писмените източници като носители на информация, разбира се, не само ретроспективна.
[25] Цит. по Силата на словото, с. 103.
[26] Ту зов, В. А. Матсматическая модель язьпса. Л., 1984, с. 4. Дори едно по-общо запознаване със съвременните лингвистични изследвания ще ни убеди, че лингвистичната мисъл е длъжница иа науката например в решаването на въпроса за отношението на емпиричния знак (думата) към обективната реалност, въпрос, който някои автори смятат за един от основните теоретични въпроси на езикознанието (срв. Рубакин, Н. А. Психология читателя и книги. М., 1977, е. 52). По-нататъшно теоретично осмисляне очакват също така и въпросът за релацията „език-мислене”; „знак -значение", а така също и въпросът за семантичната граница на думата, който с основание се приема за „най-малко ясната проблема в лингвистиката" (срв. Волков, А. Г. Язмк как система знаков. М., 1966, 59-60).
[27] Людскаиов, Ал. Превеждат човекът и машината. С. 1980, с. 34.
[28] Пак там, с. 236.
[29] Съгласно легендата, предадена от „бащата на историята” - Херодот, опитът на Псаметих е следният: той предал на някакъв пастир две новородени деца, за да ги отгледа в кошарите си, като същевременно наредил „никой да не проговаря дума пред тях" и да се следи внимателно" коя дума ще изговорят най-напред, след като мине неразбираемото им бебешко бъбрене". Случило се така, както очаквал и фараонът. Към края на втората година децата внезапно произнесли неизвестната дума „бекос". От проучванията станало ясно, че тази дума е фригийска и означавала хляб. Заключението на фараона вече е ясно: най-древният народ на света са фригийците. Това било достатъчно, за да принуди египтяните да се откажат от своите претенции за първенство и да признаят предимството на фригийците (срв. Херодот. Исторически новели. С., 1982, 61-62).
В нашия случай тази легенда има това значение, че дава известно основание да гледаме на нея като на оодатжа за съществуващото оше в онова време доверие към езиковите факти като доказателствен материал за отстояване на едни яли други исторически концепции. От лингвистична гледна точка този разказ има значение на историческо свидетелство, съхранило данни относно зараждането на споделяното и до днес от някои автори схващане, че в индивидуалното езиково развитие на детето се повтаря процесът, характерен за естествения език изобщо (срв. Бутон, Ш. П. Развитие речи. - В: Психолингвистика. Сборник статей, с. 290).
[30] В древна Гърция, особено до т. нар. александрийска ера (IV-II в. пр. н. е.), а след това и е Рим, от проблемите на езика са се вълнували преди всичко философите. Именно във философските трактати най-често могат да се срещнат различни съждения за особеностите на езика, за природата на думите, за тяхното отношение към нещата и мисленето и т. н. Особено внимание се е отделяло на спорния тогава въпрос, дали всяко нещо получава свое наименование съгласно своята природа, или пък връзката между думи и пеша е установена произволно от хората.
[31] Известно изключение в това отношение прави средновековието и в частност европейското средновековие. Поради господствуващата в нея догматика и схоластика средновековната наука не с внесла почти нищо ново в знанията за езика. Теоретичните търсения, характерни за древните автори, били заменени с безплодни схоластични съждения върху основата на различни библейски текстове.
[32] Срв. Верещагин, Е. М... В, Г. Костомаров. Язнк и культура, с. 9.
[33] По-подр. вж. Горский, В. С. Историко-философское истелгование текста. М., 1981, с. 17, 41-42.
[34] Сравнителноисторическото езикознание се заражда в началото вя XIX п., когато в същност се формира и сравнителноисторическият метод на работа в науката изобщо, в това число и историята. Привържениците на този метод на работа в областта на езикознанието разглеждат езика като една от страните на човешката история. Те споделят въз] пода, че е възможно изучаването на миналото, в това число и на най-далечното минало с помощта на определени езикови факти, които потвърждават напр. родствени връзки между различни езикови групи. Това ще рече, че в случая на езика се гледа като на едно от свидетелствата за история га на народа, а неювото изучаване едно от средствата за проникване в тази история. (Срв. Головин, Б. Н. Введение в язмкознание, с. 210-211).
[35] Отмъщението на думите. С, 1984, с. 7.
[36] Пешковский, А. М. Объективная и нормативная точка зрения на язык. - В: Звегинцев, В. А. История езикознания в очерках и извлечениях. Ч. 2. М., 1965, с. 296; Димитрова, Ст. Текст и подтекст. Наблюдения над пресупозициите в руския дискурс. С., 1984, с. 58-59.
[37] Така напр. един от най-забележителните умове на XVII в. Г. В. Лайбниц е смятал че е възможно да се създаде една универсална система от знаци (пазиграфия), които да съответствуват на определени научни, политически и философски понятия. Съдържанието на пазиграфията на немския учен философ може да се формулира така: ползувайки аритметичните и алгебричните знаци, математиката ще притежава такава писменост, която шс изразява непосредствено човешките мисли. Задачата на този универсален език ще бъде решена, ако всички науки вземат пример от математиката и въведат характеристики за точно обозначение на понятията така, както с аритметичните и алгебричните знаци се обозначават величини и техните отношения, (срв. Фишер, К. Лейбниц. История новой философии. Т. 3. СПб., 1905; Лейбниц. Новне опити о человеческом разуме. М.- Л., 1936; Волков, А. Г. Язьк как система знаков. М., 1966, с. 23-24.)
[38] Срв. Арнаудов. М. Психология на литуратурното творчество. С., 1965, с. 113; вж. също У край н цев, Б. С. Информация и отражение. - Вопросм философии, 1963, №2, с. 26.
[39] Цз стихотворението на Ф. Тютчев „Мълчание", където се казва: ...Мысль изреченная ест лож...” (По-подр. вж. Успенский, Л. Слово о словах, с. 25-26.)
[40] Цит. по Горский. В. С. Историко-философское истолкование текста, с. 108.
[41] Витгенштейн, Л. Логико-философский трактат. М., 1958, с.40, 50. По-подр. вж. Журавлев, Л. А. Позитивизм и проблема исторических законов. М., 1980, с. 130. Мисълта на Витгеншайн гласи: „Езикът е велик практик, но в същото време и най-велик мистификатор. Той ни мами и създава маса заблуждения и мними проблеми... Главният източник на заблуждения е несъвпадението между логическите форми на съждението и граматическите форми на изречението...”
[42] В случая имаме предвид различните типове значения на думите, а именно пряко, преносно, фразеологично, а също и значението, обусловено от контекста.
[43] Налимов, В. В. Вероятностная модель языка. М., 1974, с. 272.
[44] Срв. Ланглуа и Сеиьобос. Цит. съч., с. 118.
[45] Цит. по Българските писатели за родния език и художественото слово. С, 1973, с. 49.
[46] Людсканов, Ал. Цит. съч., с. 71.
[47] Бахтин, М. М. Зстетика словесново творчества. М., 1979, с. 246. „Разпредметяването на знаците” и техните комбинации, т. е. декодирането на материализираната в емпирични знаци реч, какъвто характер всъщност има процесът възприемане на езиковите съобщения, при филологическата критика на изворите на историята предизвиква в съзнанието на рецилиента, в нашия случай историка, определено мисловно съдържание, което по думите на М. Бахтин в някаква степен е закодирано от комуникатора. В същото време това мисловно съдържание не „влиза” механично в съзнанието на интерпретатора, а се субективизира. Това ще рече, че на лингвистичния разбор на текста в никакъв случай не бива да се гледа като на механичен, лишен от пристрастия процес.
[48] Людсканов, Ал. Цит. съч., с. 73.
[49] Ленин, В. И. Пол. соб. соч., т. 25, с. 258.
[50] Цит. по Далеч сме още от машината на превода. - Паралели, IX, II-17 окт. 1973, с. 5.
[51] Дридзе, Т. М. Язык и социальная психология. М., 1980, с. 44,171; По-подр. вж. Блумфилд, Л. Язык. М., 1968, с. 43.
[52] Потебня. А. А. Из записок по руеской грамматике. М., 1958. Т. 1, 2, с. 20.
[53] Думата е не само отражение на отделните факти и явления, на материалните предмети, а изразява и определено чувствено' отношение на създателя на текста към тях.
[54] Цит. по Българските писатели за родния език и художественото слово, с. 58.
[55] Пак там, с. 59.
[56] Думите, отделните лексически единици имат тази съществена особеност, че те са само условни обозначение на нещата, а не някакво тяхно точно, фотографско копие. Освен това най-често думите се отнасят не просто към предметите, които обозначават, а към съответна класа от предмети. Границата между отделните класи се определя повече или по-малко точно по пътя на споменатото съгласуване между хората, използувано» даден език, по пътя на конвенцията (срв. Чери, К. Человек и информация. М., 1972, с. 96).
[57] Тынянов, Ю. Проблемы стихотворново языка. М., 1965, с. 77.
[58] Тази борба, борбата за превръщане на мислите в думи, се състои в това да'се намери най-подходящата „словесна обвивка" на собствените мисли, която да накара читателя (реципиента) да почувствува еднозначно закодираните в текста мисли и усещания.
[59] Хейли, А. Окончателната диагноза. С., 1986, с. 286.
[60]Цит. по Книга за книгата. С., 1971, с. 155.
[61] Цит. по Мъдростта на вековете. С., 1979, с. 200.
[62] Пак там, с. 202.
[63] Семантичната неолрсдслсност на лсксическото значение (това е обратната страна на неговата, на това значение, социалност) в много случаи не дава възможност за точно разграничаване на смисъла и полисемията. (Срв. Говедарский, В. И. Контекст как источник семантических коннонтаций. — В: Исследования по семантике. Уфа, 1984, с. 137.)
[64] Локк, Дж. Опыт о человеческом разуме (цит. по Чери, К. Цит. съч., с. 97).
[65] Чери. К. Цит. съч., с. 100.
[66] Porzig, W. Das Wunder der Sprache: Probleme. Methoden u. Ergebnisse, der modernen Sprachwissenschaft. 2 Aufl. Bern: Franke, 1957. S. 117.
[67]Чери, К. Цит. съч., с. 96. Когато се разглежда въпросът за значението на полисемията, на многозначността на отделните лексически единици и ролята на този феномен при филологиче ската критика, трябва непременно да се има предвид, че тенденцията към многозначност (такава тенденция реално съществува) не е стихиен, неконтролируем процес на натрупване на нови значения. В речевата практика всяка дума всъщност влиза в изречението не с многото си значения, а само с едно от тях и по-точно това, което има предвид съответният комуникатор авторът на документа. „Думата, казва В. И. Говердовски, всякога съответствува на един акт на мислене, т. е. всеки път, когато се употребява, думата има не повече от едно значение... Многозначност думата има само в речника” (Говсрдовский, В. И. Контекст как источник семантических коннонта ций. - В: Исследования по семантике, с. 137). Друг е въпросът, че при критиката на текста невинаги се стига до еднозначна смислова интерпретация на отделните думи и техните съчинения. Невинаги е налице необходимото съвпадение в „смисловия фокус” на съобщението, т. е. съвпадение между въплътения в текста авторов замисъл и реконструкцията на този замисъл от интерпретатора на текста (историка).
[68] Чери, К. Цит. съч., с 95. Доколкото са свързани с определени отношения между хора от различни общества, социални групи, класи и т. н., тези категории всякога са имали класов характер.
[69] В деветнадесети век напр. под понятието морал се е разбирало осигуряване на максимално щастие за максимален брой хора. Щастието пък на свой ред се е мерило с количеството лични удоволствия (Коллингвуд, Р. Дж. Цит. съч., с 139).
[70] Понятията „смисъл” и „значение” най-често се употребяват като синоними. В същото време обаче за психологията, а и за психолингвистиката, между тези понятия се търси определена разлика. „Например значението на думата „есен”, казва по този случай В. Б. Касевич, е еднакво за всички, но неговият смисъл за гражданина и колхозника трябва да се описва по различен начин; нещо повече едва ли не за всеки индивид смисълът, вложен в думата „есен”, може да се окаже частично уникален. Смисълът е близък до образа, т. е. има не само (и даже може би - не толкова) понятийно-логическа, а в значителна степен и чувствена природа. За разлика от това значението е социално обобщено понятие, структурен елемент на общия семантичен речник” (Касевич, В. Б. Элементы общей лингвистики. М., 1977, с. 157-158.), А. А. Леонтиев нарича понятието „значение” „социално кодифицирана форма на обществения опит" (Леонтьев, А. А. Психология общения. Тарту, 1974, с. 130).
[71] Цит. по Мъдростта иа вековете, с. 206.
[72] Соколова, Г. Г. Составляющие коннотативного значения фразеологических единиц. - В: Лингвистические проблемы перевода. М., 1981, с. 60. Като има предвид тази особеност, а именно, че в рамките на едно и също общество са възможни различни оценки на явленията, Г. Г. Соколова смята, че с целесъобразно да се говори за три типа оценки: отрицателни, положителни и ситуативни.
[73] Бицили, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. С., 1927, с. 6.
[74] Цит. по Слово о книге. М., 1981, с. 254.
[75] Срв. Арнаудов, М. Психология на литературното творчество, с. 450.
[76] Карцев, В. П. Социальная психология науки и проблемы историко-научных исследований. М. 1984, с. 110.
[77] Рубакин, Н. А. Психология читателя и книги. М., 1977, с. 147.
