Проф. д.и.н. Кънчо Георгиев / Prof. D.Sc. Kancho Georgiev: Кънчо Георгиев. Въпроси на българската археография. Издателство на БАН, София, 1970, 376 с. [Problems of the Bulgarian Archeography]

Съдържание

Предговор 5

Документалните материали като исторически извор. Първи писмени пачетници 11

Интересът към документалните извори в миналото и тяхното използване и обработване 18

Някои особености в развитието на буржоазната археографска теория и практика 31

Марксическата историография и документалните извори 51

Съветската археография и археографията в социалистическите страни 59

Интерес към историческите извори у нас. Първи документали публикации 71

Използване и обработване на историческите извори през годините на турското владичество 77

Интересът към документалните извори у нас след Освобождението. Публикации на документи 113

Публикуването на документи у нас след 1944 г. 144

Определяне тематиката на документалните издания 152

Видове документални издания 156

Микрофотоиздания на документални извори 162

Издриване, събиране и преписване на документалните извори 171

Подбро на документалните извори за обнародване 177

Избор на текста за публикуване 199

Археографско оформяне на документите за печат 208

Контролно-справочни сведения (легенда) 224

Научно-критично възпроизвеждане на текста 231

Нормализация на прописа 251

Обнародване на чуждоезични исторически извори 268

Обнародване на историески извори в извлечение 282

Определяне на авторството (атрибуция) на анонимните документи 300

Научно-справочен апарат на документалните издания 308

Композиция на документалните издания 359

Типографско оформление на документалните издания 362

Причини за съществуващите слабости в публикаторската работа и тяхното преодоляване 366

Резюме на френски

Предговор

Съвременното развитие на нашето общество поставя сериозни и отговорни задачи и пред историческата наука. Тя трябва да изучи цялото многообразие на събитията и явленията от миналото, да обобщи и покаже натрупания от вековете богат жизнен материал, опит и знания, да анализира и да разкрие тенденциите в обществено-историческото развитие.

Своите функции на наука, призвана да възпроизведе пълно и обективно картината на миналото, да разкрие закономерностите в историческия процес и по този начин да помогне да се разберат насоките в развитието на социално-икономическия живот, историографията ще изпълни не като се задоволява с установяването на общи и абстрактни социологически схеми и формули, а като се опира на здрава емпирична основа. За тази цел тя следва да обобщи и да осмисли научно необходимия фактически материал, отразяващ историческия процес като цяло и в неговите конкретни проявления и индивидуални особености.

Фактическият материал, необходим при изследователската работа на историка, както е известно, не се намира в готово състояние. Той трябва да се издири, събере и след това да се обработи и осветли научно. Източниците на основния материал на историческото познание — историческите факти, са най-разнообразни по произход и характер. Сред тях обаче особено място заемат писмените източници, документалните материали.

Документите от миналото са оня богат извор, от който историкът може да черпи най-обилни сведения, данни и факти, представляващи основният градивен материал в неговата научноизследователска работа. Затова именно още в дълбока древност първите представители на историческата мисъл са ценели всеки писмен паметник, всеки свидетел на преживяното.

Писмените паметници са били предмет на особено внимание и по-късно, през средните векове, и чак до ново време, когато за тяхното опазване и използуване се полагат специални грижи. Създават се и научни дисциплини като палеография, дипломатика, изворознание и т. н., които разработват различните проблеми, свързани с използуването на историческите документални извори.

Сред помощните исторически науки важно място заема и археографията(1), която, макар и появила се сравнително по-късно, постига вече значителни успехи като спомагателна историческа дисциплина, имаща за задача да разработва методите за обнародване на историческите извори.

Като се започне от миналото столетие до днес, археографията даде значителен принос за научното разглеждане на различните проблеми, свързани с обнародването, издаването и използуването на историческите извори, допринесе за установяването и тук на определени научни изисквания. Благодарение на това от дилетантско занимание, каквото то се смяташе в миналото, публикуването на документи се превърна в наука.

Въпреки че археографията отдавна доказа правото на своето съществуване като помощна историческа наука, въпреки че десетилетия наред ние сме свидетели на издаването на многобройни археографски правила и инструкции, на интересни и задълбочени теоретични разработки, целещи въвеждането на необходимия ред и научна организация при използуването и обнародването на историческите извори, у нас тази дисциплина все още не е намерила своето място. За подценяването на археографията има и някои обективни причини. Известно е, че в миналото поради специфичните условия на развитие на нашата страна документалното ни богатство е било изложено на безогледно унищожаване и разпиляване. Хиляди ценни документи, които днес биха могли да служат като незаменим исторически извор, са безвъзвратно изгубени.

Незавидно е било състоянието на документалното наследство и след Освобождението ни от турското владичество. Поради проявеното безгрижие спрямо културните паметници от миналото порочната практика с унищожаването на документалните извори продължава цели десетилетия. Неслучайно у нас дори в най-ново време не бяха създадени държавни архиви и други добре организирани архивни средища, които да са в състояние да осигурят опазването, централизирането и научното организиране на документалното ни богатство — предпоставка за развитието и на самата археография. Тази в същност беше и една от причините за незадоволителното използуване на документалния материал дори и при по-значителните исторически изследвания, за липсата на достатъчно документални публикации и издания, представляващи печатната извороведческа база на историческата наука, без която не може да има истинско развитие на тази наука.

Едва през годините след народната победа на 9. IX. 1944 г. по законодателен ред у нас беше изградена една стройна, научна организация на документалното ни наследство. Създаден беше за пръв път в културната ни история и Държавен архивен фонд.

Централизацията на архивното дело и създадената правилна организация на документалните материали даде истински простор за тяхното по-широко, по-пълно и всестранно използуване.

Съприкосновението на повече специалисти и учени с историческите извори от своя страна спомогна да се пристъпи и към по-системно обнародване на писмените паметници на нашата история. Успехите в това отношение не закъсняха. Към архивните средища у нас насочиха вниманието си голям брой специалисти от различните клонове на знанието и преди всичко, разбира се, от областта на историята. Започна се и едно по-масово обнародване на различни документи и материали. Достатъчно е да прелистим страниците на редица наши списания и годишници, на вестници и самостоятелни издания от последните две десетилетия, за да срещнем публикувани тук текстовете на голям брой неизвестни досега епистоларни материали, свързани с живота и дейността на изтъкнати наши обществени, политически, културни и други дейци, да се запознаем със съдържанието на разнообразни и интересни официални наши и чужди документи, осветляващи важни страни от миналото на българския народ.

Направеното в това отношение, макар и немалко, все още е крайно недостатъчно. Стоящите сериозни и отговорни задачи пред историческата наука налагат да се направят достояние по пътя на обнародването още повече исторически документи, запазени в наши и чуждестранни архиви и досега неизвестни или пък недостъпни за специалистите.

Наред с постигнатите у нас, особено през последните години, успехи в публикаторската работа налице са и някои твърде сериозни слабости и неблагополучия, които не бива да се отминават без необходимото внимание, без съответен анализ. Това са слабости както в организацията на издаването на историческите извори, така и при подготвянето им за печат, при техния подбор, научно-критично интерпретиране и съставянето на помощен апарат.

Макар че по отношение обнародването на документални извори у нас вече е натрупан значителен опит, за разлика от много други страни ние все още извършваме тази дейност твърде стихийно, без необходимата централизация и координация, без достатъчното спазване на установените отдавна вече научни изисквания и норми, които в последна сметка определят и научното равнище на всяка документална публикация.

Колкото и странно да изглежда това, все още всеки наш научен институт, та дори и отделен специалист, има възможност да издава исторически документи и материали, така както намира за добре, доколкото му достига научната подготовка, като се ръководи обикновено от някакви свои «норми» и разбирания за публикуване на оригиналните текстове, без да се чувствува в тази си дейност задължен да спазва научните археографски изисквания.

Резултатите от съществуващото положение при обнародването на документалните извори са особено неблагоприятни за нашата историческа наука. Неиздържаните публикации, както е известно, пречат на изследователя да направи необходимите точни и безспорни изводи и обобщения. Нещо повече — те довеждат често до сериозни грешки и пропуски, чието отстраняване впоследствие, както показва и практиката, става трудно, а понякога и невъзможно.

Небрежното обнародване на изворите на нашата история предизвиква основателно недоволство дори и сред читателите неспециалисти, които по този начин се лишават от възможността да се запознаят с действителното съдържание на поднесените им от публикатора документи, да разберат истинската им историческа и научнопознавателна стойност.

Всичко това на практика води и до известно недоверие към различните документални публикации. Свидетелство за това е и фактът, че те твърде рядко влизат в научно обръщение, без да става нужда да се търсят отново и да се проучват самите оригинали на обнародваните текстове.

Въпросите на археографията, на теорията и методиката за издаване на изворите на българската история отдавна чакат своето разрешение. За съжаление обаче на тях все още не се отделя необходимото внимание. Твърде показателен е фактът, че и до днес у нас нямаме нито едно по-цялостно изследване в областта на археографията. Българската археография, определено може да се каже, едва в последно време започва да търси своето място сред останалите помощни исторически дисциплини.

Обстоятелството, че проблемите на археографията като цяло и в частност на българската археография досега не са били предмет на внимание у нас, сериозно затрудни и автора на настоящия труд. Това наложи наред с разглеждането на специфичните въпроси на археографията да се направи кратък преглед и на предпоставките за появяването на тази помощна историческа наука, на зараждането на интереса към документалните изворни появяването на първите документални публикации. Тъй като ние все още нямаме напълно разработени проблемите на редица още помощни исторически дисциплини като палеографията, дипломатиката, хералдиката и т. н., без които е немислимо осигуряването на каквото и да е научно издържано използуване и обнародване на историческите извори, особено на тези от по-далечното минало, наложи се да се засегнат съвсем накратко и някои обши или конкретни въпроси, обект на споменатите помощни науки. Както всеки специалист е длъжен да познава историята на съответната наука, в която той работи, така, струва ни се, и историкът-археограф трябва да е запознат с предпоставките за появяването на тази помощна историческа наука, със задачите, които тя си е поставяла през различните времена. За българския историк-археограф същевременно е необходимо да познава и предпоставките за зараждането на нашата археография, спецификата в нейното развитие, влиянието, което тя е изпитала от чуждестранната apxeoграфска теория и практика, и т. н. Това от своя страна наложи да се спрем накратко и върху развитието на буржоазната археография, на съществуващите различни ненаучни концепции по отношение на работата с историческия изворен материал, някои от които са проникнали и у нас. Отделили сме място и на развитието на дореволюционната руска археография, чието влияние се чувствува особено осезателно при различните документални издания и публикациите в периодичния печат още от времето преди Освобождението от турско робство.

В най-ново време при обнародването на историческите извори нашите специалисти ползуват непосредствено и богатия съветски опит в областта на археографията, позовават се на него при разрешаването на едни или други археографски проблеми. Като даваме място на някои въпроси, свързани с развитието на тази помощна историческа наука в СССР от годините след Великата октомврийска революция до най-ново време, ние целим да запознаем читателя, макар и в общи линии, със специфичните особености на съветската археографска теория и практика, с нейната същност и влиянието, което тя оказва върху съвременната българска apxeoграфия.

По начало настоящият труд цели да разгледа теоретично въпросите на археографията. При обосноваването на отделни положения и изисквания обаче ние не можем да не се спираме и върху различни погрешни постановки, намерили място в документалните публикации. На читателя сигурно ще направи впечатление, че при теоретичното разработване и осветляване на едни или други проблеми, свързани с обнародването на историческите извори, най-често се изтъкват отрицателни примери от нашата практика. Избрали сме този подход не затова че в България не са издадени документи на необходимото научно равнище, а за да покажем по-убедително вредните последици от неспазването на съответните научни археографски изисквания и същевременно да привлечем вниманието на читателя към най-често срещащите се слабости. У нас и до този момент няма приети и утвърдени единни, задължителни за всички правила и норми за научно обнародване на документалните извори, нещо, което в много други страни отдавна е осъществено. Поради това ние сме се стремили да изтъкнем тези слабости, които всеки прецизен специалист би могъл да избегне в работата си.

Като пръв опит за по-цялостно разглеждане и разработване у нас на въпросите на археографията настоящият труд сигурно ще има и някои недостатъци. Ние обаче ще бъдем доволни, ако той послужи като основа и начало за по-нататъшни системни и задълбочени изследвания в тази област, която и у нас трябва да получи съответно развитие, за да подпомага по-активно българската историческа наука.

Авторът

Документалните материали като исторически извор. Първи писмени паметници

Всяко научно познание, в това число, разбира се, не прави изключение и историческото познание, винаги и по необходимост трябва да почива върху основата на конкретни факти и данни. Без наличието на съответен фактически материал, без неговото обобщаване, всестранно и задълбочено изучаване и анализиране, не може да се проникне в същността на историческия процес. Без това не могат да се разберат закономерностите на този процес, сложният механизъм на действието на обективните закони в обществено-историческото развитие, да се даде правилно научно осветление на различните обществени явления, на техните взаимовръзки и взаимозависимост. Фактите, както подчертава великият руски учен Ив. Павлов, са «въздухът на учения». Без тях и тяхното проучване теорията остава безпредметна, представлява голо, безплодно социологизиране.

И най-смелите хипотези, които съпътствуват историческите изследвания и проучвания, ако не се опират на необходимия доказателствен материал, остават недостатъчно убедителни и много често, както за това свидетелствува и практиката, впоследствие, след издирването на допълнителни извори, биват опровергани като несъстоятелни, неверни и неточни. Това именно огромно значение на фактическия материал при изследователската работа има пред вид и Фр. Енгелс, когато подчертава, «че всяка научна област, както в природата, така и в историята, трябва да изхожда от дадените факти»(2).

За да докаже едно или друго свое схващане, за да проследи обективно вярно и в тяхната хронологическа последователност различните събития и явления от миналото, историкът е длъжен да се опира на обилен, възможно цялостно събран и научно обработен фактически материал. Той не може да разчита само на отделни изолирани факти, на които е попаднал случайно или пък ги е подбрал, като се е ръководил от личния си вкус, а не от обективното им значение и роля. «Фактите, ако ги вземем в тяхната цялост, в тяхната връзка — пише В. И. Ленин, — са не само «упорито», но и безусловно доказателно нещо. Фактите, ако се вземат извън цялото, извън връзката, ако са откъснати и произволни, са именно само играчка или нещо по-лошо.»(3)

Тази особеност на историческото изследване, а именно да се опира то на «цялата съвкупност от факти», задължава историка да върши огромна събирателска работа, да се запознае по възможност с всички източници, в които може да намери интересуващия го фактически материал. Пръв и неизменен негов помощник в това отношение несъмнено се явяват документалните извори. В достигналите до нас документални паметници от миналото като във фокус са отразени цели епохи, различните страни от обществения, политическия, културния и икономическия живот на хората, събрани са сведенията за историческите факти, събития и явления.

Когато се разглежда въпросът за документите като извор за исторически изследвания и проучвания, струва ни се, заслужава да се направи и един кратък преглед на тяхната поява, на появяването и развитието на средствата и материала за писане, още повече, че тези въпроси интересуват непосредствено всеки, който работи с писмени паметници от миналото, използува ги в своите изследвания и проучвания, подготвя ги за обнародване и т. н.

Думата документ има латински произход (documentum: docere). В буквален превод тази дума означава писмено свидетелство, доказателство или средство за удостоверяване на юридически факт, потвърждаващ правата на някое лице или институция, за притежание на собственост, привилегии и т. н., какъвто смисъл единствено се е влагал първоначално в това понятие. По-късно обаче документи започват да се наричат и всички писмени източници, запазени от миналото и съхранили в себе си сведенията за различни исторически събития, факти и явления.

Като на извор за историческото минало на документалните материали невинаги се е отдавало еднакво значение. Така например в повечето случаи историците от средните векове или изцяло са отричали доказателствената стойност на писмените паметници, или са ги използували само дотолкова, доколкото с тяхна помощ е трябвало да се потвърдят историческите права и привилегиите на църквата и духовенството, на отделните представители на господствуващата и привилегирована феодална класа.

Едва от XVII в., през периода на феодално-абсолютистичните монархии, се забелязва известен стремеж за по-масово използуване на църковните и феодалните архиви. С помощта на наличния документален материал редица придворни историци са се опитвали да подпомагат борбата на феодалите, католическата църква, абсолютната кралска власт и монархията против прогресивните, антифеодални и антиклерикални движения. По това време именно са издадени голям брой летописи, кралски и манастирски грамоти, паметници, свързани с историята на църквата и т. н., с които се е целело да се докажат определени права и привилегии на светските и духовните феодали.

Наред с този род документи постепенно от края пак на XVII в. в редица западноевропейски страни се появяват и публикации, които правят широко достояние интересни исторически извори, свързани с международните отношения на някои страни, с водените от тях войни, търговските им връзки и т. н. Появили се издания на събрани трактати и други дипломатически актове. Така например през 1704 г. в Лондон е обнародвана цяла серия от договори. Малко по-късно — през 1710 г. — холандският учен-историк Дюмон издал двутомника «Събрани съюзни мирни и търговски трактати между краля и европейските държави от времето на Мюнстерския мир», а през 1726 г. излиза посмъртното му издание «Общ свод международни договори» (т. 1–8)(4).

Всички тези публикации обаче, макар и да бележат несъмнена стъпка напред в използуването на историческите извори, носят отпечатъка на господствуващата в онова време ненаучна методология в историографията, в работата с писмените паметници.

Документите с всичките техни специфични особености на извор за изучаване на миналото не са заели подобаващото им се място и в буржоазната историография. Тук те или се фетишизират като най-автентичен и безспорен писмен паметник от миналото, или пък изобщо се отричат като извор за историческо изследване. Нa тях най-често се гледа само като на някакъв «символ от миналото», като на писмени изложения с определена форма и характер, предназначени да служат единствено като свидетелство за събития от правен характер(5).

Единствено правилно, научно издържано интерпретиране на документа като исторически извор, както ще видим по-нататък, дава марксическата историография.

Появяването на документалните извори дори и в тяхната най-примитивна форма е непосредствено свързано със създаването на писмеността, на онези символични изразители на речта, с помощта на които човекът се е сдобил и с възможността да съхранява за дълго време своите мисли, като ги отразява върху съответен писмовен материал(6).

Първите писмени свидетелства, както е известно, са надписите върху камък, метал, дърво, восък и т. н.

Древният човек естествено не е познавал друг, по-съвършен материал, върху който да може лесно и удобно да записва мислите, които той е искал да съхрани за по-дълго време, практическите неща, необходими в ежедневния му живот, и т. н. Затова и първите писмени извори, достигнали до нас, са т. нар. «каменни архиви», т. е. документите, писани върху камък или друг подобен материал. Такива паметници са ни оставили древните финикийци и египтяните, гърците и римляните, всички антични народи, които са имали развита култура и писменост.

Тъй като този род «документи» от миналото са обект не на археографията, а на друга помощна историческа дисциплина — епиграфиката, — на тях тук няма да се спираме.

Макар че използуването на споменатия писмовен материал е продължило доста дълго, неговото приложение всякога е било ограничено и следователно не е задоволявало непрекъснато нарастващите потребности в това отношение.

Налагало се да се потърси някакъв друг материал, който да бъде по-достъпен и по-удобен за ползуване. Такъв именно материал се оказал най-напред папирусът, познат и широко разпространен предимно в Древния Изток, а по-късно пергаментът(7) и хартията. Пергаментът се е появил най-напред в Мала Азия и много скоро, още през IV в. от нашата ера, проникнал в Западна и Източна Европа.

Широко разпространение този писмовен материал получил и в България. На него са писани всички държавни актове и официалните документи на духовната и светската власт, трудовете на средновековните български книжовници, различните съчинения от литургичен характер, т. е. най-изящните, калиграфски написани църковни книги — евангелия, апостоли, псалтири, а също така преписите от житийната и друга литература, писмата и т. н.

Заслужава да се отбележи, че използуваният у нас пергамент почти всякога бил местно производство, което по качество твърде много отстъпвало от разпространения в някои други страни пергамент. Това от своя страна създава допълнителни затруднения на съвременния историк, който трябва да работи с тези извори, тъй като твърде често намира техните текстове в лошо състояние — недостатъчно четливи, повредени поради слабата устойчивост на писмовния материал и пр. Макар че пергаментът е достигнал по-широко разпространение, и той не е задоволил непрекъснато нарастващите нужди от писмовен материал. Поради скъпото му и недостатъчно производство той се оказал немного достъпен, особено за по-широка употреба. Ето защо и при неговото наличие продължила да се чувствува необходимостта от такъв материал за писане, който не само да е подходящ за тази дейност, но да бъде още и достъпен, да може да се ползува от пo-широк кръг хора. На тази потребност дошла да отговори хартията, която постепенно започнала да измества както папируса, така и пергамента, за да се наложи в по-ново време като единствен и най-разпространен във всички краища на света материал за писане(8).

Кога у нас е проникнала за пръв път хартията и откъде, все още не е известно. Както вече отбелязахме, запазените оскъдни писмени среднобългарски паметници са изключително на пергамент. Най-старият български ръкопис, написан на хартия, е известното в науката «Търновско евангелие» от 1273 г., по времето на цар Константин и сина му Михаил(9).

От това време вероятно започва и вносът на хартия у нас. По-системно проникване на този писмовен материал в България се забелязва едва към втората половина на XVI в., когато употребата на широко използувания преди това пергамент почти изчезнала. Настъпилият обаче поврат в развитието на страната поради падането й под турско владичество довел и до спиране на притока на хартия от чужбина, а до голяма степен и до ограничаване на нейната употреба.

В условията на чуждо робство, на един всеобщ културен упадък, при което книжовният живот се е поддържал при крайно тежки условия само в отделни малки книжовни средища, нуждата от писмовен материал била съвсем нищожна и тя се задоволявала от съществуващия хартиен внос на Османската империя.

Поради специфичните условия на икономическо и културно развитие на нашата страна след завладяването й от турците не е станало възможно да се развие и българска хартиена индустрия, макар че по това време тази индустрия бележи значителен разцвет в много европейски страни.

От особено значение за археографа и за всеки, който се занимава с исторически извори, е да познава и проблемите, свързани с развоя на способите на писане през различните епохи, с особеностите в използуването на различните багрилни вещества при писането. Всичко това помага за сполучливото датиране на някои недатирани документи, за тяхната атрибуция, за локализирането на географски и други имена, за които има споменавания в тях, и т. н.

Един от най-разпространените способи на съставяне на документи в миналото е ръкописането. По ръкописен път преди появяването на книгопечатането са съставяни и размножавани не само различните официални канцеларски и други документи на светската и духовната власт, свързани с ежедневния стопански, държавен, обществен и културен, живот, а и всички произведения на науката, нa литературата, големият брой богослужебни книги и т. н. Непосилният труд на преписвача на различни ръкописи, на тези, които осъществяват и първите документални публикации, значително се облекчава с появяването на печатния стан през XV в. Откриването на наборния способ на печатане, на това «най-велико чудо от всички чудеса, създадено от човечеството» (М. Горки), довежда до една истинска революция в книжовното дело, като открива пътя за масово и широко разпространение на печатното слово и постепенно измества ръкописното размножаване на текстове. В по-ново време се появява и друго техническо средство за писане и размножаване на текстове, което пък предизвиква преврат в съставянето, оформянето и използуването на съвременните документи. Става дума за въвеждането на пишещата машина, появила се през втората половина на XIX в. (1865 г.). Големите удобства от това нововъведение, осигуряване на значителна бързина в писането, хубаво външно оформление на преписваните документи и материали, станаха причина в едно съвсем кратко време пишещите машини да получат широко и масово приложение в почти всички напреднали страни.

У нас до Освобождението от турско робство, а и дълго след това не е използуван машинописът. Учрежденските документи и материали били оформяни само на ръка. Известно е например, че за да се задоволят нарасналите канцеларски нужди в различните учреждения и ведомства на новоосвободена България били назначавани и специални длъжностни лица — писари, калиграфи, просбописци и др., чийто почерк носят хилядите достигнали до нас документи след 80–те години на миналия век.

Едва в началото на нашето столетие, на първо време по частен път (от пътуващи в чужбина търговци, учащи се, туристи и т. н.) са внесени и в България първите европейски машини.

Пренесените по този начин пишещи машини били използувани предимно за лични нужди. В 1902 г. вече е внесена и първата машина за ведомствени нужди. Тя била предадена на Народното събрание(10). Наскоро след това такива машини получават редица още държавни учреждения и ведомства, частни фирми, предприятия, кантори и т. н.

За едно сравнително кратко време машинописът навлязъл в живота на почти всички държавни учреждения, а след това и в различните частни канцеларии, в бита на културния българин.

По такъв начин ръкописът като единствен преди това способ за съставяне и оформяне на различните документи бил изцяло изоставен, за да бъде заменен с машинописа. Този факт, както се каза, има сериозно отражение върху облика на съвременната документация и до голяма степен и върху методиката на нейното използуване и обнародване.

Машинописният способ на оформяне на съвременните официални, а често и лични документи поставя за разрешение и някои археографски проблеми. Към тях спада например проблемът за значението на шрифтовете при атрибуцията и датирането на различните документи, за отразяването на някои специфични особености на машинописните екземпляри и пр.(11)

Интересът към документалните извори в миналото и тяхното използуване и обнародване

За да проследим предпоставките за появяването на археографията като наука, призвана да въведе ред в обнародването на документалните извори, налага се да спрем вниманието си и върху начините на използуване на документалните извори като източник на исторически факти и данни в миналото.

Още древният човек е разбирал добре, че писмените следи, отразяващи върху камък, метални и други предмети или папирус човешката реч и мисъл, имат значение не само за ежедневните му практически потребности. Запазени за поколенията, те ще им дадат в ръцете оня магически ключ, с помощта на който ще се отворят дверите към миналото, към забулените от неумолимите закони на времето факти и събития, ще се разберат по-добре мислите и вълненията, с които са живели и творили съвременниците на отминалите вече времена и епохи.

На това съзнание у древния човек, което говори за верен поглед върху живота и бъдещето, съвременното общество дължи твърде много. Благодарение преди всичко на него, до нас са достигнали и голям брой писмени паметници от далечното минало, различни документи и материали. На това мъдро разбиране на преходното у битието и на необходимостта да се оставят някакви следи от него се дължи и фактът, че още от незапомнени времена е имало традиция да се събират и да се запазват за поколенията различните писмени паметници(12).

Доказателство за правилното разбиране на историческата стойност на документалния материал представляват и някои достигнали до нас сведения от съвременниците на онези епохи. Те говорят недвусмислено за заслуженото място, което още тогава се е отреждало на писмените паметници, за тяхното използуване като извор на фактически материал от миналото.

В подкрепа на мисълта, че документалният материал още в древността е използуван за изучаване на миналото, биха могли да се приведат трудовете на редица изтъкнати гръцки, римски и други историци и мислители, като Аристотел, Полибий, Апиан, Тукидид, Тит Ливии, Светоний, Тацит и др.(13) От това време трябва да се търсят и първите прояви на обнародване на документални извори.

Когато става дума за публикации на документи в най-ранно време, в периода на зараждането на историческите знания, а дори и преди това, несъмнено ние трябва да направим и съответната предварителна уговорка. Трябва да се има пред вид, че тук не се касае за публикации в днешния смисъл на думата, а за един твърде далечен прототип във формата на обнародване на документалния материал или както бихме казали днес — за генезиса на обнародването.

От проучванията върху културата на античните народи, на материалните паметници, свързани с живота и дейността на древния човек, се вижда, че една от най-популярните форми за въздействие върху съзнанието на хората, използувани широко и в онова време, са различните надписи на обществени места. Това са надписите върху колони, стени и други детайли на обществените сгради или храмове, върху обемисти корпуси на статуи и т. н., отразяващи важни исторически събития или подвизите на изтъкнати държавни и обществени дейци, на народни герои и пр. С помощта ни подобни надписи са били правени достояние също така и най-важните закони и разпоредби на властта, които са напомняли за политическите, правови и обществени задължения на всеки гражданин.

Текстовете на подобни надписи обикновено са били извличани от документи, чиито първообрази се намирали върху папирус, кожи или друг някакъв материал и са се пазели в различните храмове или дворцови хранилища(14).

Обстоятелството, че целта на споменатите надписи била да се направят широко достояние определени източници независимо от това, дали те са с историческо или друго някакво съдържание, идва да покаже, че тук е налице едно обнародване на тези източници, макар и в твърде примитивна форма и с по-различно предназначение от това, което имат по-късните публикации на документи и други материали.

В случая, разбира се, липсват всички необходими елементи, които характеризират една истинска публикация на документи, но пък в замяна на това налице е най-същественото за едно обнародване, а именно да се даде широка гласност на определен текст, по пътя на неговото възпроизвеждане и довеждане до обществено достояние.

Тази форма на обнародване на текстове, позната още в Древния Изток, се е ползувала, както е известно, с широка популярност и в Антична Гърция, и в Рим, за да премине по-късно във Византия и средновековна Европа.

Появяването на историческите знания довело до необходимостта от едно по-широко използуване и популяризиране на документалните източници. Обнародването на документи по посочения по-горе начин, а именно чрез изсичане на техните текстове върху различни масивни предмети, не можело да отговори на новите потребности. Възможностите за тяхното по-широко ползуване били ограничени. Налагало се следователно да се потърсят и други форми на публикуване, които да осигурят както по-лесния достъп до съответните текстове, така и тяхното по-масово разпространение.

Такава форма на обнародване се оказала възможна с помощта на папируса и пергамента, а по-късно и на хартията.

По този начин например в древния Рим били издадени много от жреческите архиви(15), които се ползували със значителна популярност. В края на второто столетие пр. н. е. на тогавашния читател станали известни над 80 книги с анали, които съдържали интересни исторически сведения, използувани впоследствие от най-изтъкнатите римски и други историци(16).

За съществуващата практика на обнародване на документи и привеждането им в известност говори и фактът, че още преди нашата ера са правени опити за публикуване и на епистоларни материали. В подкрепа на това би могло да се приведе например и едно писмо на Цицерон до неговия приятел Атик от 9 юли 44 г. пр. н. е., в което той споделя своето желание да подготви и издаде писмата си, така както са постъпвали очевидно и други негови съвременници.

«Няма никакъв сборник с мои писма — се казва във въпросния документ, — но у Тирон има приблизително седемдесет писма, някои от които следва да прибереш. Те са ми необходими да ги прегледам и изправя, след което ще бъдат издадени.»(17)

Достигналите до нас сведения говорят убедително, че епистоларните материали и изданията с този род източници са се ползували с широка известност още в Антична Гърция, за да станат особено популярни през периода на римското владичество. Към тях са проявявали интерес най-изтъкнатите държавници и обществени дейци, писатели, философи, учени. Велики мислители и майстори на перото, като Платон, Сократ, Сенека, Плиний Млади и много други, съзнавайки добре научно-историческото и художествено значение на епистоларния жанр, неговото силно въздействие върхy читателя, сами са подготвяли свои писма за широко разпространение и издаване(18).

Интересът към документалните извори не спаднал и през средновековието независимо от всеобщия културен упадък и духовен гнет. Наред с известните още отпреди публикации с документи за живота и дейността на древни мислители, философи, писатели, учени и държавници, като Катон, Цицерон, Плиний, Сенека и др., средновековният читател проявявал жив интерес и към ръкописното богатство от по-ново време, четял с жажда всеки публикуван по-интересен документ.

С особена популярност през средните векове са се ползували епистоларните публикации. Продължила наследената от миналото традиция да се издават писма от кореспонденцията на бележити личности от миналото. За разлика от широко разпространяваната църковна книжнина, изобилствуваща с отвлечени религиозни съждения за битието и небитието, с мистични жизнеописания на църковните отци и духовници, епистоларните материали като жив и непосредствен отклик на истински случки и преживявания запознавали читателя с действителния, «земния» живот и затова интересът към тях и обнародването им непрекъснато нараствал.

За съдържанието на немалко исторически документи средновековният читател узнавал и от редица трудове на известни в онова време историци, чиито изследвания са почивали на подходящ изворен материал, съпровождани с публикации на цели документи и т. н.

Поради това обаче, че в средните векове е господствувала схоластиката и теологията и «църковните догми са били изходен момент и основа на всяко мислене»(19), документалните публикации в много случаи също така са носели отпечатъка на религиозния мироглед и тяхната научна стойност не е била на необходимото равнище.

Интересът към документалните извори, а съответно и към документалните публикации нараснал особено много през периода на залеза на феодализма, периода на Западния Ренесанс. Дошла на историческата сцена със свои определени класово-политически искания, младата буржоазна класа влиза в тежък двубой с феодалната върхушка, с църковните и светските феодали. В тази продължителна и трудна борба буржоазията се нуждаела и от такова оръжие, което да й помогне да разбие идеологическите позиции на господствуващата класа, да разобличи легендата за божествения произход на властта на монарси и феодали, власт, която сe крепяла върху тежки престъпления, върху спекулации и масови злоупотреби. Такова именно оръжие се оказват и богатите с факти и данни документални материали, които разкриват картината на гнилото феодално общество, показват всички отрицателни страни на неговия живот.

В ръцете на носителите на новите идеи документите се превърнали в могъщо средство, което помогнало да се проникне зад дебелите зидове на средновековните замъци и манастири, да се открие пътят към истината, грижливо забулена цели столетия в тайнствената мъгла на теологията и мистиката.

С помощта предимно на наличния документален материал безсъдържателните и схоластичните спорове за същността на началото и края на света били заменени със спорове относно жизнеността на феодалното общество и правата на светските и духовните феодали, върху земята и материалните блага, върху бъдещето на човешкото общество. Обилен и сигурен доказателствен материал, извлечен от оригинални документи, потвърждавал по безспорен начин съществуващата масова поквара и падение на загниващото общество, злоупотребите и жестоката експлоатация, навеждали на размишления върху правата на обикновените хора, на творците на материалните блага.

Магическата сила на документалните извори като мощно средство за борба срещу феодалния гнет, за подкопаване на духовното господство на църквата привлякла вниманието на голям брой представители на третото съсловие. Започва се едно непознато преди това масово издирване и издаване на документи както от по-далечното минало, така и от по-ново време. Трескавата дейност на изтъкнати учени-историци и мислители се насочва към издирването на ръкописи, които възкресяват цялото величие и блясъка на античната култура, за да изпъкнат на този фон още по-изразително недъзите на феодалното общество. Особено много са публикациите с документи, които помагат да се докажат злоупотребите на представителите на господствуващата класа, и различните техни фалшификации, които оспорват правото на феодална собственост върху земите и други имоти, върху крепостни и зависими селяни, различните политически, юридически, генеалогически, религиозни и пр. интереси на феодалите.

В започналата по това време истинска вътрешна «bella diplomatica» (война посредством документи), както тогава се е наричал двубоят с помощта на документи, не останала безучастна и църквата, висшето духовенство. На усилията на възходящата буржоазна класа да използува наличния изворен материал за борба срещу духовното робство и феодалния гнет църквата със своите неограничени за времето възможности противопоставила цели конгрегации от учени и специалисти, които започнали трескава дейност за издирване, събиране и обнародване на обилен документален материал, потвърждаващ интересите на господствуващата класа. Особено активна дейност в това отношение развила например конгрегацията на Св. Мавро в Сен-Жерменското абатство под Париж, която разработила през 1648 г. обширен план, съгласно който трябвало да бъдат издирени и обнародвани голям брой документи и материали(20).

Публикациите, подготвени от представителите на църквата, изобилствували с различни фалшификации и тенденциозно интерпретиране на документалните извори. Това от своя страна предизвикало нова вълна от негодувания от страна на представителите на буржоазната класа, заинтересована сега от обективно вярно отразяване на реакционната роля на църквата и феодалната класа, от възстановяването на историческата правда, която говори в нейна полза(21).

Сериозните и отговорни задачи, които са си поставяли по това време авторите на различните документални публикации, налагали вече и един по нов подход към историческите извори, установяване на научна методология при тяхното използуване и обнародване. Така например за доказване автентичността на един или друг предназначен за издаване и използуване документ, при наличието на особено голям брой фалшифицирани документи по това време се налагало да се извършва сериозен научно-критичен анализ върху текстовете, върху външните особености на подготвяните за публикуване документи и т. н.(22) Само по този начин специалистите са успели да докажат фалшивостта на редица папски документи, на документите на феодални владетели, на крале и духовни властелини. По пътя на тези именно проучвания върху документални извори била оспорена оригиналността на много автографи и подписи, доказани били фалшиви генеалогически поправки на текстове, целещи да свържат потеклото на някое лице със знатен феодален род, разобличени били т. нар. «благочестиви фалшификации»(23) и др.

Така Лоренцо Вала доказал фалшивостта на известния в историята «Константинов дар», документ, който е използуван за потвърждаване юридически решението на император Константин Велики още през IV в. да даде на римския папа Силвестор I знаците на императорската власт, т. е. да му подари върховната светска власт над цялата западна половина на Римската империя. Този документ бил ловко използуван от римските папи през цялото средновековие за обосноваване на политическите им претенции над Западна Европа, претенциите им за светска власт и изключително положение(24).

Масовото обнародване и използуване на документи, разобличаващи господствуващата класа, взело толкова големи размери, че изплашена от това, властта прибягвала и до най-строги мерки срещу публикуването на ръкописи, особено на онези от тях, които са се съхранявали в църковните архиви.

Именно по това време благодарение на активната публикаторска дейност както от страна на представители на господствуващата феодална класа, така и от представители на зараждащата се буржоазия, в Западна Европа се поставя началото и на редица спомагателни исторически дисциплини. Още от края на XVII в. в трудовете на редица френски учени са заложени научните основи на латинската и гръцката палеография, дипломатика, историческа хронология и т. н.(25), разработени са също така за пръв път и методите за публикуване на историческите източници(26).

Нов етап в работата по обнародването и използуването на изворите на историческата наука настъпва след Великата френска революция през 1789 г. Дошла на власт в една от най-големите европейски страни, буржоазията била кръвно заинтересована от всестранното развитие на страната, от развитието на науката и културата. През годините след революцията се е намирала в подем и историческата наука. При новите условия буржоазните историци продължили усилията си за разобличаване на свалената вече от власт феодална класа, за осветляване на важни страни от миналото на народа.

Всичко това налагало да се отдели необходимото внимание и на документалното наследство на страната, разпръснато в хиляди архивни хранилища(27).

Едни от първите мероприятия на буржоазната власт по отношение на архивното дело във Франция били насочени към ликвидирането на децентрализацията, която на практика освен другите си отрицателни страни водела и до сериозно затрудняване използуването на историческите извори. Недостъпни преди това и по-специално през периода на централизираните феодално-абсолютични монархии, след революцията по законодателен ред документалните извори били обявени за «публично достояние»(28).

Мерките на буржоазната власт за централизирането на архивите и демократизирането на режима за тяхното използуване довеждат до нов тласък и в цялостната работа с историческите извори. В резултат на това скоро се започва една значителна по размери публикаторска дейност. По този начин стават широко достояние нови и неизвестни преди това документи за историята на средновековна Франция, за борбите срещу вековния духовен гнет и феодална експлоатация, за живота на някои бележити дейци на революцията и т. н.

За голямото внимание, което се отделяло на историческите извори, свидетелствува и фактът, че още през 1821 г. във Франция е създадена и т. нар. «Национална школа за хартия», чието, предназначение било да осигурява висококвалифицирани специалисти в областта на спомагателните исторически дисциплини, предимно свързани с историята на средните векове(29), и да организира периодичното издаване на по-важни средновековни паметници.

Значителен в това отношение бил и приносът на създадения през 1834 г. «Комитет за издирване и публикуване на паметниците на френската история», председателствуван от изтъкнатия френски историк от епохата на реставрацията Франсуа Гизо. Този комитет положил началото на публикуването и на известната серия «Неиздадени документи по история на Франция» и подготвил също така редица други публикации, които независимо от своите слабости и днес не са загубили стойността си на богат исторически извор.

Най-изтъкнати буржоазни учени-историци започват все повече да подчертават особената роля на документалните извори при изучаване на миналото. Широка популярност придобива схващането, че е немислимо каквото и да е научно осмисляне и осветляване на историческия процес без непосредственото използуване на най-богатите с фактически материал свидетелства от миналото — архивните източници. Без документи, без солидна документална база, няма история, без тях остават скрити от погледа на историка цели епохи, важни исторически събития и явления.

«Историята се пише с помощта на документите. Те са следите, оставени от дейността на хората... Поради липса на документи историята на някои твърде широки периоди от миналото на народите остава завинаги непозната, защото нищо не може да замести документите, където те липсват, не може да се пише история.»(30)

Нарасналият интерес към документалните извори във Франция и появяването на спомагателните исторически дисциплини, които са разработвали проблемите на научното използуване и обнародване на ръкописното наследство, не било изолирано явление.

В периода на разлагането на феодализма и появяването на историческата сцена на буржоазната класа към документалните извори обръщат погледа си и учените в редица други европейски страни като Италия, Англия, Испания и т. н.

Като център на древна писменост и култура Италия е една от страните, където още през средните векове се върши значителна дейност по събирането и обнародването на антични писмени паметници, на документи и материали, свързани с историята на Италия, на цветущите в онова време италиански градове-републики, средища на оживена търговия и културен живот.

Масовото издирване и издаване на ръкописи в Италия започнало през епохата на Възраждането. С тази дейност са свързани имената на редица изтъкнати хуманисти, които са проявявали жив интерес към писмените и други паметници на римската, а по-късно и на гръцката античност и поставили тук началото на латинската и гръцката палеография.

Активна дейност в това отношение например е развивал видният италиански хуманист Николо Николи, живял през втората половина на XIV и началото на XV в. Той е и един от първите специалисти в областта на спомагателните исторически дисциплини и основател на богата ръкописна библиотека във Флоренция. Заслужава в това отношение внимание и дейността на Лудовико Муратори, живял в края на XVII и първата половина на XVIII в., който през целия си живот събирал, изучавал и издавал хроники и други ръкописни паметници за италианската история. Той заедно със своите ученици и помощници е допринесъл особено много зa развитието на палеографията и дипломатиката, а също и за усъвършенствуване изискванията за научната критика на текстовете на предназначените за обнародване и използуване документи(31).

По-късно, през първата половина на Х1Х в., в Италия с активна издателска дейност се занимавала и формираната през 1833 г. Кралска комисия за изучаване на националната история.

Примерът на Франция и Италия по обнародването и използуването на историческите извори бил скоро последван и от други страни. През 1800 г. в Англия била учредена известната «Архивна комисия», която извършила значителна дейност за събирането и популяризирането на голям брой ценни извори за английската история. Нейно дело е и голямата серия от документи, която е започнала да излиза още преди повече от 160 г. и продължава до наши дни, като преди няколко години достигна стотния си том(32).

Значителна публикаторска дейност извършил и държавният архив на Англия, който от 1856 г. започнал издаването на средновековни хроники под названието «Rerum Britanicorum medii evi scriptores».

Създадената през 1833 г. «Комисия за изучаване на националната история» пристъпила през 1837 г. към издаването на известната документална сбирка «Monumenta e istorie patrie».

Сериозна придобивка на английската историография е и издаденият още през 1838 г. специален правилник, който е имал за цел да въведе необходимия ред и в публикуването на историческите документи(33). Макар и да не е постигнал целта си изцяло главно поради съществуващата децентрализация в работата с архивните материали, въпросният правилник е изиграл значителна роля за въвеждането на известни, задължителни вече норми в подготовката на документалните извори за печат, в тяхното археографско оформяне и т. н.

Значителна издателска работа още през първата половина на миналото столетие се е вършила и в Германия. От 1826 г. с тази дейност започва да се занимава създаденото през 1819 г. дружество за изучаване на старата германска история.

Рядко ценни, предимно средновековни документи са били обнародвани и в редица други европейски страни като Белгия, Испания и др.

Успоредно с разрастването на публикаторската работа се почувствувала остро и необходимостта от установяването на научни методически изисквания при самата подготовка на историческите извори за печат. Това се налагало и от обстоятелството, че при съществуващия безпорядък в археографската практика често пъти се стигало и до подготовката на такива документални издания, които нямали необходимата научна стойност и поради това били негодни за използуване. Вече споменахме, че известен опит за въвеждане на единство в методите нa публикуване бил направен още през първата половина на XIX в. в Англия с Правилника за обнародване на исторически извори. Независимо от това при съществуващата децентрализация на архивите и на цялостната научноизследователска дейност в буржоазните страни било трудно да се постигне необходимото единство в публикаторската работа. Примерът на Англия в това отношение скоро бил последван и от редица други страни. Като се започне от средата на миналото столетие и се стигне до наши дни, такива правилници, инструкции и дp. били издадени отделно или като приложение към документални сборници във Франция, Италия, Германия, Белгия и др.(34) Въпреки своите недостатъци, резултат преди всичко на това, че те носят отпечатъка на някои ненаучни концепции на буржоазни учени историци и археографи за работата с документалния изворен материал, тези методически пособия са изиграли несъмнено положителна роля, тъй като все пак са спомогнали за въвеждането на известен ред в издателската дейност.

Заслужава да се отбележи, че активна публикаторска дейност се е вършила и в дореволюционна Русия. Начало на тази дейност положила Академията на науките с издаването през 1764 г. на текста на изключително ценния за историята на Русия документ «Руска правда» и т. нар. «Николовски летопис»(35).

Нарасналият интерес към документалните публикации и необходимостта да се постави известен ред в цялостната работа по обнародването наложили още през 1834 г. да се създаде специална «Археографска комисия», която съвсем скоро се оформила като едно от най-авторитетните дореволюционни научни учреждения. Под непосредственото ръководство на тази комисия били организирани и проведени редица експедиции из страната за издирване на ценни исторически документи, които впоследствие били обнародвани.

Несъмнена заслуга на Археографската комисия е и нейното решение да подготви и правила за публикуване на документалните извори, с които се е целело да се въведе известен ред в тази работа. През 1905 г. комисията утвърдила един «Проект на правила», отнасящи се за документите от XVI–XVIII в., т. е. тези документи, които са били предмет на внимание от страна на руската буржоазна историография.

Примерът за издаване на такива правила по-късно бил последван и от някои други учреждения и институти, какъвто е случаят например с Министерството на правосъдието.

Публикаторската дейност в Русия през миналото столетие взела такива големи размери, че тя до известна степен изместила изследователската работа в областта на историографията. Редица изтъкнати учени историци насочили вниманието си преди всичко към издирването и обнародването на пазените със столетия и неизвестни древноруски и други паметници. Това дало основание на известния руски учен проф. Брюкнер да отбележи още през 70–те години на миналия век, че «сегашната епоха на нашата историография се характеризира не толкова с обилни изследвания, колкото с масово издаване на материали, за които няма исторически разработки»(36).

Обстоятелството, че с издаване на исторически извори започнали да се занимават някои от най-изтъкнатите руски учени историци, спомогнало особено много да се отдели по-голямо внимание и на археографията като самостоятелна помощна историческа дисциплина, да се насочи вниманието към проблемите, които тя имала да разрешава. На археографията започнало да се гледа като на значителна помощна наука, без която е немислимо развитието на историята. «Археографията — писал руският учен Г. М. Строев — не е всекиму известна работа; като наука тя има свои правила и се нуждае от много разнообразни познания.»(37)

Строев подчертава, че като особен вид научна работа археографската работа има първостепенно значение за развитието на историческата наука, която е немислима без необходимата печатна източниковедческа база, без научно издържани документални издания и публикации.

Някои особености в развитието на буржоазната археографска теория и практика

Времето, когато у нас се поставя началото на научно обнародване на документални извори за българската история, съвпада с едно значително развитие на археографията в напредналите страни, където вече е натрупан богат опит в обнародването на исторически източници. Този именно опит в една или друга степен намира отражение и у нас при осветляването на някои въпроси, свързани с методиката на публикуване на документи, в самата работа по подготовката на историческите източници за печат, при тяхното интерпретиране, археографско оформяне и т. н. В този смисъл, за да се проследи развоят на българската археография и пo-специално на използуваните у нас форми и методи на обнародване на историческия изворен материал, да се разберат различните влияния отвън, се налага да се направи кратък преглед на развитието както на буржоазната археография, така и на марксическата и по-специално на съветската археография, чието влияние у нас през последните две десетилетия е особено осезателно.

Появила се още в условията на феодализма, буржоазната археография отначало бележи значителни успехи. На широко разпространените преди това научно неиздържани методи на обнародване на историческите източници, на догматичните представи за ролята и значението на документалния изворен материал буржоазната археография противопоставя своето ново отношение към писмените паметници от миналото, към методите на тяхното публикуване и използуване. За успехите на буржоазната археография свидетелствуват освен различните теоретични, разработки на основните проблеми на издателската практика така също и високото научно равнище на голям брой документални издания и особено на изданията с извори за по-далечното минало (античността и средновековието).

Възходящото развитие на буржоазната археография продължава дотогава, докато в обществените науки и по-специално в историографията настъпва известна еволюция, резултат преди всичко на промените в мирогледа на буржоазията като господствуваща класа, които намират израз в опитите да се отрече прогресивният ход на историческия процес, потвърждаващ преходния характер и на капиталистическия начин на производство. Стремежът за правдиво и вярно осветляване на историческия процес, характерен в повечето случаи при изследванията на редица изтъкнати буржоазни учени историци, започва още в края на миналото столетие постепенно да отстъпва място на едно ново отношение към историята като наука, към нейния предмет и задачи. Редица буржоазни историци, социолози и др., подпомогнати от богатия арсенал на различните идеалистически философски течения, отричащи безусловно познаваемостта на света и възможностите за правилно научно обясняване на причините, същността и връзките на историческите явления, се опитват да докажат, че в човешката история няма каквато и да е закономерност. Според тях историческият процес представлява някакво хаотично натрупване на случайни, несвързани помежду си, без никаква вътрешна връзка факти и събития. Движещите сили, които управляват човешкото общество, са неизвестни за нас и по тази причина изучаването на социалното развитие не може да бъде предмет на науката. Историята се създава съвсем произволно от хората, а миналото е само въображаемо и представлява една съвкупност от душевни преживявания.

«Историята писа например не безизвестният буржоазен учен Люсиен Февър — сама създава своя обект... По-точно, истории не съществуват. Има само историци, всеки от които в съответствие с потребностите на своята страна, на своята възраст и на своя век демонстрира тази или друга част от гигантския филм на миналото.»(38)

Историкът, според подобни схващания, се рови в миналото не за да установи историческата истина, такава каквато тя е била, а за да намери подкрепа на своите предубеждения, на създадената предварително от него изкуствена схема.

Намерили благодатна почва за развитие, тези ненаучни схващания в областта на историческата наука дават своето отражение в една или друга стенен и върху археографията. Те намират израз в теоретичното осветляване на различните проблеми, свързани с работата над историческите извори, подготвяни за издаване, и самата тяхна обработка за печат. Да се разбере това не е трудно, стигa да се проследи съвременната буржоазна археографска литература и особено различните правилници, инструкции и др. за публикуване на документи.

В редица свои изследвания немалко буржоазни историци, социолози, философи и др. се опитват да докажат, че документалните източници като извор на фактически материал нямат за научния изследовател някаква особена стойност или пък изобщо cа непотребни, тъй като те не допринасят с нищо за осветляването на историческото минало.

След като историята не съществува, след като тя представлява само едно «субективно повторение на духа» и може да се конструира съвсем произволно, логичен е и изводът, с който фактически редица буржоазни учени не закъсняват, че писмените паметници от миналото нямат място в работата на историка, тъй като те не могат да отразяват неща, които не са съществували. Дали историкът в своите проучвания ще използува изворен материал или не, «това няма значение за резултатите от неговата работа, толкова повече, че в края на краищата търсенето на истината не е работа на учения»(39).

«Всяко познание — според един немски автор(40) — е интерпретация било на казана дума, било на самите мисловни явления.» В такъв именно смисъл документите имат напълно относителна самостойност и съществуват «единствено в системата на историческото тълкуване»(41), т. е. дотолкова, доколкото са предмет на интерпретиране от страна на историка изследвач или публикатор. Така че независимо от обективната истина и от съдържанието на използувания документален материал решаващото е интерпретацията, субективното виждане и желание на историка. «Документите — по думите на германския неопозитивист Ернст Касирер — представляват само някакви символи, при разчитането на които с нищо не се променя отношението ни към даден исторически факт, събитие или явление.»(42)

Ако все пак документалните извори, респективно съдържащият се в тях фактически материал, имат някакво значение, според подобни схващания, то се свежда само до предизвиквания от тях «тласък», «подтик» към определени разсъждения при научното изследване, а що се отнася до изводите и обобщенията, те не е необходимо обезателно да се опират на конкретния материал. Научните обобщения и изводи са плод на самовглъбението на историка, на неговите интуитивни усещания, и в този смисъл са напълно независими и самостоятелни.

В процеса на изследването, твърдят редица специалисти, се установява «творческо и подвижно равновесие между внушенията на източниците и чутието на историка, между неговата интуитивна възприемчивост и пластичната сила на неговото въображение»(43).

И така при работата с историческите извори независимо от степента на тяхната автентичност, от фактическия материал, който те съдържат, решаващото е интерпретацията, субективната оценка, която никога не е окончателна, тъй като всеки историк, а ако си послужим и с думите на К. Попер, «всяко поколение има право да създава своя собствена интерпретация»(44), има право да тълкува различно едни и същи исторически извори.

Като лансират така упорито идеята за решаващата роля на субективния елемент в интерпретирането на историческите извори, на «суверенното» право на историка да дава каквото си иска осветление на фактическия материал, редица буржоазни историци, философи и социолози не са склонни обикновено да отидат по-нататък да обяснят истинските мотиви, от които може да се ръководи историкът при работата си върху изворите от миналото, върху историческите факти, събития, явления. На субективния фактор при историческото познание се гледа като на нещо произволно, необусловено от определени външни причини — класови, политически, социални и т. н.

Широко разпространение в буржоазната историография получи и теорията за «безпристрастието» на историка към миналото, зa «незаинтересованост на учения при историческите изследвания, което по думите на буржоазния философ на историята Н. Кареев представлявало истинска «научна добродетел»(45).

Ръководно начало в работата на историка според тези специалисти. представители на обективизма в историята, трябва да бъде мисълта на древния римски историк Тацит «Sine ira et studio» («без гняв и пристрастие»). По мнението на редица буржоазни историци, философи и социолози този метод е присъщ на всеки добросъвестен автор или на всеки истински представител на т. нар. «чиста наука».

Ако се вярва на тази концепция, твърде модна днес, би трябвало да се направи изводът, че при работата си с документалните извори буржоазният историк е напълно обективен, не проявява каквото и да е пристрастие при техния подбор, при интерпретирането и осветляването им, не взема страна при разглеждането на различните факти, събития и явления, отразени в първоизточниците. Тoвa обаче не е така. Практиката красноречиво показва партийния характер на гносеологичната основа на буржоазната историография, на нейните философско-теоретични принципи, намерили cъответно отражение и в археографията.

Достатъчно е да се прегледат по-внимателно някои документални издания и публикации, подготвени от буржоазни специалисти, проповедници на споменатите схващания, за да се види не само пристрастието при подбора и интерпретирането на историческия материал, но и стремежът той да бъде на всяка цена подчинен на определени възгледи и класово-политически интереси. Само така следна да се обяснят и многобройните слабости при работата с архивния материал, на които по-нататък ще се спрем.

Всичко това идва да покаже по най-убедителен начин, че обективизмът и безпристрастието на буржоазния учен при работата му с документалните извори са лъжливи и лицемерни. Те представляват само опит да се прикрие субективизмът в историческата наука и археографията, да се забули той с някакво надкласово и надпартийно гледище, да се замаскира съществуващото противоречие на буржоазната идеология с науката и историческия прогрес. Затова именно В. И. Ленин подчертава, че безпартийността е само «лицемерие, прикрито пасивно изражение на принадлежността към партията на силните, към партията на благоденствуващите, към партията на експлоататорите, мълчалива поддръжка на този, който е силен»(46).

Като се ръководят именно от своите идеалистически схващания за мястото и ролята на историческия изворен материал, за неговото значение при изследването на миналото, редица буржоазни специалисти се оказват неспособни да дадат правилно разрешение дори и на основните проблеми, свързани с подготовката на документалните издания. Така например най-често неправилно теоретично разрешение получава въпросът за подбора на документите за печат. В буржоазната археографска литература обикновено се изтъква, че е невъзможно да се установят предварително някакви научни критерии, които да улеснят публикатора при избирането на документите, необходими за обнародване. Той има право сам в зависимост от своята историческа и специална подготовка, от личните си и класови интереси да решава кой документ е ценен и следователно трябва да се публикува и обратно — кой няма научно-историческа стойност и поради това следва да се изостави.

Известният американски историк-археограф Кларенс Картер например в своя твърде популярен на Запад труд «Исторически издания» подчертава, че «няма твърдо правило за даване на приоритет» при подбора на документите за публикуване, тъй като всякога «между два документа, които се отнасят за един и същ въпрос, друг редактор би могъл да направи различен подбор»(47).

Това по същество субективно-идеалистическо схващане на Картер, което се споделя и от редица други буржоазни историци и археографи, на практика води до пълен произвол в оценяването на документалните материали, тъй като при такава постановка на въпроса решаващото е не обективното значение на документите, а субективната преценка за тях. Тази преценка, не бива да се забравя, от своя страна е обусловена от определени класови, политически, научни и други интереси, от общата и специална подготовка на археографа и поради това най-често довежда до такъв подбор на документите за печат, при който се правят достояние не най-ценните и значителни документи, а тези, които са в интерес на самия публикатор(48).

Тази порочна практика при подбора на документалния изворен материал, както може да се съди от теоретичната археографска литература, а и от различните документални издания, взема значителни размери. Тя сериозно вреди на историческата наука, тъй като обективно стеснява печатната източниковедческа база, ограничава достъпа до ценни исторически източници, които могат да допринесат за по-цялостно и пълно осветляване на историческия процес. Широките размери на този ненаучен подход при подбора на документалния изворен материал, предназначен за обнародване, е обезпокоил дори и авторите на един специален «Доклад до президента на САЩ», в който се прави цялостен преглед на състоянието на работата по обнародване на историческите извори в тази страна и се сочат конкретни примери на произволен подбор. «Това — четем във въпросния доклад, — което се считало за оскърбително и несъответствуващо на господствуващото мнение на публиката или на редактора във връзка с описваните събития или за съответните личности, това често се изпускало.»(49)

Този субективистичен подбор на документите за печат, както справедливо отбелязват някои специалисти, а това потвърждава споменатия доклад, на практика води и дотам, че за историческата наука остават скрити голям брой рядко ценни документи, а в същото време се поднасят други, които недостатъчно пълно осветляват едно или друго събитие, явление или факт от миналото, нямат необходимата научно-историческа стойност(50).

Ахилесовата пета на установените в буржоазната археография изисквания зa работа върху подготвяните за обнародване исторически извори е начинът, по който те разрешават въпроса за т. нар. «вътрешна критика на документите», т. е. интерпретирането на тяхното съдържание — авторският коментар. Преобладаващо е мнението сред буржоазните специалисти, че археографът не е задължен да прави каквито и да е оценки върху обнародваните от него документи, да се произнася върху техния научно-исторически принос и т. н. Това, се твърди обикновено, е задача не на археографа, а на този, който ще използува в бъдеще съответната публикация. Той в крайна сметка ще трябва да се произнесе и върху автентичността на съответните публикувани документи. Задължението на археографа се изчерпва с това, да събере на едно място, да систематизира и да осигури издаването на една или друга група документи.

«Относно вътрешната критика на документите — пише споменатият американски учен Картер — издавачът има малко работа... Това повече е задължение на историка, който използува тези документи като историческа база. Той следва да интерпретира събраните в тях факти. С други думи, издавачът трябва да избягва всякоя и всички форми на интерпретация... От това правило няма изключение. Не може да не се подчертае дебело, че единствената отговорност на издавача по спазване чистотата на документите е да ги репродуцира с педантична точност.»(51)

И така според Картер, а това не е само негово мнение, най-добър археограф, съставител на документални публикации, е този, който ограничава своята работа върху подготвяните за печат документи, с осигуряването на едно механично-точно възпроизвеждане на съответните текстове, без да взема каквото и да е отношение върху съдържанието им.

Необходимостта от такъв подход към подготвяните за публикуване документални извори някои буржоазни автори се опитват да обяснят с това, че «документите сами говорят за себе си» и следователно напълно излишна е всяка интервенция върху тях от страна на този, който ги обнародва, че критиката на източника е необходима за изследователската работа(52), но не и при обнародването и т. н.

Независимо от различните обяснения, които се дават на това схващане, в основата си то е изцяло погрешно и служи за оправдание на методологичната безпомощност при работата на публикатора над документалните извори, от една страна, и, от друга, на тенденцията да се премълчават някои исторически истини, за които с помощта на съответния изворен материал могат да се правят определени обективно верни изводи и обобщения.

Известно е, че както в миналото, така и сега буржоазните историци са дали не един пример на старателно събиране на обилен документален материал, но когато е ставало нужда да го интерпретират, те в много случаи, главно поради използуването на ненаучен подход в своята работа, са се оказвали безпомощни да сторят това.

«Домарксовата «социология» и историография — пише В. И. Ленин — в най-добрия случай натрупваха сурови факти, откъслечно събрани, и изобразяваха отделни страни от историческия процес.»(53)

Този основен недъг на много от буржоазните историци при работата им с документалните извори и съдържащия се в тях фактически материал твърде сполучливо е осмял и френският учен Л. Вебюр.

«Вие събирате факти — обръща се той към тези историци. — Затова идете в архива, това е склад на факти. Напълнили цели торби, трупайте всичко това на писалището и подреждайте своята мозайка. Това е всичко — историята е направена.» «Какво е необходимо още?» — пита по-нататък Вебюр и отговаря: «Нужни са идеи, нужно е да умееш да мислиш. А това ужасно не достига на историците през последното полувековие.»(54)

Когато се разглежда въпросът за получилите широко разпространение ненаучни схващания в областта на буржоазната археография и за състоянието на тази помощна наука в буржоазните страни, не може да се отмине и фактът, че все още редица съществени проблеми на методиката на обнародване изобщо не са намерили своето разрешение и по тях продължават да се водят безконечни спорове. Така например редица автори и сега продължават да спорят върху формите на документалните публикации върху целесъобразността на едни или други използувани в практиката публикаторски форми, случаите, при които те могат да се използуват и пр. Едни са привърженици на схващането, че т. нар. «класическа» форма на обнародване, при която се възпроизвежда изцяло текстът на публикувания документ, вече е отживяла своето време и следва да се изостави. Поддръжниците на това схващане предлагат да се използуват нови, по-модерни способи на издаване, като например публикуване само на извлечения от текстовете, на кратки анотации на съдържанието на историческите извори, на описи със заглавия на документи и т. н.(55)

Широко разпространение през последните години получи и публикуването във формата на микрофилми или т. нар. «фото-сборници», които, въпреки че вече се прилагат масово в страни като САЩ, Англия и други, все още върху тяхната целесъобразност и предимства се спори непрекъснато(56).

Не е намерил необходимото разрешение в буржоазната археография и въпросът за начина на възпроизвеждане на оригиналния текст на обнародваните документи. И по този въпрос в археографската литература вече години наред се изказват най-различни, често пъти дори и съвсем противоположни схващания(57). Повечето буржоазни археографи и текстолози са привърженици на механичното и безкритично възпроизвеждане на текста, за фотографически точно предаване на оригинала, такъв какъвто е той, дори с всички възможни негови грешки, пропуски и неточности.

На това схващане други автори противопоставят своето противоположно разбиране, че при публикуването на документи намесата на археографа върху оригиналния текст е неизбежна. Така например известният германски специалист Гвиде е на мнение, че тази намеса е съвсем естествена, че влиянието на публикатора над читателя е напълно нормално(58).

По този, както вече отбелязахме, продължителен спор сред буржоазните специалисти съществуват и някои средни становища, които се противопоставят както на механичното и безкритично възпроизвеждане на оригиналния текст, така и на неизменната намеса на археографа над този текст. Такъв е случаят например с белгийския източниковед Мазе. Според него начинът на предаване на оригиналния текст се определя единствено от конкретните задачи на съответното издание. В смисъл, ако изданието, в което ще се обнародват документите, е предназначено за масовия читател, тогава и възпроизвеждането на текста ще стане по друг начин, а именно със съответна обработка съобразно с възможностите на читателската аудитория(59).

Противниците на формалистичния подход към текста на подготвяните за публикуване документи основателно изтъкват, че на практика той води до прекомерно доверяване на всеки източник, а оттам и до сериозни пропуски. Така например през последните години станаха известни редица случаи, когато поради некритично отношение към текста на обнародваните документи на читателя са поднесени като автентични и някои фалшификати, въз основа на които се правят и съответни неверни изводи и обобщения(60).

Сред буржоазните учени, които се занимават с проблемите на обнародването на историческите извори, се срещат твърде различни схващания и по един друг, също така важен въпрос относно подготовката на документите за печат — въпроса за нормализацията на правописа. Някои специалисти, като изтъкват за основно свое съображение необходимостта колкото може повече да се улеснява читателят при използуването на съответната публикация, споделят мнението, че правописът не се отразява в никакъв случай върху научната стойност на обнародвания документ, върху неговата достоверност и следователно може да се изменя без оглед дори и на предназначението на публикацията. Други специалисти обаче, и те са повечето, считат, че нормализирането на правописа е недопустимо, тъй като това в същност означавало произволно изменение на документа, отклонение от неговия първообраз. Тези специалисти, привърженици на «фотографското» възпроизвеждане на оригинала, препоръчват да се запазват и най-малките особености на правописа, тъй като те можели да имат особено значение при по-нататъшната работа върху обнародваните източници.

По такъв начин, чрез механично придържане към правописа на оригинала, достигащо до отразяване дори и на съвсем очевидните грешки в него, бяха издадени във Франция например редица значителни сбирки с епистоларни материали, като преписката на Волтер(61), писмата на Мериме(62) и др.

За съществуващото сред буржоазните специалисти убеждение, че е недопустимо обнародване на документални материали без най-педантично запазване на правописните особености на оригинала говори и фактът, че всяко, дори и незначителното отклонение в това отношение се посреща с остра критика и недоволство. Така например съставителят на сборника с кореспонденцията на Д. Дидро, Жорж Рот(63), въпреки че запазил в общи линии правописа на самите оригинали, а и другите техни особености, за това, че си е позволил да отстрани някои само очевидни грешки при отделни неправилно употребени от Дидро думи, бил остро разкритикуван в появилите се в печата редица критически бележки, с които се отричала като напълно ненаучна възприетата от Ж. Рот практика на обнародване(64).

Буржоазната археография не е дала точен отговор и на редица още други въпроси, свързани с различните етапи от работата по подготовката на документалните издания и публикации. Така например доста противоречиви схващания могат да се срещнат относно изискванията за археографското оформяне на подготвяните за печат документи, относно съставянето и структурата на научно-справочния апарат към различните издания и т. н.

Съществуващите слабости в теоретичното осветляване на основните проблеми, свързани с издаването на историческите извори, се дължат не само на субективни причини — на неправилни схващания на отделни буржоазни историци и археографи. Тук често влияят и някои обективни причини, които в крайна сметка определят и общото състояние на буржоазната археография, на теорията и практиката на обнародване на историческите извори.

Дори и в официалните буржоазни исторически и архивистки издания често могат да се срещнат статии и други материали, в които техните автори споделят мисълта, че съществуващото неблагополучие в цялостната работа с историческите извори, в това число, разбира се, и в подготовката им за обнародване и използуване, в теоретичното осветляване на различните археографски проблеми и т. н., се дължи преди всичко на пренебрежителното отношение към този вид дейност, на нейното подценяване и често дори пълно отричане.

Твърде популярно например е схващането, че работата над документалните извори е чисто техническа и следователно за нея не е необходима някаква предварителна теоретична и специална подготовка(65). На това схващане се противопоставят редица специалисти, които доказват голямото значение на издателската дейност за развитието на историческата наука и необходимостта от теоретическо осмисляне на издателската практика, от всестранна и задълбочена подготовка на тези, които се занимават с обнародване на документалните извори(66).

За известно подценяване на археографската работа в буржоазните страни свидетелствува и цялостната политика по отношение обнародването и използуването на историческите извори. Трудно могат да се срещнат и сега публикувани в различните исторически и архивистки издания статии и други материали, в които да се разглеждат въпросите за състоянието на работата по обнародването на документалните източници в различните буржоазни страни, без да се подчертава, че тази дейност, особено през последните години, е изправена пред сериозни, често непреодолими затруднения(67).

Почти навсякъде като основна причина за това се сочи липсата на необходимите финансови възможности. Държавата не отпуска средства за издаване на архивни материали, особено на такива, от които няма непосредствена политическа и друга полза, а помощта, която се дава от различните фондации, дружества и т. н., е крайно недостатъчна и нередовна. Именно поради това по сполучливата преценка на американския историк и архивист К. Картер публикаторите са принудени всякога «да работят под Дамоклевия меч на ограничените бюджетни средства и с безкрайно щадене на хартията»(68).

Съществуващото противоречие между потребностите на истински научната издателска работа и бизнеса, както изтъкват и редица буржоазни автори, най-често довежда до ограничаване на публикаторските планове, а много пъти и до спиране на подготвени вече ценни документални издания. По този начин например в Англия е спряна известнaтa серия от оригинални документи «Lists and Indexes»(69), някои издания в САЩ(70) и т. н.

За неблагополучията в работата по обнародването на историческите извори в капиталистическите страни наред с посочените дотук причини несъмнено влияние оказва и самото организационно състояние на документалната база, Известно е, че въпреки съществуването на архивна мрежа в повечето случаи тук е налице една пълна децентрализация на документалните извори. Значителна част от архивните материали, които могат да представляват научен интерес, се съхраняват в различни частни колекции и сбирки, във фондовете на капиталистическите предприятия, банки, обединения, дружества и т. н., върху които не се разпространява архивното законодателство. Това разпиляване на документалното богатство представлява особено сериозна пречка за осигуряването на една действително научна, централизирана система на привеждане в известност наличния изворен материал, на неговото широко популяризиране и използуване.

Вън от обсега на различните документални справочници, които се подготвят от архивните органи, остават голям брой документи и материали, каквито са например частните архиви, архивите на акционерни дружества и съюзи и т. н., достъпът до които зависи единствено от благоволението на съответните собственици. В немалко случаи и самата организация на архивните фондове е неиздържана, поради което също така документалният материал остава скрит от погледа на специалиста(71).

Съществуващата децентрализация по отношение съхраняването и организирането на архивните материали, а също така и незадоволителното състояние на работата по привеждането на историческите извори в известност и тяхното популяризиране, няма съмнение, оказват своето отрицателно въздействие и върху публикаторската работа. Поради тази преди всичко причина почти никога не може да се осигури необходимата пълнота на документалните издания и публикации, не е възможно да се обнародват всички онези документи, които могат да имат някаква научно-историческа стойност и които са жизнена потребност на историческата наука.

Вън от пречките, резултат на съществуващата децентрализация в организацията на архивите, буржоазните историци и архивисти, които се занимават с обнародване на документални извори, се сблъскват и с друга една, също така сериозна пречка. Става дума за съществуващия в капиталистическите страни режим на използуване на архивните материали. Публикаторът няма възможност да използува свободно не само частните архиви, които, известно е, представляват значителен дял от архивното богатство на капиталистическите страни, а и много други документи, достъпът до които е ограничен или изобщо забранен по политически и други причини. Така например в САЩ освен строгия режим за използуването на секретните, «конфиденциалните архиви», достъпът до които е разрешен само за определени хора, за всички останали архивни фондове използуването се разрешава само след като посетителят на архива представи специално препоръчително писмо. Такова писмо обаче не всеки може да получи, особено ако съответното лице не се ползува с необходимото политическо доверие(72).

Такива ограничения в ползуването на архивните материали в една или в друга степен има и във всички останали капиталистически страни. Навсякъде се изискват от читателя препоръки за политическа благонадеждност, уверения за целесъобразността от използуването на интересуващите го документи и пр. Особено строг режим е въведен при използуването на пo-новите архивни материали. Общоприета за всички почти капиталистически страни е забраната да се използуват документи в рамките на определени хронологически граници от 30 до 50, някъде и до 100 и повече години(73).

Ограниченията в ползуването на архивните материали от своя страна също така дават своето отрицателно отражение не само върху качеството на различните изследвания и проучвания в областта на историята, а и върху научната стойност на документалните издания и публикации. Почти винаги те остават непълни, не обхващат много от документите и материалите, които биха представлявали несъмнен интерес за историка — изследвач на миналото.

Известно е, че в условията на капиталистическо господство буржоазната наука е изцяло подчинена на интересите на господствуващата класа, на държавата и монополите и при нея, както подчертаваше още Маркс, много често въпросът вече не е в това, «дали тая или оная теорема е вярна, а дали тя е полезна или вредна за капитала, удобна или неудобна, забранена от полицията или не»(74). Тази подчиненост на науката на интересите на капитала се чувствува особено осезателно при различните обществени науки и по-специално при историческата наука, която има задължението да обосновава научно необходимостта и вечността на господствуващия обществен строй, на капиталистическия начин на производство и буржоазните производствени отношения. На тази задача, няма съмнение, е подчинена и буржоазната археография, обстоятелство, което също така дава своето отрицателно отражение върху развитието на тази помощна историческа наука, върху разработването на проблемите на методиката и методологията на обнародване на документалните извори, а и върху цялостната публикаторска работа.

Изпълнението на публикаторските планове в буржоазните страни, както отбелязахме, е в непосредствена зависимост от субсидиите на държавата и финансовата помощ на различните частни фондации, общества и др. Оттук именно преди всичко произтича и намесата върху изпълнението на издателските планове, тъй като за този, който финансира тези планове, съвсем не е безразлично какви документи ще се обнародват и на кого те ще служат.

На първо място тази намеса намира отражение още при уточняването на проблематиката на документалните издания и публикации и при подбора на документите за печат.

При решаването на този въпрос буржоазният историк и археограф е лишен от прословутия «суверенитет», за който особено много обичат да говорят на Запад. Той трябва да се ръководи не от действителните потребности на историческата наука, а от интересите на този, който субсидира съответното издание.

«Буржоазията — писа преди повече от едно столетие Фр. Енгелс — превръща всичко в стока, а следователно също така и историята. Поради самата й природа, поради условията на съществуването й на нея е свойствено да фалшифицира всяка стока: тя фалшифицира също така и историята. Нали най-много от всички е доходно това съчинение, в което фалшификацията на историята съответствува най-много на интересите на буржоазията.»(75)

Сега на буржоазната наука, разбира се, в това число и на буржоазната историография в частност, по собствените признания дори и на някои западни учени, какъвто е случаят например с Дж. Пайл(76), под една или друга форма, открито или прикрито, се поставя задачата да съдействува още по-активно на господствуващата класа и монополистическия капитал, като подпомага непосредствено политическата и идеологическата дейност, като обосновава определени териториални и други претенции и служи по такъв начин за психологическа обработка на масите.

«Топлата, гореща и студена война — заяви пред своите колеги президентът на Американското историческо дружество К. Рейд — мобилизира всички и изисква всеки да изпълнява своята роля. Историкът трябва да изпълнява този дълг в не по-малка степен, отколкото физикът.»(77)

За да изпълни своя дълг пред тези, на които трябва да служи, а именно на управляващата финансова олигархия, американският историк според К. Рейд трябва да насочи вниманието си към събирането, обработването и използуването на подходящ исторически материал, на такъв материал, които ще допринесе някаква полза за осмисляне със средствата на науката определени политически действия и цели. «Историкът — заявява той — намира в миналото това, което търси, той подбира, разполага и подчертава фактите на миналото в пряко съответствие със съществуващата в неговата глава схема, със съществуващата представа за това, което е желателно от социална гледна точка. Той следва еволюцията на обществото, непрестанно мислейки за тази цел.»(78)

Препоръките от този род, разбира се, не остават само напразни пожелания. На тях откликват с готовност немалко историци, които правят всичко възможно да подчинят публикаторската работа на актуалните политически задачи и интересите на капиталистическата класа, да потвърдят, макар и с далечни аналогии, вечността на господствуващия социален строй, да оправдаят едни или други: политически мерки и действия. Това на практика най-често води до насочването към едностранчива тематика на документалните издания, към грубо тенденциозен подбор на документите за обнародване, а накрая и до тяхното фалшифициране и изопачаване.

Сега често могат да се срещнат документални издания, особено ако те са с определена политическа насоченост, в които да са поместени специално «обработени» документи, да са подбрани само документи, които фактически изопачават историческата истина поради своята тенденциозност, да се дава погрешно и преднамерено интерпретиране на съдържащия се в обнародваните източници фактически материал и т. н. Такива примери могат да се посочат десетки, но за илюстрация ще се спрем само на някои от тях.

Известно е, че след края на Първата световна империалистическа война, от която едната от империалистическите групировки — Тройният съюз — излезе с поражение, в Западна Европа беше станалo нещо като мода да се обнародват документи и материали, свързани с дипломатическата и политическата подготовка на тази война, с хода на войната и причините за нейния неуспех от страна на Тройния съюз и т. н. На тази нашумяла тема Германското външно министерство посвети цели 40 тома с документи под гръмкото наименование «Die Grosse Politik der Europäischen Kabinette, 1871–1914...». Не останаха назад и другите империалистически страни, участници във войната — Англия(79), Франция(80), Австрия(81), — които също така побързаха да «документират» това събитие.

Както се вижда обаче и от самите заглавия на тези документални издания, макар и да са издадени във връзка с Първата световна война, документите, които те обхващат, се отнасят предимно за довоенния период. Това, разбира се, не е случайно. Ако в такива едни издания влязат оригинални документи, свързани непосредствено със самата грабителска война, каквато беше Първата световна империалистическа война, едва ли някоя от империалистическите страни би спечелила, тъй като това би разкрило нейния истински лик, би дискредитирало редица политически, военни и други дейци.

Друг недостатък на споменатите издания е, че те обхващат само документи от архивите на външните министерства, нещо, което на практика е довело до едностранчиво и непълно осветляване на съответните събития, до частично изнасяне на фактическия материал.

Един от най-нашумелите случаи на фалшифициране на историческата истина с помощта нa документални публикации през последните години представлява издаденият през 1948 г. от Държавния департамент на САЩ, в сътрудничество с британското и френско министерство на външните работи, сборник от доклади и различни записки от дневниците на хитлеристки дипломатически чиновници под заглавие «Нацистко-съветските отношения 1939–1941 г.»(82).

Върху общото състояние в развитието на буржоазната археография и на цялостната работа по обнародването на историческите извори несъмнено влияние оказва и фактът, че теоретическото осветляване на въпросите на методиката на издаване на исторически документи и материали не е задоволително. Твърде рядко в буржоазните исторически и архивистки издания могат да се срещнат материали, в които да се разглеждат едни или други проблеми на археографската теория и практика, на методиката на обнародване на документалните извори.

Липсата на разработки в тази област може да се види и от една библиография на литературата по архивистика за 1958–1959 г., обнародвана преди няколко години в печатния орган на Международната организация на архивите — «Archivum».

В тази библиография са отразени общо 2885 заглавия. От тях само 30 се отнасят до въпроси, свързани с публикуването на исторически извори. Трябва обаче веднага да се добави, че от тези 30 заглавия 22 са от съветски, румънски, чешки и други автори(83). С други думи, само 8 от заглавията са на буржоазни автори от цял свят!

Много са примерите за подценяване на проблемите, свързани с методиката на обнародването на историческите извори от страна на буржоазните учени и за вредните последици от това. Те дават представа за състоянието на буржоазната археография, за съществуващите тук, в миналото, пък и в по-ново време различни ненаучни концепции, които в една или друга степен са намерили своето отражение и у нас, спомогнали са за определяне облика на българската буржоазна археография.

Марксическата историография и документалните извори

Макар че още след появяването на историографията писмените паметници стават един от най-дейните и неизменни помощници на историка в неговите усилия да проникне в миналото, да осветли по възможност най-пълно и точно различните събития и явления, свързани с всестранния икономически и културен живот на хората, за правилно, научно използуване на документалните извори може да се говори едва в по-ново време.

Домарксовата историография, в това число и буржоазната, не можа да даде научно издържано докрай разрешение на много от проблемите, свързани с работата на документалните източници, с тяхното използуване и обнародване. В този смисъл появяването на марксическата историческа наука и археография бележи един нов етап в работата по използуването на историческите извори, в методологията на тяхното обнародване.

В основата на съществуващото дълбоко различие между буржоазната и марксическата историография и археография стой преди всичко различието в подхода към изучаването на историческия процес, различното отношение към основния градивен материал на историческото изследване — документалните източници, мястото, което им се отрежда при научното историческо познание. Известно е, че на стремежа да се покаже историческото минало през виждането на буржоазната идеология, да се подчини публикаторската работа на интересите на експлоататорската класа, появилата се на историческата сцена класа на пролетариата противопоставя своите коренно различни възгледи за историческия процес, своето ново отношение към историческия изворен материал. Като възходяща класа, която е призвана да преобрази революционно света, пролетариатът е кръвно заинтересован от обективно вярното осветляване на историческото минало, от всестранното и научно опознаване на закономерностите в обществено-историческото развитие. В този именно смисъл на него е чуждо каквото и да е разкрасяване или изопачаване на историята.

«Пролетариатът като най-революционната и най-прогресивната класа от всички съществували досега в историята обществени класи пише Т. Павлов — няма никакъв интерес да изопачава или украсява историята... Тъкмо поради това, т. е. тъкмо защото обективният ход на историята не противоречи, а напълно съвпада с коренните исторически интереси на работническата класа и нейната партия, те нямат никакъв интерес да изопачават или украсяват обективно-реалния ход на историята. Съвременната ултрареакционна империалистическа буржоазия обаче има тъкмо такъв интерес и затова нейната «научна» история, социология, философия, етика и пр. са субективистическо-волунтаристически, федеистическо-мистически и пр.»(84)

Стремежът към научно осветляване на историческия процес, който представлява жива потребност на възходящата класа, неизбежно довежда и до един съвсем нов подход към документалните материали, към писмените паметници от миналото. Именно поради това и за разлика от буржоазния историк, който поставя под съмнение действителната стойност на документалните източници, историкът-марксист гледа на тях като на най-богат извор на данни и факти за миналото, без който не е възможно да се вършат резултатни научни изследвания.

За значението, което марксическата историческа наука отдава на документалните извори, особено красноречиво говори отношението на класиците на марксизма-ленинизма към тях.

Известно е например какво голямо значение на документалните извори е отдавал още родоначалникът на научния социализъм Карл Маркс. Всички негови изследвания — исторически, икономически, литературни и т. н. — почиват на обилен фактически материал, извлечен преди всичко от архивни източници. За неговото епохално произведение «Капиталът» В. И. Ленин например изтъква, че представлява «цял Монблан от фактически материал»(85) събиран грижливо и от многобройни документални източници. И действително, за да напише само около двадесет страници от този си труд, по сведения на неговия съвременник и близък приятел Пол Лафарг, Маркс е трябвало да прерови цели купища от т. нар. «Сини книги», да издирва и изследва най-различни източници(86).

Пак по сведения па Пол Лафарг, Маркс се е заел и с изучаването на руски език предимно «за да има възможност да чете официалните документи, чието обнародване правителството забраняваше поради съдържащите се в тях ужасни изобличения»(87).

Така добросъвестно, както свидетелствуват и някои достигнали до нас сведения, е работил и Ф. Енгелс. Сам той е подчертавал, че е внесъл сериозен принос в историческата наука онзи историк, «който прилежно е изучил архивите» и с тяхна помощ «дава извънредно много нов и надежден материал»(88).

Забележителен пример на упорита, търпелива и системна събирателска работа в архиви, музеи, библиотеки е показал и В. И. Ленин. С голямо умение той е използувал земско-статистическите преписи, материалите на фабрично-заводската статистика, различните отчети на фабричните инспектори, съдържащи потресающи факти за мизерното положение, в което се е намирал руският пролетариат в началото на нашето столетие. Въз основа преди всичко на извлечения от тези архиви фактически материал той успял да обрисува особено ярко и убедително икономическия, политическия и обществен живот в царска Русия, противоречивото развитие на капитализма в неговия висш и последен стадий на развитие — империализма.

Ленин неведнаж подчертавал, че документалните източници благодарение на съдържащия се в тях обилен доказателствен материал са оня инструмент, с помощта на който може по най-убедителен начин да се възстанови историческата истина, да се разсеят натрупаните в съзнанието на хората лъжливи предубеждения и представи, резултат на преднамерена дейност от страна на определени хора за изопачаване на един или друг факт.

«Искайте само документи, оригинални документи — обърнал се той към немските социалдемократи — и не забравяйте: предубеждението е по-далеч от истината, отколкото незнанието.»(89)

Като оценявал голямото значение на историческите извори не само за научни изследвания и проучвания, а и за възпитание на народните маси, В. И. Ленин е полагал особени усилия да се правят широко достояние всички онези документи, които разкриват престъпната роля на руския царизъм, показват истинските виновници за бедственото положение на трудовите хора в годините до революцията.

Известно е, че благодарение преди всичко на неговата непосредствена намеса от страниците на болшевишкия печат са направени достояние значителен брой рядко ценни и оригинални документи, които оказват особено силно въздействие върху съзнанието на народните маси и в известна степен играят роля за по-нататъшните събития в Русия за революционизиране на народните маси.

Заслужава да се отбележи, че дори в самия ден на обявяването на Великата октомврийска социалистическа революция — 25 октомври 1917 г., — когато руските работници и селяни са се вдигнали с оръжие в ръка срещу социалното безправие, деспотизма и икономическия гнет, водачът на първата в света пролетарска революция В. И. Ленин не е забравил, че в този жесток двубой с врага наред с куршумите и барикадите трябва да се използува още едно ефикасно средство, което е доказало вече своята сила — историческите извори.

На заседанието на Петроградския съвет Ленин докладвал, че трябва да се пристъпи незабавно и към обнародването на тайните грабителски договори на руския царизъм и на Временното правителство с империалистическите страни.

За да укрепим доверието на пролетариата — заявил В. И. Ленин, — необходимо е незабавно да публикуваме всички тайни договори.»(90)

Това предложение на Ленин било посрещнато с голям интерес и намерило място дори и в историческия «Декрет за мира», където наред с другите важни решения нa младата съветска власт стои и решението: «да се пристъпи незабавно към пълното публикуване на тайните договори, утвърдени или сключени от правителството на помешчиците и капиталистите от февруари до 25. X. 1917 г.»(91)

По настояване на Ленин още в огъня на революционната борба започва трескава дейност за издирването на въпросните документи. В края на ноември 1917 г., т. е. около един месец след избухването на Великата октомврийска социалистическа революция, в ръцете на читателя вече бил и първият том от секретни дипломатически документи от архива на бившето Министерство на външните работи(92).

Решението на съветската власт да направи широко достояние документите, които по най-убедителен начин показват пред света истинския лик на руския царизъм, на Временното буржоазно-помещическо правителство и престъпната роля на западната дипломация и правителствата на Антантата, предизвикало бурното негодувание на империалистическите сили, на буржоазните дипломати и правителства, на руските помешчици и капиталисти, които прибягвали до груби интриги и заплахи(93). Това, разбира се, не разколебало Ленин, който имал твърдото убеждение, че работата по публикуването на дипломатическите документи трябва да продължи докрай.

Когато говорим за отношението на класиците на марксизма-ленинизма към документалните извори, не можем да не отбележим, че те поставиха началото и на един нов неизползуван преди това подход към обнародването на тези извори. За пръв път те дадоха научно правилно разрешение на въпросите, свързани с подбора на документите за печат, с критичното обработване на техния текст, с археографското им оформяне, със съставянето на научно-справочния апарат и т. н. С други думи, те поставиха началото на научната марксическа археография(94), която получи своето по-нататъшно развитие в СССР и другите социалистически страни в най-ново време.

Като помощна историческа дисциплина, призвана да разработва научно проблемите, свързани с обнародването на историческите извори, марксическата археография извърши дълбоки преобразования в тази област и постави на здрави основи цялостната работа по подготовката на документалните издания и публикации. В противовес на различните идеологически схващания за мястото и ролята на документалните източници историкът и археографът-марксист имат съвсем ново отношение към документа като източник на фактически материал, необходим при изучаване на миналото, при осветляването на различните исторически проблеми. За тях научно-историческата стойност на документалните извори се определя не от личните вкусове на изследвача или публикатора, а от обективното им значение, от тяхната автентичност и достоверността на фактическия материал, който те съдържат.

Някога руският буржоазен историк проф. В. В. Болотов беше казал, че историята — това е «самият стремеж да бъдеш свидетел на събитията». «Човекът, казва още той, иска да бъде при самото събитие, за да види всичко с очите си... Човекът иска да знае, както знае свидетел.»(95)

Изследването на миналото, разбира се, обективно-научното изследване, според марксическата историография представлява действително един непрекъснат стремеж да се проникне в него, да се повдигне завесата на времето, забулила в мрак отминалите вече събития, факти и явления, зa да могат да се видят те такива, каквито са били в действителност. Но да се върне миналото, да се доближи изследвачът до него по силата на обективни и неумолими закони, това е невъзможно. С други думи, този си «стремеж да бъде при самото събитие» изследвачът на миналото никога не може да осъществи.

Единственият мост между това, което е вече минало, и нашето време, мостът, по който трябва да мине съвременният изследвач, за да се доближи поне мислено до това, което вече е останало зад нас, са запазените материални и други следи от някогашните събития и явления от живота на хората, сред които особено важно място заемат писмените паметници. Цялостно или частично, вярно или невярно, те са, които носят в себе си сведенията за това, което вече е било, представят, така да се каже, невъзвратимото за човека историческо минало. Затова именно в своята изследователска работа историкът може да разчита на паметниците от миналото, документите и различните други източници.

Докато при точните науки — физика, химия и т. н. — научният изследовател има възможност да работи непосредствено с интересуващия го материал, с носителите на различните явления, предмет на неговото внимание, историческото познание има този недостатък, че при всички случаи то почива единствено на косвен материал и на логическите изводи от него.

«При анализа на икономическите форми — писа Маркс — не могат да послужат нито микроскопът, нито химическите реактиви. Силата на абстракцията трябва да замени и двете.»(96) Тази мисъл на Маркс, макар че не се отнася непосредствено до историческото познание, струва ни се, тя в известна степен може да характеризира и неговите специфични особености.

Тази именно особеност на историческото познание е причина, щото историкът-марксист да гледа на документа не като на някакъв отвлечен «символ», който служи само за «подтик» по пътя на изграждането на различните исторически «конструкции», на сътворяването на някаква мнима историческа картина, а като на действителен източник, отразяващ определени човешки мисли и възгледи, определени сведения за миналото. Неговата научно-историческа стойност се определя не от подхода към него, не от произволните субективни оценки, а от действителното му обективно значение на автентичен извор.

В този именно смисъл историкът-марксист е категоричен: няма научно историческо познание без документи и същевременно няма документи въобще, а има документи автентични или неавтентични, достоверни или не, които отразяват обективно вярно или, обратно, тенденциозно изопачено определени събития, факти и явления, носят в себе си определени възгледи и мисли на отделни хора, на социални прослойки и класи и т. н., нещо, което определя тяхното разнообразие по характер, по идейна, политическа и пр. насоченост.

Документалните източници, по сполучливия израз на един съветски автор, «винаги имат социален произход»(97). Оттук именно произтича и отношението на историка и археографа към тях, необходимостта от конкретен и научно-критичен подход при използуването им.

Известно е, че всяка наука, а в това число и историческата наука, започва едва тогава, когато в основата на изследванията се натрупа необходимият достоверен и проверен фактически материал. В този именно смисъл, за да станат годни за използуване и да влязат в научно обръщение, документалните източници трябва да бъдат всестранно анализирани и осветлени върху основата на действително научна теория, която може да осигури правилен подход към всеки източник независимо от неговия произход, характер и значение.

Ръководен принцип в работата на марксиста-археограф при използуването на всеки документален източник е стремежът му да разбере същността на документа, да проникне в неговия смисъл и логика, а не да се задоволява с това, което е на повърхността, от впечатлението, което се създава при първото запознаване с неговото съдържание.

За да поднесе на читателя един или друг документ, историкът-археограф трябва да се стреми към това, да се убеди в неговата достоверност, да разбере същността му, неговата обективна стойност; «изучавайки, експериментирайки, наблюдавайки, старайте се да не останете на повърхността на фактите — казва Ив. П. Павлов. — Не се превръщайте в архивари на фактите. Опитвайте се да вникнете в тайната на тяхното възникване, настойчиво търсете законите, които ги направляват.»(98) Тази забележителна мисъл на великия руски учен в същност е ръководно начало в работата на съвременния археограф-марксист, който при използуването на историческите извори винаги се стреми да не остане на повърхността на фактите, а да вникне в тяхната същност, в тяхното съдържание и истински смисъл.

Материалистическата диалектика, както подчертава и сам Маркс, не се прекланя пред нищо, не приема нищо без проверка и критика. Така е и при използуването на документалните извори било то за обнародване или за научни изследвания. Независимо от техния произход, характер и т. н. използуването им винаги трябва да се предшествува от съответен научно-критичен анализ. Тази необходимост се потвърждава и от самата практика, която по най-убедителен начин показва, че много исторически извори, ако при тяхното обнародване не бъдат научно-критично осветлени, могат да създадат невярна и фалшива представа, за едни или други събития, факти, явления от миналото, могат да нанесат вреда на историческата наука.

За разлика от господствуващата в буржоазната археография концепция, че критиката на документа по същество означава неговото изопачаване и произволно вместване в съдържанието му, марксическата археография приема, че научно-критичното изследване на източника в никой случай не води до намаляване на неговата действителна стойност, а, обратно, улеснява по-нататъшното му използуване като исторически изворен материал.

Що се касае до субективния елемент при научната критика на историческия изворен материал, който редица буржоазни специалисти приемат като решаващ фактор в работата над документалните източници, за марксиста историк и археограф той няма това значение. Документалните материали независимо от техния характер, произход и предназначение имат преди всичко обективно самостойно значение като историческо градиво независимо от отношението, което ние можем да имаме към тях. В този именно смисъл за марксическата археография и историография научната критика при обнародването и използуването на различните източници има за задача не да ги лиши от тяхното обективно значение, а да улесни използуването им, да предпази читателя от някои грешки. Субективният елемент при научно-критичното осветляване е, разбира се, неизбежен в редица случаи, тъй като по думите на Н. Г. Чернишевски «историческият анализ още не е достигнал математическа безусловна точност»(99). Възможността да се появи различно отношение към един и същ исторически документ в никои случай обаче не изключва необходимостта от научна критика на изворния материал, която за марксическата археография представлява неразделна част на всяка документална публикация.

Важен принос на марксическата археография по отношение подготовката на историческите извори за печат е и решението на въпроса за класово-партийния подход при тяхното интерпретиране и осветляване. На буржоазния обективизъм при обнародването и използуването на документалните извори марксическата археография противопоставя открито партийния подход към тях, политическото осмисляне на съдържащия се в тях фактически материал.

«Марксизмът, писа В. И. Ленин, включва в себе си, тъй да се каже, партийността, като задължава при всяка оценка на събитието направо и открито да се застава върху гледището на определена обществена група.»(100)

Марксическата археография дава правилно разрешение и на останалите въпроси, свързани с работата над историческите извори при тяхното обработване, като въпроса за подбора на документите за печат, за съставянето на научно-справочния апарат към документалните издания и т. н.

Съветската археография и археографията в социалистическите страни

Като разглеждаме приноса на марксическата археография в научното разработване на методите на публикуване на документи, не може да не се спрем и на приноса на съветската археография в тази област, която се оформя и се развива като археография от нов тип, «базираща се на марксистко-ленинското учение, на неговия теоретичен фундамент — диалектическия и исторически материализъм»(101).

Съветската археография като помощна историческа наука със свои специфични задачи води началото си от победата на Великата октомврийска социалистическа революция. За осигуряването на активна публикаторска дейност още в първите дни на народната победа съветската власт взе специални мерки. Особено съществен принос в тази насока представлява издаденият на 1 юни 1918 г. декрет на Съвета на народните комисари «За реорганизация и централизация на архивното дело в РСФСР», подписан от В. И. Ленин. Този декрет поставя началото на нова, социалистическа организация на архивното дело, в основата на която лежи принципът на централизирано ръководство и управление на цялостната работа с архивите, намерил израз в изграждането на Единен държавен архивен фонд.

Значението на декрета се състои преди всичко в това, че той за пръв път в историята на човечеството реши научно правилно въпроса за принадлежността на документалното богатство на страната, като го направи държавна собственост и широко народно достояние. Скрити в миналото от погледа на читателя, документалните извори съгласно декрета на съветската власт стават достъпни за масово използуване.

Заслужава да се отбележи, че за разлика от буржоазното архивно законодателство съветският декрет осигурява възможност да се използуват не само документите, образувани от дейността на различните учреждения, институти и други от сферата на държавната власт, но и документите от сферата на производството, бита, културата, науката, транспорта, съобщенията и т. н.(102)

Издаването на декрета и осъществяването на други някои мерки на съветската власт в областта на архивното дело дават възможност да се пристъпи и към изпълнението на широка публикаторска програма.

И действително още в първите години след Октомврийската революция с обнародването на исторически извори започват да се занимават редица учреждения и институти, като Института «Маркс — Енгелс — Ленин», Министерството на външните работи, Академията на науките, Държавните архиви и др.

Впоследствие кръгът на учрежденията и институтите, които публикуват исторически извори, непрекъснато се разраства. Увеличава се също така и броят на документалните издания, за да достигне през последните години до стотици томове документи и материали както от старата епоха, така и от пo-ново време.

Новото отношение към историческите извори намира израз не само в широкия размах на публикаторската дейност. Ценни исторически документи са издавани още и преди революцията. Характерното обаче за съветската историческа наука и археография е това, че те насочват вниманието си и към друга тематика. Докато в условията на дореволюционна Русия се публикуваха предимно документи от ранната история, от историята на църквата и монархическата власт, от културната история, съветските историци и археографи обръщат погледа си предимно към онези документи, които говорят за революционното минало на народа, за ролята на обикновените хора в историята, за техните героични борби срещу експлоатацията и социалното безправие. В същност тематиката на документалните публикации представлява един от най-съществените елементи, които разграничават дореволюционната публикаторска дейност от тази в условията на съветска власт. Характерна особеност на публикаторската дейност в Съветската страна е и нейната актуалност и целенасоченост, нейната подчиненост на потребностите на историческата наука, на културния, икономическия, политическия и т. н. живот на страната. За да се разбере това, достатъчно е да се проследят изданията на документи през различните исторически периоди от развитието на съветската държава след победата на Октомврийската революция. Така например в периода след революцията най-актуална задача е била разобличаването на руския царизъм, неговата грабителска вътрешна и външна политика, показването на истинския лик на световния империализъм и т. н. На тази революционна задача са откликнали с готовност съветските историци и археографи.

Наред със споменатия вече седемтомник с тайни дипломатически документи, който е направил широко достояние голям брой доклади и други материали на руски дипломати зад граница, много от документите, свързани с дейността на посланиците на САЩ, Англия и Франция в Русия, документи за революционното движение в Испания през 1917 г. и т. н., скоро в ръцете на читателя се появили и редица нови документални издания. Така например още в годините на революционния кипеж излизат «Синя книга», сборник от тайни документи от архива на бившето Министерство на външните работи(103), сборникът «Дипломатическа преписка относно взаимоотношенията между Руската република и държавите от Антантата през 1918 г.»(104), сборникът с дипломатически документи за руско-полските отношения през 1918–1920 г.(105) и т. н.

Все през първите години след победата на Великата октомврийска социалистическа революция са били направени широко достояние и редица документи, свързани с революционните борби на руските работници и селяни, с дейността на болшевишката партия и др.

През 1919 г. излиза обемистият сборник със статии, спомени и документи, свързани със славното Декемврийско въстание в Москва през 1905 г. На следващата година, 1920 г., съветският читател е имал възможност да се запознае с особено интересни спомени на 17 активни участници в пролетарските борби в Нижни Новгород, публикувани в сборника «Материали по история на революционното движение». Интересни и разнообразни документи с революционна тематика били публикувани и в поредицата издания под рубриката «Историко-революционна библиотека»(106).

Широка публикаторска дейност била осъществена и през периода след Гражданската война и чуждестранната интервенция. И сега тематиката на изданията е посветена на актуалните задачи на марксическата историческа наука, на потребностите на обществения и политически живот в страната.

Редица документални публикации от този период разкриват съществени страни от селското движение в Русия(107), от въстанието на декабристите(108), от бурните революционни събития през 1905–1907 г.(109)

Особен интерес представлявали обнародваните за първи път източници в серията «1917 година в документи и материали», които осветляват важни страни от революционния подем през 1917 г. и победата на Великия Октомври(110), дипломатическите документи по историята на Първата световна война и международните отношения в епохата на империализма и др.(111)

Много от документалните публикации са посветени и на въпросите на социалистическото преустройство на страната — на индустриализацията, на колективизацията на селското стопанство, на развитието на съвременната литература, изкуство и култура и т. н.(112)

За голямото значение, което се отдава на документалните публикации в Съветската страна, особено красноречиво свидетелствува и фактът, че дори и в годините на Отечествената война — 1941–1945 г., — когато всички усилия на съветския народ са били мобилизирани за разгромяването на германофашистките нашественици, на съветските историци и археографи е поставена задачата да обнародват колкото може повече документи и материали, които да съдействуват за мобилизирането на народните сили и за разобличаването на завоевателната политика на германския империализъм.

В условията на тежката война през 1943 г. е проведена и специална конференция на историците-архивисти, на която център на внимание са били археографските проблеми. Конференцията взела решение да се мобилизират всички сили на съветските специалисти и въпреки военната обстановка да се пристъпи към масово обнародване на документални материали, които да отговарят на актуалните потребности на страната(113). В изпълнение на решенията на тази конференция още по време на войната съветските специалисти са обнародвали редица документи, свързани с Великата октомврийска социалистическа революция(114), с героичното минало на руската армия(115), с произволите на германските войски през 1914–1918 г.(116) и т. н. Благодарение усилията на съветските историци-архивисти и други специалисти през годините на Отечествената война били подготвени и издадени повече от 40 сборника с документа и материали със значителен за тогавашните условия тираж и обем(117).

Значителни размери публикаторската дейност взема и в годините след войната и особено в най-ново време, когато пред съветските историци и археографи се поставиха нови и отговорни задачи, за чието изпълнение се налага още по-широко разкриване на документалното богатство на страната, увеличаване на печатната източниковедческа база.

Успоредно с разширяването на публикаторската дейност още през първите години на Великата октомврийска социалистическа революция са възникнали за разрешение и разнообразни проблеми в археографската теория, проблеми, свързани с методиката и методологията на обнародването на историческия изворен материал. На тях естествено натрупаният от дореволюционната руска буржоазна археография опит не е могъл да даде задоволителен отговор. Нейното внимание било насочено предимно към обнародването на древни ръкописи, на документи и материали, интересуващи само по-тесен кръг от специалисти, поради което проблемите, свързани с обнародването на пo-нови документи, не са били разработени. Освен това и самият подход към историческите извори, възприет от руската буржоазна археография, не е бил издържан докрай. Всичко това налагало да се пристъпи към ново, марксическо теоретично осмисляне на различните въпроси относно обнародването на историческите извори, като въпроса на тематичната насоченост на документалните издания, за класово-партийния подбор на документите, подготвяни за печат, за научно-критичното възпроизвеждане на основния текст, за авторския коментар и т. н.

Родена в условията на революционен кипеж и призвана да съдействува за развитието на новата, марксическа историческа наука, съветската археография се стреми към разглеждане на всички тези въпроси от позициите на марксизма-ленинизма. Новият подход към историческия изворен материал намира отражение както в различните теоретични разработки на археографската проблематика, така и в методическите правила, инструкции и др., които разрешават непосредствени практически въпроси относно подготовката на документите и материалите за печат. Първа по-решителна стъпка в това отношение представляват съставените през 1919 г. «Правила за издаване на документи»(118). Целта на тези Правила била да съдействуват за въвеждането на определен ред и единство в методиката на публикуване на историческите документи. Те обхващали главно въпросите, свързани с предаването на текста на публикуваните документи, тяхното археографско оформяне, систематизацията им вътре в изданието, съставянето на научно-справочния апарат и т. н.

Макар че като първи опит за правилно научно решаване на основните методически проблеми на публикаторската работа, от позициите на марксическата историография, тези правила са имали и редица съществени слабости, те бележат важен етап в развитието на съветската археография, като допринасят твърде много за установяването на единни норми при издаването на историческите извори, за повишаване научното равнище на различните документални издания(119).

Натрупаният през следващите години практически опит в публикуването на документи дал възможност да се пристъпи и към едно по-системно теоретично осмисляне на основните археографски проблеми. Ако прелистим страниците на различните архивни издания като списанията «Исторический архив», «Красный архив», «Архивное дело», «Вопросы архивоведения» и т. н., а също така и печатните издания на редица научни институти, ние ще срещнем публикувани голям брой статии и други материали, в които се разглеждат задълбочено и всестранно най-съществените проблеми от работата на историческите извори, обобщава се опитът от практическата работа на съветските археографи.

За нарасналия интерес към археографската проблематика свидетелствува и фактът, че на нея са посветени и цели томове от периодично излизащите «Археографический ежегодник», «Труды Историко-архивного института» и пр.

Особено сериозен принос в областта на марксическата археография представляват и издадените трудове, свързани с историята на руската и съветската археография, с някои проблеми от работата с историческите извори и т. н. Подемът на съветската археография намира израз и в системното издаване на редица методически правила, инструкции и др., които обобщават натрупания от десетилетия богат археографски опит и съдействуват особено активно за по-цялостното и научно разрешаване на всички съществени въпроси, свързани с обнародването на историческите извори.

През 1935 г. например сътрудникът на Ленинградското отделение при Централния исторически архив А. А. Шилов публикувал «Правила за подготовката на издания на нови документи (XIX–XX в.)»(120). В тези свои Правила авторът се опитал широко да разработи, от марксистко-ленинско гледище, въпросите за избирането и установяването на текста на документите за печат и неговото възпроизвеждане, съставянето на научно-справочния апарат към документалните издания и т. н. Особеното за тези Правила е и това, че в тях се прави опит да се разрешат някои проблеми по обнародването и на най-нови документи, нещо, което в миналото не е било предмет на внимание при разработването на подобни методически пособия(121).

През същата 1935 г. на вниманието на съветските специалисти-археографи били предоставени и подготвените от известния историк-архивист А. Сергеев «Правила за издаване на документите на ЦАУ — СССР»(122).

С тези Правила се прави опит да се установят общи начини на публикуване на различните видове документи независимо от техния характер и от епохата, от която са образувани. Авторът се спира също така и на въпроса за задачите на научно-критичните издания, на въпроса за съставянето на историческите въведения към документалните издания и публикации, на съставянето на показалци и т. н.

Значителен успех по пътя на обобщаването на дореволюционния и съветския опит в обнародването на по-стари документи представляват подготвените през 1936 г. от Историко-археографския институт при Академията на науките на СССР «Правила за издаване на документи от XVI–XVII в.»(123). В тях се разглеждат въпросите, свързани с избора и установяването на текста на предназначените за публикуване документи, съставянето на научно-справочния апарат и външното оформяне на документите. Специално внимание тук е отделено и на изключително важния в публикаторската работа въпрос, въпроса за начина на предаването на текста.

Сред литературата, посветена на проблемите на обнародването на документалните извори от по-ново време, заслужава да се отбележи и издаденото през 1939 г. от А. А. Шилов «Ръководство за публикуване на документи от XIX и началото на XX в.»(124). Авторът на този труд се спира последователно на основните процеси в подготовката на документални публикации: избора на темата, предварителната работа на археографа, издирване и подбор на документите за публикуване и накрая съставянето на приложения към различните публикации (планове, схеми, диаграми) и техническото редактиране. Значително предимство на ръководството е, че различните методически указания за публикуване са съпроводени и с конкретни примери от съветската практика, нещо, което улеснява особено много използуването на това пособие(125).

За постиженията на съветската археография красноречиво доказателство са и издадените през януари 1945 г. от Института за история при Съветската академия на науките и Главното архивно управление първи общи правила в СССР — «Основни правила за публикуване на документи»(126). В този колективен труд е отделено място главно на основните научни изисквания за публикуване на различни по произход и характер документи.

В петте раздела на Правилата се разглеждат последователно въпросите за видовете публикации, за издирването и подбора на документите за печат, тяхната предварителна подготовка (избор на текста и неговото възпроизвеждане), за apxeoграфското им оформяне и накрая за състава и съдържанието на научно-справочния апарат към различните документални издания(127).

Характерното за тези Правила е, че техните автори са се опитали не само да обобщят богатия съветски археографски опит, но да използуват и чуждестранния опит в това отношение.

За въвеждането на единен ред в обнародването на историческите извори, нещо, което в същност представлява една от характерните особености на публикаторската дейност в СССР(128), съществена роля са изиграли и подготвените през 1955 г. «Правила за издаване на исторически документи»(129). Автори на тези Правила са Институтът за история при Съветската академия на науките, Главното архивно управление и Московският държавен историко-архивен институт. В Правилата се осветляват всички основни въпроси, свързани с публикуването на исторически извори, предназначени за научноизследователски цели, като се започне с избора на темата и предварителната работа на археографа с източниците и се достигне до външния вид на изданията(130).

Сериозен принос на съветската археография представляват и публикуваните през 1960 г. «Правила за издаване на документи от съветския период»(131). В тях е намерил отражение богатият, натрупан от няколко десетилетия опит по обнародването на документи от съветския период, образувани от дейността на учреждения, организации, предприятия и пр. след Великата октомврийска социалистическа революция. Отделено е специално внимание на специфичните особености, които трябва да има пред вид публикаторът на документите от съветския период. Характерно за тези правила е и това, че тук се разглеждат и случаите за използуването нa материали от периодичния печат и на документи, произхождащи от класово враждебния лагер. Отделено е внимание също така и на въпроса за съставянето на списъци и прегледи на разкритите, но невключени в съответното издание документи(132).

Наред със споменатите методически пособия, които са изиграли важна роля за въвеждане на единство в публикаторската работа и за повишаване научното равнище на съветските документални издания, значителен принос в това отношение имат и различните инструкции, съставяни по повод издаването на отделни документални сборници или серии от сборници. Така например през 1959 г. Главно архивно управление публикувало такава една инструкция за археографската подготовка на двете серии с документи от периода на Гражданската война в СССР и Инструкция за поредицата от документи из Историята на културното строителство. През 1960 г. били публикувани подготвените от Главното архивно управление, Института за марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС и Института за история и икономика при Съветската академия на науките инструкция по археографската обработка на документите и полиграфическото оформяне на двете общосъюзни серии — «История на индустриализацията на СССР» и «История на колективизацията на селското стопанство в СССР»(133).

Успехите на съветската археография намират израз и в разработването на някои нови форми на обнародване и популяризиране на историческите извори, във въвеждането на съвременни технически средства в цялостната работа при подготовката на документите за печат, при тяхното размножаване и т. н.

Постиженията на съветската археография, заслужава да се отбележи, оказват особено благоприятно въздействие и върху развитието на археографията в другите социалистически страни. През последните две десетилетия в почти всички социалистически страни излезе значителна литература, в която се осветляват научно, от позициите на марксизма-ленинизма, най-съществените проблеми от работата по обнародването на историческите извори, анализира се състоянието на публикаторската дейност и се правят необходимите изводи и препоръки за преодоляване на наследените от миналото слабости, за повишаване на научното равнище на документалните издания и публикации(134).

Както се вижда от литературата, с която разполагаме, в това отношение са постигнати немалки успехи почти навсякъде. За постиженията в областта на археографията в социалистическите страни свидетелствуват както издадените методически инструкции, правила и др., така и публикуваните десетки статии или цели трудове, в които се разглеждат научните археографски изисквания за работа с историческите извори и се правят съответни препоръки за тяхното прилагане в практиката.

В това отношение значителна дейност имат различните архивни и други институти в Полша(135), Чехословакия(136), Румъния(137), Югославия(138).

Нов етап в социалистическите страни бележи и публикаторската работа. Тя е подчинена на задачата за възпитание на трудещите се в дух на социализъм и пролетарски интернационализъм, на по-нататъшното развитие на марксическата историография. Централно място в публикаторската работа на архивните и други институти заемат документите от ново и най-ново време. Така например голяма част от документалните публикации в Чехословакия, Полша, ГДР и др. са посветени на революционното минало, на борбите срещу хитлерофашисткото нашествие и капиталистическото господство. През последните години в редица социалистически страни (Унгария, Полша, Германската демократична република, Чехословакия) държавните архиви съвместно с академиите на науките подготвиха и издадоха многотомни серии с документи, свързани с работническото революционно движение в тези страни(139). Предмет на внимание във всички социалистически страни са и документите, отразяващи дълбоките преобразования в икономическия, политическия и културния живот на тези страни през последните две десетилетия.

Издаването на документи от по-ново време, разбира се, не води до пренебрегване на документите, свързани с по-далечното минало на народите. В редица социалистически страни, като Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия, през последните години бяха направени широко достояние и изключително ценни извори от ранното и по-късното средновековие, старославянски текстове, османотурски документи, латински и гръцки текстове и т. н.

В публикаторската работа на социалистическите страни напоследък се забелязва и едно особено отрадно явление. Става дума за създалата се вече практика на колективни издания на документи, осъществени между отделните академии на науките и техните институти, между държавните архиви и други някои архивни средища. В тези начинания вече се включва активно и нашата страна.

Интересът към историческите извори у нас. Първи документални публикации(140)

Макар че за научно обнародване и използуване на документални източници у нас може да се говори едва в по-ново време, интересът към писмените паметници като към извор на исторически знания води началото си още преди създаването на славянобългарската писменост.

Запазените оскъдни свидетелства за най-ранната история на Първата българска държава, за развитието на нейната материална и духовна култура, преди още солунските братя Кирил и Методий да поставят началото на славянското писмо и четмо, говорят убедително, че и на нашите далечни прадеди не е била чужда мисълта да оставят някакви писмени следи за своето време, да увековечат по този начин събитията, на които те са били свидетели.

Върху камък и гранит незнайни майстори са изсичали текстовете на договори, на заповеди на владетели или военачалници, техни мисли за живота и битието, за успехите и пораженията в тежките войни. Всичко това те са правили, водени и от съзнанието, че тези паметници ще надмогнат времето и ще достигнат до бъдещите поколения, за да им разкажат за живота и делата на техните предшественици, за тяхната култура, строителство и т. н.

Грижата да се съхрани за идните поколения споменът от миналото, да се увековечат чувствата и мислите, които са вълнували хората, е особено ярко изразена в известния търновски надпис на хан Омуртаг, издълбан върху мраморен стълб.

«Човекът — се казва в този паметник — и добре да живее умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил.»(141)

Тази пропита с дълбока житейска мъдрост и философско отношение към битието мисъл намира отражение и в редица по-късни свидетелства за българската култура през средните векове, достигнали до нас в оригинал или в преписи.

Средновековният български писател и житиеписец, преписвач на книги и други писмени паметници, разбирал добре, че редовете, които той изписва, имат чудното свойство да възкресяват съдбини и цели епохи, да разказват на поколенията за миналите събития, за живота и мислите на тези, които са били преди тях. С присъщата си достигаща до самоунижение и пълно себеотрицание скромност средновековният автор намира начин да сподели със своя бъдещ читател, че делото, на което той се е посветил, не е частно дело, а ще служи и на тези, които ще дойдат по-късно и които ще искат да обърнат поглед към миналото и от него да черпят поуки, мъдрост и знание. «Понеже всички трябва да умрем като смъртни човеци — се казва в една приписка от XIV в. — и да останат всички хубости на този свят, а ние сме се родили голи и голи ще влезем в земята — от нея бяхме взети, както рече апостол Павел: Всяка човешка слава е като трева. Тревата изсъхва и цветът й отпада, а словото пребъдва в род и род.»(142)

Благодарение на съществуващото правилно разбиране за значението на писмените паметници като извор за изучаване на миналото още от най-ранни времена е бил налице и стремежът да се събират и пазят грижливо различни ръкописи и други материали, някои от които въпреки повратите на историята са достигнали и до нас.

Преки сведения за наличието на някакви документални хранилища през периода на Първата и Втората българска държава и за широко използуване на историческите извори нямаме. За това може да се съди само от някои достигнали до нас откъслечни данни. Така например в подкрепа на подобно схващане би могъл да се приведе между другото и следният исторически факт от времето на Първата българска държава. На другата година след катастрофалното поражение на византийския император Никифор по време на предприетия от него неуспешен поход в Североизточна България хан Крум, ръководен от бъдещите си планове за уреждане на спорните въпроси с южната съседка на България, предложил на новия византийски император Михаил I да се продължи сключеният близо едно столетие преди това — през 717 г. — двустранен договор между България и Византия. Както основателно подчертават някои автори, за да предложи българският владетел продължаването на един отдавна вече сключен договор, той трябва непременно да е знаел и неговото съдържание(143). Това е могло да стане единствено чрез непосредствено ползуване на източника (ръкописа на въпросния договор), а не от устни предания, по какъвто начин в онова време все още са били запазвани някои сведения за минали събития.

Такъв извод следва да се направи и от един текст на Златопечатника на цар Калоян с клетва за преминаване под върховенство на римската църква.

«Тъй като бе угодно на Господа наш Исуса Христа да ме въздигне господар и цар на цяла България и Влашко — се казва между другото в този документ, — издирих писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочиващите царе наши предшественици, отгде те са получили българското царство и царско утвърждение, корона на главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочиващи царе на българите и власите и наши предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили корона на своето царско и патриаршеско благословение от пресветата божия римска църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петра...»(144)

Този текст не оставя никакво съмнение, че царският двор е разполагал със сбирка от стари писмени източници, свързани с развитието на българската държава, и че тези източници, както пише и самият Калоян, при необходимост са били грижливо изследвани и проучвани, за да се издири и използува залегналият в тях фактически материал, необходим за потвърждаване на определени права в живота на държавата и църквата.

На подобна мисъл, а именно че събраният исторически материал — различните държавни актове, летописи, трактати, жития и пр. — не е лежал като мъртъв капитал в прашните манастирски, църковни и други книгохранилища, а е активно използуван, навежда и известната Виргинска грамота на цар Константин-Асен. От нейния текст разбираме, че и този български владетел също така се е ползувал от «правилата и хрисовулите на светите и правоверни царе, които са били преди мене...»(145)

Ако се запознаем със съчиненията на някои средновековни български писатели от житийния и други жанрове, ще видим, че и техните автори от своя страна често са се обръщали към запазените тук и там писмени извори, търсели са от тях творческо вдъхновение, използували са ги като суров материал за художествени разработки и т. н.(146)

В своето житие, посветено на Иван Рилски, големият наш средновековен писател Евтимий Търновски (XIV в.) съобщава, че това свое съчинение той е създал, като е използувал написаното от негови предшественици, т. е. след като се е ровил в библиотеки и книгохранилища, за да намери интересуващия го исторически материал, скътан в различните останали от миналото писмени паметници(147). Той не само че се е позовавал на стари ръкописи, но е влагал вече и един нов елемент в тази своя дейност. Съвременните текстологически и други проучвания върху произведенията на този бележит наш средновековен писател показват, че Евтимий Търновски не се е задоволявал с това да използува механично чуждите мисли, както са постъпвали някои негови предшественици, а е подхождал към изворите критично, като е вземал свое отношение към разглежданите в тях събития и явления, към историческите факти, отстранявал е, както сам той отбелязва, «лъжливите басни» и избирал «верните данни от истинските и нелъжливи свидетели»(148).

Сред разнообразните форми на използуване на историческите извори твърде рано у нас си пробива път и най-ефикасната форма за широко разгласяване на различните писмени паметници, а именно публикуването.

Като първи прояви на публикуване, разбира се, в съвсем примитивна форма у нас следва да се приемат някои от каменните надписи, чието предназначение било да правят широко достояние различни събития и факти, закони и разпоредби. Такъв характер са имали например откритите около Силистра три фрагмента от по-голям надпис, който според някои специалисти представлявал повествование, подобно на известните западноевропейски хроники за Карл Велики «Res gestae» или «Gesta»(149). Този надпис описвал успехите на българския владетел хан Крум във войните му срещу Византия и, трябва да се предполага, е стоял на такова място, че да може да се чете от повече хора, да се знае неговото съдържание от всеки, който се интересува от подвизите на прославения български владетел.

Текстовете, изписани върху каменни късове, върху клони и други строителни детайли, били извличани предимно от различни документи от хартия, кожа и т. н., нещо, което от своя страна също така съдържа елементи на обнародване, тъй като представлява своеобразна форма на размножаване на даден текст с цел той да се направи широко достояние.

За това, че първообразът на изсичаните върху камъни текстове се е намирал върху подобен материал, свидетелствуват и някои податки от достигнали до нас писмени паметници от онова време. Такъв е случаят например с един частично запазен мирен договор от IX в. В текста на този документ се споменава думата χάϱτας, обстоятелство, което с право е дало основание на някои учени да приемат, че първоначалният текст на този договор се с намирал върху хартия и оттам е взет, за да бъде изсечен на колоната, върху която се намира сега(150).

Една от най-разпространените форми на обнародване през цялото ни средновековие, а и до по-ново време, си остава обаче ръкописното размножаване. До този начин, с преписване на ръка, са били размножавани различните писмени паметници с обществена значимост като жития, църковни служби, трактати, предназначени за широко ползуване в светския и духовния живот.

И така интересът към писмените паметници у нас води началото си още преди появяването на славянобългарската писменост, във времето, когато все още домашната реч е изразявана с чужди буквени знаци, предимно гръцки. От това време водят началото си първите своеобразни публикации, които, макар и съвсем примитивни в началото, постепенно в условията на активен книжовен живот и културен подем са достигнали по-съвършени форми и широко за времето си разпространение.

В резултат обаче на настъпилия обрат в развитието на страната след падането на България под петвековното чуждо владичество у нас не се е достигнало до едно още по-широко и всестранно използуване на историческите извори в различните клонове на знанието, до подготвянето на по-значителни документални публикации, каквито в онова време са познавали вече някои напреднали в своето развитие страни.

Използуване и обнародване на исторически извори през годините на турското владичество

В края на XIV в., както е известно, България пада под чуждо иго. Нормалният културен живот на нашата страна бива прекъснат. Като носител на една далеч по-ниска култура и изостанал в своето икономическо и духовно развитие, турският завоевател направил всичко възможно да спре културния възход на поробения народ, да унищожи следите на някогашния всестранен разцвет на страната, на неговата книжнина и култура. Както всеки поробител, така и турските нашественици добре са знаели, че най-сигурно се затрива от лицето на земята един народ, заличава се завинаги неговото народностно съзнание и национално чувство, като се заличи от душата му споменът за миналото и следите от някогашния му свободен и самостоятелен живот. Неслучайно още с нахлуването си в България турските завоеватели организирали истински поход срещу културното наследство на народа. Наред с опожаряването и разрушаването на цветущи градове и села, на много паметници на строителството и изобразителното изкуство, свидетелствуващи за високата материална и духовна култура на народа, жертва стават и голям брой писмени паметници, непосредствени свидетели на икономическия, обществения и културния живот на средновековна България, множество ръкописи от църкви и манастири, от царски дворци и патриаршеската библиотека(151).

Мохамеданите, по думите на големия френски пътешественик Ами Буе са «унищожили всичко, което би напомняло за българската народност»(152). Когато няколко столетия по-късно бележитият наш възрожденец Паисий Хилендарски се е опитал да събере необходимия за неговата «История славянобългарска» изворен материал, със съжаление той е трябвало да отбележи, че вече е трудно да се възстанови по-пълно и цялостно картината на миналото, тъй като много от най-ценните писмени паметници са унищожени от чуждестранния завоевател.

«Нашите български царе, патриарси и архиереи — пише Паисий — не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствували на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци жития и служби... А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси, архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе.»(153)

За масовото унищожаване на културните ценности на народа и по-специално на неговото документално наследство допринесла много и политиката на асимилация на българския елемент в турската империя, провеждана години наред от гръцката патриаршия, под чието ръководство султанската власт е предоставила българската църква. В стремежа си да наложи над поробеното християнско население гръцкото влияние и култура фенерското духовенство и патриаршията са се стремели да унищожат всички онези писмени паметници, които са помагали да се възстанови историческото минало на българския народ, да се покаже блясъкът и величието на неговия някогашен политически и духовен живот, пълната му национална и църковна независимост, на която той се е радвал цели столетия.

Опазените все пак от унищожение ръкописи, скътани грижливо в църкви и манастири или у частни лица, са привличали нерядко вниманието и на редица чужди пътешественици, мисионери и любители на старини, които в онова време свободно са кръстосвали турската империя и възползувайки се от невежеството на администрацията, са отнасяли със себе си откритите от тях културни ценности, сред които били и голям брой ръкописи, свързани с нашата история.

«Колко, древности имало по манастирите — съобщава един от дописниците на в. «Македония» през април 1870 г., — са ги завлекли чужденци землеобходители. От една страна, фанариотите с горенето, а от друга чужденците с грабенето оплениха нашата древност... Ние българите не сме в такова състояние да можеме да изпратиме нарочно человеци да обхождат селата и прибират онова где е останало докат не са се сетили чужденци и го грабнат.»(154) Немалко наши ценни исторически паметници са били изнесени и по време на продължителните войни на турската империя с Русия и други страни(155).

Всичко това — масовото унищожаване на документалното наследство на народа и небивалият духовен гнет в годините на вековното турско робство — несъмнено е дало своето отражение и върху използуването на запазените оскъдни извори за нашата история.

В същото време, когато в напредналите вече страни историческата наука бележи значителен успех и интересът към документалните извори непрекъснато нараства, за да се достигне и до появяването на някои помощни исторически дисциплини, като палеографията, дипломатиката и т. н., които разработват важни проблеми, свързани с изследването и използуването на писмените паметници, у нас липсват дори елементарни исторически проучвания. Използуването на писмените източници имало съвсем примитивни форми и било подчинено преди всичко на потребностите на църквата.

В годините на турското робство, чак до Възраждането, една от най-разпространените форми на използуване и разпространение на писмените източници, наследена от миналото, е преписването и размножаването. По този начин в широка употреба са влизали различни служби, поучителни и похвални слова с богослужебен и проповеднически характер, разкази, жития и друга литература с църковно-поучително или светско съдържание. Те по думите на проф. Ив. Д. Шишманов били копирани «с труд и мъка от наши полуграмотни монаси, едничките представители на българската интелигенция в онези тъмни времена»(156).

Като е изравял от прашните църковни и манастирски архиви интересуващите го ръкописи, обикновено единствената задача, която си е поставял преписвачът, била да осигури тяхното размножаване. Той не се е интересувал от вътрешните и външните им особености, от тяхната автентичност и действителна историческа стойност и накрая — не се е опитвал да ги интерпретира и да дава каквито и да са обяснения върху съдържащия се у тях фактически материал. Въпреки този в повечето случаи напълно механичен подход към оригиналния документ в работата, която е вършил нашият преписвач на ръкописи, трябва да се търсят елементите на бъдещата публикаторска дейност.

Както при обнародването на документи, така и тук основната цел е да се осигури съответно размножаване на първообраза, за да достигне той до по-широк кръг читатели. И тук е налице стремежът, както при съвременните документални публикации, да се осигурява едно точно и пълно възпроизвеждане на първообразния текст, да се запазват езиковите и други нюанси на оригинала и т. н. Може да се възрази, че само по себе си преписването и размножаването на документи съвсем не е още публикуване, ако липсват останалите елементи, съпътствуващи работата по подготовката на документа за печат — авторски коментар, научно-критично възпроизвеждане на текста и т. н. Трябва обаче веднага да се отбележи, че често пъти, макар и в примитивна форма, при тогавашното размножаване на документи могат да се забележат и някои от тези елементи. Така например въпреки стремежа у повечето преписвачи към механично и точно до педантизъм възпроизвеждане на първообраза в тази дейност има и някои отклонения. При едно по-внимателно проучване на различните дошли до нас преписи на стари ръкописи не е трудно да се забележи и наличието на една своеобразна обработка на размножавания текст. Така например налице е познатият и сега в apxeoграфията стремеж към осъвременяване на текста, който се проявява в осъществяването на съответна нормализация на езика и правописа. При размножаването на едни или други ръкописи нашият преписвач не е могъл да не държи сметка за настъпилите дълбоки промени в българския език през времето, откогато датират съответните документи до тяхното преписване. Той несъмнено с виждал, че в звуковия състав, в граматическия строеж и лексиката на предишния български език, в неговите фонетични, морфологични, синтактични и словообразувателни черти са настъпили такива промени, които го правят неразбираем и често пъти напълно недостъпен за неговите, на преписвача, съвременници. Това обстоятелство именно е карало повечето преписвачи да прибягват до съответна правописна, а понякога и езикова нормализация на текста, който те размножават. В зависимост от грамотността па преписвача тази дейност се е извършвала по-сполучливо или пък обратно — довеждала е понякога до съвсем неуместни изменения на оригинала.

Твърде обикновено явление при такива преписи е заменянето на отделни остарели и излезли вече от употреба думи със съвременни, техни еквиваленти(157). В тази именно работа върху текста, която несъмнено надхвърля рамките на едно механично възпроизвеждане на оригинала и съдържа известен критичен подход към него, също така трябва да търсим елементите на съвременната подготовка на документите за печат и да приемем, че тогавашното преписване и размножаване на ръкописи по същество е публикуване, макар и в съвсем примитивна форма.

Значителен напредък в използуването на писмените паметници се забелязва едва в периода на нашето Възраждане. Новото време налагало вече и нов подход към историческото минало, към изворите за това минало — писмените паметници, използувани доскоро само като любопитно четиво преди всичко за нравствено-етично въздействие. Възраждането, както е известно, представлява период на дълбоки промени във всестранния икономически, обществен и културен живот на поробения народ, в неговата класова структура. Това е времето, когато на историческата сцена се появява и българската буржоазия, със свои определени класово-политически, икономически и други интереси, които твърде скоро се сблъскват с интересите на буржоазията на останалите християнски народи в турската империя и на първо място с гръцката буржоазия.

Наследила известни привилегии в условията на турско владичество, гръцката буржоазия се отнасяла надменно и презрително към българския народ и неговото историческо минало, към стремежа на зараждащата се българска буржоазия за национална независимост и самостоятелно духовно развитие.

На пренебрежителното и високомерно отношение на гърците към поробения народ трябвало да се противопостави националната гордост на българина, неговото чувство на пълноценност. Най-светлите умове на нашето Възраждане разбирали добре че славното минало на народа, неговата история, е онази сила, която може да се използува като оръжие срещу елинистичната пропаганда и фанатизма на гръцкото духовенство, която ще допринесе за пробуждане на националното чувство у българина и вярата му в бъдещето.

Да се възстанови картината на миналото, да се покаже историята на народа при тогавашните условия било нещо много трудно. Българският народ, както е известно, бил вече почти забравен от света. Твърде рядко за него се споменавало дори и в най-значителните чужди исторически изследвания. Освен това различните писания по отношение на миналото на нашия народ обикновено са почивали на неверни и тенденциозни източници или пък съзнателно са изопачавали историческата картина в услуга на едни или други чужди интереси.

Всичко това налагало при изучаване на миналото на поробения народ да се потърси помощта на първоизточниците и най-напред, разбира се, домашните извори. Пръв с тази особено трудна и непосилна задача се е заловил родоначалникът на българската историография Паисий Хилендарски.

Като непосредствен изразител на настроенията и стремежите на зараждащата се българска буржоазия светогорският монах твърде рано почувствувал потребността от написването на исторически труд, който да покаже славното минало на народа, неговия принос в съкровищницата на човешката култура, неговия живот и борби.

Историята, отразена в достигналите до нас «стари летописи» и други материали, според него трябва да се знае от всеки, тъй като от нея могат да се научат интересни и поучителни подробности за «случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята»(158). За да изпълни своето предназначение, историческият разказ трябва да се опира на съответен фактически материал и да се освободи от сянката на схоластиката и тежестта на мъртвата догма, съпътствуващи предишните опити за описание на миналото.

Това съвсем ново отношение към историческите проучвания е станало причина, преди да пристъпи към написването на своята знаменита «История славянобългарска», авторът й да се залови с едно упорито и търпеливо събиране на значителен исторически материал, който представлява в същност тъканта на този труд. Ръководен от горещи родолюбиви чувства, Паисий не е жалил време и труд, за да обходи редица наши, а и чужди манастирски, църковни и други книгохранилища и да издири оттам интересуващите го документи и материали.

«Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала.»(159)

Несъмнена заслуга на Паисий е не само събирането на необходимите източници, а и умението му той първи у нас да използува силата на фактическия материал, извлечен от страниците на старите ръкописи, да вдъхне душа на тези мълчаливи свидетели на славното минало и да ги накара да упражнят те своята обаятелна сила за патриотично въздействие и национално пробуждане.

В своята неголяма по обем книга «История славянобългарска» Паисий за първи път е използувал документалните материали като действително оръжие за борба срещу социалната неправда и робство, за борба за духовно и национално освобождение.

По този начин с името на Паисий е свързано и първото по-целенасочено и системно издирване и използуване на историческия изворен материал. Първи Паисий се е опитал с помощта на този материал да възстанови по-пълно картината на миналото, да проследи в хронологическа последователност най-съществените събития и факти от нашата история.

Когато се говори за използуването на документален материал при написването на «История славянобългарска», за известен нов подход към източниците, не бива да се забравя, че тук не става дума за някакво научно използуване на този материал или за научно критичен подход при неговото разглеждане, така както днешният историк разбира този въпрос. На историческите източници Паисий е гледал само като на извор на фактически материал, който може да се използува без научна и компетентна преценка, стига да отговаря на желанието да се изтъкне на всяка цена величието на българския народ в миналото, неговата славна история. Затова именно въпреки наличието на обилни документални сведения Паисиевата история не е лишена от елементи на национално-романтична идеализация на миналото, при която е давано простор на въображението, без да са правени логични изводи и обобщения, произтичащи от критично установяване на фактите.

За научно-критичен подход към изворния материал авторът на «История славянобългарска», както той сам споменава, не е разполагал с необходимите сили, със съответна подготовка и знания. «Не съм учил никак — пише за себе си той, — нито граматика, нито светски науки, но за простите българи, просто и написах.»(160)

За некритичния подход на Паисий към използуваните от него източници и фактически материал у нас се е писало немалко. Тази особеност на «История славянобългарска» беше отбелязана още в края на миналото столетие от големия наш учен историк проф. Марин С. Дринов(161). При оценката на тази страна от работата на Паисий обаче в по-ново време се правят и някои пресилени изводи, като му се отрича изобщо каквото и да е критично отношение към изворния материал, присъщо на безпристрастните летописци, нещо, което не отговаря съвсем на истината.

Когато се разглежда въпросът за Паисиевия метод на историческо изследване, обикновено се смесва въпросът за научно-критичния анализ на използувания изворен материал с въпроса за критичното отношение към един или друг източник, към неговото съдържание и обективно значение.

По посочените вече причини Паисий действително не е могъл да осигури необходимия научно-критичен анализ на историческите извори и съдържащия се в тях фактически материал, но това още не означава, че той не е проявявал критично отношение към различните източници, към фактическия материал, който те съдържат.

Липсата на специална историческа подготовка на нашия възрожденец, както се вижда и от самата негова «историйца» не му е попречила да разбере, че не всички източници имат еднаква стойност и не на всички писмени паметници от миналото трябва да се доверява в еднаква степен.

За неговото критично отношение към източниците свидетелствува несъмнено и подборът, който той е извършил при тяхното използуване, при извличането на фактическия материал.

В своя разказ за турските победи над българската държава преди нейното падане под османско владичество например Паисий отбелязва, че сведенията на гръцките автори за този период от нашата история са тенденциозни и лъжливи и следователно не може да им се вярва.

«Това писали гърците, но това не е истина: те прикриват своето лукаво дело.»(162)

За да бъде още по-убедителен в този си извод, който несъмнено е дошел в резултат на съответни проучвания на източниците, на тяхното съпоставяне помежду им и т. н., авторът на «История славянобългарска» се позовава и на мнението на дубровнишкия абат Мавро Орбини, когото той особено много уважавал и ползувал при работата си над своя труд(163).

Това именно разбиране на значението на различните източници като извор на фактически материал говори вече за едно критично отношение към тях, за съответен оценъчен подход при тяхното подбиране и използуване, за наличието на верен усет към въпроса за автентичността на писмените паметници и тяхната действителна историческа стойност(164).

Обикновено, когато се преценява, значението на Паисиевата история, се изтъква само нейната мобилизираща роля за пробуждането на националния дух на поробения народ, за неговото възраждане и т. н., което, разбира се, е най-важната й заслуга, но същевременно неоснователно се пренебрегва приносът на този труд за зараждането на едно ново отношение към историческото минало, към писмените паметници. Паисий, както вече посочихме, пръв доказва изключителното значение и сила на старите «сказания и книги», тяхната способност да възкресяват цели епохи, да учат на житейски опит, да «обогатяват разума» на хората и да им показват пътя към техните съдбини. Възторженият призив на светогорския монах да се изучава историята, да се четат и знаят «древните летописи» и от тях да се черпят знания, поуки и мъдрост намира широк отклик. Към нашето героично минало, към най-светлите страници от историята ни обръщат погледа си всички по-будни българи, които издигнаха знамето на борба за духовно, а после и за национално освобождение.

Стремежът към изучаване на историческото минало на народа намерил израз и в непрекъснато нарастващия интерес към писмените паметници, към историческите извори, доскоро пренебрегвани и неизползувани. Постепенно всеки писмен паметник, всеки ръкопис, носещ в себе си светлия лъч на миналото, става предмет на особено внимание от всеки просветен българин, превръща се в скъпа, грижливо пазена реликва.

Новото отношение към историческото минало и към документалното наследство на народа се чувствува особено осезателно от страниците на възрожденския печат. Призван да държи будно съзнанието на поробения народ, да мобилизира неговите сили и енергия за тежката неравна борба срещу вековните угнетители, срещу религиозно-народностната дискриминация, възрожденският печат е вършил и огромна дейност за популяризиране на историческото минало на българина, на неговото културно наследство. В разпространяването на историческите знания и популяризирането на «българските древности и старини» повечето от възрожденските дейци са виждали залога за възраждане на народностното съзнание, за национално пробуждане и културен прогрес. Затова именно редица наши издания в онова време са си поставили едва ли не като основна задача пропагандирането на историческото минало и популяризирането на всички онези «драгоценности», които допринасят да се надникне в историята, да се видят великите дела на нашите деди.

Такава задача, заслужава да се подчертае, си е поставило още първото наше периодично издание — сп. «Любословие», което е започнало да излиза през 1844 г.(165) Същата отговорна и трудно изпълнима за онова време задача си е поставил и първият български вестник «Български орел» (1846 г.)(166).

От известието за появяването на широко популярния през 70–те години на миналото столетие вестник на Г. С. Раковски «Дунавски лебед» научаваме, че този боеви орган на революционната мисъл също така си поставя за задача да използува в борбата за пробуждане на народната свяст и историческите знания, да прави за целта широко достояние запазените тук и там писмени паметници от миналото.

«Особено наше старание ща бъде — четем в споменатото известие, обнародвано в първия брой на «Дунавски лебед» — народната книжнина, т. е. наши драгоценни древности и старини, от които сме доста събрали и открили досега..., а с време ще издаваме и по някое си изображение от нашите любознателни старини.»(167)

Още по-определено тази задача си е поставило сп. «Българска старина», редактирано също така от Раковски. Предназначено за бойка революционна пропаганда, това списание имало за цел освен другите материали да помества периодично и «отломки от открити досега български древности и старини с любословни изследвания; любословни изисквания о древности болгарского язика; изследвания българского баснословия или старого им вероизповедания, съхранени в народните обичаи и обреди»(168).

Обещанията да се отделя повече внимание на историческото минало, да се правят достояние потъналите доскоро в забвение документални източници, скътали в себе си спомена за величави епохи и славни дела, разбира се, не останали напразни.

И действително, ако разлистим страниците на много от излизащите в онова време списания и вестници, като «Дунавски лебед», «Свобода», «Македония», «Цариградски вестник», «Български книжици», «Читалище» и други светилници на нашето национално възраждане, ние ще се натъкнем на многобройни статии и други материали, които разглеждат голямата роля на историята като наука, значението на историческите знания за всеки българин.

Историята, се подчертава обикновено в страниците на възрожденския ни печат, не е, както се е считало преди това, някакъв сбор от легендарни случки или произволни жизнеописания. Тя трябва да дава точни и верни знания за миналото. Историческият разказ, описанието на миналото има значение само ако то се опира на надежден фактически материал. В този смисъл без исторически източници изследванията на миналото са безплодни и нямат никаква научна стойност. Безплодни са и полемиките върху едни или други исторически факти, ако те не се опират на съответни извори(169).

Тези мисли, които звучат напълно съвременно и говорят за оформящото се вече научно-правилно отношение както към проблемите на историческата наука като цяло, така и към въпроса за ролята и мястото на историческия изворен материал при изучаване на миналото, могат да се срещнат развити в една или друга степен и форма в повечето от възрожденските издания.

Доказвайки значението на историческия изворен материал, възрожденските издания често подчертават, че при специфичните наши условия на историческо развитие сред различните културни паметници особена роля има да играят документалните източници.

В условията на тежко политическо и духовно робство, когато турският завоевател и гръцките асимилатори полагат неимоверни усилия да заличат от съзнанието на поробения народ спомена за миналото, да оклеветят и изопачат неговата история, всеки източник, който потвърждава историческите права на българския народ, неговото право на самостоятелен живот, на политическа и църковна независимост, представлява онова мощно средство, чиято доказателствена сила ще помогне да се разобличат клеветите спрямо миналото на народа, да се възстанови историческата истина, «Малко по малко издирванията разкриха — четем в уводните бележки към една документална публикация в «Български книжици» — чи колкото и да са ся мъчили духовните властители на българете да изтребят всички следи на църковната им независимост, както и на всичката им история тези усилия са напразни... Догде по-напред всичките българе се ръководеха с едно само предание, сега почти сичките мотат да представят исторически доказателства за истинността на предишната си духовна независимост.»(170)

Особено голямо значение възрожденският печат е отделял на домашните извори. Те са здрава основа за исторически проучвания и изследвания, тъй като повече от всички други източници помагат да се възстановят обективно вярно някои важни събития от нашата история, от някогашния бит и култура на народа, изопачавани съзнателно от чужди летописци и хронисти, от автори на научни трудове.

Така например житията от български произход, според един автор, представляват «нов още непоченат източник с достоверни известия, които могат да изяснят тъмните кратки разкази на византийските летописци»(171). За особеното значение на домашните извори се говори и в пояснителния текст към публикацията на Синодика на цар Борил, подготвена от С. Палаузов и намерила място в два последователни броя на «Български книжици». Авторът на въпросната публикация, след като изказа мнение, че византийските летописци съзнателно са премълчавали дори и имената на най-изтъкнатите български църковни и държавни дейци, поради което днес «непроницаема тайна покрива делата им», изтъква, че само домашните извори могат да помогнат да се възстанови истината, ловко прикривана от враждебно настроените към българския народ византийски летописци(172).

Писмените паметници имат значение не само за изучаване на различните събития и явления от миналото. Те са незаменим помощник и в ръцете на филолога, на този, който изследва развоя на българския език, настъпилите у него лексикални, фонетични и други изменения, промените в ортографията и пр. В тях особено ярко е отразен езиковият колорит на отминалите епохи, цялата еволюция в българския говорим и книжовен език.

За възможността документалните източници да се използуват и при различните езикови изследвания и проучвания се говори в редица статии, поместени във възрожденските вестници и списания, които, известно е, първи поставят въпроса за въвеждането на общ книжовен език и правопис(173). На този въпрос особено внимание е отделено и в известното «Писмо до българските читалища» на Марин Дринов, което в онова време е изиграло ролята и на своеобразно методическо ръководство по цялостната работа с историческите извори, тяхното издирване, преписване, изследване и т. н.(174)

Днес, когато прелистваме пожълтелите вече от времето страници на различните възрожденски издания, на вестниците и списанията, скътали мислите и вълненията на хората, живели в онази бурна епоха, не можем да отминем без внимание и многобройните дописки и кореспонденции, различните статии и други материали, които говорят за създалото се своеобразно патриотично движение сред всички по-будни българи за издирването на оскъдните писмени паметници, разпилени в различните краища на страната и изложени на постоянна опасност от унищожаване, за тяхното популяризиране и използуване. Несъмнена заслуга в това отношение, разбира се, има възрожденският печат със своята активна разяснителна дейност за необходимостта от изучаване на историческото минало, за огромното познавателно и възпитателно значение на документалните извори и ползата от тяхното събиране, опазване и популяризиране.

Дописниците и кореспондентите на почти всички възрожденски издания непрекъснато са съобщавали за открити от тях или от други лица исторически материали, за условията, при които те са открити, за тяхното съдържание и т. н.

В броя си от 10. X. 1853 г. «Цариградски вестник» например уведомява своите читатели, че на неговия апел да се съобщава редакцията «где колко болгарски ръкописы ся нахождат» отговорил наред с другите дописници и Юрдан X. Константинов, който имал «под властта си повече от 76 разны рукописы и памятницы, всы на кожа написаны и добре сохранены»(175). За да задоволи интереса на своите читатели, редакцията обнародвала и пълен списък на тази ръкописна сбирка с точни сведения за вида и характера на всеки от документите.

Интересно съобщение от свой дописник помества и в. «България» в броя си от 21. IX. 1860 г.

«От Татар Пазарджик — четем в този вестник — един от нашите млади, който много пъти ни е пращал статистически описания от околните села на тоя град, съобщава ни, че намерил много ръкописи в черквата на селото Салапица. Те били много разкъсани, щото нито начало, нито край имат. Дописникът ни забелязва само едни забележвания, които се намират по тях, писани от разни лица.» По-нататък, след като редакцията посочва, че при подобни случаи дописниците трябва да съобщават и за съдържанието на откритите от тях исторически извори, помества текста и на някои приписки към книги, изпратени от същия дописник(176).

Само една седмица пo-късно вестникът отново привлякъл вниманието на любознателните си читатели, този път с едно съобщение от Силистра за интересна документална находка в стените на старата църква на града.

«Днес ни съобщават — четем в една редакционна бележка на вестника, — че в доварити на това ветхо здание ся намерили някои ветхи български книги — ръкопис и печат и една само от тях имала лето 1613, месец юля; по причина на липсуването от края, то на някои листове не им ся знай датата.»(177)

Дописникът на в. «Македония» от Т. Пазарджик пък съобщава за открито в тавана на една селска къща «в старобългарското село Петричу» «евангелие, покъсано и преписано на дебела книга от архиепископа български Теофилакта». Този ръкопис представлявал «стихове славянски» върху пергамент(178).

За подобен ръкопис съобщава и прилепският дописник на вестника, който, както изглежда от неговата бележка, се е заловил с издирването на фолклорни и други материали в отговор на споменатото вече «Писмо до българските читалища» и подготвил една значителна, от неколкостотин записа сбирка(179).

Благодарение на изградената от различните възрожденски издания широка мрежа от дописници, които с особено усърдие следели за всеки новооткрит исторически документ, сами са участвували в издирването на писмени паметници и своевременно са известявали за тях, твърде скоро става възможно да се пристъпи към популяризирането не само на случайните документални находки, а и на цели сбирки от документи, съхранявани в различни манастири, църкви и др. и неизвестни никому преди това.

Така например още през 1859 г. сп. «Български книжици» обнародвало специален «Каталог на съхраняваните в Рилския манастир ръкописни книги». Съставителят на този «Каталог» се е постарал да даде и кратки сведения за запазените тук 62 ръкописни труда, предимно с теологично съдържание(180).

На своите многобройни читатели твърде популярното в онова време списание «Читалище» в няколко броя последователно поднесло обширни сведения за книжовното богатство на манастирите в Атон, където се съхраняват рядко ценни исторически паметници, свързани с миналото на българския народ.

«Описание на манастирскиты книгохранилницы в Атонската гора, преведено от английскит на гръцкы язык и побългарено от Стефана Захариева, Татар Пазарджик в 1870 г.» Такова е заглавието на този материал, от който могат да се научат много неща за това, което тези манастири са съхранявали(181).

Заслужава внимание и фактът, че още в годините на турското владичество редица будни българи насочили вниманието си не само към домашните извори, но и към документалните източници за нашата история, запазени в някои чуждестранни книжовни средища, архиви и музеи, скрити от погледа и на тези, които са се занимавали с проучвания върху миналото на поробения народ. Това станало причина още в зората на Българското Възраждане да се направят достояние някои рядко ценни ръкописи, които и днес привличат вниманието на нашия изследовател.

Още през 1844 г. от страниците на първото наше периодично издание сп. Любословие Константин Фотинов обнародвал един твърде обширен опис на намиращите се във Ватиканската библиотека «старославянски български книги»(182). Няколко години до-късно на книжовното и ръкописно богатство на същата библиотека се спира и историко-филологическото списание «Български книжици»(183). Вестник «Свобода», като се позовава на сведения, публикувани в «Дунавска зора», уведомява своите читатели за открити в Неапол от M. Дринов «някои сведения за българската история»(184).

Особен интерес представляват и обнародваните в печатния орган на Българското книжовно дружество в Браила «Периодическо списание» няколко последователни писма на Марин Дринов, в които той съобщава за открити от нето в чужбина писмени паметници за българската история, повечето от които били неизвестни до това време на историческата наука(185).

Нарасналият интерес към документалните извори и стремежът да са направи достояние чрез печата всеки открит писмен паметник за нашето минало дали възможност на някои възрожденски издания да открият и специални рубрики за документални публикации, съобщения, описи и др. на ценни ръкописни сбирки или отделни документи.

Такава рубрика била открита и от списание «Български книжици», наречена «Българска старина».

«За да можем и мы колко годе да посочим на света че смы имали народност и старина, решихмы ся да прибавим един отдел в нашити Книжици за тойзи предмет.»(186) Така редакцията на списанието обяснява на своите читатели съображенията, поради които е намерила за необходимо да отдели специално място за този род материали.

Докато в начало в периодичния печат са преобладавали главно съобщенията за новооткрити документи, кратките бележки за тяхното съдържание и т. н., постепенно започнало да се дава преднина и на цялостни публикации на документи.

Предимствата на тези публикации са се разбирали добре и в онова време. С тяхна помощ читателят имал възможност да се запознае с пълния текст на един или друг, често недостъпен нему документ. Специалистът, който се занимава с миналото на народа, езиковедът и т. н. не е нужно да търси оригинала на съответния документ, а може да използува неговата публикация. Накрая документалните публикации съхраняват за поколенията текста на документите, които в условията на чуждо робство винаги са застрашени от унищожение и изгубване. Ето защо публикациите трябвало постепенно да изместят в страниците на възрожденския печат другите форми на популяризиране на документалното наследство на народа.

«Този — отбелязва редакцията на сп. «Читалище» — е единствений път, по който можем стигна да избродим затънтените и неизвестни, малко опазени паметници, верни и положителни данни и основания на историята на нашето минало.»(187)

Публикациите на документи, както сочи и един от дописниците на «Български книжици», е трябвало да помогнат много и на специалистите езиковеди, тъй като чрез тях ще се покаже «както народу, така и на ония, които ся занимават с историческите факти и старото писмено наречие и правописание, за да се избира из них всекий за себе си що иска, докле дойде време да ся уреди едно общо писмено наречие — ново българско или старо-българско»(188).

Документалните публикации, както се подчертава в «Периодическо списание», имат и това предимство, че при използуването на преводни текстове читателят ще може да направи необходимите сравнения, за да разбере доколко тези текстове са сполучливо преведени и дали може да се разчита на тях като на автентичен материал или пък трябва да се търси самият оригинал(189).

Развитието на публикаторската и популяризаторската дейност скоро поставило някои неотложни въпроси относно начините на подготовка на документалните публикации — възпроизвеждане на оригиналните текстове, съставянето на авторски коментар и пр. На тази потребност, на необходимостта да се въведе известен ред в обнародването на историческите извори с оглед документалните публикации да бъдат годни не само за популяризиране на миналото, а и за по-задълбочени исторически, езиковедски и други проучвания трябвало да отговори възрожденският печат.

Макар че нашите периодични издания от онова време не са разполагали с никакви специалисти, запознати с научните изисквания за обнародване на историческите извори, а и тези проблеми по понятни причини изобщо не са били теоретично разработвани у нас, нерядко по един или друг повод различните издания са насочвали своите автори как трябва да подхождат към подготовката на документите за печат, какви изисквания трябва да спазват при преписването на текста, при неговото възпроизвеждане и т. н.

Пръв по-сериозен опит в това отношение се прави в споменатото открито «Писмо до българските читалища» от Марин С. Дринов и по-специално в съдържащите се у него правила за описване на старите български ръкописи.

За всеки препис на документ, според изискванията на тези правила, преписвачът е задължен да посочи:

«1. Где се намира описуемата ръкопис, какво и е съдържанието: църковно или богословско, поучително или пък светско некое, и какво имено.

2. На что е писана: на пергамент или на книга: цяла ли е или в конецът; колко й са всичките листе.

3. Не се ли намира в нея запис, кога и от кого е писана. Не се ли намират по нея други някои записи и бележки, преписани после от някой четец. Ако се намират подобни записи и бележки, то да се скопируват цели, дума по дума, буква по буква.

4. Не се ли намират в нея някакви изображения на светци или украшения и т. н. Ако се намират такива неща, то колко и какви имено.

5. След тези описания, посочений описвач да скопирува, ако не повече, то поне една коя да е страница от описуемата ръкопис, но да я скопира буква по буква, с фотографическа точност, зачтото по това извлечение ште да се съди за правописанието и езикът на цялата ръкопис.»(190)

Тези изисквания по отношение преписването на историческите извори, макар и да не са били насочени непосредствено за публикаторската работа, показват наличието на един правилен подход към писмените паметници, който има особено значение при подготовката им за печат. Спазването на всички тези изисквания на практика означава да се осигури абсолютно точен препис на оригинала, да се посочат неговите външни особености — материалът на който е написан, състоянието, в което се намира самият документ, наличието на допълнителни текстове, рисунки и др. Всичко това, няма съмнение, ще улесни по-нататъшното използуване на тези документи и ще даде в ръцете на изследвача такива източници, на които той може да се опира при своята изследователска работа. Залегналите в тези правила изисквания при работата с историческите извори действително в една или друга степен са намерили приложение при подготовката на документалните публикации в различните възрожденски издания и в този именно смисъл бележат известен етап в доосвобожденските публикации на исторически извори.

Едно от основните изисквания, на което особено много се е държало при документалните публикации, предназначени за различните възрожденски издания, е осигуряването на точен препис на обнародваните документи, точното възпроизвеждане на оригиналния текст. Затова много често в доосвобожденския печат могат да се срещнат редакционни и други бележки, в които се обръща внимание на публикаторите, че тяхно най-важно задължение при подготовката на документа за издаване е да осигурят абсолютно точното възпроизвеждане на неговия текст, което гарантира достоверността на самата публикация.

Като са се ръководили именно от такова едно схващане за работа с историческите документи, някои автори са възразявали и против обнародването на извори от втора ръка, каквито те са смятали преписите от публикуваните вече текстове, без да се ползува «de visu» оригиналът.

Такова мнение например споделя в една своя бележка в «Български книжици» авторът А. Б. (вероятно Натанаил Зографски?)(191). Бележката е по повод на една публикация на писма на молдавския войвода Стефан. Споменатият автор, след като възразява против това, че текстовете на обнародваните документи са взети от една публикация в сръбско издание, вместо да се потърсят точни «копии от иститите из Рилския манастир», т. е. без да се използува непосредствено първообразният текст, идва до заключението, че читателят не би могъл да се довери на подобно обнародване на изворите. «Поради това — пише А. Б. — сега мы не сме удостоверени в подлинността на наречието и правописанието им. Защото в них ся види сърбизъм, ако и неправилный... С едно слово (тези писма) весма мало носят образ на подлинника колкоту мы проразумяваме, защото имаме доста от Стефаново время документални описания и църковни книги. Мы по-благодарни бы были, ако бы ся собрат наш О. Партений решил да помести тыя писма, ако бы и от себе си копити от истите оригинали, а не да сякаме подлинници у Гласник дружства Србские словесности(192) да ги помещаваме кривы.»(193)

Макар че класическата форма на обнародване на историческите извори, при която се осигурява едно пълно и автентично възпроизвеждане на оригиналния текст, да се е ползувала широко, възрожденският печат по едни или други съображения често е прибягвал и до публикациите на документи в извлечение.

Това се е определяло както от спецификата на периодичните издания, при които невинаги е можело да се отдели достатъчно място за цялостни публикации на документи, така и от предназначението на съответната публикация или накрая и от самата научно-познавателна и пр. стойност на обнародваните документи.

Обикновено при публикуването на документи в извлечение се е целело само да се илюстрира първообразът, като се покажат неговите стилови, езикови и други особености, да се дадат най-съществените моменти от съответния източник или пък, както се посочва в някои авторски или редакционни бележки към публикации на преводни текстове, с тези извлечения се е целело да се даде възможност на читателя да се убеди и в качеството на съответния превод.

Подобен подход при обнародването, а именно даването само на извлечения от документи, някои периодични издания, изглежда, са считали като най-подходящ и затова са го препоръчвали на своите сътрудници. От тях в редица случаи те са изисквали не да изпращат текста на целия документ, който обнародват, а само «да забележват съдържанието на всеки ръкопис и да преписуват от всеки по десетина реда, точно както е писано, (та) по тоя начин (да) може да се съди за тях»(194).

По повод съобщението ни силистренския дописник на в. «България» за открити документи в съборената църква в града, за които вече споменахме, редакцията на вестника е намерила за необходимо да даде следната препоръка, която е трябвало да се има пред вид и от останалите сътрудници с документални публикации.

«Не беше зле секаме, ако дописникът ни беше преписал от сека една от тези книги по някои редове, за да ги изложим; това щеше да заслужи да видим различното правописание на тия описания. Ако не бы сега, не са съмняваме, че това можем да го получим по-подир и да го изложим във вестникът.»(195)

При едно по-внимателно вглеждане в документалните публикации в извлечение, практикувани във възрожденския печат, би могло да се направи изводът, че до частично обнародване на текстове се е прибягвало обикновено когато се касае за документи без особена историческа стойност, а със значение например само за езикови проучвания. Така може да се обясни фактът, че често пъти при документалните публикации в извлечения се сочи, че те биха могли да улеснят специалистите езиковеди, като им помогнат да се ориентират в езиковите, правописните и пр. особености на съответния документ. По този начин например П. Р. Славейков обяснява извършените от него съкращения на двата ръкописа, които е обнародвал.

За единия от тези ръкописи, наречен от него Килифаревски, той отбелязва, че съдържанието му няма нищо интересно «освен забележителното временуване на старобългарското правописание към черковнославянското или руското». Затова, пише Славейков, «в края на статията си ний ще приложим извлечение от тази ръкопис за образец на правописанието й...»(196)

Документалните публикации в различните периодични издания през годините на Възраждането са били предназначени не само за специалисти, а и за по-широк кръг читатели, най-често дори само за тях. Тези читатели също така са проявявали жив интерес към всеки писмен паметник от миналото, а оттам и към документалните публикации, следели са всеки обнародван исторически документ.

В условията на робството, което е довело до един общ културен упадък, голяма част от читателите на възрожденските издания, разбира се, не са имали някаква особена подготовка, в това число и исторически знания и просвета. Това от своя страна налагало и документалните публикации да бъдат така подготвени, че да стават достъпни и разбираеми, съобразени с общата подготовка на масовия читател, с неговите възможности да се ориентира в съдържанието и значението на всеки обнародван документ.

Въпросът за достъпността на една или друга документална публикация, както е известно, се решава до голяма степен от обяснителния текст, от авторския коментар. По-подробният и популярно изложен коментар към обнародваните документи дава възможност и на по-неподготвения читател да се ориентира правилно в тяхното съдържание, да разбере тяхната действителна историческа стойност, значението на съдържащия се в тях фактически материал, срещащите се имена, събития и т. н.

Значението на авторския коментар се е разбирало добре и в онова време. Затова на него се е отделяло особено внимание. Така само може да се обясни фактът, че много от документалните публикации във възрожденските издания в това отношение са, общо взето, издържани. Съпроводени са често с обширен обяснителен текст, написан популярно и достъпно, с пояснения за неизвестни на тогавашния читател имена, събития, факти.

За вниманието, което се е отдавало на авторския коментар, свидетелствува и обстоятелството, че някои публикатори на документи, като не са били в състояние да осигурят подходящ коментар на своята публикация, настойчиво са търсили съдействието на по-подготвени хора, на съответните редакции и т. н. Като са съзнавали необходимостта от по-пълен и подготвен коментар към своите публикации, други автори са намерили за добре да се извинят на своите читатели, че не са били в състояние да отговорят на тази потребност поради незадоволителната си подготовка или други някои причини. «Нека само почитаемите ви читатели и нашыте учены братя българы мя извинят — пише например Ив. П. Кършовски по повод на един обнародван от него хрисовул в сп. «Читалище» — за недостатките, които се срещат в бележките ми, като знаят, че, аз не съм някой археолог (?), нито историк.»(197)

Важна съставна част на документалните публикации, както е известно, са и посочванията за външните особености на документите, подготвени за печат — материала, на който те са писани, тяхното състояние и т. н. Наличието на тези данни позволява на специалиста да се ориентира в хронологията на съответните документи, във възможностите за използуването им, за определяне на техния произход, авторство и пр.

Възрожденският публикатор, изглежда, добре е съзнавал значението и на тези посочвания, крайно необходими при бъдещото използуване на всеки обнародван документ. Още Марин Дринов в отвореното писмо до българските читалища изисква при преписването на различните ръкописи, предназначени за послешни проучвания и използуване, да се отразяват непременно и техните външни особености наред с тяхното съдържание, местохранение и пр. Доколкото това писмо е послужило като своеобразно методическо ръководство и при обнародването на ръкописните източници, залегналите в него препоръки по отношение посочванията на външните особености на всеки документ също така са вземани пред вид при подготвянето на документалните публикации. Не случайно много от публикациите, намерили място във възрожденския печат, са съпроводени и с доста подробни описания на външните особености на всеки документ, материала, върху който са писани, неговото състояние и пр.

Да вземем например споменатата вече публикация на два български ръкописа (Килифаревския и Беловския) на П. Р. Славейков. Наред с обяснителния текст към тези документи съставителят на публикацията запознава своите читатели с писмовния им материал, с неговите особености и т. н. «Ръкописта — пише той за Килифаревския ръкопис — е на чиста и яка хартия, от край до край една ръка и едно мастило, с преми и чисти букви написана; инък е здрава и добре подвързана, освен що в началото, както и в краят виждат ся няколко листове изрезани... Почеркът на тази записка е и той чист, курсивен и красив, но не е прав и правилен както цялата ръкопис и е очевидна разницата на няколко десятки години помежду им.»(198) Същото описание П. Р. Славейков е дал и на другия, Беловския ръкопис.

Що се касае за сведенията относно местонахождението на обнародваните документи, във възрожденския печат са били установени също така известни традиции. От публикациите на документите във вестниците и особено в списанията читателят обикновено е научавал къде се намира оригиналът на обнародвания документ, в кое книгохранилище или у кое лице, ако документът се пази в някоя частна сбирка.

В споменатата по-гope публикация на Ив. П. Кършовски например се съобщава, че «горний хрисовул, както другите два последни са заети от село Горнети. Днес ся намерват у г-н Райчя Попова, Габровец, Плоешки жител»(199). «Тая ръкопис — съобщава в своя предговор авторът на публикацията на Синодика на цар Борил — е найдена преди няколко години в Търново и принадлежи на г-н X. Палаузов.»(200) Така при обнародването на документи са подхождали Л. Каравелов, П. Р. Славейков и особено М. Дринов.

Макар и да не са съществували каквито и да са установени и задължителни изисквания за начина на обнародване на историческите извори, ако се прегледат различните документални публикации от онова време в периодичния печат и другаде, не е трудно да се забележи известно единство между тях и по отношение на археографското оформяне на подготвяните за печат документи — Съставяне на заглавия, отразяване на датите, на контролно-справочните сведения и т. н.

Всичко това, както вече отбелязахме, идва да покаже, че възрожденският печат има несъмнени заслуги не само за разрастването на работата по издирването и използуването на историческите извори, а и за въвеждането на известно единство в методите на обнародване, в цялостната подготовка на документите за печат. С негова помощ преди всичко господствуващите преди това крайно примитивни форми на обнародване, за които вече говорихме и които са характерни за цялото наше средновековие, а в много случаи дори и за периода на Ранното Възраждане, започват постепенно да се заменят с нови по-съвършени форми, доближаващи се в някои отношения до равнището на научните публикации.

За успехите в публикаторската работа през периода на Възраждането определени заслуги имат редица наши възрожденци. Те, макар в повечето случаи и да не са познавали научните изисквания за обнародването и използуването на историческите извори, нито пък постиженията на помощните исторически дисциплини, занимаващи се с тези въпроси, имали, общо взето, правилно отношение към най-съществените моменти от работата по подготовката на историческите материали за печат. Сред възрожденците, които са дали своя принос за установяването на известни традиции в публикаторската работа до Освобождението, заслужава непременно да се отбележи например името на бележития наш народен будител Васил Априлов. Просветен българин, с широка култура и богата подготовка в различните области на знанието, той е показал едно завидно за времето си умение на боравене с изворния материал при различни изследвания и при обнародването му. Характерният за много от неговите съвременници механичен подход към източниците при тяхното публикуване той заменил с критично отношение към текста и към документа като цяло, с едно, общо взето, правилно и издържано в научно отношение възпроизвеждане на оригинала и съставянето на авторския коментар. За неговия метод на работа с изворния материал свидетелствува и сборникът му от документи «Български грамоти, който той издал през 1845 г. Публикуваните тук исторически извори са съпроводени с редица бележки към текстовете, с бележки за срещащите се непознати имена и длъжностни титли, за някои исторически събития и факти, недостатъчно известни на тогавашния читател, и т. п.

Този стремеж не само да се направи достояние съдържанието на обнародвания документ, а да се осветлят критично и някои проблеми, които той третира, макар и в твърде примитивна форма, говори вече за едно действително ново отношение към публикаторската работа и към изворния материал. Това е може би и първата по-смела крачка по пътя на научното обнародване на историческите извори у нас. Обстоятелството, че коментарът на В. Априлов към отделните обнародвани от него документи е твърде елементарен и не докрай издържан, не ни дава основание да се съгласим с мнението на някои автори, че тук се касае за дейност, която има чисто дилетантски характер, че в случая «издателят се е отнесъл към своя труд по-скоро като любител, отколкото като учен и специалист»(201). Този подход на нашия възрожденец към авторския коментар при обнародването, който до голяма степен отразява и тогавашното състояние на нашата историография, е продиктуван преди всичко от предназначението на публикацията. В. Априлов не е могъл да не държи сметка, че документите, които той обнародва, ще се четат предимно от хора без специална подготовка и ако ги снабди с някакъв тежък апарат, както погрешно някои учени разбират и днес смисъла на документалните публикации, без оглед на предназначението им, това би означавало съответната публикация да стане недостъпна и неподходяща за ползуване. Ето защо трябва да приемем, че в случая не се касае за някакво любителско отношение на нашия възрожденец към публикаторската работа, а преди всичко за определен стремеж да се подчини тази дейност на потребностите на времето, на интересите на тогавашния читател.

В. Априлов, който основателно се счита за родоначалник на новия период в развитието на българската буржоазна историография, а именно «период на критичното отношение към изворите и установяване на фактите и хронологията»(202), не бива да се съмняваме, е разбирал добре и ролята на документалните публикации като средство за широка пропаганда на нашето минало и зa възпитание на народните маси. Поради това именно преди всичко той се е стремял да направи обнародваните от него документи достъпни и разбираеми от читателските среди, за които той ги е предназначил.

В подкрепа на това, че В. Априлов е гледал на документалните публикации като на средство за масово разпространение на историческите извори, а не за ползуване от тесен кръг хора, интересуващи се само от чисто научната интерпретация на съответните документи, говори и едно негово и на Н. Палаузов писмо до игумена на Зографския манастир в Света гора с дата 2 юли 1838 г. Писмото е изпратено по повод искането на руския учен Юрий Ив. Венелин да му се препишат някои материали, необходими при работата му над българската история. В споменатото писмо, след като се обръща внимание на игумена, че за случая са необходими абсолютно верни копия на оригиналите, се изтъква, че е предстоящо и отпечатването на «най-стария хрисовул». Екземпляри от това издание според авторите на писмото щели да бъдат дадени и на манастира, за да може той да разполага с тях и «да ги харизва или продава на поклонниците, дето пожелаят да имат най-първият и най-старият хрисовул»(203). С други думи, В. Априлов гледал на документалните публикации от този род като на една от формите за масово въздействие върху съзнанието на хората, за широка пропаганда на историческото минало.

Значителни заслуги за популяризирането и използуването на Историческите извори, за прилагането на критичен подход при работата с тях имат също така С. H. Палаузов, H. Рилски, H. Геров и др.

Особено място сред възрожденските дейци, които допринесоха най-много за популяризиране на документалните източници, за издигане на тяхната роля като незаменим градивен материал, необходим при изучаване миналото на българския народ, за осигуряването на критичен подход при използуването на историческите извори има бележитият наш революционер и идеолог на националноосвободителната борба Г. С. Раковски.

По примера на Паисий и някои други свои предшественици Г. С. Раковски изтъквал неведнаж, че сериозен фактор за пробуждане на националното самосъзнание на поробения народ, за възкресяване на неговото чувство на национална гордост, крайно необходимо в тежкия двубой с турските завоеватели и гръцките асимилатори, е изучаването на историческото минало, запознаването с културното наследство на народа. «Повестността (историята — б. м.) на всеки народ — пише Раковски — е неговият нравствен живот. Народ без повестност е мъртъв нравствено и подобен е на человек, който после смъртта си никакво възпоменание на света не оставя!... Повестността е най-полезната от всички науки; защото само тя може да оправи человеческите дела и живот в благоденствие.»(204) Когато човек научи защо едни от неговите деди са «живели благополучно на света» и са «заслужили чест и слава», а други са «пропадали в беди, зло и горки страдания», той ще знае какво да прави, за да се избави неговият народ от сполетялата го зла участ и беда.

За да се превърне в действено средство за възпитание и национално възраждане, според Раковски историята трябва да се освободи от произволните описания на миналото, характерни за някои от първите представители на нашата историческа мисъл и да се превърне в наука, която си поставя за цел да осигури обективно вярно възстановяване на това минало.

«Поради това — продължава Раковски — повестността трябва да се основава на самата истина и да е изключена от всякакви предразсъждения, суеверия и пристрастия, т. е. тя трябва да опише истинно и искрено злите и добрите дела на миналите времена, да им даде естествен ход, както са ставали, без да меси извън-естествени и чудотворни мечтайни и измислени явления, които никаква связ нямат с человеческите тленни и веществени дела!

Иначе тя, вместо да принесе ожидаемата полза на потомците повече може да ги заблуди и повреди, внушаваща им страх и мекушавост щото да се оставят в мъртва недвижност, ожидающи от слепото щастие всяко добро и зло! Защото въобще всички народи от естественото си самолюбие, почитат старините си за света, каквито и да са били.»

Раковски добре е разбирал, че за да се възстанови «истинно и искрено» картината на историческото минало, не може да се разчита само на наличната литература, а трябва да се издирят, изследват и използуват и историческите извори, нашите с нищо незаменими «драгоценности». Според него непълнотите и неточностите например в дотогавашната история на турската империя и пo-специално в историята на европейска Турция и на поробените от нея християнски народи, за която са писали «много учени европейци», се дължат именно на това, че при нейното съставяне не са използувани «верни източници», не са взети пред вид «запазените и открити от части досега български и сръбски писмени паметници»(205).

Документите имат не само научно и познавателно значение, но те са и богат извор на патриотично вдъхновение. Тяхното унищожаване е истинска национална загуба, от която може да има сериозни последици за развитието на един народ. В «обявлението» по повод издаването на «Горски пътник» Раковски изтъква, че една от основните причини за «толковагодишните бедствия нашего болгарского народа» е изгарянето на неговата «стара книжнина»(206).

Ръководен от тази мисъл за особеното значение на историята и историческите извори, Г. С. Раковски отделя изключително голямо внимание на въпроса за събирането, опазването и използуването на всички писмени паметници, свидетели на славни дела, на различните прояви в обществения, културния, икономическия и духовния живот на народа в миналото(207). От неговите трудове от Областта на историята, езикознанието, фолклора и т. н., от неговата богата и разнообразна кореспонденция, достигнала до нас, проличава енергичната му дейност за популяризиране ролята и значението на историческите извори, за организиране на масово издирване на писмените паметници. Раковски е дал добър пример и за това, как с помощта на документалните извори може да се изучи и обясни по-пълно и цялостно историческият процес, да се осветлят правилно различните събития и факти от миналото. Почти всички негови исторически изследвания почиват на богат и разнообразен документален материал, нещо, което в същност представлява една от най-съществените и характерни особености от неговия исторически метод на изследване. Макар че и у Раковски все още не е налице един действително научен подход към историческите извори, трябва непременно да се отбележи, че той прави значителна стъпка напред по пътя на тяхното критично осветляване и използуване.

Раковски неведнаж е подчертавал, че при използуването на историческите извори не бива да се забравя това, че не на всички можем да се доверяваме, тъй като някои от тях са неверни, тенденциозни и лъжливи по отношение на нашето минало. Според него повече внимание заслужават домашните извори, а чуждите латински, гръцки и пр. почти всякога описват миналото на българския народ изопачено. Така например за сведенията на византийския писател Никита Хониат (Акоминат), който говори с нескрита омраза към българските царе Асен и Петър, изиграли важна роля за освобождението на страната ни от тежкото византийско робство, Раковски отбелязва, че те са лъжливи и не заслужават доверие като исторически извор. «Всеки благоразумен человек, пише Раковски, знаещ предмета на Никитовото описание, вижда явно от какво пристрастие изпълнен, византийският писател се е изразил така безстидно! Асен и брат му Петър освободили България от византийска чужда власт, от тежко поданство, а Никита ги назовава нечестиви!?»(208)

Никита Хониат, а и много други византийски автори, които са дали някои сведения за нашето минало, използувани често като основни извори, според Раковски могат да се сравнят с някои турски писатели, които независимо за кой народ пишат, си служат само с обидни изрази, като кяфир (неверник), зорба (злодей) и пр. Както византийските писатели, така и техните по-късни потомци — фанариотите, а и западните хронисти, подчертава Раковски, също така си служат с подобни средства. Затова всеки, който реши да използува техните сведения за миналото на българския народ, не бива да забравя, че те са тенденциозни и не заслужават доверие(209).

Несъмнена заслуга на Раковски като изтъкнат възрожденски историк е и неговата дейност за обнародване на издирените извори за българската история. От страниците на редактираните от него в. «Дунавски лебед», списанието «Българска старина» и др. Раковски е направил широко достояние редица ценни исторически паметници, които предизвикват жив интерес и у съвременния изследвач. Той замисля дори и подготвянето на цели документални издания, които обаче не можал да осъществи поради липса на необходимите средства и други условия за това(210).

Оценявайки голямото познавателно и възпитателно значение на документалните публикации, Раковски апелирал настойчиво към своите сънародници да публикуват по-често откритите стари ръкописи и други документи, които съдържат ценни исторически сведения. «Колко добре би било за нашата книжнина — споделя със своите читатели нашият възрожденец — ако днешните учени, кои живеят в България, биха събрали по нещо си и биха го обнародвали.»(211)

Сред възрожденските дейци, дали своя принос в популяризирането и използуването на историческите извори, заслужава да се отбележи и името на изтъкнатия наш революционер и писател-публицист Любен Каравелов. Прозрял значението на историческите източници като богат извор на знание и патриотично вдъхновение, той търси у тях опора за утвърждаване и укрепване на националното съзнание на поробения народ в епохата на героичните освободителни борби, използувал ги активно в своята научна, публицистична, а и писателска дейност. Винаги прецизен в своята работа, Каравелов е показал добър пример за това, как документалните източници могат да послужат като основен градивен материал при проучване на миналото, при изследване развоя на българския език, на нашата култура. При по-внимателно вникванe в неговите исторически, езиковедски и пр. трудове лесно може да се забележи и наличието на един правилен, научен подход към документалния материал при неговия подбор, обработка и интерпретация.

Към историческите извори Каравелов не е подхождал механично, без да се опитва да прозре в тяхното съдържание. Напротив, той се е мъчил да оцени критично всеки използуван от него документ, да разбере неговата действителна стойност и само тогава да го използува и да го направи широко достояние по пътя на обнародването. Така научно-критично например Каравелов е използувал изворния материал в своето доста обширно изследване «Няколко думи за старата черковна писменост и за самите писатели»(212).

Научно-критичният подход на Каравелов към документалните източници се чувствува и в неговите публикации, намерили място в споменатия сборник «Сокол». Обнародваните тук Остромирово евангелие, Толковият псалтир, Хилендарският парепейник и т н., макар и предназначени за учащите се, обстоятелство, което от своя страна налагало да се осигури по-голяма достъпност на публикацията, са съпроводени с обширни и задълбочени въвеждащи текстове, които задоволяват и изискания читател. Те запознават с историята на съответния документ, с неговото значение като автентичен писмен паметник, местохранението му, научното равнище на други негови публикации и т. н.

Като е имал пред вид съществуващата още в онова време традиция обнародваните документи да се съпровождат и с редакционни заглавия, Каравелов намерил за необходимо да поясни на своите читатели, че според него тези заглавия са излишни и само затрудняват използуването на съответните документи. «Ние — пише Каравелов по този повод — ще да помещаваме текстовете из нашите стари паметници без титли, защото желаеме да улесниме занаятията на учащите се и защото не виждаме в тях особена важност.»(213)

За значението което Каравелов е отдавал на документалните извори, свидетелствува и грижливото му отношение към тях. В неговия архивен фонд и до днес са запазени значителен брой оригинални източници, преписи от стари славянски текстове и др., които Каравелов умело е използувал за осветляването на различни въпроси от нашето минало, от развитието на българския език, от народното творчество(214) и които по неговите думи той искал да остави като «скъп дар на свидното си Отечество»(215).

Когато се говори за заслугите на някои наши възрожденци за създаването на известни традиции по отношение използуването и обнародването на исторически извори, не може да не се спомене името и на големия наш просветител и писател П. Р. Славейков. Въпреки своята заетост с активна културно-просветна, обществена, писателска и пр. дейност Славейков отделял значително внимание както на въпроса за събирането и опазването на документалното наследство на народа, така и за неговото широко популяризиране и използуване. Като оценявал добре значението на изворите за нашата история, силното им въздействие върху всеки, който има възможност да се запознае с тях, тяхната възпитателна роля и значението им за пробуждането на националното самосъзнание на поробения народ, Славейков също така полагал усилия да направи широко достояние всеки запазен ценен писмен паметник. За целта подобно на Раковски той използувал активно възрожденския печат, за да може от неговите страници да покаже голямото значение на документалното богатство на народа, да направи широко достояние текстовете на открити стари ръкописи и писма, на жития, приписки, фолклорни и други материали и да призове сънародниците си да дадат своя принос за издирването и обнародването на тези «исторически ценности». «Желателно би било — споделя с читателите на в. «Гайда» бележитият възрожденец по повод публикуваното от него тук писмо на известния просветител В. Априлов — щото и други наши съотечественици, които имат скътани таквиз драгоценности от нашите предшественици, да благоволят и ги извадят на бял свят чрез вестниците.»(216)

Към тази своя публикация Славейков разказал как сам той още в детинството си е чел с «жалост» и голям интерес патриотичните писма на Неофит Бозвели, от които «много сме заели» и които са му оставили трайни и незаличими спомени.

Патриотичният почин на големия наш просветител да се превърне възрожденският печат в своеобразна трибуна, от която да се прави широко достояние документалното наследство на народа, намерил отклик сред много от по-будните читатели. Въпреки трудностите в условията на чуждо робство много читатели и сътрудници на неговите вестници започват да изпрашат за публикуване намерените от тях документи с историческа стойност, разпръснати из църкви и манастири, в частни лица.

Грижата на Славейков за опазването, популяризирането и обнародването на оскъдните писмени паметници намерила висока оценка още от неговите съвременници. За това свидетелствува например и една редакционна бележка на сп. «Български книжици», с която се изказва благодарност на народния просветител за усилията му да издирва, да събира и да описва «ценни и полезни древности»(217).

Интересът към историческото минало на народа и към неговото документално наследство през годините на Възраждането завладял умовете и сърцата не само на просветните дейци, а и на най-изтъкнатите участници в революционно-освободителната борба, тези, които са търсили спасението на страната преди всичко в оръжието, в борбата за насилствено смъкване на вековната тирания и социалното безправие. От някои налични източници научаваме например, че въпреки неуморната си трескава революционна дейност особена грижа към документалните източници проявявали Васил Левски, Хр. Ботев, Ст. Стамболов, П. Хитов и много други(218).

Наличните факти за грижливо отношение към историческите извори, за тяхното използуване и обнародване, струва ни се, представляват убедително доказателство, че и в годините на вековното турско робство и особено през Възраждането, когато миналото привличало вниманието на всеки по-буден българин, е съществувала известна традиция да се пазят и да се правят широко достояние чрез обнародване различните паметници от миналото, да се прилагат някои археографски изисквания при подготовката им за печат.

Трябва обаче веднага да отбележим, че публикаторската дейност от онова време има редица специфични особености, които определят и нейния облик през различните етапи от нашето развитие през годините на робството. Една от основните й отличителни черти е нейната тематична насоченост.

В годините на Ранното Възраждане, както вече видяхме, над публикаторската работа са тегнели все още традициите от миналото. Публикациите, доколкото те са съществували, макар и в съвсем примитивна форма, били подчинени до голяма степен на задачите на църковната и религиозна просвета и затова обхващали предимно онези източници, които не противоречат на неизменността на църковната идеология и мироглед, а, напротив, допринасят за укрепване на «светостта» и «вечността» на християнската догма, за популяризиране на българската църква.

По-късно обаче, в периода на настъпилото пълно обновление във всестранния живот на хората, през периода на национално-освободителните борби се забелязва известен обрат и в отношението към писмените паметници. По това време започва да си пробива път друга тенденция в избирането на тематиката на документалните публикации, налага се един нов, по-различен подход към историческия изворен материал, освободен от инерцията на консерватизма и влиянието на църковната литература.

Вече споменахме, че още при Паисий Хилендарски се забелязват признаци на ново отношение към писмените паметници. На тях вече не се гледа като на любопитно четиво за минали действителни или легендарни неща, а като на извор за конкретен фактически материал, който може да се използува за възстановяване по-пълно и вярно картината на историческото минало. Писмените паметници в зависимост от техния произход, предназначение и пp. според новото схващане имат различна доказателствена стойност и затова те не могат да се използуват, без да се има пред вид тяхната достоверност и обективно значение.

Това разбиране за значението на историческите извори, което фактически потвърждава осъзнатата вече необходимост от конкретен подход към тях, е присъщо на тези, които обръщат погледа си към миналото с цел да осветлят правдиво различните страни на историческия процес, да обрисуват вярно нашето минало.

Успоредно с развитието на младата българска историография непрекъснато са нараствали и изискванията спрямо работата с документалните извори, в това число и към документалните публикации, в които по-будните българи са виждали една опора за утвърждаване и укрепване на революционния дух през време на народоосвободителната борба, за широко разпространение на историческите знания сред поробения народ.

Господствуващият преди това до голяма степен неиздържан подход към въпроса за тематиката на документалните публикации, към подбора на документите за печат, тяхното интерпретиране и т. н. постепенно трябвало да отстъпи място на утвърждаващите се вече по-високи изисквания при обнародването на историческите извори.

Особено ярък израз новият подход към документалните източници намира в разбирането на въпроса за необходимостта от научно-критично отношение към всеки използуван документ независимо от неговия характер, произход и т. н. Това разбиране, чието начало, както видяхме, започва от Паисий, е характерно за редица наши изтъкнати възрожденци като Г. С. Раковски, В. Априлов, Л. Каравелов и др.

Въпреки успехите в използуването на историческите източници още през Ранното Възраждане за действително научен подход към тях можем да говорим едва по-късно, след като нашата историография изживява окончателно своя романтичен период, периода на националромантичната идеализация на миналото. Особени заслуги в това отношение има и изтъкнатият наш учен историограф и филолог Марин С. Дринов, който поставя началото на един вече съвсем нов етап в работата с изворите на нашата история.

Голям учен, с богата за времето си ерудиция и специална историческа подготовка, професорът от Харковския университет Марин С. Дринов дава истински тласък в развитието на българската историческа наука, в издирването и научно-критичното използуване на изворния материал. «Още в 1869 г. — четем в един юбилеен сборник, посветен на големия наш учен — Дринов предприе една научна обиколка по знаменитите книгохранилища на европейските държави и главно на Италия с цел да изучи известните вече паметници и документи по българската история, а също и да търси и събира нови материали за своите по-сетнешни изучавания(219).

Издирените след дълги усилия писмени паметници М. Дринов е направил широко достояние чрез публикуването на различни съобщения, описи и каталози и чрез научното издаване на документи и материали, които и до днес служат като богат извор за изучаване на езика, живота и бита на южните славяни през вековете, за изучаване миналото на нашия народ.

Когато се разглеждат заслугите на Марин Дринов за популяризирането и обнародването на исторически извори, не може да се отминат, без да се посочат и неговите заслуги за въвеждането на някои нови за нас форми на издаване на документи. Така например Дринов пръв у нас обнародва документи във формата на анотации, на резюмета от текстовете, без да се възпроизвежда самият оригинал изцяло. Към подобни публикации той прави и доста подробен анализ на тяхното съдържание, дава оценка за значението им като исторически извор и т. н. Така е подходил той например при обнародването на българския превод на Манасиевата хроника. В публикацията си на този документ Дринов най-напред е дал кратки сведения из живота и дейността на византийския летописец Манасий, живял през XII в., след това е отделил значително място за своята добре аргументирана преценка за значението на българския превод от XIV в. на този ценен паметник за нашето средновековие, за неговите особености като извор за изучаване «състоянието на българский език в средата на XIV в., т. е. не много време преди падането на българското царство(220) и т. н.

Накрая като заслуга на Марин Дринов заслужава да се отбележи и това, че той за пръв път обръща вниманието на читателите и на въпроса за значението на палеографските проучвания върху историческите извори и, което е особено важно, той сам прави и някои палеографски наблюдения върху обнародвани от него документи(221).

За научния подход на М. Дринов към историческите извори може да се съди и от неговите изследвания в областта на историята, езикознанието и пр., които, известно е, почиват на богат и критично изучен материал и поради това преди всичко в много случаи те и до днес не са загубили значението си.

«Дриновите научни трудове — писа един от добрите познавачи на неговото творчество — се отличават с редица положителни качества. На първо място, те сочат за богатата осведоменост на своя автор по литературата на съответните въпроси. На второ място, те съдържат огромно богатство от факти, почерпани от всички възможни източници. На трето място, те свидетелствуват за изострената критичност на автора им спрямо изворния материал, което е гаранция, че няма да се допуснат необосновани твърдения. На четвърто място, те разкриват умението на Дринов да анализира фактите, да ги нареди в стройна система и след това да пристъпи към синтеза»(222). Когато се разглеждат заслугите на Марин Дринов за развитието на българската историография и по-специално за неговия подход към историческия изворен материал, необходимо е да се изтъкнат и заслугите му за разпространяването на опита на руската дореволюционна археография у нас. Прекарал дълго време в Русия, където развивал и активна научна дейност, Дринов е имал възможност да се запознае отблизо и с постиженията на руската археография, която по това време достигнала значителни успехи. Влиянието й върху Дринов се чувствува както в схващанията, които той прокарвал по отношение мястото и ролята на историческите извори в научните изследвания, така и в неговия подход при обнародването на документи и материали, при тяхното използуване и т. н.

Научният метод на изследване, на използуване и обнародване на историческите извори, които Марин Дринов приложи, остави трайни следи върху по-нататъшното развитие на българската историография и по-специално върху работата с документалните извори. С право може да се каже, че дейността на М. Дринов в тази област бележи един етап от българската история и археография, която получи своето по-нататъшно развитие в годините след Освобождението на България от турско владичество.

Картината на извършената работа по популяризирането и обнародването на изворите за нашата история до Освобождението не би била пълна, ако не споменем тук и за някои чуждестранни учени и специалисти, дали своя принос в това отношение.

Ние вече казахме, че поради проявявания интерес към писмените паметници на нашия народ по време на турското робство голям брой документи, и то предимно средновековни, са били изнесени в чужбина. Много от тези документи впоследствие са били обнародвани и използувани от чуждестранни учени изследвачи на миналото на нашия народ, на неговата култура, език и т. н.

Особени заслуги в това отношение имат редица изтъкнати руски учени, като Юрий Ив. Венелин, В. Григорович и др., които са организирали и специални обиколки из България за издирването на интересуващия ги документален материал. Големи са заслугите също така и на известния учен, преподавателя на славянски езици в Берлинския университет проф. В. Ягич, на П. Шафарик, на К. Иречек и др.(223)

Какви размери е достигнало издаването от чужди учени на исторически извори за нашето минало и особено на средновековни български ръкописи в годините преди Освобождението (след Освобождението тази дейност продължила и достигнала дори още по-големи размери), свидетелствува и фактът, че през 70–те години на миналото столетие Марин Дринов вече отбелязва, че благодарение на това е създадена една значителна печатна източниковедческа база, тя може да се използува от страниците на редица чужди издания при разработване на различни проблеми от миналото на нашия народ. «Колкото до старите български ръкописни паметници — пише М. Дринов — то откъм тази страна сме по-честити: благодарение на някои учени чуждоземни има доста много стари български ръкописи, издирени и обнародвани или цели или пък в такива извлечения, които дават добро понятие за правописанието и езикът на цялата ръкопис, от които те са извлечени.»(224)

Интересът към документалните извори у нас след Освобождението. Публикации на документи

Освободителната Руско-турска война през 1877–1878 г. завари документалното богатство на нашата страна в много тежко състояние. Въпреки усилията на голям брой просветни и културни дейци по време на Възраждането за запазването на всеки ценен извор на българската история, голямата част от документалното наследство на народа била унищожена или разграбена и изнесена в чужбина. Почти всички материали, свързани с историята на българския народ до падането на нашата страна под турско владичество били безвъзвратно изгубени и разпилени. В незавидно положение се намирала и документацията от по-ново време, от годините на Възраждането и национално-революционните борби.

Прекарала цели пет века под чуждо владичество, ограбена и разорена, младата българска държава не е била в състояние след Освобождението да отдели необходимите средства за по-радикално решаване на въпроса за събирането, опазването и научното организиране на всички налични исторически извори.

Въпреки че документалното наследство на народа било обявено под закрила на държавата(225), фактически за неговото опазване не било направено нищо по-съществено и унищожаването на историческите извори продължило.

Докато слабият интерес към документалните източници от страна на управляващите среди и безгрижието към въпроса за тяхното опазване и използуване през първите години след Освобождението на България може да се обясни с трудностите, които е трябвало да преодолява току-що освободената държава, съществуващото пренебрежително отношение към изворите на нашата история за по-късните години не може с нищо да се оправдае. Вместо да се вземат мерки за осигуряването на правилна научна организация на това ценно национално богатство — историческите извори, — през следващите десетилетия след Освобождението излизат редица правителствени, ведомствени и други разпоредби, които фактически узаконяват порочната практика на пълна децентрализация на архивите и масовото им унищожаване. Като се започне още от 90–те години на миналото столетие, периодично всеки 6–7 години се е извършвало прочистване на ведомствените служби от «непотребните» им документи и архиви, което често завършвало с пълно унищожаване дори и на цели архивни фондове(226).

Този невежествен поход срещу документалните извори предизвикал сериозно недоволство сред културната общественост, сред учените историци. През 1934 г. правителството било принудено да изгради специална комисия от наши учени, натоварена със задачата да се запознае пo-непосредствено със състоянието на документалното богатство в страната и да подготви «Инструкция за реда, по който да става прочистването на книжата в различните ведомства»(227).

Съзнавайки отговорността на работата, която има да върши, комисията се отнесла много сериозно към своите задължения. В течение на 7–8 месеца тя посетила почти всички по-значителни ведомства, запознала се непосредствено с характера на тяхната документация и върху основата на тези проучвания изготвила и списъци на видовете документи, които имат научно-историческа стойност и следва да се запазват.

За своята дейност комисията представила и обширен доклад в Министерския съвет. Този доклад разкрива особено ярко тежкото състояние, в което се е намирала документалната база на нашата историческа наука, и затова ще си позволим да дадем и някои цитати от него.

«Унищожаването на документалните материали — пишат авторите на доклада — е ставало досега крайно произволно. То се е диктувало винаги от липса на помещения и се е извършвало въз основа на най-общи разпореждания, без каквито и да са конкретни указания. Персоналът, който е извършвал тази служба, е бил неопитен и често не е разбирал смисъла на работата, която върши. В повечето случаи унищожаването е ставало без оглед на историческата стойност на архивните материали, като се излизало само от значението им в службата. Така след изтичането на известни срокове за едни или други преписки изтичала и тяхната служебна валидност и те били унищожавани. По този начин в Министерството на вътрешните работи са унищожени всички архиви, включително и оригиналните укази до 1900 г. В Министерството на народното просвещение са унищожени обемни доклади на първите окръжни училищни инспектори, които доклади са съдържали сведения за земята и народа ни непосредствено след Освобождението. В Министерството на финансите е унищожена голяма част от архивите на някогашната Източна Румелия и пр....»

Накрая комисията прави твърде печалния извод, че «такова отношение към нашата история не са имали и най-големите врагове на отечеството ни»(228).

Въпреки настойчивите искания на комисията да се сложи край на тази порочна практика, за да можем и ние «да пазим, а не да унищожаваме историята си», като за целта се създаде и български държавен архив, «в които да се съхраняват изворите на тази история», от страна на държавата не последвали никакви мерки.

Масовото унищожаване на ведомствени и други архиви след Освобождението и пълната децентрализация на наличния документален материал са фактори, които безспорно са оказвали своето неблагоприятно въздействие и върху публикаторската работа.

Независимо от сериозните трудности и липсата на държавни грижи за опазването и използуването на историческите извори още в първите години след Освобождението редица наши просветни и културни дейци разгръщат активна дейност не само за запазването, а и за широкото популяризиране на оцелелите от годините на робството документи и материали, за тяхното обнародване и използуване. Макар неорганизирано и нецеленасочено, исторически документи и материали започват да обнародват редица списания, вестници и други издания. От тях читателя имал възможност да се запознае с някои недостъпни и неизвестни преди това документи, свързани с живота и дейността на най-светлите умове на нашето Възраждане, на изтъкнати народни будители, посветили се на борбата срещу асимилаторските домогвания на гръцката патриаршия и произволите на гръцкото духовенство, за завоюване на независима българска църква, за националното и духовното пробуждане на народа, за разпространение на българската просвета и книжнина. За пръв път следосвобожденският печат направил широко достояние интересни писма и други лични документи от архивата на революционната организация, документи на пламенните организатори на революционната борба и т. н.

Особено интересни и разнообразни документи обнародвало например официалното издание на Министерството на народното просвещение Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Тук са намерили място редица ценни документи за историята на нашето Възраждане и по-специално за развитието на българското учебно дело през годините на робството, за дейността на изтъкнати народни просветители в защита на църковната независимост и духовната свобода, документи, отразяващи различни страни от революционно-освободителната борба, и т. н.(229)

Сред изданията, отделили място за обнародване на исторически извори, определени заслуги има и Периодическо списание, орган на Българското книжовно дружество в София, което, като запазило традициите на Браилския период, продължило да публикува ценни документи и материали за нашето героично минало(230).

Със съдържанието на разнообразни исторически документи читателят е имал възможност да се запознае и от страниците на авторитетните издания на Българската академия на науките Сборник на Българската академия на науките и Списание на Българска академия на науките(231), от Известия на българското историческо дружество(232) и т. н.

Още в близките години след Освобождението някои издания насочват вниманието си и към мемоарните материали. Редица участници в националноосвободителната борба и просветни дейци, участници в Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г., и др. са използували страниците на следосвобожденския печат, за да разкажат интересни епизоди от своя живот, от живота на свои съратници в освободителната борба и т. н. Понеже мемоарният жанр предизвиквал голям интерес, скоро станало необходимо да се издават и отделни мемоарни трудове, които достигнали значителни за времето си тиражи и привличали вниманието на широк кръг хора(233).

Заслужава да се отбележи, че наред с обнародването на домашни извори някои издания от това време насочили вниманието си и към чуждите източници за нашата история, нуждата от които вече осезателно се чувствувала при разработването на различните проблеми на миналото(234).

Активна дейност за популяризиране на оскъдното документално богатство на страната и по-специално на документите и материалите, свързани с революционните борби на народа, разгърнали и редица централни вестници, като «Зора», «Мир», «Нови дни» и др., а също и някои местни издания. Много от публикациите във вестниците са свързани и с имената на изтъкнати наши учени историци, подготвени са прецизно и поради това и до днес се ползуват като автентични източници.

Въпреки трудностите по обнародването на документалните източници, резултат от съществуващата разпиляност на архивните материали, липсата на средства, на достатъчно специалисти и т. н., някои наши историци, а и не само историци, са се заловили и с подготовката на отделни документални издания, които, макар и да не претендират за необходимата пълнота, съдържат интересни документи и материали за живота и дейността на изтъкнати възрожденци, просветители и революционери, за революционните борби на народа, за неговата политическа и културна история.

Сред едни от първите по-значителни документални издания би могъл да се спомене например томът с материали по нашето Възраждане на М. Г. Попруженко(235), документалният сборник за уредбата на гражданското управление в България(236), Сборникът с документи на Найден Геров(237), сбирката от документи за политическото ни възраждане(238) и т. н.

Особено активна събирателска и публикаторска дейност е разгърнал изтъкнатият наш историк и изворовед Д. Т. Страшимиров. Плод на неговите дългогодишни и упорити усилия са двутомникът с документи за Българското Възраждане и Съединението(239), сборникът с писма на апостола на българската свобода Васил Левски(240) и др., които и днес представляват ценно помагало в ръцете на нашия историк.

Успоредно с разрастването на публикаторската дейност постепенно започва да се разширява и разнообразява и тематиката на отделните документални издания и на документалните публикации в периодичния печат. Докато в началото, както видяхме вече, център на внимание бил предимно периодът на Възраждането и националноосвободителните борби през годините на турското владичество, впоследствие предмет на документални публикации отива и по-далечната история на българския народ, древността и средновековието. Важни документи от този период например са обнародвани в излезлия през 1915 г. сборник «Извори за старата история и география на Тракия и Македония»(241).

Плод на активната събирателска и публикаторска работа са и обнародваните документи и материали, предимно домашни извори, свързани с икономическото, общественото, културното и пр. развитие на нашата страна през време на Първата и Втората българска държава, с живота и дейността на изтъкнати български държавници, писатели и др. Интересни и ценни публикации или обобщения за старобългарски и среднобългарски писмени паметници имат Йордан Иванов(242), С. С. Бобчев(243), В. Н. Златарски(244) В. Сл. Киселков(245), Б. Ангелов и М. Генов(246), А. Теодоров-Балан(247), Ив. Дуйчев(248) и др.

Насочването на редица наши учени към по-старите извори за българската история има като резултат не само многобройните публикации, а и редица интересни палеографски, текстологически и други проучвания и наблюдения върху различните ръкописи с оглед да се установи тяхната хронология, авторство, автентичност, класова принадлежност и т. н.(249), нещо, което липсва при обнародването на някои от по-новите документи и материали.

Въпреки значителния размах на публикаторската дейност още през първите няколко десетилетия след Освобождението натрупаната продукция от документални публикации не е отговаряла в достатъчен размер на потребностите на българската наука. Поради липсата на каквато и да е централизация и насоченост в тази дейност обнародването на историческите извори е имало до голяма степен стихиен характер. Освен това публикаторската работа в много случаи била подчинена не толкова на непосредствените задачи на историческата наука, колкото на потребностите на обществения, политическия и културния живот на страната. Повечето от периодичните издания например обнародвали различни документи и материали не заради тяхната научно-познавателна стойност, а заради нравствено-възпитателното им значение, заради любопитството, което те са предизвиквали у обикновените читатели. Така именно следва да се обясни и популярният характер на много от документалните публикации от онова време, които често не са отговаряли дори и на елементарните археографски изисквания по отношение на тяхното оформяне, интерпретиране и пр. и следователно не са били действителен помощник на историка, изследвач на миналото.

Отговорните задачи, стоящи пред българската историография, налагали не само да се приведат в обръщение по пътя на обнародването колкото може повече документални материали, а и да се осигурят действително научни публикации, които да представляват автентичен извор за изследвания и проучвания. Неслучайно редица изтъкнати в онова време научни и културни дейци настойчиво поставяли въпроса да се пристъпи към едно по-организирано и целенасочено събиране, издаване и използуване на изворите на българската история, да се подхожда към тях научно. Особено активна дейност в това отношение развивал бележитият наш учен, историк и литературовед проф. Ив. Шишманов. В редица свои писма, в изказвания, статии и пр. той винаги е настоявал да се пази грижливо всеки ценен документ, да се използуват всестранно в научноизследователската работа писмените и други извори на нашата история. «Това — подчертава проф. Ив. Шишманов — във всеки случай е по-полезно, отколкото да се съставят цялостни божем увлекателни, но фантастични жизнеописания.»(250)

Идеята за организиране на по-масово и подчинено на задачите на историческата наука обнародване на документални извори трудно си пробивала път. Затрудненията идвали както от съществуващата пълна децентрализация на документалните материали, при която е било почти невъзможно да се приведат в известност дори и най-значителните исторически извори, така и от пренебрежителното отношение към тази дейност от страна дори и на някои учени и специалисти. Поради това именно публикаторската работа продължила да се насочва от инициативата на отделни хора, често пъти дори и от дилетанти в тази област, които са обнародвали това, което им попадне, което намерят за интересно.

Поради това именно станало нужда няколко десетилетия след Освобождението отделни наши учени да повдигнат отново, но този път вече доста тревожно, въпроса за необходимостта от по-организирано, целенасочено и научно издържано обнародване на изворите на българската история с оглед да се подпомогне по-активно нашата историография.

Така например в една своя статия, публикувана в сп. «Юридически преглед», проф. А. Фроловски, след като разглежда въпроса за значението на документалните извори и по-специално на документите, свързани с дейността на Временното руско управление в България, апелира горещо да се направи най-после необходимото за тяхното по-широко и пълно използуване(251). Тази препоръка била подкрепена и от редица други учени, но до особени резултати пак не се достигнало.

Друг въпрос, който особено много вълнувал нашата историческа мисъл още в близките след Освобождението години, бил въпросът за обнародването, популяризирането и използуването на чуждите извори за нашата история.

Обстоятелството, че в голямата си част документалното богатство на страната било унищожено, а и много от домашните извори все още неизвестни, налагало съществуващите празноти при изследването на миналото да се запълват и с помощта на някои запазени в чуждите архивни средища източници. Вече споменахме, че тази жизнена при нашите специфични условия потребност на историческата наука се е почувствувала още преди Освобождението. За да отговори на нея именно, големият наш учен-историк проф. Марин Дринов предприел редица обиколки из различните европейски архивни хранилища, библиотеки, музеи. Издиреният от него материал изиграл важна роля в по-нататъшните исторически проучвания. При новите условия обаче, в годините след Освобождението, когато пред историческата наука са стояли за разрешение далеч по-отговорни задачи, издирените от Дринов, а и от други някои специалисти документи и материали не са били достатъчни. Това налагало наред с привеждането в известност на наличните домашни извори да се вземат мерки и за по-масово събиране и обнародване на чужди извори за българската история.

Въпросът за издирването и обнародването на тези извори бил поставен на разглеждане още наскоро след превръщането на Българското книжовно дружество в Академия — през 1911 г. При историко-филологическия клон била образувана и специална «Историческа комисия», която наред с останалите си задачи е трябвало да набележи и план за издаване на «всички книжовни паметници и документи, отнасящи се до българската стара и нова история, пръснати по разни европейски книгохранилища и държавни архиви(252).

Въпреки усилията на редица изтъкнати наши историци в онова време, идеята за едно по-масово и организирано обнародване на чуждестранни извори за нашата история не била осъществена в необходимите мащаби. Обнародваните извори в замислената поредица от документални издания под рубриката «Документи за българската история» не били достатъчни, за да задоволят потребностите от печатна източниковедческа база. Недооценяването на публикаторската работа, което давало сериозно отражение върху различните изследвания и проучвания на нашето минало, продължило да тревожи учените историци. В заседания на академическото тяло при БАН, в статии, публикувани в печата, в отделни изказвания и т. н. най-изтъкнатите представители на историческата наука настоявали да се предвидят необходимите средства, за да се започне най-после едно по-организирано и масово издаване на историческите извори.

Близо две десетилетия след първото решение да се започне редовно обнародване на исторически извори в края на 1928 г. по повод получените от белгийските държавни архиви документи за нашата история Историко-филологическият клон провел специално заседание. На това заседание било взето решение да се постави началото на една поредица, в която «да се обнародват сборници от документи за българската история, произхождащи от чужди архиви».

Инициативата на Историко-филологическия клон била възприета от Управителния съвет на Академията и той от своя страна решил началото на тази поредица да започне с издаването на дипломатическата преписка на Найден Геров с руското правителство. Изпълнението на тази задача — издаване на първия том от поредицата — било възложено на известния наш учен проф. M. И. Попруженко.

Убедени, че с появяването нa този първи том от поредицата «Документи за българската история» се «удовлетворява една от отдавна назрелите нужди на българската историческа наука», неговите издатели изразили надежда, «че българското просветено общество ще оцени това нейно (на историческата наука — б. м.) полезно дело и ще я подпомогне със своята материална помощ, за да й даде възможност да събере такива намиращи се в разни европейски архиви документи за отечествената ни история и да продължи издаването им в следващите книги на новооснованата редица»(253).

Този призив за подпомагане начинанието на българските историци от страна на културната общественост, изглежда, не е получил отговор, тъй като замислената поредица не се е осъществила докрай.

Обстоятелството, че всички планове за осигуряване на целенасочено и подчинено на задачите на историческата наука обнародване на документи се осуетили, станало причина някои учени да излязат с предложение да се пристъпи към организирано публикуване поне на най-ценните извори за българската история, на тези, без които са немислими задълбочени изследвания па нашето минало. В този смисъл било взето и съответно решение на Историко-филологическия клон при Българската академия на науките от 17 март 1938 г. Изградена била за целта дори и специална историческа комисия, в състава на която влизали трима наши учени-историци — Гаврил Кацаров, Петър Ников и Петър Мутафчиев.

Комисията са отнесла с чувство на отговорност към възложената й задача и след необходимите проучвания излязла със специален доклад(254) и план за бъдещата публикаторска работа.

И този път обаче усилията на нашите учени историци не се увенчали с успех. Безгрижието към въпросите на публикаторската работа и бюрократизмът надделели пред разумните предложения и искания. Академията на науките не осигурила необходимите средства и предложенията на натоварената от историко-филологическия клон комисия останали неосъществени.

Така до Девети септември 1944 г. въпросът за осигуряването на системно, по-организирано и целенасочено научно обнародване на изворите на българската история останал открит. Буржоазните управници не могли да разберат културното и национално значение на историческата наука, за да подпомогнат нейния развой. Буржоазната държава не изпълнила своя дълг пред историческата наука и не направила необходимото въпреки усилията на голям брой наши учени-историци да осигури издаването поне на най-ценните документални източници, някои от които поради лошите условия на съхраняване за съжаление впоследствие били унищожени и не са достигнали до нас.

«Издаването на материали за българската история — четем в страниците на сп. «Българска мисъл» — все още не е поставено на ония начала, които препоръчва г-н Ников(255) и които единствено биха осигурили правилното извършване на тази в много отношения трудна и отговорна работа. И до днес у нас не е направен по-решителен опит да се организира обнародването на документи за българското минало, което да се «направлява по определени пътища от едно върховно ръководство». Излизането на «една крупна сбирка», в която в разни отдели да влязат постепенно, в напълно научно критични издания всички материали за българската история, пръснати по четирите краища на света у нас и в странство, «е и днес още мечта на българската историческа наука»(256).

Недостатъчните грижи на държавата към жизнените потребности на историческата наука, липсата на необходимото съзнание у отговорните фактори за важността на историческите документи, а също и липсата на достатъчно средства за тяхното издаване става причина обнародването на изворите за българската история да зависи до голяма степен, от частния почин, от инициативата на едни или други специалисти, а понякога дори и от любителите на «стари книжа», както с ирония някои са наричали архивните източници. Това естествено се отразявало крайно неблагоприятно върху състоянието на печатната източниковедческа база на историческата ни наука, върху качеството на документалните публикации.

Като разглеждаме въпроса за издаването на изворите на българската история в миналото, не можем да не отбележим, че и до този момент у нас нямаме едно по-цялостно и задълбочено научно-критично изследване на документалните публикации от онова време. Не са посочени и анализирани съществуващите в тях слабости и недостатъци, многобройните пропуски и неточности, които са станали причина за редица погрешни изводи и обобщения, залегнали в различните изследвания върху нашата история, и които и сега, доколкото тези издания могат да се окажат единствени по отношение на един или друг извор (а в повечето случаи това е така), водят до същите последици. Неизследвани остават също така и въпросите, свързани със самия метод на използуване и обнародване на документалните извори, присъщ на българската буржоазна историография, външните влияния в това отношение и т. н.

Да се разгледат тук обстойно всички тези въпроси, разбира се, е невъзможно. Още повече, че и задачите на настоящия труд не са такива. Ние ще се спрем само на някои по-характерни особености в публикаторската работа в миналото, на съществуващите в тази област по-основни слабости, които са резултат преди всичко на господствуващите схващания по въпроса за мястото и ролята на документалния материал в историческите изследвания, на порочната практика да се подценяват и пренебрегват научните археографски изисквания при използуването и обнародването на историческите извори.

Както вече споменахме, още в края на миналото столетие в буржоазната историография се забелязват някои признаци на последвалата след това криза в историческата наука, в социологията и философията. Пробиват си път различни идеалистически и метафизически концепции, които поставят под съмнение значението на историята като наука, отричат закономерностите в социално-икономическото развитие и историческото познание, подценяват значението на документалните извори. Това е, по думите на американския историк Оливер В. Холмз, времето, когато у редица учени-историци възниква справедливият въпрос: «Не е ли отишло значението на публикаторската дейност в областта на преданията»(257), не е ли станало ненужно по-нататъшното обнародване на изворите на историческата наука.

Времето на настъпилия упадък и криза в буржоазната историография съвпада с първите по-значителни стъпки на нашата историческа наука, когато периодът на наивните описания на миналото и на романтичните екзалтации е вече изживян и дилетантството в историята е трябвало окончателно да се замени с научната методология.

Макар че следосвобожденският период е поставил пред българската историография сериозни и отговорни задачи, които са налагали да се осигури обективно вярно осмисляне на миналото и научно-критично използуване на изворния материал, нашата историческа мисъл не е останала чужда на широко разпространените идеалистически и ненаучни концепции, за които вече говорихме.

Редица български историци, социолози и др. стават проводници на схващането, че историята не е наука, че неин предмет не е обективно съществувалата действителност, за която може да се съди по останалите от нея следи, а психичното преживяване при досега с тези следи, различните конструкции на мисълта и т. н. Миналото не е съществувало. То е плод само на субективни преживявания и мисли, които постоянно се променят съобразно с нашата собствена духовна структура, нашите желания и интереси.

«Историята — писа напр. Александър Николов — не е нещо, което съществува със строга и неизменна обективност, а е един образ на миналото, който се създава винаги от хората на настоящето и който съществува дотолкова, доколкото те искат да го създадат.»(258)

Всичко това, твърдят някои автори, прави «изучаването на историята... твърде мъчна работа, тъй като за една и съща социална действителност има обикновено различни исторически обяснения»(259). Всеки тълкува миналото така, както му е изгодно, както е изгодно на неговата класа, партия и пр. Навсякъде в литературата е налице едно неизменно, «съзнателно моделиране на историческото минало». Това е така, тъй като «всеки историк, като съзнателен или несъзнателен носител на една или друга обществена идеология, го пречупва (миналото) през «кривото огледало» на тази идеология»(260).

Оттук и ролята на документалния материал. Независимо от техния произход, характер и пр. историческите документи нямат доказателствено значение и обективна самостойност, нямат особена роля при изследването на историческия процес. В гносеологически аспект, според подобни схващания, те дори и не са нещо действително съществуващо, вън от субекта на историческото познание, а са само «символ» или «мнима вещ», която «оживява» единствено от тълкуването на субекта. «Той (документът) — казва Ал. Николов — е само вещ между вещите и само тълкуването, което субектът му дава, го прави документ, го прави символ.»(261)

При «моделирането» на историческото минало, каквото «право» има всеки историк, независимо от доказателствения материал, с който разполага, документалните извори щат не щат трябва да се подчинят на неговата идея, на предварителната схема и да му служат така, както той пожелае.

Разпространение у нас е получило и друго схващане в историографията, според което документите се издигат във фетиш, приемат се като извор на «чисти факти», на които историкът трябва да се доверява безрезервно, без да се ръководи от някакви обективни критерии за подбор и преценка без да е необходим какъвто и да е критичен анализ.

Някога големият немски философ Хегел, като е осмивал привържениците на безредното и безкритично събиране на емпирически материали, изтъквал, че те могат да се сравнят «с животни, чули всички звуци на музикално произведение, до чувствата на които обаче не е достигнало само едно — хармонията на тези звуци»(262).

И действително на практика преклонението към документалния материал и отричането ролята на историка при неговото използуване и необходимостта от критичен подход води дотам, че той не може да разбере вътрешното съдържание и смисъла на историческите извори, а се задоволява с това, което е на повърхността, това, което изпъква на пръв поглед.

Тези именно «непредубедени» поклонници на емпиричния материал станаха причина да се пуснат в научно обръщение без подходящ коментар, без критично осмисляне и усвояване значителен брой документални източници, които изопачават важни исторически събития, които дори оклеветяват светли имена, събития и факти от нашето минало.

Както в другите области на знания, така и в историческата наука теоретичните грешки водят до определени практически вреди. Ненаучните и реакционни концепции за значението на историческото познание, за мястото и ролята на документалния материал при изследването на миналото естествено са оказали своето отрицателно въздействие и върху документалните публикации при използуването на изворите.

Не по-благоприятни са последствията и от характерната за редица наши буржоазни историци теоретична безпомощност при използуването на документалните източници, при тяхното анализиране и осветляване. Българската буржоазна историография действително събра и направи достояние на науката значителен изворен материал. Тя обаче в редица случаи не можа да осигури истински, научни, автентични публикации, с подходящ коментар и цялостна археографска обработка, от които да се ползува свободно научният изследовател. Дори и при едно по-бегло запознаване с различните документални издания и отделни публикации от миналото не е трудно да се забележи, че често те носят отпечатъка на буржоазно-идеалистическата методология при обнародването и използуването на историческия изворен материал. От подобни слабости е страдала и работата по подбора на обнародваните документални извори. Тук обикновено се е налагало схващането, че в историческата наука няма обективни критерии за някакъв подбор сред хаоса от емпиричен материал, сред многобройните документи. Подборът според някои специалисти от онова време имал чисто субективен характер и никой не е в състояние да прецени действителната научно-историческа стойност на документалните източници. «Те са това, което ние ще преживеем от контакта си с тях. Те са значителни или не, такива или инакви, не сами по себе си, а според нашето собствено впечатление от тях.»(263)

Особено осезателно се чувствува вредата от ненаучната методология на обнародване на историческите извори при решаването на въпроса за критичното им осмисляне. Дори и добросъвестните наши буржоазни учени-историци в някои случаи не бяха в състояние да осигурят едно действително научно и обективно вярно интерпретиране на обнародваните документи, на различните намерили отражение в тях исторически събития, особено ако те са се отнасяли до социално-политически въпроси. Повечето български историци, които са се занимавали с обнародването на документи, като подценяваха или направо отричаха принципите на научния исторически подход към изворния материал, се задоволяваха само с най-повърхностното им разглеждане, с частичното осветляване на различните данни и факти. Своето задължение те виждаха единствено в това да съберат на едно място и да систематизират в хронологическа или друга някаква последователност предназначените за обнародване документи, без да ги снабдят с подходящ пълен и всестранен коментар, тъй като това според тях е работа не на археографа, а на този, който ще използува съответната публикация. Като се задоволяваха често с най-общи и абстрактни разсъждения върху едни или други факти или фетишизираха документите, като приемаха всичко в тях за абсолютно достоверно и безспорно, много от буржоазните историци изобщо не се опитваха да вникнат по-дълбоко в конкретния смисъл на тяхното съдържание, «да преминат границата, която отделя същността от явлението, причината от следствието»(264) (Енгелс). Въпреки че «обективността» и «безпристрастието» към документалните извори бяха обявени за «най-висша добродетел» у историка, не бяха редки и случаите, когато някои български учени преднамерено изопачаваха документите, даваха им изцяло субективистична интерпретация. Това е особено характерно пак за документите, свързани с общественополитическия живот на страната. Някои буржоазни учени бяха принудени да признаят открито, че що се касае до осветляването на социални явления, мъчно може да се стои на извънкласови и надпартийни позиции и да не се взема отношение към тях, тъй като самата социологична мисъл не е и не може да бъде безпристрастна. «Разбира се — признава, макар и твърде предпазливо буржоазният социолог Христо Тодоров, — това е извънредно трудна задача... Лесно е да бъдеш безпристрастен, когато броиш звездите, обаче много е трудно, когато искаш да разрешаваш социални въпроси.»(265) Причините за този подход на буржоазния историк към изворния материал въпреки стремежа да се прикрие пристрастието зад някаква «обективност» в науката не е трудно да се обясни. Като представител на определена социална група съзнателно или несъзнателно историкът черпи своите възгледи «в последна сметка от практическите условия на своето класово положение» (Енгелс), които пък от своя страна несъмнено дават своето отражение при работата му с изворния материал. При техния подбор и особено при тяхното интерпретиране историкът неизбежно изразява гледната точка на социалната група, от която произхожда и чийто интерес е задължен да отстоява. Затова той отделя внимание на едни документи, а игнорира други, осветлява така съдържащите се в тях факти, както това съответствува на неговия, на историка, индивидуален и социално обусловен мироглед и интереси.

За илюстрация на съществуващия в миналото в нашата историография подход към историческите извори могат да се посочат немалко примери, но ние ще се задоволим само с някои от тях и то с тези, които са свързани с имената на по-изтъкнатите буржоазни учени историци и отразяват типичното в техния подход към източниците.

Една от любимите теми на българската буржоазна историография, както е известно, беше националноосвободителната борба на нашия народ, животът и дейността на изтъкнатите възрожденски и просветни дейци, на идеолозите и организаторите на революционната борба срещу вековната робия. По тези въпроси се писа много, изказаха се най-различни мнения.

Изследванията на този период обикновено почиват на обилен фактически материал, извлечен от запазените архивни документи и материали. При използуването на различните източници, при тяхното обнародване и интерпретиране обаче прозира несъстоятелността на буржоазната методология в областта на историята. Въпреки външното «безпристрастие» към изворния материал, като се опираха на различни грижливо подбрани източници, някои буржоазни историци фактически фалшифицираха периода на националноосвободителната борба. Те, както е известно, представяха непълно и изопачено идеологията на нашите революционери демократи: Раковски, Ботев, Левски, Каравелов, като «идеология на отрицанието и разрушението». Прикривайки се зад фразата «така говорят документите, значи така е», някои буржоазни историци достигнаха дори дотам, че с помощта на «документи» провъзгласиха цялото революционно движение като авантюристично, като дело на разпалени глави, с анархистични и деспотични наклонности, които само са навредили на българските национални интереси.

Ето как например иначе заслужилият наш учен проф. Петър Ников е подходил към някои открити от него във виенските архиви документи, свързани с живота и делото на идеолога на революционно-освободителната борба Г. С. Раковски. Документите изхождат от австрийския консул в Белград, който в омразата си към българското революционно движение и неговите водачи не се е посвенил да използува и най-груби и ругателни думи срещу тях, да ги клевети и злепоставя.

На такива именно източници се е опрял проф. Ников, за да напише твърде нашумялата на времето статия «Към биографията на Г. С. Раковски»(266).

Като че ли от снизхождение към автора на споменатите документи, австрийския консул, проф. Ников е приел с доверие неговите преценки за Раковски, пропити от омраза и злоба към освободителната борба на нашия народ и революционните дейци.

Според австрийския дипломат великият наш революционер не обладавал някакви добродетели, а бил един «самохвалко» и себелюбив човек, който в обществената си и политическа дейност се е ръководел само от това да вдига около себе си повече шум и да привлече по такъв начин вниманието на обществеността, «да представя революционните мухи за слонове» с цел да оправдае изпращаните му от българските комитети пари и да заслужи и още други. Раковски, според австрийския консул, не се е грижел за победата на революционните сили на народа, а бил човек, «който използува политическото лековерие на своите сънародници за егоистични цели» (П. Ников, стр. 393–395).

След като се позовава на споменатия доклад на австрийския консул, проф. Петър Ников изненадва с извода си. Този документ, отбелязва той, «въпреки някои неточности и неверности, дава интересна характеристика на незаинтересовано лице за личността на Раковски» (стр. 395)(267). Доколко характеристиката на австрийския дипломат за известния наш деец на националноосвободителната борба е «интересна» и доколко официалният представител на страната, която по онова време правеше всичко възможно да запази целостта на турската империя и да увековечи по този начин робското положение на християнските народи, е «характеристика на незаинтересовано лице», това не е трудно да се разбере. Достатъчно било нашият учен да се опре на обективен изворен материал, какъвто той е могъл да намери дори пак във виенските архиви, а не да се позовава на източници, представляващи концентриран израз на омразата на най-върлите врагове на нашия народ срещу неговите изтъкнати борци за национално освобождение.

Отделни слабости при работата с историческите извори, свързани с националноосвободителната борба(268), се забелязват и при публикациите, подготвени от Д. Т. Страшимиров. Заслугите на този наш учен за събирането и издаването на ценни домашни извори са безспорни. Ако не беше той, неговите неуморни усилия да обнародва и да направи широко достояние поне най-важните източници, свързани с политическото възраждане на нашия народ, българската буржоазна историография не би могла да се похвали с една по-завършена поредица от документални публикации за тази бурна и динамична епоха. С право някои наши учени изтъкнаха още преди години, че публикаторската работа на Д. Т. Страшимиров постави началото на важен етап в развитието на нашата наука и култура, етап, който се характеризира със засилване на интереса към възраждането и националноосвободителната борба(268а).

Въпреки стремежа си за обективно и безстрастно осветляване на историческите извори, поради своя неправилен понякога подход към тях той не можа да осигури издържани докрай публикации. Така например в обяснителните бележки към някои обнародвани от него документи, свързани с дейността на изтъкнати наши революционери от периода на националноосвободителната борба, Д. Т. Страшимиров даде израз на своето отношение към «авантюристите», към «тиранията на идеолозите доктринери»(269).

Слабости, резултат пак на този подход на Д. Т. Страшимиров към историческия изворен материал, могат да се посочат и по отношение на подбора на източниците за печат, който той е извършвал, във възпроизвеждането на оригиналния текст, в археографското оформяне на документите и т. н.(270)

Показателен пример за «обективността» и «безпристрастието» на българските буржоазни историци към изворния материал представлява и издаденият още през 1893 г. Сборник от секретни архиви на руското правителство(271).

С тенденциозно подбраните тук документи, насочени срещу Русия, съставителят на това издание е преследвал ясно определена цел: да докаже, че тя не е желаела освобождението на българския народ, а е искала да превърне България в своя «провинция», да я зароби отново.

«Тази книга — четем в предговора на сборника, — която поднасяме на читателите, това именно доказва. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на руските консулства, документи, които дохождат да изкажат пъклените планове на онази държава, която се нарича наша освободителка — Русия.»(272)

По-нататък в предговора се прави обстоен преглед на обнародваните документи, от който прозира едно подчертано антируско настроение, характерно за управляващата по това време върхушка, «Прочитането на тия документи — се казва в предговора — трябва да убеди всеки българин, че е длъжност на ръководещите българския народ елементи да направят всичко, което ще способствува за отстраняването на Русия още по-далече и завинаги от нас и да пресекат ръцете на развалените елементи било в страната, било вън да посягат към предателство.»

Тук могат да се посочат още издания и публикации от този род. Всички те по най-убедителен начин идват да покажат, че публикаторската работа, както и самата буржоазна историография са били подчинени на определени класово-политически интереси и че «безпристрастието» при подбора на историческите извори за обнародване, при тяхното интерпретиране и т. н. представлявало само опит за прикриване на партийността в историческата наука.

Някои недостатъци — резултат на неиздържания докрай подход към историческите материали — могат да се посочат и при издадените в миналото чужди извори за българската история — гръцки, латински, турски и др. Съставителите на тези публикации обикновено са се задоволявали само с това да съберат на едно място по-леснодостъпните и ефектни документи, да ги преведат на български и без да се ръководят от научните археографски изисквания, да ги поднесат на читателите необработени и неорганизирани в съответен правилен ред. Почти при всички случаи документите са обнародвани само в превод на български, без да се дават и необходимите точни преписи или фотокопия на оригиналите. Това от своя страна е ставало причина поради съществуващите често непълноти и неточности в преводите да се допускат и редица грешки при работата с тези документи.

Както е известно, историческите изследвания почиват главно върху интерпретацията на съответните текстове на изворния материал, а всеки превод, и най-добрият дори, съдържа известен елемент на интерпретация на първообразния текст от страна на преводача и следователно представлява от себе си в много случаи субективно разбиране на дадения оригинален текст, разбиране, което невинаги може да задоволи изследвача, особено ако той трябва да извършва и някои текстологически изследвания и наблюдения върху съответните документи.

Рисковете за различни неточности в превода са особено големи, когато се борави с по-стари текстове, с езици, които са претърпели по-дълбоки промени в своя речников състав и граматически строеж или пък изобщо са излезли от употреба. Всеки преводач знае колко е трудно да се намери точен превод на думи, които са имали свой смисъл и специфични нюанси, характерни за съответната епоха, и при превод често губят напълно първоначалното си значение. Подобни случаи изобилствуват и в нашия език. В такъв смисъл научният изследовател, който се доверява изцяло на преводача, неизбежно рискува да приеме като напълно автентично дори и съвсем неточното в някои случаи интерпретиране на отделни думи, изрази и т. н. Всичко това именно, както ще видим и после, налага, особено при научните издания, наред с преводния текст на читателя да се дават и самите оригинали в точен и буквален препис с транскрипция или във фотокопие.

Това основно изискване не се е спазвало в миналото и на него се дължат много от съществуващите слабости във всички почти издания на чужди извори за българската история.

Сред документалните издания от чуждоезични документи за българската история, подготвени от някои наши историци в миналото, особено съществени пропуски и недостатъци се забелязват при публикациите на турски документи. Така например, ако вземем само някои от публикациите на известния в миналото османист Диаманди А. Ихчиев(273), ние ще се натъкнем на такива грешки и пропуски, които поставят под съмнение научната стойност на неговите издания. При едно съпоставяне на публикуваните текстове с техните оригинали за специалиста нe е трудно да види многобройните неточности, произволните изменения и допълнения на основния текст. Много често, както справедливо отбелязва чешкият учен ориенталист Йосиф Кабрда, преводите на Ихчиев имат характер на свободен преразказ, който изменя и самия смисъл на документите, лишава ги от тяхната достоверност като изворен материал.

«На български — писа Кабрда по повод преведените от Ихчиев берати — има преведени много берати. Верността на превода обаче е съмнителна: той е много свободен, дори погрешен. Тук волното позоваване на превода на Ихчиев трябва да се отбягва, тъй като често пъти «преведеното» в турския текст го няма, а само произволно допълнение от преводача, без обаче последният да е отбелязал това. Също така намират се грешки в транскрибираните турски изрази.»(274)

Поради повърхностното и небрежно отношение към изворния материал Ихчиев е допуснал и редица фактически грешки и неточности при публикуването на различните турски документи. Така например срещат се неточно и произволно датирани документи, неправилно превърнати от мохамеданско в християнско летоброене дати, погрешно определено авторство, обединяване съдържанието на различни източници, смесване имената на срещащите се в документите лица и т. н.(275)

Не само при превода на турските документи, а, както се вижда от различните негови публикации, Ихчиев е подходил ненаучно и към авторския коментар при отделните документи. За някои имена, събития и факти той е давал бележки, но за други липсват каквито и да са пояснения. Освен това някои от бележките му са неточни и неверни и могат да въведат читателя в заблуждение(276).

Публикациите на Ихчиев са лишени и от крайно необходимия им справочен апарат. От тях читателят не може да разбере откъде точно е взет обнародваният документ — дали от препис или от оригинала, дали преди това той е издаван и къде точно, къде се съхранява съответният документ, в кой архив, с каква сигнатура и т. н. Към своите документални публикации Ихчиев не е намерил за необходимо да приложи и точни преписи на оригиналите, нещо, което било особено необходимо, след като се има пред вид незадоволителното равнище на много от преводите(277).

В подобно състояние се намират публикациите и на друг активен издирвач на османски архивни материали в миналото — Панчо Дорев. Неговата безспорна заслуга е издирването на значителен брой турски документи и материали за нашата история, запазени в Цариградските архиви и издадени от БАН(278). И тук при публикациите на П. Дорев поради прилагането на същия неиздържан метод на работа с историческия изворен материал, поради неспазването дори и на елементарните археографски изисквания са налице редица пропуски и неточности както в превода на документите, така и в цялостната археографска работа над тях. Липсва подходящ справочен апарат, точен препис на оригинала или факсимилета, задоволителен и издържан авторски коментар и т. н.(279)

Слабости могат да се посочат и в публикациите на друг наш ориенталист от миналото — Вл. Тодоров-Хиндалов. Обнародваните от него турски документи са дадени без каквато и да е научна обработка. Преводните текстове са възпроизведени механично, без да се вижда каквато и да е намеса на публикатора, без бележки за съществуващите неясности в отделните документи, които затрудняват използуването им. Дори и съвсем очевидните грешки в оригиналния текст не са уточнени и не са посочени(280). И при Хиндалов могат да се видят многобройни случаи на неточни и твърде произволни преводи, на погрешно и невярно разчетени и интерпретирани текстове и т. н. Резултат от този порочен метод на обнародване на турските извори, възприет и прилаган от Хиндалов, са и грубите грешки и извращения, които той е допуснал на времето при превода на някои откъси от делото на Васил Левски. За пропуските на преводача при работата с тези изключително важни документи, свързани с името на Апостола на свободата В. Левски и революционно-освободителната борба през 70–80–те години на миналото столетие, в печата още тогава излязоха редица остри критики(281), които осъдиха не само грешките на Хиндалов, а и самия негов, пък и на други някои негови съвременници порочен метод на обнародване на чужди текстове, широко разпространен в миналото.

За да се видят по-нагледно отрицателните резултати от повърхностното отношение на редица наши османисти от миналото при работата им над преводите на турските текстове, достатъчно е, струва ни се, да се съпоставят преводите на едни и същи документи, обнародвани от различни автори. Често тук можем да се сблъскаме с куриози, когато преводът е до такава степен неточен, че той фактически е довеждал до създаването на нови, несъществуващи документи.

За илюстрация на това си позволяваме да приведем само някои пасажи от почти едни и същи турски берати от втората половина на XVII в., обнародвани веднаж в «Църковен архив» през 1931 г.(282) и две десетилетия по-късно в «Известия на Института за история»(283).

Сп. Църковен архив:

«... По въпроса, за завещание може да се допускат и изслушват свидетели ромеи (румшехидлери)» (стр. 63).

«Местните власти, както и властните лица, нямат безусловно никакво право да насилят и притесняват митрополитите и поповете, та да ги изнудват и глобяват несправедливо с парични суми под предлог, че са чели велегласно и продължително евангелието, с което били обезпокоявали мусулманския свят...

Поради това мир-мирамите и другите властни военачалници, въпреки предписанията на свещения шериат, противозаконно вземали насилствено парични суми» (стр. 65)

«Митрополитът щe събира и ще има право да изисква годишния правителствен данък «Сеневи миресули», правото за «Зарарие-каеабие», правото за «тесадък акчелери», налозите на аязми, задужбини, панаирски места, данък за първо, второ и трето венчило...» (стр. 67).

Известия на Института за история:

«При смъртни случаи нa духовни и светски лица това, което те завещават нa патриарха, митрополитите и епископите според религиозните потреби, е валидно и делата могат да се гледат пред шериатските съдилища в присъствието на свидетели християни» (стр. 421).

«Да не се пречи на митрополитите и свещениците да четат евангелие в своите къщи, без да възвишават гласа си... По тоя повод, за да не биват обезпокоявани митрополитите противно на шериатските постановления и за да не се допущат насилия и издевателства, от страна, на мирмираните и другите държавни чиновници противно за височайшия берат, като им искат пари за своя лична облага...» (стр. 423).

«Събират се редовно от епископите, свещениците, монасите и от другите християни, живущи в околиите, нахиите и селата, спадащи към епархията на поменатия митрополит, годишните държавни такси, както и тия, наречени «зарар-и-каесабие» (касапски загуби), както и таксите за водосвет, маслосвещение, за всякакви служби, таксите за първо, второ и трето венчаване» (стр. 424).

Списъкът на издадените турски извори за българската история, излезли в миналото, е доста дълъг(284). Всички те обаче носят в една или друга степен посечените по-горе слабости и по тази причина са несъвършени и непълноценни и не могат да ползуват задоволително научния изследовател, не могат да служат като автентични издания, от каквито се нуждае историческата наука.

Въпреки своите слабости обаче изданията на първите наши турколози имат и известна положителна страна. Те представляват несъмнен принос за обогатяване нa печатната източниковедческа база на българската историческа наука и са послужили като основа за по-нататъшно обнародване на османотурски документи. Макар че до известна степен по негативен път, тези публикации са спомогнали и за повишаване на изискванията при работата на следващите поколения османисти с турските документални извори за нашата история. Отчитайки слабостите на своите предшественици, специалистите османисти от по-късния период са насочили вниманието си към спазването на основните научни археографски изисквания при издаването на турски документи. Те са започнали да проявяват подчертан стремеж към осигуряването на подходят авторски коментар и точен превод на обнародваните от тях исторически извори, към разглеждането и осветляването на различни езикови и палеографски въпроси, които възникват при подготовката на съответните публикации, и т. н.(285)

Не са лишени от слабости, както вече се спомена, и публикациите на други чужди извори за българската история, гръцки, латински и т. н., които са излизали съвсем ограничено и в голямата си част са разпръснати по различните периодични и други издания. Тези публикации също така носят отпечатъка на господствуващата, неиздържана докрай методология на обнародване и използуване на изворния материал. Да вземем например едно от добрите за времето издания на чуждоезични източници «Извори за старата история и география на Тракия и Македония»(286), оценено от някои специалисти дори като «отлична книга»(287). Макар и да е подготвен от едни от най-добрите наши историци и познавачи, на античните извори, този том с документи също има някои слабости. Така например и тук подборът на документите не е докрай последователен. При неголемия обем на изданието е дадено място на редица неценни документи и материали, а в същото време са изпуснати други, които имат особено значение за историческата наука. Липсва и необходимият коментар към отделните документи, който би улеснил тяхното използуване. Това е било толкова по-необходимо, като се има пред вид, че по времето, когато излиза сборникът, все още не с имало някакви по-задълбочени изследвания и проучвания, дори и на най-важните антични извори за нашата история, относно тяхната автентичност, научно значение и т. н. И тук, както при публикациите с турски документи за нашето минало, са дадени само преводите, а липсват точно възпроизведени текстовете на съответните оригинали, обстоятелство, което от своя страна сериозно е затруднявало използуването на това издание, особено за изследователски цели.

Характерна слабост за всички почти документални издания и отделни публикации в миналото е липсата на необходимите пояснителни бележки към текстовете (бележки по съдържание и текстуални бележки). Повечето от публикаторите са смятали, че тези бележки са напълно излишни, тъй като самите документи говорят по-добре за себе си, отколкото това би свършил този, който ги обнародва.

«Тук-там ще давам бележки за лица и дела — пише редакторът на обемистия документален сборник «Из архивата на Найден Геров», — доколкото ми са познати от разговорите, които съм имал с уйча си. Никакви други разсъждения върху архивата не правя: имам го за излишно, сама тя ще говори за себе си.»(288)

На своите читатели редакторът на «Архив на Възраждането» Д. Т. Страшимиров съобщава, че съзнателно се е предпазвал «от чести коментарии към документите». Той е постъпил така не само за това, че «документите по Съединението сами достатъчно обясняват един други и себе си», а и поради обстоятелството, че в тях се срещали и имена на живи хора, за дейността и живота на които е трудно да се дават обективни оценки(289).

Редакторът на втория том от поредицата «Документи за българската история», М. Г. Попруженко, пък се е задоволил само с това да отрази към приложените в сборника показалци имената на срещащите се в документите лица, без да е дал дори и най-необходимите пояснителни бележки, без да снабди изданието с какъвто и да е коментар(290).

В нито едно документално издание или публикация от миналото не се сочат точни данни за местохранението на обнародваните документи, техните сигнатури. Не се дават сведения и за особеностите на текстове, за външните особености на публикуваните източници и т. н. Така например често могат да се срещат публикации, в които има различни условни обозначения, прави или ъглести скоби, многоточия, подчертани текстове или пък текстове, набрани в курсив или друг някакъв шрифт, и т. н., без да се посочва каква особеност на оригинала те отразяват.

Слабости от този род могат да се посочат още много. Всички те са резултат както на недостатъчно издържаната методология на работа с историческия изворен материал, така и на липсата на каквато и да е централизация в публикаторската работа, на установени задължителни археографски изисквания.

Сред причините, които са довели до незадоволителното състояние на публикаторската работа у нас в миналото, до съществуващото в много случаи пренебрежително отношение към въпросите на издаването на историческите извори, не на последно място е и състоянието, в което се е намирала нашата историография, нейното общо равнище. След като проблемите на самата историческа наука, на нейната методология и т. н. не са били предмет на особено внимание и не са разработвани теоретично, естествено не може да се очаква някакво по-особено развитие и на помощните исторически дисциплини, към които спада и археографията. Неслучайно в цялата наша историческа литература от миналото нямаме нито един труд, посветен специално на проблемите на археографията, на въпросите на методологията на издаване на историческите извори. В този смисъл не ще бъде правилно, ако всички слабости в публикаторската работа у нас се приемат като слабости, резултат на буржоазната методология на използуване и на обнародване на изворите, на нейната класова същност. Много от тези слабости са до известна степен резултат на общото състояние на нашата историческа наука, слабости на нейния развой през различните етапи, на липсата на достатъчно подготвени специалисти и по-специално на хора, запознати с научните изисквания за издаване на архивни извори. По такъв начин следва да се обясни и фактът, че редица наши иначе много добри учени историци, познати като добросъвестни и прецизни изследвачи на миналото, в работата си с историческите извори и по-специално при тяхното обнародване не са постигнали особени резултати, оказали са се безсилни да осигурят издържани докрай документални публикации, които да отговорят на равнището на археографските изисквания, на установените норми за научни публикации.

Публикуването на документи у нас след 1944 г.

Преобразованията в България след Деветосептемврийското народно антифашистко въстание през 1944 г., настъпилите дълбоки промени в икономическия, политически, социален и културен живот на страната намериха своето отражение и върху развитието на обществените науки и особено върху развитието на историческата наука. Пред българската историография бяха поставени за разрешение нови и отговорни задачи. Застанала на марксически позиции, тя трябваше да се превърне и активен помощник за изграждането на новото общество, в източник за формирането на широк научен мироглед, за патриотично и интернационално възпитание, за култивиране на национална гордост и висши морални добродетели.

Пренебрегвана в миналото, на нашата историческа наука при новите условия бе отделено специално внимание, оценено бе нейното огромно възпитателно значение. «... Най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето — казваше Георги Димитров — е правилно разбраната история и използуването на нейната съкровищница от ценни уроци.»(291)

За да се превърне в действителен «учител за настоящето и бъдещето», марксическата историография трябваше още в първите години след народната победа да реши и редица основни проблеми, някои от които и сега не са загубили своята актуалност и значение. Необходимо беше да се осигури цялостна и пълна преоценка на буржоазното наследство на историческия фронт от позициите на научната, марксистко-ленинска методология. Необходимо беше също така да се изправят различните груби фалшификации и извращения в наследената от миналото историческа литература, да се осветлят по пътя на задълбочени и оригинални научни изследвания най-значителните периоди и събития в историята на народа, да се покаже закономерното развитие на нашето общество и да се въоръжи по този начин народът ни с правилни и обективно верни знания за неговото славно минало.

Марксическата историческа наука не можеше да се задоволи и с наследената от миналото тематика на историческите изследвания и проучвания. Докато буржоазната историография се задоволяваше предимно с изследването на древността и средновековието от образуването на българската държава до падането й под турска власт, с изучаването главно на културната ни и църковна история, марксическата историография трябваше да се насочи и към новата история на нашия народ, която беше съзнателно пренебрегвана и непроучена. Тя трябваше да се насочи към по-задълбочено и всестранно изследване и изясняване на въпросите, свързани с генезиса на капитализма и развитието на аграрните отношения, с външната и вътрешната политика на буржоазна България, да разкрие историческите корени и предпоставките за победата на социалистическата революция у нас и т. н. Предмет на внимание след Деветосептемврийската революция стана и историко-революционната тематика, героичното минало на народа, славните борби на българския пролетариат и трудовото селячество, борбите срещу монархо-капиталистическото господство и социалното безправие, срещу икономическата експанзия на империалистическите страни.

За изпълнението на своите сериозни и отговорни задачи нашата марксическа историография трябваше да преодолява и редица трудности. На първо място тук стоеше въпросът за документалната база. Вече споменахме, че нашето наследство в това отношение беше тежко. Голяма част от изворите на българската история бяха разпилени и унищожени. Много от запазените документи бяха разпръснати из десетки библиотеки, музеи, малки архивни средища и т. н., без да са приведени в известност, без да е направено достояние тяхното съществуване. В крайно лошо състояние се намираше печатната източниковедческа база. Не само малкият й обем, а и самото научно равнище, както и тематиката на документалните публикации не можеха да отговорят на потребностите на марксическата историография. Всичко това налагаше да се вземат сериозни мерки за въвеждането на ред в документалното богатство на страната, за неговото централизиране, научно организиране и популяризиране. Тези мерки не закъсняха. За да се реши правилно и цялостно въпросът за събирането, организирането, популяризирането и използуването на архивното наследство на народа, беше издаден и специален указ на Президиума на Народното събрание, с който за пръв път в културната ни история се поставяше началото на изграждането на Държавен архивен фонд, на централизирана и организирана архивна дейност.

В обсега на държавния архивен фонд според разпоредбите на указа влизат всички документални материали, които имат политическо, научно и практическо значение, независимо от тяхното времепроизхождение, съдържание, оформление, техника и начин на възпроизвеждане. Тук се включват документите и материалите, образувани от дейността на висшите и местните органи на държавната власт и управление, на културните, просветните, политическите и пр. организации, дружества и съюзи, на централните и местните органи на духовното управление и на останалите учреждения от религиозен характер. В състава на Държавния архивен фонд влизат също и документите, свързани с дейността на турската власт, които се отнасят до нашата история от падането на България под турско владичество в края на XIV в. до освободителната Руско-турска война през 1877–1878 г. Обект на Държавния архивен фонд станаха и документалните извори, свързани с живота и делото на бележити дейци на национално-освободителната борба, на изтъкнати държавници и общественици, на хората на науката и културата, на литературата, изкуството, живописта и т. н.(292)

Указът даде правилно разрешение и на въпроса за използуването на документалното ни наследство. Разпръснати, неорганизирани и често пъти недостъпни в миналото, сега документалните извори са предоставени за широко използуване за научноизследователски и други цели.

«Документалните материали на Държавния архивен фонд — четем в споменатия указ — могат да бъдат използувани за научни изследвания, за публикации в печата, за масова културно-просветна работа, за справки и за снимане на преписи и извлечения.»(293)

Със създаването на Държавния архивен фонд и на цяла мрежа от държавни архиви и другите архивни институти се създадоха благоприятни възможности за централизиране на документалното ни богатство, за привеждане в известност на всички по-ценни исторически извори. Много от архивите пристъпиха незабавно към изграждането на свой научно-справочен апарат (каталози, описи и др.). Това от своя страна даде възможност за едно бързо и лесно ориентиране в архивните фондове, в наличния документален материал.

Освен това различните архивни средища извършиха немалка работа за привеждане в известност на комплектуваните и обработени документални фондове и материали, за тяхното широко популяризиране. По страниците на периодичния печат и други някои издания бяха обнародвани голям брой прегледи на архивни фондове и документи, съобщения за различни документални постъпления и т. н., които направиха достояние значителна част от нашето архивно наследство. В това отношение особена роля изиграха и издадените справочници (пътеводители, обзори и др.), които разкриват съдържанието на ценните и богати документални фондове.

Централизацията на архивното дело у нас, макар и недоведена още докрай, заедно с активната популяризаторска дейност на архивите създаде необходимите условия за бързо издирване, използуване и обнародване на всякакъв род исторически извори, много от които в миналото бяха недостъпни за научния изследовател. И действително през последните две десетилетия се появиха голям брой документални издания, които осветляват важни страни от нашето политическо, културно и икономическо развитие и представляват ценно и незаменимо помагало в ръцете на научния изследовател, на всеки, който се интересува от нашето минало.

Издадени бяха редица сборници от документи и материали, посветени на живота и дейността на изтъкнати революционни и партийни дейци, като Д. Благоев, Г. Димитров, Гоце Делчев и др. През последните години на вниманието на нашия читател бяха предоставени и интересни документални издания, свързани с образуването на българската работническа класа и развитието на работническото революционно движение, с дейността на Комунистическата партия за сплотяване на народните сили в борбата срещу социалното безправие и капиталистическия гнет (Септемврийското въстание, въоръжената антифашистка борба през периода 1941–1944 г., Отечествената война и т. н.).

Освен документалните издания, свързани с най-новата история, продължи издаването и на извори за българското национално-освободително движение. Издаден беше тритомният документален сборник за Априлското въстание, съставен от сътрудници при Българския исторически архив — Народна библиотека «Кирил и Методий», под редакцията на проф. Ал. Бурмов, четири обемисти тома от богатия и ценен архивен фонд на Г. С. Раковски, съставени от Г. Димов, Н. Трайков и В. Трайков, два тома из архива на Константин Иречек, съставени от П. Миятев, и др.

Несъмнен принос представляват и редицата прецизни и задълбочени издания на някои старобългарски и среднобългарски паметници, като Ватопедската грамота, Енинския апостол, Болонския псалтир, Троянския дамаскин, десетките преписи от знаменитата творба на Черноризец Храбър «О писменехь», издадени от К. Куев, многобройни жития, преписки и др. В ход е подготовката и предстои да излязат и редица още томове с документи от старата, новата и най-новата история на българския народ.

Наред с многобройните публикации на домашни извори, извлечени от Държавния архивен фонд, значително постижение на историческата наука е и започналото през последните години системно обнародване на голям корпус от латински, гръцки, еврейски, турски и други извори за социално-икономическата история на българските земи, много от които досега бяха недостъпни за научния изследовател, макар че съдържат рядко ценни данни, без които е немислимо правилното и задълбочено осветление на различните проблеми на нашето минало. Успех на нашата марксистка историография е и организираното от Института по история, а в последно време и от Института за балканистика при БАН системно обнародване на документални извори за нашето минало, запазени в някои чуждестранни архивни хранилища, като СССР, Германската демократична република, Унгария, Югославия, Чехословакия, Франция, Белгия и т. н.(294)

Активна дейност за обнародване на исторически извори през последните години разгръщат и Институтът по история на БКП при ЦК на БКП, Централните и окръжни държавни архиви, Институтът за литература при БАН, Архивът при БАН, Българският исторически архив при Народната библиотека «Кирил и Методий» и др. Като постижение в работата по обнародването на историческите извори следва да се отбележи и фактът, че особено в последните години ценни исторически извори се появяват и по страниците на редица периодични издания, в годишниците на някои наши научни институти, учреждения и др., като Известия на Института по история на БКП, Известия на държавните архиви, списанията «Исторически преглед», «Военноисторически сборник», «Септември», «Пламък», «Литературна мисъл», «Език и литература». Интересни документални публикации често могат да се срещнат и по страниците на централните и местни вестници.

Постиженията в публикаторската работа, разбира се, не бива да се мерят само с цифрови показатели, с броя на обнародваните документи, с броя на изданията, които са открили страниците си за поместване на исторически извори, и т. н. Ако трябва да се направи паралел между публикаторската работа в миналото и сега, не е трудно да се забележи чувствително различие и в научното равнище на самите издания, което е обусловено от различното отношение към изворите, към въпросите, свързани с техния подбор, археографска обработка, коментар и пр. Идеалистическият подход към историческия изворен материал, характерен за немалко специалисти в миналото, сега е заменен с диалектико-материалистическия подход, който представлява сериозна предпоставка за осигуряване на действително научни документални изследвания и публикации. Една от съществените отличителни черти на публикаторската работа сега е, че в много случаи тази дейност се извършва по-организирано, като с нея често, особено при по-значителните издания, се ангажират цели институти, редакторски и съставителски колективи от наши добри специалисти от различните области на знания. Докато в миналото публикаторската работа разчиташе изключително на частния почин и инициатива, сега за тази дейност се полагат специални държавни грижи, отпускат се държавни средства, осигурява се широко и компетентно обсъждане на изданията, гарантира се тяхното отпечатване и т. н. Всичко това, разбира се, представлява сериозна предпоставка за непрекъснато увеличаване броя на документалните издания, за подобряване на тяхната тематика, обхват и научно равнище.

Наред с безспорните успехи в работата по обнародването на историческите извори в по-ново време налице са и някои сериозни слабости, които в крайна сметка показват, че все още у нас тази дейност изостава от отговорните задачи, поставени пред нашата социалистическа наука и култура, пред историческата наука преди всичко. Стремителното развитие на нашата страна, постигнатите дълбоки революционни преобразования в икономическия, политическия и културния живот налагат на историческата наука да мобилизира всичките си сили за творческо и задълбочено разработване проблемите на нашето минало. Нейно задължение е да продължи разработването на въпросите, свързани с историята на нашата страна в по-далечното минало, с историята ни под турско владичество и особено периода на националното ни и духовно възраждане и революционно-освободителната борба. Нашето време изисква от историческата наука да осветли още по-пълно различните проблеми, свързани с развитието на страната в периода след Освобождението, с антинародната и авантюристична вътрешна и външна политика на българската национална буржоазия, с революционните борби на българския пролетариат и прогресивната интелигенция, със селските движения и общата борба на работническата класа и трудовото селячество срещу икономическия гнет, социалното и политическото безправие, борбата на БКП за сплотяване патриотичните сили на народа за мир и вътрешна сигурност, за решаване националния въпрос на балканските страни, за подпомагане националноосвободителните борби на съседните народи и т. н.

Особено внимание българската историческа наука трябва да отделя сега за разработването и осветляването на основните проблеми, свързани с най-новата ни история, периода на социалистическото изграждане на страната, за разкриване закономерностите на нашето социалистическо развитие и предпоставките за настъпилите дълбоки революционни преобразования в социално-икономическия живот(295).

През близките години усилията на нашите историци ще бъдат насочени и към подготовката на многотомна научна история на България, с която ще се ознаменува и юбилейната 1300–годишнина от създаването на българската държава. Това от своя страна повишава още повече изискванията към историческата наука, към всеки историк.

За да изпълни всички тези свои сериозни и отговорни задачи, нашата историческа наука естествено се нуждае от подходяща печатна документална база, която представлява фундаментът на всяко историческо изследване. Без достатъчно подръчен изворен материал трудно може да се осигури правилно и пълно осветляване на различните исторически факти, действително научно разработване на различните проблеми от миналото. Документалните публикации са именно оня носител на исторически и проверени достоверни сведения, които най-непосредствено улесняват историка, подпомагат неговата активна научно-творческа дейност. Неслучайно на споменатото национално съвещание на нашите историци беше отчетено, че на сегашния етап «въпросът за издаване на извори и документи за българската история... има първостепенно значение за историческата наука»(296).

И действително, ако до неотдавна една от основните задачи на нашата историческа наука беше да направи необходимата преценка на това, което е наследено от миналото от буржоазната историография, сега вече се налага непрекъснато да се разширява и печатната източниковедческа база, да се създаде една действително солидна основа за по-нататъшните изследвания на миналото.

Въпреки че въпросът за необходимостта от по-разгърнато планомерно и целенасочено обнародване на изворите на нашата история е поставян неведнаж, въпреки усилията нa някои наши научни институти и отделни научни работници в тази насока направеното все още не е задоволително. И досега не е осигурено крайно необходимото максимално приближаване на публикаторската работа до актуалните и належащи задачи на историческата наука, не е осигурено необходимото взаимодействие между публикаторската и научноизследователската работа. В това отношение, може да се каже, ние сме твърде назад от редица други страни и по-специално от социалистическите страни, където ежегодно се обнародват големи количества документи, подпомагащи най-активно изследователската работа и работата на идеологическия фронт.

Като разглеждаме въпроса за обнародването на документалните извори и по-специално въпросите, свързани с методологията на обнародването, не може да не отбележим, че въпреки натрупания значителен опит в публикаторската работа все още нямаме строго установени научни правила и норми, които да въвеждат необходимото единство и пълен ред в тази област. Поради липсата на задължително установени научни изисквания и на съответен ръководен център (институт, комисия или друг някакъв орган), който да има необходимите пълномощия да направлява и контролира работата по издаването на изворите за българската история, всеки може да обнародва документи и материали, както той намери за добре, като се ръководи единствено от субективните си разбирания за прилагането на едни или други археографски норми, от своето отношение към тях. Поради това именно в археографската работа над документалните извори, а и в цялостната работа по подготовката на документалните издания у нас цари разноезичие. Всичко това несъмнено се отразява неблагоприятно върху научната стойност на различните издания, някои от които, както показва и практиката, са почти непригодни за научноизследователска работа.

Слабостите в публикаторската работа се проявяват при всички почти етапи от подготовката на документалните извори за обнародване, като се започне от определянето на темата на документалните издания и се достигне до окончателното им оформяне за печат. С оглед да дадем по-цялостна представа за състоянието на публикаторската работа у нас в най-ново време и същевременно да посочим, доколкото това е възможно, поне основните научни изисквания при обнародването на историческите документи и материали, но-нататък ще се спрем и на отделните етапи от подготовката на документалните публикации, на различните процеси, свързани с обработката на източниците за печат.

Определяне тематиката на документалните издания

Определянето на темата, по която ще се обнародват историческите извори, това е първият въпрос, който ще трябва да разреши публикаторът, преди да пристъпи към непосредствената работа над документите. Добре подбраната и научно обоснована тема определя до голяма степен и бъдещата съдба на документалното издание, възможностите за неговото осъществяване и научния му принос.

Историческата наука, а и не само тя, не е заинтересована от каквато и да е тематика на документалните публикации. Внимание заслужават само теми, свързани с материалния и духовния живот на обществото, с интересите на трудовите хора, с актуалните потребности на науката. Затова именно много от специалистите археографи подчертават, че при всички случаи е необходимо «тематиката на публикаторската работа да се приближи максимално до практиката на социалистическото строителство, до живота»(297). Същевременно не бива да се забравя и това, че тематиката на документалните публикации невинаги трябва да бъде като някакъв придатък към научноизследователските задачи и планове. Понякога, обратно, тя може да играе водеща роля, да предшествува и дори да насочва научноизследователската проблематика. Ето защо при уточняване тематиката на документалните публикации се изисква творчески подход, сериозни и задълбочени предварителни проучвания.

Най-напред, преди да реши окончателно въпроса за темата на своята публикация, историкът-археограф трябва да се запознае с плановете и проблематиката на различните институти и отделните научни изследователи от съответната област на знание, да познава добре задачите, които им предстоят за разрешаване. Той трябва да познава също така и практическите потребности на културния живот, на учебно-възпитателната и пр. работа, където също така документалните публикации могат да се използуват.

Необходимо е публикаторът да е наясно и с това, дали по темата, която си е избрал, преди него не са издавани документи, какво ново той ще може да предостави на вниманието на читателя, какво е научното равнище на другите публикации по същата тема и т. н. Всичко това, постигнато по пътя на сериозни предварителни проучвания, представлява основна предпоставка за правилното решаване на въпроса за актуалността на темата, за ползата, която би допринесла замислената публикация.

Много важно условие за правилното решаване на въпроса за темата на документалната публикация и по-специално за нейното реализиране е и предварителното запознаване на публикатора с наличния изворен материал по интересуващия го въпрос, запазен в различните архивни средища, в библиотеки, музеи. За да добие по-пълна представа за наличните документи по неговата тема, публикаторът трябва да потърси помощта на научно-справочния апарат на съответните архивни и други служби — картотеки, инвентарни описи, различните публикации, предназначени за популяризиране на архивните фондове и документи, като пътеводители, обзори, съобщения и т. н. Необходимо е също така с помощта на различните библиографски и други справочници да се установи какъв печатен материал по дадената тема има (материали в списания, вестници и т. н.), които евентуално могат да бъдат използувани.

Случва се обаче нерядко така, че се избират, дори се включват и в издателските планове интересни и напълно актуални теми, но поради непроучване на наличния изворен материал по темата тя остава без «документално» покритие. Когато публикаторът пристъпи към издирване на интересуващите го документи и материали, той се убеждава, че подходящи за неговата тема източници или изобщо липсват, или пък тези, които могат да се намерят, нямат необходимата научно-историческа стойност, обнародвани и използувани са преди това. Всичко това налага да се запланират само такива теми, за които има реални възможности да се изпълнят, налице са подходящи документи и материали.

Подценяването на предварителната работа по определяне тематиката на документалните издания, както показва и самата практика, има редица още сериозни последствия. Така например поради съществуващата все още стихийност в това отношение много от издадените вече сборници с документи и материали, а и голям брой документални публикации в периодичния печат се оказват не най-актуалните и поради това не влизат своевременно в научно обръщение, не се използуват. По същата причина, а именно поради стихийно насочване към отделни теми за някои проблеми от нашето минало са излезли редица заглавия, а за други няма обнародван нито един документ. Като последица от това е и фактът, че едни и същи документи се обнародват по няколко пъти, влизат в различни сборници, появяват се многократно в страниците на списания и вестници, докато в същото време много други, които, макар и да представляват несъмнен интерес, стоят скрити от погледа на читателя. Това е така, защото съставителите и редакторите на различните документални издания се насочват към определени теми, респективно към определени документи, без да се съобразяват със задачите, които стоят пред изследователите както в областта на историята, така и в областта на други някои клонове на знанието, при които историческите извори също имат място и се използуват.

Вече споменахме, че една от най-актуалните задачи на нашата историография е да осигури научното осветляване на настъпилите през последните две десетилетия у нас преобразования в икономическия, политическия и културния живот на страната, да изследва закономерностите на социалистическото строителство и тенденциите на социално-икономическото развитие. За разлика от по-далечното ни минало за социалистическия период от нашата история могат да се намерят огромни количества документи и материали, голяма част от които са вече научно обработени от нашите архиви и чакат своего използуване. Запазената обилна и разнообразна документация осветлява важни страни от социалистическото преустройство на страната, от реорганизацията на държавния апарат в условията на народната власт, свидетелствува за хода на културната революция и развитието на науката, за колективизацията и механизацията на селското стопанство, за национализацията на индустрията, за развитието на индустриалното производство и т. н. С други думи, ако липсата на документални издания по някои въпроси от по-старата ни история може да се оправдае с това, че нямаме достатъчно интересен материал, не може да се каже същото за най-новата ни история. Въпреки всички благоприятни условия за всестранно използуване на огромното количество по-нови материали и до този момент у нас никой не се е заловил да издаде самостоятелно, в отделни сборници онези документи, които ще улеснят, изследователя в разработването на проблемите на най-новата ни история — периода след 9. IX. 1944 г. Колкото и странно да изглежда това, и до днес ние нямаме нито едно документално издание, посветено на отделни проблеми от социалистическото изграждане на страната, макар че по динамика и значение събитията от този период с нищо не отстъпват на събитията от по-далечното минало. Публикации на документи за това време, със съвсем малки изключения, не ще срещнем и в периодичния печат, дори и в списанията и изданията, които трябва да дават тон в тази насока.

Причината за това до голяма степен може да се обясни и с факта, че у нас по едни или други съображения и сега се поставя под съмнение необходимостта от обнародване на документалните извори от най-ново време. Все още не е изживяно старото схващане, че историята е само далечното минало, което единствено следва да бъде обект на научно изследване и проучване и следователно само документите от това време имат архивно-историческа стойност(298). Това погрешно и вредно схващане достига за съжаление и до тези, от които зависи приемането и утвърждаването на издателските планове — до сътрудниците към различните издателства, до консултативните и ръководни органи на тези издателства. Затова особено трудно е сега да се извоюва място в издателските планове за документална публикация от най-новия период на нашата история, въпреки че теоретически всеки е съгласен, че за да отговорят на задължението си да разработват проблемите от най-новата ни история, българските историци се нуждаят съответно от документи за този период, от подходяща печатна документална база.

Не само за периода от най-новата ни история, а и за редица други важни периоди, за събития от обществения, политическия и културния живот от миналото, които имат особено значение за развитието на нашата страна, също така нямаме документални издания. Така например не са обнародвани все още много от запазените у нас документални извори, които осветляват важни страни от следосвобожденския период, от периода на войните и революционната криза през 1918–1919 г., от Септемврийското въстание и т. н.

За неблагополучията, които се забелязват по отношение тематиката на документалните публикации, освен посочените причини, а именно липсата на необходимото централизирано ръководство в публикаторската работа, подценяването на историческата значимост на архивните материали от по-ново време и пр., не са без значение и някои субективни причини. На първо място тук би могло да се посочи неспазването на редица основни изисквания, свързани както с цялостната предварителна работа по подготовката на документалните издания, така и с непосредствената обработка, систематизирането, подбора и т. н. на предназначените за печат документи.

Видове документални издания

Предварителен момент от работата по подготовката на документалните издания е също така и решаването на въпроса за тяхното предназначение или, както се изразяват някои специалисти в тази област, уточняването на адреса, до който те ще бъдат отправени, аудиторията, която ще ги ползува. Това от своя страна определя и самия характер на изданието, неговия облик, пълнота и композиция на материала, работата върху текста. Ако изданието е предназначено за масовия читател, изискванията при цялостната работа с изворния материал ще бъдат по-различни от тези, ако то ще трябва да служи на научния изследовател, историк, езиковед, литературовед и т. н., който има свои определени претенции към публикациите на интересуващите го документи.

По въпроса за видовете документални издания, за тяхното съдържание, подготовка и т. н. в археографската литература все още се водят оживени спорове. Някои са привърженици на схващането, че независимо от предназначението му документалното издание трябва да отговаря на всички основни научни изисквания, така че да задоволява потребностите на езиковеда по същия начин, както и потребностите на историка или на масовия читател. Други споделят по-различно схващане. Според тях при подготовката на всяко документално издание е необходим конкретен, диференциран подход, който се определя от предназначението на съответното издание, от използувания за обнародване изворен материал и от други някои фактори.

По въпроса за видовете документални издания доста оживено се спори и в съветската археографска литература. Този въпрос някои съветски специалисти отнасят дори към «проблемите на археографията, чакащи своето разрешение»(299).

Въпреки различните мнения сред специалистите историци, археографи, текстолози и др. относно видовете документални издания, струва ни се, че е най-приемливо схващането, според което те трябва да се разделят на три основни групи, а именно: академични, научно-популярни и масови издания.

1. Академични издания. Това е строго научна форма на критични документални издания, които осигуряват максимално обхващане на изворния материал по съответния проблем или документален фонд (ако се отнася до документалното наследство например на определена личност). В академичните издания обнародваните документи се подлагат на задълбочен научно-критичен анализ, който осигурява запознаването на читателя с всички филологични, синтактични и други особености на оригинала, с процеса на неговото създаване и пр. Справочният апарат, който съпровожда всяко академично издание, трябва да отразява състоянието на обнародваните текстове и работата, която е извършил археографът върху тях, наличния, но неизползуван и невключен в изданието изворен материал и неговата научно-историческа стойност. Той трябва да съдържа сведения за предшествуващи издания и публикации на някои от използуваните и подготвени за печат документи и материали.

Според някои съветски специалисти едно такова документално издание, ако се отнася например за ръкописното наследство на даден писател, учен и т. н., би следвало да обхване всички налични източници, свързани с дейността на съответния автор, неговите завършени и незавършени, художествени, публицистични, научни и други произведения, всички бележки (ескизи), планове, други редакции и варианти, създадени или преписвани от автора, неговите писма, дневници, записки, книжа, делови документи и др., свързани със всички етапи от творчеството му(300). С други думи, едно такова издание би ни представило научно организирани и критично осветлени достигналите до нас документи и материали (както печатните, така и ръкописните), които дават цялостна представа за творчеството на съответния автор, позволяват да се надникне в неговата творческа лаборатория, да се видят методите на работа, които той е използувал, да се проследи процесът на създаването на някакво произведение, на документи и т. н. Подготвено изискано и прецизно, академичното издание, както подчертават специалистите, трябва да сложи край на всякакъв произвол по отношение на оригиналния текст, като осигури една твърда текстологична база и послужи за основа на следващи преиздавания(301).

Макар че едно от основните изисквания за този род издания е пълнотата в обхвата на съответния материал, не е приемливо схващането на някои автори, че академичното издание следва да обхване «цялата съвкупност от факти, без нито едно изключение, които се отнасят до разглеждания въпрос»(302). Това практически е неосъществимо, особено при случаите с по-значително документално наследство по съответната тема или от съответния фонд, когато могат да се окажат запазени с хиляди писма, огромни количества записки и голяма печатна продукция. Като изход от това положение с право редица автори сочат един по-реалистичен подход, а именно и при академичните издания да не се публикуват безусловно всички документи, отнасящи се до темата, до дейността на определена личност и т. н., а само отбрани материали, «отразяващи най-важните, съществените страни на едно или друго събитие, явление и пр.»(303). Това ще рече, че и при този вид издания, както и при останалите, е необходим подбор, макар и по-различен, подчинен на по-други критерии за историческа, езикова и пр. ценност.

Така например, в едно академично издание по определена тема могат да влязат «без изключение» само обобщаващите, сводните документи, като отчети, доклади, прегледи, а останалите — масовите документи и документите с аналогично съдържание, като резолюции, заявления, общи бележки и др., следва да не се обнародват. Те могат да се отразят в специално приложение към изданието, например в списък на всички разкрити по дадената тема документи и материали(304).

У нас въпросът за методиката на съставяне на академичните издания все още не е станал предмет на внимание. Донякъде с това може да се обясни и фактът, че нерядко това понятие се използува само с цел като че ли да се внуши на читателя, че става дума за «по-тежко», солидно научно издание, което се отличава от останалите широко разпространени документални издания и публикации.

Изобщо различните автори влагат различно съдържание в понятието академично издание. Докато едни правилно под този род издания разбират най-висшата форма на цялостно и научно-критично издаване на документалното наследство, например на определена личност(305), други считат, че академичното издание е само едно «пълно събиране на съчиненията»(306), без задължителния за случая текстологически и пр. коментар, подходящ научно-справочен апарат и възможния най-цялостен обхват на съответните документи и материали(307).

2. Научно-популярни издания. Това е една от най-разпространените и у нас форми на обнародване на историческите извори. И тук, както и при академичните издания е необходима научна обработка на текста на всеки публикуван документ, а също и подходящ научно-справочен апарат. За разлика от академичните издания обаче научно-популярните не могат да претендират за пълнота и всеобхватност на материала, за включване на различните редакции и варианти на един и същ документ, за цялостно отразяване на всички езикови и други особености на оригинала и т. н.

Елементът на популярност при този вид издания оказва съответно отражение и върху помощния им апарат. Той е също така по-опростен и достъпен. Докато в академичните издания се дава известна преднина на текстологичния коментар, при научнопопулярните издания, макар и да се отделя значително внимание на този коментар, преднина има т. нар. реален коментар, т. е. сведенията за срещащите се в документалните извори исторически факти и събития или пък имена на лица, на географски обекти, предмети и т. н.

3. Масови издания. Това са изданията, които са предназначени за по-широк кръг от читатели, за тези, които ще използуват публикацията не за научни изследвания и проучвания, а за прочит, за разработване на популярни доклади, статии в учебно-възпитателната, агитационно-пропагандистката и пр. работа.

При този род издания текстологичните наблюдения на публикатора са сведени до минимум или изобщо липсват. Същевременно обаче и тук следва да се съблюдават строго изискванията за прецизно възпроизвеждане на оригиналния текст, разбира се, при съответно правилно използуване на основните изисквания за нормализация на правописа, ако това се налага. Помощният апарат към тези издания е съвсем опростен с оглед на общата подготовка и интересите на масовия читател към съответния проблем, за който се отнася публикацията. И тук преднина има реалният коментар, като, разбира се, в определени случаи значително място следва да се отдели и на лингвистичния коментар, на бележките и сведенията, които ще улеснят масовия читател в ориентирането му сред наличните в някои документи и материали архаични думи и изрази, непопулярни неологизми, игрословици и пр., липсващи в живата реч и излезли вече от употреба. Ако темата на съответното издание не е достатъчно популярна, в такъв случай ще се наложи и съответно разширяване и на предговора на изданието с оглед да се въведе читателят в проблематиката, да се запознае той с някои особености на епохата, за която се отнасят документите, със спецификата на обнародваните документи и пр. Някои специфични изисквания трябва да се съблюдават и при съставянето на документалните издания, предназначени за използуване в учебно-възпитателната или пропагандистка работа(308).

За диференцирането на различните видове документални издания в зависимост от тяхното предназначение особено важна роля играе работата на археографа над текста на подготвените за печат документи и материали и степента на отразяване на външните им особености. Така например в някои случаи, когато изданието е предназначено за определени специалисти, интересуващи се от всички особености на първообраза, археографът трябва да се стреми към максимално точно възпроизвеждане на оригиналния текст, каквито са изискванията например за т. нар. дипломатически издания. По пътя на набора или посредством фото-механичен способ при тези издания публикаторът се стреми да осигури едно по възможност най-точно предаване на външните особености на източника, графиката и буквите, препинателните знаци, композицията на текста на съответния източник, особеностите на писмовния материал, неговия цвят, състояние, наличието на филиграни, характерни линии, украшения и пр., изобщо всички сведения, без които са невъзможни евентуалните палеографски и други проучвания и наблюдения.

При тези издания, които в същност имат за задача да осигурят една съвсем точна репродукция на оригинала, дори и наличните грешки, неточности, пропуски и пр. не се поправят, а само се посочват в помощния апарат и по-специално с помощта на текстуалните бележки и различните условни обозначения(309).

До подобен род издания, които са особено трудни и скъпи, трябва да се прибягва, разбира се, само по изключение, например при издаването на стари и уникални ръкописи и материали, каквито са някои старобългарски и среднобългарски писмени паметници, достигнали до нас в единични екземпляри, лошо запазени, трудно достъпни и пр.(310)

По отношение на видовете документални издания заслужава да се отбележи и това, че въпреки съществуващите различия в подготовката им между тях няма никаква рязка граница, както се опитват да докажат някои автори(311). Елементи от академичните издания се съдържат в научно-популярните издания, а от своя страна някои от изискванията, задължителни за научно-популярните издания, намират съответно приложение при масовите и т. н. Изобщо налице е известна близост в подготовката на различните видове издания независимо от тяхното предназначение, композицията на публикувания материал, неговата обработка(312).

Микрофотоиздания на документални извори

При използуването на един или друг вид документални издания освен проблема за осигуряване на прецизни публикации на изворния материал, които да бъдат действителен помощник на научния изследовател и да ползуват по-широк кръг от читатели, пред археографа винаги стои за разрешение и друг един също така важен проблем, а именно как да се направят достояние колкото може повече документи, как да се покаже лавината от архивен материал, с която разполагат архивните средища и която успоредно с развитието на съвременния държавен апарат, с цялостния икономически, политически и културен живот на обществото непрекъснато се разраства и увеличава, става необятна.

Необходимо е да се намерят такива форми на публикуване на източниците, които биха позволили при минимален обем на изданието, при по-малки разходи на време и средства, да се предоставят на читателя максимални количества документи, да се задоволят потребностите на изследователя от изчерпателни и пълни публикации.

За да отговорят на тази назряла потребност, редица страни се насочиха през последните години и към някои нови форми на обнародване, с които се цели да се направят достояние повече исторически документи и материали, необходими преди всичко на изследователя. Такива например са изданията с анотации от документи по определена тема или на фонд, т. нар. регести(313) и календари(314), различните таблици(315), научни описи(316), инвентари(317), репертоари(318) и т. н. Всички тези форми на обнародване най-често се прилагат при еднотипните документи и материали, т. е. при такива източници, които съдържат еднородни сведения от статистически или друг някакъв характер и поради това се поддават на групиране.

В помощ на археографа и историка при търсенето на нови форми и средства за масово обнародване на документи и материали идва и техническият прогрес, внедряването в архивната практика на някои съвременни постижения на техниката.

Известно е например, че в наше време широко разпространение получи механизираният начин на разкриване на изворния материал с помощта на перфокартите, който улесни насочването към определени източници, даде нов тласък както на популяризаторската работа и използуването на документалните материали, така и на тяхното обнародване.

Особено значение за публикаторската работа има въвеждането на микрофилмирането като способ за възпроизвеждане на оригиналния текст, за размножаване на историческите извори.

Макар че микрофилмирането води началото си още от втората половина на миналото столетие, използуването на това крупно техническо постижение в работата с историческите извори датира от 30–те години на нашия век, когато специалистите решават, че крайно уморителната работа по преписването на документите, по тяхното пренасяне от едно място на друго може да се облекчи, като се замени с микрофилмите(319).

Микрофилмите за разлика от другите средства за размножаване на документа, като преписите на ръка или на машина и пр., имат редица сериозни предимства. Те, освен че възпроизвеждат абсолютно точно и пълно съответния текст, представляват негово адекватно отражение, показват доста сполучливо и външните особености на оригинала, неговото състояние, форма, наличието на различни бележки, поправки, орнаменти и пр., нещо, което не може да се осъществи добре с преписите.

Несъмнено предимство на микрофилмите е и това, че в съвсем малка по обем филмова лента могат да се обхванат големи количества документи. Това улеснява пренасянето на тези ленти на големи разстояния, като същевременно се гарантира напълно опазването и съхраняването на самите документи върху по-малка площ(320).

Освен другите си положителни страни микрофилмирането има и това предимство, че то е сравнително по-евтино, отколкото всички останали способи на възпроизвеждане на документалните източници, че процесите на неговото изготвяне са съвсем лесни и бързи. Тези предимства на микрофилмирането са дали основания да се помисли и за използуването му в публикаторската работа. Още преди Втората световна война на изследователите-историци станаха известни освен познатите документални издания с типографски възпроизведен текст и т. нар. «микрофотосборници», при които хартията е заменена с микрофилмова лента, а типографският набор — с фотомеханичния способ на възпроизвеждане на текста(321).

За пръв път за тези нови издания съобщават някои американски специалисти. От оскъдната литература по този въпрос, с която разполагаме, се вижда, че още през 30–те години Американската обединена комисия на Съвета за социалните изследвания и Американският съвет на научните общества, след като извършили редица сериозни проучвания върху практическото значение на различните новости в репродуцирането на документалните извори, дошли до извода, че микрофилмирането е сравнително евтин и удобен способ за получаване на точни копия на документите(322). Освен това микрофилмирането според споменатата комисия например се оказало «единственото средство за преодоляване на безкрайно растящия разрив между бавния и извънредно скъп начин на типографско издаване на документите и огромната маса още непубликувани материали»(323). Директорът на Обединената комисия изказал мнение, че «тези промени в архивната техника и възпроизвеждането на оригиналните текстове на документите, които ние наблюдаваме, имат по-голямо революционно значение, отколкото изобретяването на типографския стан»(324).

Макар че идеята за обнародване на документалните извори посредством микрофилмирането трудно си пробива път, тя постепенно намира свои привърженици, някои от които пристъпват и към нейното реализиране. Така например през 1935 г. американският специалист В. Д. Тейт организирал специална фотолаборатория към Националния архив. Ръководен от желанието да направи широко достояние идеята за масово прилагане на микрофилмирането, той започва издаването и на «Journal of Documentary Reproduction».

Няколко години по-късно, 1938–1939 г., вече било направено и специално предложение за изработване на план за подготовката на микрофото документални издания. Изтъкната е отново идеята, че тези издания са далеч по-евтини от типографските, че разходите по микрофилмирането ще се покриват с разпродажбата на негативите, че това ще улесни особено много изследователската работа, тъй като ще даде в ръцете на изследователя «с пределна точност текста на документа, същевременно ще облекчи и архивните служби и ще гарантира опазването на всички микрофилмирани документи. Подчертава се също и «грамадното преимущество, което ще имат учените, когато бъдат разпространени из целия свят микрофилмите на най-значителните серии и колекции архивни документи»(325).

През 1940 г. е оповестено и решението за създаване на специална комисия, която да разработи цялостен план за микрофилмирането на документи с публикаторски цели. Издадена е по-късно и съответна инструкция за «Подготовка на документите за публикуване във формата на микрофилми», която разрешава основните методически въпроси, свързани с цялостната работа по подготовката на тези издания. Както свидетелствуват някои американски автори, понастоящем в САЩ обнародването на документални източници във формата на микрофотоиздания достига значителни размери. Издадени са по този начин цели серии с документи по определени теми, каквито са например сериите от документи за отношенията на САЩ с Япония, Корея и Китай през периода 1790–1929 г., на отделни архивни фондове, като Върховния съд на САЩ (1766–1787), на Държавния департамент (1785–1906), на Министерството на финансите (1849–1880), на Военното министерство (1800–1863) и др. По същия начин са обнародвани и архивните фондове на редица изтъкнати политически, обществени, културни и други дейци(326). Тези издания обхващат хиляди документи, за които, ако се издадат по типографски начин, ще са необходими огромни средства и дългогодишен труд на десетки специалисти.

Несъмнените предимства на микрофотоизданията на документални източници получават вече широко признание и в редица други страни. Към такива издания прибягват и някои съветски архиви, какъвто е случаят например с Архива на Министерството на отбраната на СССР, обнародвал по този начин няколко десетки сборници, посветени на историята на Великата отечествена война през 1941–1945 г.(327) Микрофилмови издания подготвят и редица архивни средища в Англия, Франция и др. Това е дало основание на някои специалисти да обявят, че е започнала вече «ерата на микрофилмите»(328), които постепенно ще изместват остарелите форми и начини на обнародване, ще спомагат да се пуснат в научно обръщение големи количества неизползуван преди това изворен материал.

Макар че този начин на обнародване постепенно получава широко разпространение и популярност, върху неговите предимства и особено върху перспективата на развитието му в археографската литература продължават да се водят спорове.

Привържениците на микрофотопубликациите изтъкват, че с помощта на тези издания се решават редица основни въпроси в публикаторската работа, като въпроса за точното възпроизвеждане на оригиналните текстове на документите, за бързо, лесно и евтино разпространение на огромни количества документи, на цялостни комплекси от свързани помежду си документи, които по никакъв друг начин не могат за същото време да се предоставят в ръцете на такъв голям брой читатели, и т. н.(329) Като особено предимство на микрофотоизданията се сочи и това, че те освобождават читателя от задължението да посещава архивите, тъй като при наличието на читателски апарат микрофилмите могат да се ползуват всякъде другаде.

Същевременно не могат да се отминат без необходимото внимание и схващанията на противниците на този род издания. Те смятат, че репродукцията на историческите извори по пътя на микрофилмирането в никакъв случай не може да замести типографските издания, които и за в бъдеще ще останат най-търсените и полезни за научния изследовател издания. Модерните технически средства и пo-специално микрофилмът, твърди например един английски автор, биха могли да доведат до някои незначителни изменения в публикаторската работа и в издаването на пътеводители и други документални справочници, но те не могат да направят по-малко желателно и занапред отпечатването на текстовете(330). Микрофилмоизданията, изтъкват обикновено неубедените в перспективите на този вид публикации, лишават археографа от възможността да извърши необходимата подготовка на обнародвания текст, с което може да спести труда на научния изследовател при използуването на съответните източници. Освен това микрофилмовата лента не може да възстанови атмосферата, при която е създаден съответният документ, духа на неговата епоха, а също и по-специфичните особености на писмовния материал (цвят на хартията, наличието на водни знаци, орнаменти и др.), които имат изключително значение например при палеографските проучвания. Трудно е и самото използуване на микрофилмите, тъй като по-продължителната работа с читателския апарат изморява очите. Не на последно място са и възраженията на някои специалисти, че обнародването на огромни количества архивни материали по пътя на микрофилмирането лишава научния изследовател от възможността да получава непосредствена помощ от специалистите, които се занимават със съхраняването, обработката, разкриването и пр. на изворния материал и знаят редица съществени особености около неговия произход, за други използувания и публикации. Обнародването на документи чрез микрофилми според някои на практика означава съответните архивни средища да изпуснат контрола върху своето документално богатство, да загубят своите читатели. Срещат се специалисти и те може би са най-многото, които споделят мнението, че фото-механичният способ на възпроизвеждане на историческите извори и обнародването във формата на микрофилми има несъмнени перспективи, но той трябва да се прилага само по отношение на определени документи и материали. За някои документи, каквито са например средновековните ръкописи, «които изискват специално умение и практика за тяхното разчитане или интерпретация и не могат да се разберат напълно без уводни бележки или изчерпателен показалец на лица и места», и в бъдеще «единствено подходящо ще бъде отпечатването»(331).

Някои автори пък са привърженици на смесените издания — печатно и микрофилмово, — които според тях дават «най-плодотворни възможности за бъдещото публикуване на документи»(332).

За перспективите в използуването на микрофилмоизданията съществуват и други още мнения, от които също така прозира или неувереност в това нововъведение, или пък пълно несъгласие с него.

Новият способ на обнародване, чрез микрофилми, макар и да се основава на общите методологични принципи на археографията, поставя пред публикатора и някои специфични проблеми, много от които все още не са намерили своето удовлетворително разрешение. Тук стои например въпросът за избора на документите, които следва да се микрофилмират, за състава и обхвата на микрофилмоизданията, за помощния апарат при тези издания и т. н.

Някои буржоазни автори споделят мнението, че при този вид документални публикации не е необходимо да се извършва какъвто и да е подбор на изворния материал, тъй като това би навредило на пълнотата и научната стойност на изданието.

«По-лесно е — четем в доклада на А. X. Лейзингер пред Международния конгрес на архивите във Вашингтон — да се микрофилмира цяла серия документи, отколкото да се проведе предварителен отбор на материалите, при които е необходимо да се правят преценки.» Ето защо според привържениците на такова схващане необходимо е да се избягва всякакъв подбор на документите, тъй като «какъвто и критерий за подбор да се приеме, ще се намерят хора, които не ще се съгласят с нето» или пък не ще са убедени, че «при подборното микрофилмиране документите се подбират по някакъв принцип и поради това върху тях лежи печатът на субективизма и изследователят получава документи, отразяващи непълно и неточно определени събития... Изборното микрофилмиране не удовлетворява учените, тъй като те считат, че ние (публикаторите, б. н.) се явяваме в ролята па цензора.»(333)

Да се изостави подборът на документите, предназначени за микрофотоизданията само за това, че публикаторът може да бъде обвинен в субективност при решаване на въпроса за тяхната научно-историческа стойност, разбира се, не е правилно. На практика това би довело до обнародването и на значителен брой документи, които нямат никаква стойност и следователно не са необходими на научния изследовател, а напразно ще му отнемат времето за разчитането им.

И при микрофилмоизданията, както е и при печатните издания, основен принцип за подбора трябва да бъде стремежът отделените за обнародване документи да представляват по възможност най-пълният комплекс от източници, които осветляват възможно най-пълно съответните събития и явления в тяхната взаимна връзка и развитие. Същевременно обаче публикаторът трябва да изостави онези документи, които нямат необходимата научно-историческа или друга някаква стойност и поради това не допринасят за пълнотата на изданието, не се отразяват върху неговия научен принос.

Някои особености при микрофилмоизданията има и по отношение на археографското оформяне на обнародваните по този начин документи. Така например в този случай на микрофилмираните документи следва да се съставят заглавия, да се посочат контролно-справочните сведения и пр. Това обаче не е необходимо да се отразява към всеки източник, както е при типографските издания, а се дава в справочния том или пък в съответната микрофилмова лента (заснема се в нейното начало или в края).

Много важно условие за цялостното използуване и на този вид издания е снабдяването им с подходящ научно-справочен апарат. В него по правило влизат кратко историческо и археографско предисловие, именен, предметен и географски показалец, библиография, хроника на основните събития и др.(334) От голямо значение за по-нататъшното използуване на микрофилмоизданията е несъмнено качеството на позитивната лента, от която те фактически се състоят, състоянието на изображението на документалните източници върху лентата и възможностите да се разчитат лесно съответните текстове.

Като се има пред вид, че на микрофилмиране се поддават предимно запазените документи, документите с четливи текстове, при подготовката на документални публикации по пътя на микрофилмирането възниква и въпросът за съответен подбор на източниците в зависимост от тяхното състояние, от външните им особености, а не само от съдържанието им. Документите, неподходящи за заснемане (с избледнели текстове, скъсани и пр.), трябва предварително да се реставрират, разбира се, ако това е възможно. В някои случаи, ако се окаже, че е невъзможна подходяща реставрация, документите, предназначени за обнародване посредством микрофилмиране, могат предварително да се препишат и тогава да се заснеме вместо самия оригинал неговият препис. Това обаче трябва обезателно да се посочи в справочния апарат към съответното издание.

Понеже микрофилмоизданията обикновено включват големи количества документи и материали, това от своя страна изисква и съответна подготвителна работа. Необходимо е да се осигури научното организиране на повече архивни фондове и документи, да се разкрие тяхното съдържание, да се подготвят повече справочници и т. н.

Въпреки отделните свои слаби страни, някои от които вече посочихме, микрофилмоизданията имат бъдеще и те постепенно ще се наложат като една от най-разпространените форми на публикуване на определени, подходящи за тази цел документи и материали.

Издирване, събиране и преписване на документалните извори

При подготовката на различните документални издания независимо от техния характер и способ на възпроизвеждане на текста редица проблеми поставя и работата по непосредственото издирване на изворния материал. Да се издирят подходящи документи, които могат своевременно да влязат в научно обръщение и да се използуват, е особено отговорна задача на публикатора. За да бъде резултатна неговата работа, той трябва преди всичко да бъде наясно с това, какво ще търси и какво иска да обнародва.

При съвременното развитие на архивното дело, при съществуващата научна организация на документалното богатство на страната, издирването на историческите извори е сравнително улеснено. Публикаторът има възможност да ползува различни архивни справочници и издания, които го насочват не само към архивните средища, но и към самите фондове, където трябва да се търсят необходимите документи и материали.

Въпреки наличието на подобни архивни справочници публикаторът не се освобождава от задължението да използува и други възможности, които биха го улеснили в издирването. Така например той трябва да проучи кои учреждения, институти или отделни лица са имали отношение към проблемите, за които се отнася подготвяното от него документално издание, за да се насочи и към техните документи. Често пъти необходимите за обнародване материали могат да се окажат съсредоточени във фондовете на най-различни учреждения. Особено значение поради това придобива предварителното запознаване на публикатора с тяхната роля и компетенция, с мястото им в системата на държавния апарат, в цялостния обществен, икономически, политически и културен живот. Необходимо е също така да се познава добре и системата на архивната мрежа (държавни архиви, архивите към отделни ведомства и институти, архивните сбирки при различните библиотеки и музеи)(335).

Въз основа на всички тези проучвания публикаторът може да си състави предварителен план кои архиви да посети, кои фондове евентуално да използува и т. н. Този план, разбира се, впоследствие, при работа със самите материали, може да се допълва и разширява.

Все към предварителната подготовка на публикатора принадлежи и решаването на въпроса за обхвата на издирванията, които той ще трябва да извърши. Това от своя страна зависи преди всичко от характера на изворния материал, който ще се обнародва, а също и от неговото времепроизхождение и състояние. Ако се касае за по-нови документи, логично е да се предполага, че те могат да се намерят в по-големи количества и на повече места, във фондовете на различни учреждения и институти, в лични фондове и отделни документални сбирки, в архивни колекции. Обратно, ако се касае за по-стари документи, издирванията обикновено се ограничават до съвсем тесен кръг архивни средища, понякога дори само до единични фондове и сбирки, в ограничена група документи и т. н. Нерядко за такива документи се налага да се потърси помощта и на чуждестранни документални средища, където може да се окаже запазен дори и основният материал, необходим за издаване.

След всички предварителни проучвания, които, както вече отбелязахме, помагат за правилното насочване на издирванията, за уточняването на архивните средища и документалните фондове, от които трябва да се търси необходимият изворен материал, публикаторът пристъпва към непосредствената работа по събирането на необходимите му за обнародване източници.

Правилно е издирванията да започнат от по-значителните фондове, например фондовете на централните ведомства, чиято документация често пъти прави безпредметно използуването на документите на по-второстепенните учреждения. Предимство трябва да се дава също така и на фондовете, в които са съсредоточени повече документи, необходими при подготовката на съответното издание, с оглед допълнителните издирвания да се използуват само за попълване на някои празноти в събрания материал.

При издирването на историческите извори за обнародване от погледа на публикатора в никакъв случай не бива да отпаднат и личните фондове, които много често се оказват особено богата съкровищница на ценни документи и материали, необходими при подготовката на различни издания. Тук могат да се окажат интересни епистоларни източници, мемоари, дневници, бележки и др., които имат определена научно-историческа стойност и допълват останалите официални и други документи.

Особено съществен момент от подготовката на документалните издания е непосредствената работа на публикатора с изворния материал, която започва със самото издирване и събиране на документите, подлежащи на обнародване. В процеса на събирателската работа проличава в същност до голяма степен умението на публикатора да борави с изворния материал, да издири и да събере сред океана от документи и материали онези източници, които имат несъмнена научно-историческа стойност и представляват действителен принос за науката.

По отношение обхвата на издирванията на изворния материал в археографската литература се споделят твърде различни схващания. Някои автори са на мнение, че в тази си дейност публикаторът трябва да се ограничи само с установяването на най-непосредствено свързаните с темата документи, с тези документи, които непременно ще се използуват. Други автори пък споделят схващането, че публикаторът е длъжен да обхване всички без изключение документи по темата независимо от тяхната научно-историческа стойност, след което, ако трябва, ще се извърши и съответен подбор. Като разглеждат въпроса за обхвата на събирателската работа, за издирването на необходимия за съответната тема документален материал, някои съветски специалисти например(336) се позовават и на Лениновата мисъл за необходимостта от създаване на подходящ «фундамент от точни и безспорни факти», който да включва «цялата съвкупност от отнасящи се към разглеждания въпрос факти, без нито едно изключение»(337). Тези специалисти твърдят, че по такъв начин именно публикаторът ще може да осигури необходимата пълнота на изданието, ще може да подбере най-ценните и значителни документи. Макар че теоретически такова едно схващане е твърде приемливо, на практика то е неосъществимо. Що се касае до споменатата Ленинова мисъл за необходимостта от «цялата съвкупност от отнасящи се към разглеждания въпрос факти», която в същност изразява една от най-съществените страни на научноизследователската работа, по отношение метода на издирване на необходимия за обнародване изворен материал тази мисъл е неприложима. Ако изследователят действително е задължен да има пред вид цялата съвкупност от факти, отнасящи се до проблема, който той разглежда, публикаторът почти никога не би могъл да събере на едно място и още повече да обнародва тази «съвкупност от факти». Той в най-добрия случай може да направи достояние най-съществените документи, като държи сметка преди всичко за това, съдържащият се в тях фактически материал действително да представлява солидна база за научното изследване на съответния проблем, за установяване на необходимите на изследователя факти във връзка с този проблем. С други думи, механичното пренасяне на тази Ленинова формула към проблемите на обнародването и по-специално към проблемите, свързани с издирването на необходимия за обнародване изворен материал, говори за едно неправилно смесване на понятието «исторически извор» с «исторически факт». Ако все пак може да се говори за събиране на всички без изключение документи по дадена тема, това се отнася само за издания със съвсем ограничени хронологически, териториални или други някои граници, с оскъден изворен материал. Ето защо, струва ни се, по отношение обхвата на издирванията най-правилно е да се приеме, че публикаторът трябва да се стреми не към събирането на всичките «без нито едно изключение» документи и материали, тъй като това практически е невъзможно, а към събиране на цялата съвкупност от най-ценните и най-необходимите документи, които ще дадат облика на съответното издание, ще решат въпроса за неговия действителен принос. Важна предпоставка за това е както задълбочената предварителна подготовка на публикатора, така и умението му да се ориентира правилно сред изворния материал.

След привеждането им в известност(338) необходимите на публикатора документи трябва да се препишат на ръка или на пишеща машина. Преписите ще се използуват впоследствие вместо оригинала. Основно изискване при тази дейност е осигуряването на точно възпроизвеждане на оригиналния текст и на различните особености на първообраза, които могат да имат значение за публикацията при нейното подготвяне и използуване.

За улеснение и за по-голяма сигурност при репродукцията на различите източници напоследък някои автори препоръчват използуването и на съвременните модерни технически средства и на първо място микрофилмирането. Този способ на копиране е особено подходящ за случаите, когато повторният достъп до оригинала е труден (например ако той се намира в чужбина) и следователно не могат да се правят крайно необходимите допълнителни сверки на преписа с първоизточника(339).

Макар че въпросът за издирването на наличния изворен материал, а оттам и за обхвата и пълнотата на документалните издания има особено значение за качеството и научния принос на всяка публикация, ако се проследят излезлите досега у нас сборници с документи и материали (не говорим за отделните публикации в периодичния печат, където слабостите в това отношение са особено много), не е трудно да се посочат редица сериозни пропуски, резултат преди всичко на съществуващия стихиен и неправилен подход към въпроса за събирането на достатъчно и подходящи източници. Обикновено явление е и сега у нас да видим документално издание по някоя широка тема, а в него да е включена само една незначителна част от документацията, която съществува и би следвало да се обхване.

Да вземем например документалният сборник «Нелегални позиви на БКП»(340). Съставителите на този сборник са се ориентирали към едни от най-важните извори за изучаване на революционното минало на Комунистическата партия, за изследване героичните борби, които българският пролетариат е водил в годините на капиталистическото господство и фашизма. Те обаче не са се съобразили с обема на изворния материал по тази тема, пръснат из различните архиви и музеи. Поради това преди всичко неправилно са избрали и хронологическите граници на своето заглавие, а именно периода след поражението на Септемврийското въстание през 1923 г. до Деветосептемврийското народно въстание през 1944 г. Този голям исторически период, известно е, изобилствува с бурни революционни събития, наситен е с многобройни прояви на легална и нелегална борба. За него в нашите архивни средища могат да се намерят хиляди партийни позиви, възвания и др., предмет на такова едно издание. Включените в сборника нелегални позиви и други материали представляват само една незначителна част от наличните партийни извори от този род и те в никакъв случай не изчерпват темата. Неслучайно документалният сборник «Нелегални позиви на БКП» представлява един набързо набран «букет» от документи, които само докосват, но в никакъв случай не изчерпват събитията, станали през този период, не обхващат дори и най-важните моменти от нелегалната борба на партията. Пропуски от този род могат да се посочат и в издадения през 1958 г. документален сборник, посветен на Българското книжовно дружество в Браила(341). Съставителите на този сборник са се задоволили само с подръчните документи в Архива на БАН и по-специално с документите от архивния фонд на Българското книжовно дружество, а не са направили необходимото да издирят и използуват и останалите, също така много ценни и интересни документи на дружеството, запазени в други архивни хранилища и фондове, като архивния фонд на председателя на дружеството Марин Дринов, на Д. Ценович, П. Хитов, Евлоги и Христо Георгиеви и др., запазени в Българския исторически архив при Народната библиотека «Кирил и Методий», в отделни фондове, включени в състава на Централния държавен исторически архив, а също и в някои чуждестранни архивни средища.

Все на това подменяване на работата по издирването на изворния материал се дължат и случаите на повторно обнародване на едни и същи документи, особено при издания със сродна тематика, докато други често пъти по-подходящи и с несъмнена научно-историческа стойност документи се оставят да лежат като мъртъв капитал в архивите.

Подбор на документалните извори за обнародване

Събирането на цялата съвкупност от подходящи за обнародване документи е основна предпоставка за сполучливото от гледна точка на марксистко-ленинската методология решаване и на друг също много важен въпрос, а именно въпроса за подбора на документите за обнародване. Не е възможно да се реши правилно дали даден документ е ценен и значителен, ако той се разглежда сам за себе си, вън от връзката му с останалите документи и материали. Случва се, и то много често, че документът, взет изолирано от целия комплекс от материали по съответния проблем, изглежда без особена стойност. Ако обаче същият този документ се свърже с останалите, той може да допринесе много за осветляването на едно или друго събитие, за което другите иначе ценни документи не съдържат достатъчно сведения.

«Не бива да се забравя нито за минутка — писа видният съветски историк М. Н. Покровски, — че и най-незначителният на пръв поглед документ може в умелите ръце да се окаже като камъка на Давид, запратен срещу Голиат, и не един Голиат да падне от такъв камък.»(342)

В практиката има и обратни случаи: взет изолирано от останалите източници, даден документ може да изглежда съществен и ценен, когато се свърже с тях, обаче той може да се окаже не така важен. Неговото съдържание може да е отразено в останалите подготвени за печат документи и материали и поради това той да е непотребен за съответната публикация.

Тази особеност на историческия изворен материал налага при подбора да се подхожда особено внимателно към всеки документ, свързан с проблемите, за които се отнася съответната публикация.

Проучването на възможно повече документи по интересуващата ни тема е една от най-съществените предпоставки, които предпазват от едностранчивост и субективизъм при подбора на документите за печат, от многократното връщане към една и съща тема поради това, че документите за нея не са изчерпани.

Много от буржоазните историци и археографи, както вече видяхме, прокарват схващането, че на практика не е възможно да се осигури един действително научен подбор на изворния материал, предназначен за обнародване, тъй като «няма логически критерий, който може да се приложи, за да се определи кои вести или документи са полезни или не» (Б. Кроче)(343), и следователно при всички случаи подборът има чисто субективен характер.

За марксическата историография обаче подборът е необходим и задължителен етап от подготовката на историческите извори за печат и той в крайна сметка определя състава и идейното съдържание на всяко издание и има решаващо значение за неговия облик и научно-историческа стойност. Подборът на документите за печат не е плод на някакви субективни хрумвания на публикатора. Той трябва да почива на научни принципи, да се определя от действителната стойност на историческите източници.

Подборът на изворния материал се налага преди всичко от обстоятелството, че по всяка тема при своята събирателска работа публикаторът може да попадне на много повече документи, отколкото той е в състояние да включи в съответното издание. Ето защо следва да се отделят за печат най-напред онези документи, които допринасят повече за осветляването на важни и съществени страни от съответната тема или предмет, за осмисляне на цялото многообразие от явления и факти в техните връзки и взаимозависимост, за пълното отразяване на характерните факти, събития и процеси, намерили отражение в съответните източници. Подборът на документите за печат трябва да почива върху основата на едно научно правилно степенуване на изворния материал, съобразно с неговото обективно значение за пълното и релефно разкриване на действителния ход на събитията, за осветляване различните страни на историческия процес.

За разлика от буржоазния историк, който най-често в своята работа по подбора на документалните извори достига до произволен субективизъм, тъй като се ръководи, ако си послужим с думите на английския буржоазен социолог и философ X. Спенсер, само от «силни страсти, които го карат да търси доказателство за онова, що желае, да пренебрегва фактите, които го стесняват»(344), марксистът-археограф се ръководи от строго научни критерии за определяне на важните и маловажните, на съществените и несъществените документи и материали. Той не се ръководи от това, дали съдържанието на даден документ е «благоприятно», а се стреми да направи достояние всички онези документи, които могат да допринесат за правилното и пълно осветление на развитието на историческите събития в тяхната хронологическа и логическа последователност, в тяхното общо и конкретно проявление. Тъй като «обективният ход на историята не противоречи, а напълно съвпада с коренните исторически интереси на работническата класа и нейната партия»(345), марксистката историография и археография не може да има за цел да изопачава и разкрасява обективно реалния ход на миналите събития и факти посредством тенденциозен подбор на документалните извори, чрез прикриване на документите, които говорят за някои грешки и недостатъци в прогресивното историческо развитие и оповестяване само на онези документи, които имат «положително» съдържание, които представят събитията само в благоприятна светлина. Историкът марксист гледа на историята не като на «политика, обърната към миналото», възглед, който някога се приписваше на Покровски, и следователно той не може и не бива да търси само онези документи, които рисуват нашето минало, миналото на прогресивните сили на народа и т. н. като непрекъсната и възходяща линия, без зигзаги, без слабости и недостатъци. В този именно смисъл, за да осигури необходимата обективност при подбора, публикаторът е длъжен да направи достояние дори и документите, които отразяват някои отрицателни страни от нашето движение напред, стига те да са автентични, да допринасят за правилното осветляване на едни или други събития и факти, да се чувствува тяхната обществена и научна потребност. Елементарно марксическо правило е, че слабостите на миналото също така трябва да се правят достояние и да се знаят, тъй като «с това ние се учим да избягваме днешните и утрешните грешки»(346).

През известни периоди в миналото и тук, в работата по подбора на документите за обнародване, както свидетелствуват редица документални издания от онова време, бяха допуснати редица съществени слабости. При подбора историкът-археограф беше задължен да се ръководи от своеобразни, предварително установени схеми, в които той трябваше да вмести наличните документи. Тези от тях, които не съвпадаха с предварителните схеми, трябваше да излязат от употреба независимо от истинската им научно-историческа стойност, от тяхното значение като извор за изучаване на миналото.

Тази едностранчивост в подбора на документалния материал, разбира се, на практика водеше до субективизъм и произвол, до изкуствено разкрасяване на обективната историческа действителност и в крайна сметка до нейното фалшифициране. По този именно начин се стигаше до злото, за което предупреждаваше още Фр. Енгелс, че «не бива да се внася връзка във фактите, а следва от фактите да се извлича връзката»(347), което ще рече, че фактите, т. е. в случая документите, в които те се съдържат, трябва да се видят такива, каквито са, и въз основа на тях научният изследовател да прави впоследствие съответните изводи, а не обратното.

Вече споменахме, че при обнародването на исторически извори задължение на публикатора е да се стреми към максималното обхващане на изворния материал, към включването в изданието на възможно повече документални източници с оглед да се осигури по-пълно и всестранно осветляване на съответния проблем, на многостранните връзки и взаимозависимост на различните явления и жизнени процеси. Стремежът към пълнотата на изданието обаче в никой случай не означава, че трябва да се изнесат и несъществени документи, които нямат определена научно-историческа стойност и значение.

Известно е например, че като се е ръководил именно от стремежа документалните издания да имат определен научен принос, да съдействуват активно за възпитанието на широките народни маси, В. И. Ленин е препоръчал дори и при издаване епистоларното наследство на Маркс и Енгелс, от страниците на което основоположниците на научния социализъм по думите на Ленин «изпъкват пред читателя с особена релефност в целия си ръст»(348), да се извърши съответен подбор. През 1922 г. във връзка с предстоящото издание на тези писма Ленин писал на В. В. Адоратски, който готвел издаването им, «да подбере най-важните от тях»(349).

От особено значение при подбора е и обемът на наличния и подходящ за обнародване в съответното издание исторически изворен материал, от големината на изданието и пр. Така например, ако по дадена тема документите са съвсем оскъдни и няма възможност да се издирят още, в някои случаи могат да се обнародват и източници, които не са особено ценни, но все пак допринасят нещо за нейното осветляване.

Конкретен подход при подбора се налага и когато се касае за публикации в периодичния печат или някои годишници, където обикновено възможностите за изнасяне на повече източници са ограничени. За това в такива случаи е желателно да се подберат само най-съществените и характерните документи, като за неизползуваните читателят трябва да бъде съответно осведомен.

Публикаторът се сблъсква с някои особености и в случаите, когато трябва да обнародва стари документи, например средно-български или други някакви текстове. И тук най-често възможностите за подбор са съвсем ограничени, тъй като почти всякога разполагаме с оскъдни количества от тези източници. Особеност при подбора на стари ръкописи е и това, че при определяне на тяхната ценност съществена роля играе историческата дистанция от създаването им. Известно е, че колкото е по-стар един документ, толкова по-голям интерес предизвиква всяка негова особеност, особеностите в езика, стила, в материала, на който е писан. В такъв смисъл, колкото и бедни да са на фактически материал, този род документи обикновено имат своето значение и към тях публикаторът трябва да бъде по-снизходителен, като даде място и на такива документи, чието съдържание не представлява някакъв по-особен интерес за исторически изследвания, но в замяна на това пък могат да ползуват други специалисти.

При извършването на подбора на документите, които следва да се използуват за издаване, публикаторът е задължен да се съобразява и с това, какви документи по същата тема са вече обнародвани, с оглед да не се допусне повторно и ненужно обнародване на някои от тях. Трябва да се държи сметка и за това, какъв е обемът на приведените в известност документи по темата, тъй като, ако тези документи са съвсем оскъдни, ще се наложи да се използуват и някои неособено значителни, стига те да допринесат все пак нещо за осветляване на различни моменти от съответната тема. От значение е също и въпросът за произхода на документите, дали те са официални или лични, от какъв официален орган са и пр. Това от своя страна свидетелствува до голяма степен за тяхната достоверност и автентичност, за значението им като изворен материал. Не на последно място при подбора на документите за печат стои и въпросът за предназначението на съответното издание. Ако се касае, например, за академично издание, предназначено предимно за научния изследовател, за който от особено значение е и неговата пълнота и обхват, критерият за подбор ще бъде по-различен от този при научно-популярните издания.

При такива издания следва да се обнародват не само документи с историческа стойност, но и документи, които могат да не съдържат определени исторически данни, но в замяна на това пък да отразяват по език, стил и мисъл духа на своето време и по тази причина да представляват определен интерес за езиковеда, литературоведа и други някои специалисти.

Изобщо при преценката за научно-историческата стойност на документите, при техния подбор следва да се подхожда конкретно. За всеки документ трябва да се оценява както самостойното му значение, така и значението му в общия комплекс от документи и материали.

Макар че на пръв поглед изглежда не особено трудно решаването на въпроса за ценността на един документ, на практика тук публикаторът се сблъсква с редица особености, които невинаги се решават сполучливо. Невинаги тук помагат достатъчно за всеки конкретен случай установените теоретични постановки и методически указания. Със своята привлекателна сила и свойството си да приковават вниманието на читателя документалните източници често довеждат публикатора до известно преклонение пред емпиричния материал, което му пречи да се ориентира в неговия истински смисъл и действително значение, да извърши необходимия критичен подбор.

«Проучваш епохата, запознаваш се с фактите, ровиш се из обилен конкретен материал — споделя със своите читатели един наш автор — и всичко е тъй ново, тъй интересно и с такава притегателна сила, че неусетно потъваш сред документите, постепенно забравяш, че трябва да оценяваш... Материалът те увлича и те поглъща. И без да усетиш, току-виж, че вместо да го подчиниш, ти си се подчинил. Станал си роб на библиографията, забравил си за критическото сито, през което трябва да отсееш зърното от плявата. Всичко ти е ново, всичко ти е интересно, кое да изоставиш? При това и наум не ти идва, че е ново може би само за тебе, а не и за ония, които отдавна са преминали преди тебе по същия път.»(350)