- Публикувано в: Известия на държавните архиви, 1998, кн. 75, с. 169-197.
Обявената на 17 септември 1912
г. мобилизация се посреща с възторг и ентусиазъм от българския народ. Мъжете са обхванати от
неудържим стремеж да вземат участие в борбата. Майор Петър Дървингов, по-късно
началник на Щаба на Македоно-Одринското опълчение, дава следата картина на
народните настроения по онова време: “… Мобилизацията на втория си ден беше в
пълния си ход. Гражданите на България напущаха домашни и занятия и тичаха гордо
към своите полкове. Само македонците и одринците емигрирали през последните
години нечислящи се към българската армия, само те оставаха като че ли вън от
този благороден поток от съревнование и възторг… само те бяха забравени и
заставени да стоят като зрители на великата драма, на която първото действие
почваше”[1].
На 18 септември 1912 г., само
ден след обявяването на всеобщата мобилизация, Щабът на действащата армия
възлага на подполковник Александър
Протогеров и майор Петър Дървингов, да пристъпят към организирането на малки
партизански отряди, наричани по-късно чети, състоящи се от бивши воеводи,
революционери и доброволци, за изпращане в тила на турската армия.
Напливът от доброволци е
твърде голям. Улиците около щаба на отрядите на ул.”Сердика” от сутрин до вечер
са просто блокирани. Тук валят десетки телеграми от Македоно-Одринските братства в цялата страна
с искания за участие в предстоящата война, за получаване на оръжие, за дрехи,
за офицерски кадри и др.
Щабът развива трескава
дейност. Написаният “Правилник за доброволческите чети, които ще действат в
Македония и Одринско в освободителната война”[2] ,
определя целите, задачите и вътрешното им устройство. Оръжието и взривните
вещества са разпределени между сформираните 50 чети, но те са крайно
недостатъчни – 600 пушки за 2174 записани четници[3].
От 19 до 22 септември 1912 г.
четите са изпратени към зоните за действие. Най-много минават в Македония, а в
Тракия – Одринска и Беломорска, техният брой е по-малък[4].
Въпреки големия им брой, тези
чети не могли да приемат всички желаещи да се влеят в редиците на доброволците.
На 23 септември 1912 г. майор
Дървингов докладва на началника на Щаба на действащата армия, че четите вече са
изпратени, но “…че в цяла България с хиляди македонци са напуснали работа и
чакат организирането на опълченски дружини и че в София доброволците от разните
македонски братства се събират вече и на
обучение”[5]. Той
успява да издейства разрешение от Щаба на действащата армия за формиране на
такива дружини и обещание да им бъде предоставен известен брой офицери и
по-низши военни чинове.
Щабът на партизанските отряди
се преустройва в Щаб на опълченските дружини. За командир на Македоно-Одринското
опълчение е назначен майор Дървингов. За броени дни са подготвени структурата
на щаба, щатът на македоно-одринските опълченски дружини, наставленията за
формирането им.
До 30 септември 1912 г. в
София вече са сформирани шест дружини: Дебърска, Скопска, Солунска, Битолска,
Одринска и Охридска. За пристигналите от провинцията доброволци се създават още
шест дружини: Кумановска, Костурска, Велешка, Прилепска, Серска и
Лозенградска., всички номерирани от последователно от 1-ва до 12-та.
Македоно-одринския опълченец Христо
Георгиев Минчев се числял към дванадесета Лозенградска дружина. Тя включва
доброволци-юнаци (от младежката организация
“Юнак”), арменци и бежанци, пристигнали от Бургас.
През октомври 1912 г. “…
войната вече е в своя най-критичен разгар. Храбрата българска армия вече води
съдбоносни боеве при Люлебургас.”[6]. Това
налага незабавно да се изпрати подкрепление. Макар и не напълно готови по
отношение на облеклото и на снаряжението, опълченските дружини започват да
получават телеграфически нареждания и потеглят към театъра на бойните действия.
Лозенградската опълченска дружина, която е в състава на 3-та бригада, потегля
от София на 23 октомври 1912 г., но
тогава Христо Минчев все още не е в състава й. Неговото горещо желание да
отдаде сили и младост и дори живота си за отечеството, не се осъществява така
бързо и лесно и има своя предистория.
Осемнадесетгодишният младеж е
потомък на стар хасковски род. Дядо му хаджи Иванчо Минчев е най-личният търговец
и защитник на българщината в Хасково. Двамата му сина, Георги (баща на Хр.
Минчев) и Михаил, са членове на хасковския революционен комитет, основан
през1872 г. Едната му дъщеря Емилия, се
омъжва за Петър Берковски, учител, сподвижник на Васил Левски и
основател на Хасковския революционен комитет. Другата му дъщеря Теофани, омъжена за Христо Златаров, е майка на видния български
учен Асен Златаров. Младите хора във фамилията са пламенни родолюбци, получили
високо образование в престижни учебни заведения в чужбина.
За революционната си дейност,
бащата на Хр. Минчев е осъден на доживотна каторга в Диарбекир[7]. През
1876 г. успява да избяга и по-късно участва в Руско-турската освободителна
война. След Освобождението заема висши държавни постове в Хасково и в София.
Майката на Хр. Минчев –
Екатерина е от известния Герджиков род от Копривщица. Неин племенник (син на
брат й Иван) е видният македоно-одрински революционер, водачът на
Илинденско-Преображенското въстание в Одринско Михаил (Мишел) Герджиков. След
смъртта на съпруга й през 1903 г. Екатерина Минчева остава вдовица със седем
деца – трима сина[8] и четири дъщери[9]. При
обявената мобилизация синовете й Михаил и Павел са призовани в армията.
По-малкият от тях – Павел загива на фронта през 1916 г.
Военната мобилизация на 17
септември 1912 г. не засяга третия син Христо, защото е малолетен[10].
Затова той решава да стане доброволец и отива при Михаил Герджиков (вуйчо
Мишел, както той го нарича), който вече е сформирал най-голямата чета от 180
души, задачата на която е била да действа като преден отряд на настъпващата
българска армия в Одринска Тракия.
Ето как самият Хр. Минчев,
години по-късно, описва последвалите събития в свой спомен[11]. “…
Приемането ми в четата на Мишел беше съмнително и затова се зарадвах, когато
един ден войводата Кръстьо Българията[12] ми
извика: “Герджик (така ме знаеха бившите четници на Мишел), ела да получиш оръжието
на Мишеловата чета. Ше го товарим в един вагон до Пловдив заедно с моето и на
Гюмюша”[13].
Обзет от неописуема радост, че постъпването ми се урежда, намерих Мишел и му
казах, че с мен са братовчед ми Жельо Минчев и Спас Нейчев, които ще ми помагат
за пренасяне и товарене. Мишел се позамисли и след малко извади бележка, написа
няколко реда и ми даде записка до Георги Минков[14]. С
Желя започнахме приемането на пушките и сандъците с патрони и бомби, а Спас
отиде да намери коли за пренасяне товара на гарата. Българията беше вече там и натоварил. В същия вагон
натоварихме и нашето оръжие. След чакане с часове, през което време с натъкнати
на пушките ножове аз, Спас и Петър
Чапкъна (подвойвода на Кръстьо Българията), трябваше да отбиваме опитите на
търсещите място мобилизирани със страшните думи: “Назад! Динамит!”. Това се
повтаряше на всяка спирка и гара.
На гара Пловдив Чапкъна и
Гюмюшев, очаквани от свои хора, разтовариха своето оръжие, за да поемат към
Ахъчелебийско. Ние със Спас продължихме, като затворихме и двете врати на
вагона. Най-сетне стигахме. Намерихме Георги Минков в хана им, пълен вече със
стари преображенци. Разтовариха и пренесоха оръжието в хана. По указание на
Мишел бяха реквизирани материали за раници, паласки-патрондаши, цървули и др.
Дойде подпоручик Аянов[15], а
след него и Мишел. Направи ми впечатление, че ме отбягва. По четници ми изпрати
кожухче, защото времето се беше застудило, също 20 лева други дреболии. Когато четата на части и прикрито потегли за границата,
Мишел ме извика, притегли ме настрана и смутено ми каза, че аз трябва да
остана. Благодари ми за голямата услуга, но не може да ме вземе, първо, защото
са му необходими само местни хора познаващи добре района, второ, че ще се
налага да изпраща на акции хора, които ще бъдат обречени на явна смърт. На
такива акции той не ще може да ме изпрати, а това пристрастие ще се зловиди и
отрази върху духа и морала на останалите, а най-сетне, че ако аз загина, а той
остане жив, не знае с какви очи ще се яви пред майка ми, пред братята и
сестрите ми, пред всичките ми близки сродници, които с право щели да го
упрекнат, че ако той не бил ме вземал, никой друг нямало да ме вземе като
малолетен и нещастието с мен нямало да стане. През сълзи му обясних, че аз няма
да остана вън от войната, но искам ако ми е писано да загина, това да стане при
водача, когото обичам и уважавам, а не при командата на някой фелдфебел. Върнах
се посърнал в вкъщи за голяма радост на майка и сестри. Братята ми[16],
зетьовете ми[17] и много близки бяха
заминали за частите си. Оставах сам с хлапаци като мене.
На 5 октомври излезе
Манифестът за обявяване война на вековния ни поробител, за освобождаването на
родните ни братя от Тракия и Македония. Пристигнаха първите вести за
кръвопролитни сражения и първи победи, а след това и първите ранени. Гарата се
пълнеше с любопитни да видят кои пристигат и кои заминават. На 23 октомври
слязоха рота доброволци от формираното Македоно-Одринско опълчение. Сред тях
намерих приятеля си Генко Митов-Гецата,
с калпак и лъвче на него. Разбрах, че е постъпил в 12-та Лозенградска дружина,
първата рота от която била попълнена от “Юнаци” – ученици и студенти. На път се
отбих при приятеля си Франц Кнауер. Научил, че заминавам за бойното поле,
веднага реши и той да дойде. Извика братчето си да ни фотографира и се зае да
се подготви, а аз продължих към дома.Смрачаваше се вече. Качих се в стаята си.
Напълних раницата останала ми от четата, препасах патрондаша, револвера, който
си бях купил и хубавата костенецка кама. Сложих си каскета и влязох в стаята,
където мама и сестрите ми гласяха вечерята Всички изтръпнаха, като ме видяха
готов за път[18]. “…Майко, благослови. Не
сториш ли го и без благословия ще замина, но ако се случи нещо лошо с мен, ще
те бори мъката, че е станало защото си ми отказала благословията си”. Освободих
се нежно от прегръдката й. Преминах през прегръдките, целувките и сълзите на
сестрите си и се запътих към гарата.
Отбих се да взема чакащия ме добре екипиран като турист Франц. Простихме се и с
отчаяната му майка, която ми заръча да се грижа за сина й.
Тържеството по връчването на
знамето отдавна беше завършило. Потеглихме за Търново-сеймен, където ни бяха
дадени пушки и патрони и се върнахме на гара Раковски (сега Димитровград),
откъдето поехме пеш за моя роден град. Тук се случи да се срещна със стария
учител Иван Боев, мобилизиран като завеждащ вещеви склад. Научил, че отивам като доброволец, със задоволство
извика “Бащица!”. Огледа ме. Зачуди се, че заминавам с цивилните си дрехи и обуща и ме поведе към склада. “Така не може! Отиваш на бой.” Подбра
ми панталони, ботуши и една куртка.
Накара ме да ги облека, а моите дрехи прибра
в пакет и ме изпрати да ги занеса и
оставя у леля Марийка Баларева[19]. Така
аз бях може би най-добре облечения доброволец между останалите, които бяха със
собствените си цивилни дрехи и обувки (повечето вече обосели), само с калпак и
пелерина, а някои без пелерина. Така беше с цялото опълчение, тръгнало от
София.”
Тръгвайки да догони своята доброволческа
рота, Хр. Минчев скътва дълбоко в джоба
си едно подвързано с кожа тефтерче, което занапред става неговия най-близък
другар и изповедник. На първата страница от лицевата страна, той написва с едри
букви с химически молив: “Да се предаде на близките ми на адрес: Ек. Георги Минчева,
ул. Ветрен № 4, Пловдив” а на първата страница откъм гърба: “Моля, ако ме
убият, предайте тефтерчето на милите ми родители, адрес: Ек. Г. Минчева, ул.
Ветрен № 4, Пловдив. (п) Хр. Минчев. След няколко странички с адреси, от
лицевата страна, той отново отправя послание към онези “добри хора”, които биха
намерили тефтерчето му, в случай че той загине: “Писма за моите мили майка,
сестри и братя. Писани из разни места новозавоювани, новозавоюващи. Писмата
неизпратени, защото нямам никаква възможност да направя туй. Ако аз сам не ще мога да ги изпратя, моля
този, който намери тефтерчето да го
препрати на адресатите: семейство Минчеви, ул. Ветрен № 4, Пловдив”[20].
По-нататък следват текстовете
на 27 писма, първото от които е от 1 ноември 1912 г., а последното от 16 юни
1913 г. В тях авторът с младежка искреност и емоционалност описва всичко, което го е вълнувало във връзка с
бойните действия, личните си преживявания от чутото и видяното по време на
Балканската война.На отделни странички е рисувал като илюстрации скици на хора
и обекти, които са го впечатлили. Макар и произлезли от неумела ръка, те
свидетелстват за едно будно въображение и богата чувствителност, през която се
пречупват грубостта, жестокостта и грозотата на войната. Това усещане се засилва и от запазените до днес изсъхнали стръкчета
от здравец и полски цветенца между листовете на тефтерчето.
На последните страници са
записани стихове на български, руски и гръцки език, вероятно текстове на песни,
не всички с неговия почерк. Има и една страничка с гръцки думи, с българския им
превод.
Сключването на Лондонския
договор (17 май 1913 г.) слага край на Балканската война, но Хр. Минчев не се
прибира у дома. Той участва в Междусъюзническата и в Първата световна война, като проявява
редки воински качества за което е награждаван многократно с ордени и медали.
Завръща се жив и здрав от фронта. В мирния живот усвоява професията на
лесоинженер и отдава дълги години в служба на Трудовата повинност.
Високообразован, сърдечен и
благороден по душа, готов винаги да допринесе полза за другите, Хр. Минчев е
дружил с цяла плеада от най-изтъкнати културни дейци, повечето от които са
негови родственици. Хр. Минчев не е създал семейство. Умира в София на 93–годишна
възраст, заобиколен от грижите и любовта на многобройните си племенници и други
сродници.
Публикуваното тук тефтерче на
доброволеца Христо Георгиев Минчев, което стига до нас като своеобразен личен
дневник от Балканската война, е ценна историческа реликва. То позволява да се
докоснем до тази война през погледа на един пламенен юноша, който като
непосредствен наблюдател от свой ъгъл ни рисува живи пълнокръвни хора с техните
идеали, вълнения, скърби и проблеми, нещо което не може да се прочете в никоя
научна история на войната.
Настоящата публикация
представя текстовете на писмата така както са дадени в тефтерчето. Някои имат
обръщение и подпис, а други, не. Почеркът е четлив, добре обработен. Авторът е
писал и с химически и с черен молив. На места текстовете са силно избледнели. В
публикацията правописът е осъвременен. Някои особености по текста са отбелязани
в бележките. Допълнените от нас думи и букви са поставени в прави скоби.
Сведения за отделни лица,
събития, факти и географски имена са дадени в бележките, доколкото са могли да
бъдат установени. Към датата на всяко писмо
има бележка в която в кавички цитираме заглавието, което Петър Дървингов
дава на описанието което е правил за положението на фронта за всеки ден от войната,
в посочената по-горе негова книга.
Тефтерчето е джобен формат с
размери 10 см./17 см., с кожена
подвързия, добре запазено. Съдържа 104 листа, от които 17 празни. То е било
съхранявано от сестрата на Хр. Минчев Рада Гечева. Намира се в състава на
личния архивен фонд на Христо Георгиев Минчев.
1 ноември 1912 г.[21] Хасково
Мили ми,
Най-после, след дълги лутания
и бездействие, аз си намерих хора с които да тръгна и да бъда свидетел на туй,
което преживяваме. След като се разделих с вас, отидох на гарата, където
трябваше цяла нощ да чакаме и едва днес в 5 ч. сутринта да тръгнем. В Каяджик[22]
стигнахме едва към обед. Срещнах се с бай Койно Господина, Александър Шишманов
и други хасковци, които бяха тъй любезни да ме нагостят и поразвлечат.
Момчетата се бяха настанили
из кръчмите и из полето да се хранят. Трябваше да се ходи в Хасково.
Още при първата мисъл, че ще
трябва да мина през срутеното ни бащино огнище[23] мен
се напълниха със сълзи очите. Разбрах, че не ще мога спокойно да мина оттам. За
да не се излагам пред момчетата, които не биха разбрали причините на моите
сълзи и мъка реших да си замина сам. Още от първите стъпки, които направих по
шосето, заплаках. Силен наплив от неудържими сълзи ме почуди, но ето стигам
мостчето, откъдето почваше нашата курия. И веднага пред очите ми възкръсва
следната картина, мисля от есента на 1903 г. Павли[24] се
връща от Пловдив, където беше ходил да
се записва, аз съм тръгнал с говедаря. Срещаме се с Павли, поприказваме и се
разделяме. С говедаря тръгваме да събираме изгубени коне и по някакво си дере
отиваме в някакво си село. Но ето по-нататък курията все такава каквато си беше. Пътеки, които се отбиват от
шосето и спомените от детинството. Но ето, че се подава и баирчината, на която
бе нашия чифлик, всичко преобърнато на ниви. Всичко изменено. Само оградата се
вижда и долната чешма. Селяк някой си оре на нивата където по-преди сеехме
памук, тази зад оборите и фурната.
Отивам при чешмичката, лягам
по очи и плача. Дохажда селяк и вика: ”Момче, ей там в колата има вода. Тука
нема. Тази чешма не работи”. “Не старче, не вода е нужна мене. Не за таз вода
съм дошъл тука, а за друго. Мен тук на сърцето ми е тежко. Мен е нужна утеха, а
нея я няма, само моите сълзи.” Ставам, отивам в същото пепелище. Но ето тука
банята, тук ясно се очертава мястото, където беше сградата, ето и кладенеца. И
нов поток от сълзи. Горки сълзи за изгубено щастие. Последни сълзи.
Никога не съм смятал, че ще
има у мен тъй силна привързаност към всичко мило все хубаво. Трябваше да се
върна пак пред туй пепелище жалко, за да проверя своята здравост. И какво? Аз
мислех, че имам здрава душа, а тя – болна. Болна душа. Стигнах в Хасково късно.
Видяхме се с Надя и Димо. Те очакваха майка си. След малко и тя пристига. Вечеряме и лягаме да спим.
2 ноември 1912 г.[25] Конуш
Таз заран се събудих късно. Впрочем събуди ме
леля, а иначе не бих се събудил скоро.Ставам, отидох в Окол[ийското] упр[ авление]
срещам се с бай Кр. Райков. Той се погрижи та ми изнамериха шинел, панталони. С
една реч облякоха ме като кръщелник. Но моята дружина беше веч заминала. След
един час се присъединих към друга една, която се готвеше да тръгва (образ[увана]
от мак[едонци] из Амер[ика]). Тръгнахме. Из пътя бе весело. Тук се запознах с
двама българи – журналисти, двама руснаци и един поляк. Образувахме си хубава
групичка. Вечерта стигнахме в Конуш. Там е намери някой си бай Вълчо, стар
селянин от Семисча. Вечеряхме, попяхме и легнахме да спим. Изглежда, че ако не
се разделим добре ще прекараме. Особено е интересен единия руснак. То е едно
16-17 годишно момче от Петербург, казва се Георги Стрелцов. То е твърде
остроумно, добро момче, твърде много приказва, но е и твърде занимателно,
находчиво момче. Другият – Николай Скворцов от Москва е също занимателен 24 год[ишен] руснак. Хубаво
пее, твърде много се смее и шегува. Наоборот на тези руси е поляка Степанович,
мълчалива и стеснена натура. С журналиста
Ал. Джаджев се познавах още от Пловдив. Другият е Христо Абрашев от Ст.
Загора, доста възрастен човек. Въобще група от занимателни хора си намерих. Тук
се разговаряме надълго с бай Вълчо. Той бил стар татков приятел и бил стоял
през време на изложението в чифлика.
Но хайде стига толкоз. Късно
е вече, може би 10 ½ ч., а утре ще се ходи пак
Целувам ви всички.
Христо
3
ноември 1912 г.[26] с. Ашаклар
Ех, да знаете мои мили какво е то да навлезеш
в току-що превзети места. Днес сутринта тръгнахме рано от Конуш и към обед
бяхме в последното българско село Козлец, а към два часа в първото турско село
Айдомжик. Села хубави, но разрушени. Много от къщите запалени. Из улиците
парцали, дрехи и какво не щеш. В Геклемдер видях туй, което вий никога не сте
виждали и надали ще видите. Дворищата настлани и препълнени с изклани овце.
Казаха ни, че когато турците са бягали, са ги колели и хвърляли, за да не
послужат на българските войници. Цялата околност се бе вмирисала. Тук природата
е чудесна. Действително родопските хубости ги няма никъде. Писмото ви пиша от
Ашаклар. Тук останахме да нощуваме. То е съвсем изпразнено от турци. Само
български постове има. Из пътя хванахме две напуснати телета. Заклахме ги и
чудесен шиш си правихме. Руснаците, които и на война отиват с чайниците си
приготвиха чай, а аз им направих бульон. Утре сме вече в Кърджали. Ний можехме
още тази вечер да отидем, но останахме защото се стъмни, а никой не знае пътя.
Преди 3-4 деня тук са станали сражения. Сега турците били между Кърджали и Мастанлъ[27].
Отначало всичко кърджалийско било заето от нашите войски, но по-после турците пак дошле и сега стават доста усилени
сражения. Имало около 20-30 хил. турска
войска. Нас сигурно там ще ни пратят.
Сега вънка има чуден огън,
всички спят на открито, само ний спиме в една напусната къща.
Лека нощ. Целувам всички ви.
Христо
4
ноември 1912 г.[28]
Кърджали
Най-после съм тук в Кърджали. Център на
местност вечно бунтуваща се и от 500 години непревземана. Тук аз трябваше да
дойда за да се попълни картината на разрушението. А кой знае за по-нататък може
би ме очакват още по-грозни зрелища. Още с пристигането си се видях с Радев.
Той е комендант на града, също и с майор Тотев, тоже хасковлия. Тази вечер ни
каниха на вечеря, а след туй нас - групата от 6 души ни заведоха в една къща.
Имах време да разгледам града. Няма нито един от жителите му. Всички къщи са
отворени и разтършувани. Дрехи, сламеници, изпочупени сандъци всичко туй е
натрупано по стаи, дворове и улици. Дюкяните, с разчупени врати и разхвърляни
предмети. Всеки е свободен да си набави туй което му трябва.
Тук всичко се обезценява.
Милиони да имаш стотинка не мож похарчи, а всичко можеш да си набавиш.
Изглежда, че не трябвало да вземам 15-тех лева, но нищо може би ще ми
потрябват. Само едни цървули съм си купил. Град хубав и отцедлив е. Утре възнамеряваме да си устроим хубаво жилище.
След два дни ще заминем за Мастанлъ и от
там за Гюмюрджина. Там е изпълнено с турски войски.
6 ноември 1912 г.[29] Кърджали
Доскуча ми вече. Гледам
по-скоро да тръгнем. Цял ден се разтакахме из къщята, за да събираме покъщнина.
Устроихме си кухня, трапезария и спалня. От два-три дена само по руски се
разправяме.
Казаха ни, че утре заран ще
потеглим. По-добре, по-скоро ще бъдем на бойната линия.
Сега е 6 ч., а вече е тъмно,
не е за ходене ни за спане. Поканени сме
в 7 ч. в офицерския клуб. Там по-лесно ще убия скуката. Днес съобщиха, че
Мастанлъ е превзет.
7 ноември 1912 г.[30]
с[ело] “х”
на 3-4 км от Кърджали
Още от отзарана излязохме от
Кърджали. Тръгнахме с обоза, но понеже той твърде бавно се движеше излязохме
напред. Минахме през много села, всички обезлюдени и разхвърляни. На едно място
срещнахме един бивш стражар. Каза ни, че нататък е опасно да се ходи, защото в
близко едно село се слушал турски говор. Казахме му, че се не боим и че сме
решили да стигнем Мастанлъ. Тръгнахме напред и той с нас. На едно място
спряхме. Той отиде в дворовете, налови кокошки. Опекохме ги и се наядохме. Пак
потеглихме. Но не направили ни сто
крачки, пред нас се представи грозна гледка. Стар турчин убит и хвърлен в един
трап. Но лицето му тъй спокойно, като че ли спи, а гърдите му разкрити и в
средата грамадна рана. Скицирах го.[31]
Продължихме. Труповете зачестиха. Спираме в едно село, в една къща намираме две
ханъми, стари. Разпитваме ги за турски войници дали има, но те мълчат.
Заключихме ги и продължихме. В друга къща – един стар турчин. И него питаме,
пак мълчи. Питахме за пушки, пак мълчи. Вързахме го в един обор. В други къщи
пеленачета в люлки. Твърде спокойни бяха. Заключихме, че родителите им трябва
през деня да са в планината, а вечер когато няма опасност да се връщат. Чакахме
обоза, няма го, а опасно е сами да бъдем. Връщаме се малко назад да намерим
обоза. Ха тук обоз, ха там обоз – няма. Трябва да сме сбъркали пътя, а вече се
стъмва и дъжда, който отначало леко прелитваше се усили. Усилваме хода и към 10
ч. стигаме тук при 1-ви пост. Питаме
дали е преминал обоза, отговарят, че още отзаран е минал. Показаха ни пътя. Оказа се, че ний сме
тръгнали из друг път и сме отишли в
турски села, където преди 10 деня са
минавали войски, но постове няма. Нахраниха ни хубаво и ни заведоха в една къща
в селото. Запалиха и печка. Сега един от тях стои тук и се разговаря с
руснаците.
Ах, твърде много съм уморен.
Спи ми се, а утре двоен ход.
Лека нощ на всички. Целувам
ви.
Христо
9 ноември 1912 г.[32] Гюмюрджина
Цели два деня как слушаме
топовните гърмежи. Все пътуваме. Ах, какви чудни гледки! И какви ужасни
изненади! На едно място в село, туркиня завита с фередже, от бой убита,
вмирисала се. Завоняло всичко. На друго място гроб на падналите в сражението на
8. ХІ. двама македонци и двама арменци. А днес сутринта през силен балкански
дъжд и вятър както си пътувахме видяхме един турчин, войник увит в шинел до
половината зарит в земята, а другата половина нацепена и накълцана. Ужасна
картина.
Много се изморихме, но затуй
пък и много ядем, за да набавим изразходваната енергия. Две нощи спахме в балкана и тази вечер едва стигнахме тук в Гюмюрджина.
Градът вчера 8. ХІ. вечерта се предаде, а войските турски са заминали към
Дедеагач. Там вече имало както казват българска войска. Очаква се последно
съдбоносно сражение. Завчера на нашите опълченци беше опасно положението. Добре
че овреме е дошла подкрепа от 40-ти
полк. Тази вечер съм на квартира у г-н
Костов, български училищен инспектор. Твърде добри хора са. Той е
останал от два месеца вдовец. Живее с едно гръцко семейство. Има една стара
жена, тя постоянно пъшка и ме гали. Разпитва ме за всичко.
Момиченца като Дианка[33]
стоят при мен и аз им разправям, че и аз имам сестра като тях. Очаква се тук да
дойде и 39 полк. Ако съм жив и здрав, може би ще се видим с бати.
Лека нощ. Веч трябва да се
спи.. Целувам ви.
Христо
10 ноември 1912 г.[34] Гюмюрджина
Днес цял ден съм се лутал безцелно из града.
Срещнах се с Гецата (Генко Митов) от Карлово. Силно оживление има из целия
град. Разпращат войски да обезоръжават населението. Тази вечер се нахраних рано
и дойдох тук в този хотел. Не ми ще да се срещам със снощните мили хора.
Тяхната любезност, тяхното състрадание и умилни погледи ме мъчат. Утре рано ще
потеглим за Дедеагач. Днес дохождаха българи от околните села и разправяха, че
където минела турската войска горяла и колела наред. Един селяк разправяше, че
в селото им от 450 души само 4 могли да се спасят, а всички други – жени, деца,
мъже и старци били изклани.
За утре се очаква силен бой.
Турците са заели височините и са се укрепили. Не зная, но твърде мрачни
предчувствия ме мъчат. Но да не мислите, че туй е страх. Не! Може би сега,
най-малко от всеки друг път ценя живота си. Но всичко туй е може би само за
туй, че за първи път ще вляза в сериозно сражение[35] или
кой знае какво. Обяснявайте го както искате. Ще видим какъв край ще вземе
всичко туй. Може би това е последното ми писмо за вас. Кой знае. Но ако това е
тъй, то приемете последния ми поздрав, последнята ми целувка.
От всички писани до сега
писма вий виждате, че ни за миг не съм ви забравил, а винаги мисълта ми е
била по вас и с вас. Аз вярвам, че ако
стане нещо с мене, ще се намерят добри хора, които да ви предадат тез мои
писма.
Още един път прощавайте.
Прощавайте всички. Целува ви
сладко по уста вашият син и брат Христо.
Лека нощ.
15 ноември [1912
г.][39] с.
Османли
Мили,
Най-после тази заран след
4-дневно непрекъснато преследване на разбитите турски войски, се нареждаме за
бой. Сега часа е ще 5-5 ½. Хубава луна. Вече почва да се развиделява. Наредили
сме се на хълм един и всред смехове и шеги, очакваме почването на боя. От как
сме излязли, постоянно с кокошки, юфка и петмез се храним. Сега ний образуваме
новото крило. Турците са заградени от
всички страни и се очаква предаването им. До сега, където е минал турски крак,
всичко е покрито с българска кръв, кръв на невинни хора. А където пък български
крак стъпи всичко е огън, пожар и кръв.
Няколко пъти вече в туй преследване газихме реки и голи
минавахме, слава богу до сега съм здрав. Не зная какво ще се случи занапред, но
сега съм спокоен… Спокоен пред неизвестността.
Прощавайте мили мои. Бъдете
живи, здрави и бодри. Сега артилерията се мести и заминаваме.
Прощавайте. Целува ви сладко
вашия
Христо
15 [ноември 1912 г.], 12 ч.
обед. Бойно поле.
Мили,
Ето критическия момент. Сега
сме на едни височини, а под нас се събират непрекъснато турски войски. Горките
заградени от две страни от Марица и нейните разлития, отзад от българска армия,
а отпред сме ний. Чака се предаването им. Разстоянието помежду ни е 1500
крачки. Наблюдаваме действията им. Сега ще следя и ако имам възможност ще ви
предавам сведенията. Часът е 2 1/2 и ето че двама турски офицери, които бяха
при бригадния командир подполковник Протогеров, за да уговарят предаването се завръщат
назад. Турските войски се събират и прииждат като някой поток. Те са в низината
на с. Мерхамля. Ето още минута и те почват в строй да минават по шосето покрай
нас. Жално става на човека да гледа на тези унили, посърнали лица. По очите на
повечето офицери се забелязват следи от сълзи. С преклонени глави те минават и
предават сабите си. Под честна дума, сабите им назад връщат. Победата наша бе
славна. Интересни бяха двама офицери, които бяха заедно с харемите си. Горките,
в земята потънаха, когато бригадният ги попита на война с жените си ли ходят.
Цели 3-4 часа се протака това море от
хора. Най-после и последните редове от
башибозук преминаха. Една дружина премина към Мерхамля да прибере пушките и
топовете. Към 6 часа се строихме и потеглихме, за къде не знаехме, но
пътуването беше съсипателно. Времето беше доста студено. Лутахме се и [се]
спъвахме на всяка крачка. Цели 4 часа пътувахме без да направим нито минута
почивка. Но ето че напреде ни се изпречи река. Събуваме се и я прегазваме. А
водата като лед. Прегазваме я и се обуваме. И наместо да потеглим веднага,
бавиме се около ½ час и замръзваме.
Буквално замръзваме. След туй пак ход.
Едва към 12 ч. стигаме до селото Фери вакуф, ½ час далече от град Фери.
Намерихме си една стая и се
настанихме – аз, Гецата, Маньо Манев, дружинния командир Трифон Кунев
(Ланчелото)[40] и Борьо Зевзека (ред[актор]
на [в-к] „Барабан”), а сега дружинен адютант. Между нас е и едно варналийче –
Галагана. Много пъргаво и добро момче. Благодарение на туй, че знае хубаво
гръцки и турски съумява да намери и натъкми всичко каквото е нужно. Освен туй и
добър готвач е. Благодарение на него, до сега не сме се почувствали лишени от
нищо. След дългия уморителен поход се нахранихме добре, пийнахме си и се повеселихме.
Веселостта на двамата най-весели хора в България Ланчелото и Борьо Зевзека зарази
и нас и ний забравихме и умора и всичко. Тук в това селце ще почиваме два-три
деня. Сега вече няма неприятел и ний свободно и спокойно можем да си отдъхнем.
Много време мина откак не съм
ви писал мили. Впрочем не съм ви писал тук в този тефтер, а иначе ви писах и
изпратих много писма, отговор на които
не зная защо няма. Много неща съм видял и преживял от времето когато ви писах
предидущото писмо. Да ви описвам всичко, липсва ми време и възможност. Но все
пак ще се постарая колкото мога да ви
поставя в течение на всичко преминато. Във Фери вакуф където бяхме спряли,
стояхме 23 дни. След сломяването и на последната разбита турска македонска армия, след
унищожението на неприятеля, някак си по-свободно почнахме да се чувстваме и
отдъхнахме си свободно. Тук всред песни, вино и веселби прекарахме хубаво
първите дни в почивка.
На втория ден от пристигането
ни тук се научихме, че синът на генерал
Генев, един руски офицер и един стражар са били убити при гр. Фери из засада.[43] Много
слухове, твърде различни един от друг се носеха по случая. Каква бе истината не
знам.
След третия ден се строихме и
потеглихме. И тъй пътувахме непрестанно дни до Димотика. Казаха ни, че в
Димотика има холера и че не можем да се отбием в нея. Можах да видя града
отдалеч от гарата. Той е старинен град разположен на един висок хълм. Напомня пловдивското
Джамбаз тепе. Виждаха се кули и укрепителни стени още от …[44] Валеше
дъжд и пътят беше твърде разкалян, за да можем спокойно да се движим. Изморени,
изтощени от лошия, разкалян 32-35 километров път, стигнахме до Узункюпрю.
Градът носи назанието си от дългия своеобразен мост от времето на …[45],
дълъг повече от 800-900 м. Пътувахме
непрекъснато 25 минути по моста. Градът е стар с типичните по тези места чисто
каменни постройки. В началото на града срещнахме хубавото здание на болницата,
отпред на моста, а от другата, в града, комендантство, кметство и други здания.
Тук вече се устройваше болница в която да наместят ранените в околността на
Одрин. От пътя се виждаха и отделни стени от укрепения град. Нямах много време
да разгледам хубаво града. Казаха ни, че тук имало около 600-800 къщи християни, по-голямата част от които
гърци.
На другия ден сутринта
дружината потегли. Само ний четирима – аз, Гецата, Маньо и Гологана останахме, за да си намерим обуща. Към един
часа потеглихме с една кола, която коменданта ни отпусна. Времето започна пак
да се разваля. Късно през нощта стигнахме в с. …[46],
където се беше спряла една дружина от 40-ти полк. Гецата ме запозна с поручик
Табаков, при когото и нощувах. На другия ден пак път. А пътят кален, стръмен
негоден за пътуване. Нощувахме в с. …[47]
Хората бяха лоши. През всичкото време се карахме. За наказание на тръгване им
откраднахме една тенекия със зехтин, която твърде много ни послужи в Кешан,
където стигнахме на другия ден по обед. Имах силна треска и още с пристигането
си легнах да спа. Къщата в която се настанихме е малка, но чиста и
спретната Хазаите ни са – старика
Христодуло Чакмак, около 70 год. със следи от минало величие. На времето си бил
кашквалджия, а сега преди войната е имал хан, който турците ограбили и
изгорили. Бабичката му Елена ни гледа и обича като свои деца. Интересно е, че
навсякъде където идем – едно състрадание и милост срещаме в лицата на
срещнатите хора. Тук благодарение на тези добри старци преживяваме добре. Всеки
ден жената ни прави разни сладкиши и хубаво ни готви. Кешан, как силно звучи в
ушите ни туй име. Нещо персийско, кинематографично напомня. Хубав град с къщи
от дялан камък. По-голямата част от къщите и магазините изгорени. Разположен на едни височини и
ограден от вси страни с вятърни
воденици. Турското население избягало, а къщите
разграбени.
Една интересна история ми
разправи моята бабичка. Когато турците са настъпили към Кешан жителите му гърци
се приготвят и бягат да намерят спасение в Узункюпрю. И моите старци се
приготвили. Набизо до тях живеели мъж,
млада жена и едно 7-8 годишно дете. Само те стоят. Отиват комшии и им казват да
бягат, а жената не се съгласява и казва, че ще си остане и че никаква опасност
няма. Оставят ги Дохаждат турците,
хващат жената и детето и ги отвеждат в една турска къща, а мъжът връзват и заколват.
След туй, когато турците трябвало да отстъпят запалват ограбения град и
отвличат жената в едно село около 12 км. далеч. Какво са я правили не се знае и
дали са я пуснали след туй или сама е успяла да избяга, също не се знае. Само
че когато се връща хората не могат да я погледнат и думица не й проговарят. Тя
отива в една изоставена турска къща и там самотно заживява.
9 декември 1912 г.[48] Кешан
Мъчно
се живее мили мои, тъй отделено и самотно. Действително природа хубава, цяла
пролет. Особено нощите и луната тъй
хубави и ясни, напомнят на руските “белие ночи” Но неяснотата и неопределеността на положението, ни ужасно
измъчва. Само от време на време ни попадне вестник някой и ний жадно го
превръщаме и предпочитаме от начало до край, но пак нищо положително не можем
да научим. Преговори, конференции и не зная още какво. Дипломацията тегли и
протака работата и не зная защо не оставят на нас да довършим с кръв туй, което
с кръв се почна. С огън и кръв може да се дойде до положителни резултати и те
са които съграждат нещо положително, а не думите и мастилото на нашите жалки
дипломати.
По заповед на Главната
квартира по всички части ще се дават увеселения. И тук таз вечер се даде едно
такова увеселение. Дадено би само за офицерите, които бяха в Кешан. От
Булгаркьой бяха дошли две учителки. Борьо Зевзека със соята веселост и хумор разсмиваше
всички. Нямам търпение да ви разправям подробности за това забележително
увеселение в Кешан, за обстановката и пр. След увеселението имаше хоро, а след
туй пиене. Разбира се, че и наша милост, като “привилегирована личност”, както
се изразява ротният ни командир[49], тип
за когото имам много да ви разправям, присъстваше и вземаше участие в тази вечеринка.
Но нито природа, нито веселите вечеринки могат да разсеят скуката и
нетърпението което ме е налегнало. Часът е 2½, когато се върнахме в къщи. След
едно усилено сражение с въшките лягаме да спим.
13 декември 1912 г.[50] с. Лизгар
Най-после, след дълго чакане
ето ни пак в поход. Скитникът-евреин почна нескончаемия си път.
Днес в 7 ч. сутринта след
20-дневно стояне се отправихме към Малгара населен повече от арменци. В града
не се спираме, а на 2-3 км направихме почивка и продължихме. Вечерта спахме в
с. …[51], а
на другия ден след 12 часа ход из планини стигахме до с. Пани. Голямо, хубаво
село разположено на височина една. Пани е до сир[еч] всичко тука. Той бил
същинският, старият град Родосто. Настанихме се в къщата на Тодор Касап.
Прощавайте мили, че от
толкова време нищо не съм ви писал. Причината се крие в добрия живот, живот в
блаженство, който прекарах в разстояние на 40 деня в Панизо, близо до морето при
добри хора. Неусетно, съвсем неусетно за мене минаха тези 40 деня през които
ходих в славното Родосто и се видях с Павли[54] и между
другото развих любов с едно хубаво
момиче. Време през което забравени от хората, лишени от възможността да чуем
нещо ново, положително върху положението, се подавахме на всякакви мъжки шеги и
пиянство. Вчера ни казаха, че днес трябва да се стягаме за поход. Снощи бе
прощалната наша вечер с хазяите ни, стареца Тодор Касап Халваджи,
бабичката Асеини и дъщерите им Катерина
21 год., хубаво момиче, годеница на един бакал, Ставри и Виня (Евгения) 18
год., хубаво, пълно, мило момиче, което през всичкото време на нашето стояне ми
даваше да разбера, че ме обича. Докато снощи … В блаженство преживях 40 деня и
сега се отправям с всички към Галиполи, където може би само един куршум… и всичко ще свърши. Прахът на прах ще
стане. В 3 ч. тръгнахме. По обед бяхме в Ашеклар и към 4 ч. бяхме в Симитлий,
където се установихме тази вечер. Ранен съм опасно в ръката, но ще продължавам
до край. Сега съм със санитарите в квартирата на барба Танас Таушан. Когато се
навечеряхме пийнахме, а утре в 3 ч. сутринта ще тръгваме. Утре вечер може би ще
се спи на позициите, но във всеки случай то е по-добре от неизвестността. В
Павлови писма четох, че сте получавали моите писма, но и до сега отговор
никакъв нямам и сигур няма да получа.
Прощавайте сега. Може би не
ще имам случай да ви пиша повече.
Целувки хиляди и мили
поздрави на всички ви от вашия Христо.
На 23 тръгнахме в 3 ч.
сутринта, към разсъмване бяхме в Инджекьой, на обед – Кестанбол, а вечерта на
позициите заемани от турците през време на примирието.
23 януари 1913 г.[55]б. м.
Мили мои,
Най-после почнахме да чуваме
ясно топовните гърмежи. Вчера до късно през нощта пътувахме вир вода и до пояс
в кал. Спахме в гората обсипана със сняг. Студено беше и водата замръзваше по
дрехите и телата ни. Поизсушихме се малко и легнахме край огньовете да спим.
Тази сутрин събудени от сутрешната слана, още призори тръгнахме. Пътят е
заледен и по-лесно се ходи. Към 11 ч. сутринта се бяхме установили зад един
хълм от където се виждаше Мраморно море. След часова почивка се строихме.
“Шапки долу за молитва”. Изчитаме една молитва и тръгваме.
Виждах момчетата, които с
наведени глави вървят и се кръстят. Местата при които се спираме, където снощи
спахме са били турски и едва преди 3-4 дена турците са били пропъдени. Сега
след ½ часов ход сме тук всред една живописна природа, място от което се вижда
и Мраморно и Бяло море, Саровския залив. От брега на Мраморно море сме на 1 час
½. Виждат се три парахода, които стрелят към запад. Сега сме на 2 часа от
Шаркъой, където сега нашите І-ва и ІІ-ра бригади се бият. Отиваме им на помощ.
Какво ще стане бъдещето ще покаже.
Всички ви целува сладко вашия
Христо.
24 [януари1913 г][56] б. м.
Снощи спахме на тези места,
гдето проведохме целия ден. През нощта нашата І-ва бригада атакува и превзе
Шаркьой. Студено беше, силен вятър вееше и проникваше дори до костите ни.
На 24-ти след обед се
вдигнахме и вечерта стигнахме при съвсем изгореното село Булгаркьой в чиито
гробища се разположихме, накладохме огън и тъй прекарахме нощта, а на другия
ден 25-ти към обед бяхме в крайморското селце Платана близо при градчето на ½
ч. от Мириофту, настанихме се на квартири. Аз, Гецата, Манов, Пейчо (оперен
певец) и Гологана се паднахме в една къща, нова на края на селото. За хазяйка
имахме една стара бабичка, чиито четири дъщери били в Мириофту.
26 януари 1913 г.[57] Платана
Блажена нощ бе за мене тази,
която снощи тук прекарах. След 4-5 дневно скитане из гори и балкани почивката
на меко топло легло беше сладък балсам за измореното ми тяло. За първи път от
един два месеца спах на креват и се храних на богата маса. След обед към 2 ч.,
току-що бяхме свършили обеда си състоящ се от пилешка супа, пиле яхния,
сардели, вино. Току-що си пиехме кафето и пушехме верижно ето че се връщат хазайчетата.
Едната възрастна дъщеря на бабичката със
своите три дъщери (по-право деца на брат й), едната на 21 години, втората на
18-19 години и третата на 16 години, моми, прелестни създания, нежни и
привлекателни, с вкус облечени. Това приятно общество липсваше, за да бъдем
действително блажени и то дойде, за да дотъкми всичко. Бащата много богат и
добър човек веднага се привърза към нас.
Селото е доста голямо, но
както и Панадос е почти разрушено от земетресението, но наново почнато да се
поправя. Главният им поминък е лозарство и винарство. Имат хубави натурални
вина по 20-30 стоката.
Току-що се бяхме настанили в
кафенето с хазяина си Адми Соропля (Платанос)
и изсвири тревога. Веднага отиваме в къщи и си прибираме нещата и потегляме.
Мила беше раздялата. Достатъчни бяха само няколко часа, за да се сближим
толкова, че със сълзи на очи да се разделим. Бабичката се разплака и ме
разцелува, момиченцата с “ола каймени” ме изпратиха, а бащата дойде чак до край
село та ни изпрати. Целунахме се и се
разделихме. Още няколко пъти чух зад себе си.”Сбогом, адио деца мои”.
Потеглихме през стръмнини и ридове, вървяхме около 2 часа и към 7 часа
стигнахме в село Щерна. Разпределиха ни и ни изпратиха на застави около селото.
Студено беше. Силен вятър вееше. Аз с още 15-20 души бяхме на пътя Щерна - Шаркьой. Трябваше да заведем бежанците до едно
кафене. Трябваше още да бъдем готови всяка минута за нападение.
Цялата нощ прекарахме тъй на
3-4 км. на вън от селото. Тази вечер се видях с Франц Кнауер. Дългата върволица
от бежанци - жени, мъже, деца, баби,
разбягали се опълченци и ранени,
непрекъснато се точеше. Писъци на деца, плачове и охкане, огласяваше цялата
околност. А край брега се виждат 30-35 парахода, 15 от които непрекъснато
прожектират околността. Изгубят се и пак се появяват. И пак потокът от бежанци
продължава да върви. “Калиспера” се чува тук разплакан женски глас. “Корина”,
”типата дене” се чува по-нататък, че някой войник успокоява нещастните. “Ех
братко, изтрепаха ни. Па ния сме дошли со хора да се бием, а не со палитори. Со
палитори не може да се излезе на глава”, обажда се някой от ранените или от
разпръснатите войници. И почва да разправя за станалото през деня. А вятъра вей
и се всмуква дори до кости.
Тъй прекарахме нощта, а рано
сутринта потеглихме към върхът Св. Илия, най- висок в Текирдагските възвишения.
Когато стигнахме намерихме 1 б[атарея] от 6
планински оръдия. Височината е важен стратегически пункт от където може да се
даде здрав отпор на неприятелските нападения. Ний сме предназначени да
охраняваме тази височина. Целия ден топовете обсипваха с гранати околността.
15 000 войници, които турците са могли да извадят, потеглят за Булаир, където са били нашите
галиполски войски. Същевременно излазят от крепостите галип[олски] турски
войски. Целта им е била в тил и във
фронт да сгащят нашите, но нашите дават решителен отпор. Говори се, че около
12 000 турци паднали в туй сражение.
След несполучливия опит
турците се отдръпват към Шаркьой пристигат наши 8 полски оръдия, които на
следния ден откриват чест огън към параходите и сполучват да ги прогонят на
почетно разстояние. В същото време нашите войски напредват и Щаркьой отново пада.
Бях изпратен за свръзка между
Генералния щаб и войските при Шаркьой. Имаше с мене още 4 души. Приближаваме в
Шаркьой, когато насреща ни между едни храсти, изпъкна един арап. Опита се да
бяга, но безполезно. С един залп го свалихме. Тъй прекарахме цели три нощи на
върха Св. Илия, брулени от студения вятър и сняг, без да имаме възможност да се
сгреем или покрием. Едва вчера ни вдигнаха и ни отправиха към Платана. При мисълта, че
пак ще мога да се видя с милите свои хазяи, добих крила. Бодростта, след 4-5
безсънни нощи съсипан от глад и студ, се възвърна отново[58]. Към
един часа стигнахме в Платана. Казаха всякой да отиде в старата квартира.
Веднага се отправихме към
къщи. Ето вратата се отваря и на прага се явява средното момиче. Щом ме вижда заскача
и завика: “Христос, Христос”. Излазят всички и ме повличат в стаята ни. Докато
се усетя една ми махна пелерината, друга раницата и със сияющи лица очакват да
им разправям за подвизите и войната. Наобядвам се и лягам да спя. Събуждат ме
бащата и Манов, които се връщат от Мириофту. След вечеря песни, смях и веселие,
а след туй пощене, преобличане и сън. Това бе на 30-ти, а днес след обед когато
другите са легнали да спят, когато вънка вятърът яростно фучи и разнася парцали
сняг, стоя аз в топлата си стая край мангала горивен, пиша. Край мен е малката
Андроник, която ми вари кафе, гледа ме и чака да свърша, за да почнем да си
говорим. Разправям й за Диянка, за дома, за всички. Интересно е да чуе как аз
се ползвам от гръцкия и турски езици за да се разправя.
Прощавайте мили, трябва да
свършвам, за да забавлявам малката си дама. Целувам ви всички вашия Христо.
Днес заминава за България
пане Поспишел, чех, доброволец. Трябва да се яви в Австрия за мобилизацията. По
него ви изпратих писмо. От вас още нищо не съм получил. Жално ми е, но няма що.
1 февруари 1913 г.[59] Платанос
Ето и февруари дойде, тъй
бързо и неусетно се изнизаха цели 3 месеца! Кратко иначе време, а колко много
преживявания и богати впечатления. Три месеца в които аз преживях може би много
повече от туй, което в разстояние на 20 години съм видял и преживял. Такива
разнообразия в чувства и впечатления. Ту нескончаеми походи, през които умът
почти спира да работи, а само изнемогналите крака автоматически се движат и
погледа в напрегналост чака да види някое село или покрив, където може тялото
за миг да отпочине, за да може на другия ден пак да продължи Или пък борба,
вистрели, оглушителни гърмежи, кръв, рани, смърт и ужас, ту пък преговори да се
чакат. Бездействие, по-убийствено от
най-тежките походи и сражения.
И всред всичко туй унилост и
копнеж за мили погледи, за хора близки на сърцето.
Таз вечер съм караул при
морето. Вънка е студ ужасен. Снежна буря се развива и затрупва ни със сняг, а
вятърът с ожесточение бие право в лицето и прави движенията ни почти
невъзможни. Задуши те и наклониш се да паднеш и само решително движение те
спасява. Съвсем близо до нас кръстосват
осветени турски параходи. Губят се и пак се появяват. На 11 и ½ км. от нашия пост е заседнал търговски
параход и у-у-у непрестанно оглася околността. Злокобното и търсещо спасение
у-у-у на комина, ме кара да си спомня умираещ един, който гърчещ и борещ се със
смъртта огласяше вселената със
сърцераздирателни крясъци. Тежка мъгла е паднала и не може нищо да се види,
може би пътя е изгубил и вика за помощ, но помощ не иде и той все продължава
своето у-у-у. На брегът бурята с ярост все по-силно и по-силно се развива и
прави движенията ни невъзможни. Ще чакам веднаж да се разсъмне. Мъчения ужасни,
а още колко ще продължи не знаем. Хайде, дано февруари, който със студ и
виелици почна ни изненада с нещо по-весело, по-добро.
Днес фурми ядох и предния мой
наяден зъб на една фурма се залепи. Твърде много живях и почвам веч да
остарявам, почнах да губя един по един зъбите си.
Хайде сега мили, приемете моите
поздрави и целувки. Дано скоро се видим. Целува ви вашия Христо.
7 февруари 1913 г. Платанос
Бързо, твърде бързо мина времето за почивка за
нас скитниците, ратниците за свобода и братство. Ето вече 8 дена
от как сме отново тук. Не усетих как минаха тези 8 дни, тъй както
неусетно отминаването на 3 месеца.
Добре настанен тук почти не излазям от къщи
навънка. Чувствам се много по-добре в обществото на моите мили хазаи и
хазайчета отколкото в обществото на неразбраните юнаци. Снощи стояхме до късно
през нощта. След вечерята и кафето поиграхме на карти, разигравахме сеанси,
гледахме на карти и други игри, пяхме, смяхме се до насита. Но ето че
разговорът пак се повърна към сегашното, към войната. Разни коментарии кога ще
си отидем, как ще си отидем и пр. По едно време Агади ми заговори как славно ще
бъде завръщането ни и посрещането ни, как майките, бащите, братя, сестри и
синове ще излязат да посрещнат милите си. Припомних си за онези силни моменти,
които българинът преживя при обявяването на мобилизацията, събиране и изпращане
на войниците, обявяването на войната и след туй пренасянето на първите ранени.
Ето разговорът затихна и всички се ослушаха когато им разправях за напрежението
с което от сутрин до вечер народът чакаше по гарите и при свалянето на всеки
ранен се притискаха с болезнено притаен дъх и искаха да видят кой е той и как
всеки очакваше да намери между тях някой мил близък. Очите на всички се
напълниха. Сам аз не можех да се сдържа, а това повлия още по силно и вече
глухи и по-силни хълцания се чуваха. Барбата присвиваше и хапеше силно устни и
се стараеше да задържи вълнението си, хазайката хълцаше и си триеше очите, а
децата, те плачеха безгласно, сълзите се лееха от очите непрестанно, но те не
ги изтриваха, а втренчено гледаха в мен и се мъчеха да доловят и разберат всяка
моя дума. А сълзите непрестанно течеха,
очите се зачервяваха, лицата бързо се
меняха, а устните нервно и непрестанно трепереха. Разправях им за туй което сме
преживяли, видяли и претеглили през време на походите и сраженията. Настана
мълчание дълго, което най- после наруши Барбата като каза, че вече е време за
спане. Нас не ни се спеше и ни се искаше някак си ако може да се слеят деня и
нощта и ний поддържащи това настроение да се любуваме на хубавите деца, които
тъй ясно и откровено ни показваха своето състрадание, съчувствие и ни отдаваха
симпатиите си. Чувствахме се твърде близки и неразривно свързани помежду си.
Особено милата Агади не можеше да се въздържи и тъй силно и настойчиво ме
гледаше, че не можах да се въздържа да не й отправя погледи с които й доказах,
че моето сърце е отворено за нея и че тя ще има място в него. Както и да е
казахме си лека нощ и си разменихме прощални погледи, благопожелания.
15 февруари 1913 г. Платана
Времето започва да се стопля,
пролетта дохажда. Весела е природата, само нам душите са мрачни. Никакви
новини. Собствено сега някак си привикнах с положението, а и по-другояче стоят
нещата. Интимността ни с децата е по-голяма, те все по-често и по за дълго
почват да дохаждат в стаята ни. Мъчно ми е че не мога лесно да се разбирам, но
с малкото гръцки и турски думи които знам придружени с ясни движения на ръце,
крака, очи и въобще на цялото ми тяло, съумявам да се изказвам и обяснявам. У
дома почти всеки ден дохаждат гости – дружинният Кунев и от артилерията, 12-та батарея, поручик Генев и поручик Радев,
а също и д-р Немцов, зъбен лекар в София, а сега батареен лекар. Той знае добре
гръцки и умее лесно да се разправя. Майката е болна, та дохажда и нея да гледа.
И в тази компания, с карти, чай, кафе, вино, ракия, песни, смехове и коментарии
върху положението по-незабелязано минава времето. Но все пак…
А и от дома нищо няма. Това
ме още повече мъчи. Четири месеца вече от как съм излязъл от България, до сега
нищо. Чудно къде се губят писмата. Ако те пристигаха навреме, щяха да бъдат
твърде голямо утешение и развлечение.
Сега съм наблюдателен пост.
Трябва постоянно да следя и докладвам за движението на параходите.
Нощите са хубави и
предразполагат към мечтание. Спомням си за дома и ви мисля, кога ще дойде деня
в който пак ще се завърна.
18 февруари 1913 г. Платана
Времето
се пак развали. Вчера валя дъжд, а снощи се е обърнал на сняг, който е засипал
всичко на голяма дълбочина, т.е. дебелина. Силен вятър вей и е ужасно студено.
Тази вечер при морето са караул арменците и снощи са били пак те нещастниците.
Тези които се връщат от караул едва вървят, а
6 души от тях заморени и потни биват свалени от силния вятър и затрупани
със сняг. Съобщиха ни и веднага се притекохме на помощ. Разриваме ги, почваме
да ги трием силно със сняг, движим им ръцете и едва след дълги усилия успяхме
да ги свестим и накрай, сами ний премръзнали ги поведохме към селото.
5-тимата са по-добре, но 6-тия е твърде
много премръзнал, има силен огън и едва ли ще оцелее.
Разправят също и към Мириофту
и към Булаир имало затрупани и премръзнали
много войници. Тъй е, тези които се избавят от куршум, от студ и болести ще
измрат. Глад има, от вчера и днес нямат никакъв хляб, никакви продукти. Днес
вариха царевица, та раздаваха на момчетата. Ний от тази страна поне сме
по-добре. За сега имаме всичко, но ако времето скоро не се оправи кой знае каточе
ли и до нас гладът ще достигне. Нищо, на война е така.
25 февруари 1913 г. Платана
Ето най-после и до нас
достигна това от което най-много се бояхме! Времето е все тъй лошо. Виелица,
студ ужасни. Завчера ходих въпреки всичкия студ и сняг в Мириофту, за да
направя някакви покупки. Напразно скитах. Едва можах да намеря малко ориз и
захар, които още вчера се свършиха. И днес когато пиша тези редове, аз нищо,
абсолютно нищо не съм ял, а и тютюн няма. Обирам из раници и пепелници ситнежи.
Нищо, абсолютно нищо няма. Какво ще правим, ако туй за по-дълго продължи. Не
знам. Нито хляб, нищо.
Все още имаме кураж и със
смях гледаме на настоящето. Например днес събрани, Барбата непрестанно дразнеше
апетита ни с представите за по- първите ядения или баници, кокошки и пр. Смеем
се, а стомасите протестират и ни карат постоянно за туй да говорим. И не ми е
тежко толкоз за мен, колкото за тия нещастни жители. Ний поне волю неволю
веднъж сме дошли сами, а освен туй утре или други ден ще ни донесат храна. Ами
те? Дойдохме тука уж да ги освободим, а всъщност ще унищожим и туй малко, което
ужасното земетресение не е унищожило. Ще ги оставим съвършено гладни и
ограбени. Ний след някой ден и друг ще си отидем и турците ще дойдат тук и още по-ужасен терор ще
завладее. Горко им тогаз.
28 февруари 1913 г. Платана.
Ужасния кризис мина.
Разчистиха пътя и почнаха да доставят храна. В два деня почти всичкия сняг се
стопи. Даже веч се забелязват треволяци, зеленика и пъстри цветя. Природата
наново почна да се развеселява. Пролетният въздух сега някак си по-добре ми действа. Не мисля за нищо
друго освен как по-весело и по-удобно да прекарвам времето. Политиката с Аради
върви добре. Казвам политика, защото
действително обноските ми приличат и заслужават да бъдат наречени така.
Твърде съм внимателен да не я раздразня с нещо. Но това хубаво момиче заслужава
туй. Виждам, че тук ми е необходим гръцки език и затуй от днес започвам да го
изучавам. Въоръжих се с разни граматики и читанки. Децата ме улесняват,
показват ми, разправят ми по цели часове
и аз разбирам или пък давам вид, че напълно ги разбирам и с многозначително
поклащане на главата придружено с едно “не, не мелеста” преминавам на друг
въпрос. И тъй уроците вървят леко и незабелязано. А речникът ми днес се увеличи
с още 2-3 думи.
Тази вечер бяха дошли пак
гостите. Кой знае, ама твърде много почнаха да ме съмняват техните чести
визити. Пор[учик] Радев изглежда, че не е твърде равнодушен спрямо Аради, не
може спокойно да говори за нея. Кой знае може да е глътнал въдицата. Във всеки
случай нищо не може [да] направи. Поне докато аз съм тук. Още повече, че в
тяхно присъствие децата липсват от стаята. Интересни са много и той и д[окто]ра,
който като че ще играе ролята на сводник. Не знам, но твърде често ми дохажда
мисъл за някаква възможна драма, в която и аз сам ще бъда замесен. Собствено
това времето ще покаже. Пророчествата в такива случаи създават ненужни и
неподходящи настроения.
1 март 1913 г. Платана
Ето и март… или по-добре да
мълча. Ако в началото на всеки месец почвам с тези думи, твърде еднообразен и
отегчителен ще стана, а освен туй сметката на изтеклите месеци притиска
болезнено душата.
Ето защо по-добре е да
говорим за природата, за цветята, за …[60] и
любов. С една реч за всичко друго, но не и за изминалите 4-5 месеца. А живота
ми сега е препълнен с такива теми. Тъй например, мога с дни да разправям за
тазивечершната веселба. У дома бяха поканени на вечеря Трифон Кунев, Борьо
Зевзека и артилерийските поручици, включая и доктора им. Поканих ги нарочно, за
да се повеселим а и да пораздразня апетита на Радева. Вечерята беше богата. Тя
изненада всички, включая и мен, който бях предоставил на хазаите да се погрижат
за всичко.
След вечеря почнахме
веселбите – песни, стихове, вино и прочие. Помолих Барбата да позволи децата да дойдат. Той не се
съгласяваше, но най-после склони и дойдоха те, свенливи с наведени лица. Аз
гледах как на Радев светнаха очите, аз гледах как всички без изключение се
унасяха и самозабравяха. Песните почти спряха и разговора почна да стихва.
Настана минута тягостно мълчание, което Борьо изведнаж наруши като започна да
разправя за скиталчески и глумчески проведените години. Настроение пак се
създаде. Един Радев хапеше устни и някак си зверски поглеждаше ту Аради, ту
мен. Каточе ли аз бях извършил някое велико престъпление. Каточе ли причината
на някакво си незнайно нещастие съм аз. Аз гледах спокойно и разсмивах децата.
Само д[окто]ра бе който го разговаряше, но те се държаха твърде сдържано и не
можеха да се веселят. Както и да е. След като понервничи Радев стана и предложи
да си ходят, но тъй като веселото настроение бе завладяло всички, Кунев пожела
да останат още малко. Радев си отиде неразположен, а Кунев който също фиксираше
Аради почна да се подсмихва и да смига. Към 12 часа си отидоха всички. След туй
се посмяхме на свобода с децата и си легнахме.
5 и 6 март 1913 г. Платана
5 март 1894 год.[61]- 5
март 1913 г. цели 19 год[ини] и как скоро и неусетно минават! Минава детинство,
минава юношество. 19 год[ишен] и толкова мъки, радости, страдания. Действително
щастлив съм. Твърде скоро почнах да живея съзнателен живот и дали съм мислил,
че тук в туй затънтено село ще се празнува изпращането на 19-та и посрещането
на 20-та ми година. И ето какво посрещане. С какъв шум и нервност го
отпразнувах.
Денят собствено мина по обикновеному. Прибрах
се доста късничко. Вечеряхме и след туй сядаме с Барбата да играем пикети.
Часът беше вече около 10. Оттатък хазайката си беше легнала, тя днес беше
твърде зле. Готвеха се и децата да си лягат, когато на вратата се почука силно.
Барбата излезе. По едно време чувам караница, гюрултии. Не се свъртявам и
излазям. На улицата 12-15 души – доброволци, коняри, полицаи и касапи се карат
с хазаина. Схванах следното, че те искат да влезат в къщи и да видят има ли кон. Хазаинът им казва, че
има, но че сега не могат да влезат, понеже жена му е болна и си е легнала, а
трябва да минат през стаята. Те
упорстват и пияни с цел да увеличат
скандала отиват и дърпат хазаина. Като видях, че няма да се дойде до добър край
отивам и казвам на хората: “Е добре, той има кон. Сега ли ще го вземете? – Не
утре. – Тогаз елате утре и го вземете. Искаме сега да го видим. – Какво ще му
видите? Казвам ви, че човекът има кон и магаре, ако искате елате утре и ги
вземете, силни са здрави са.” Пак упорстват. Тогава казвам на Барбата да пуснем
един да влезе и види коня. Влазят двама. В туй време другите почват да удрят и
бутат вратата. Искат да влезат. Най-после накарвам Барбата да отвори. Отварят и
всички нахълтват вътре. Един се разправя, друг вдига ръка, трети тършуват из
избата, а един отива и отвързва коня. Барбата отива да си вземе коня и в тоз
момент хясна нож във въздуха и стремително се спусна върху Барбата. Барбата
извика. Изведнъж се развикаха, разплакаха сестра му, децата му, жена му и
почнаха да викат: “Ах Христо убиха баща ни”. Спущам се напред, но веднага ми
преграждат пътя. Виждам, че от минута на минута положението се влошава. Какво
да правя. При тия отчаяни писъци за помощ не можех да стоя и гледам безучастно
веднага ми дойде мисъл и я приложих. Затичам се към дружинния. Няма го в къщи. Отивам
у Радев и там го няма. Питат ме защо ми
е, казвам че у дома има скандал, който трябва да се потуши. Тръгвам за към къщи
и след малко пристигат и Радев и Генев, а след туй и войници. Скандалджиите се
разбягват. На бабата припаднало. Разтриват я. На жените става лошо, децата
изплашени гледат и плачат. По едно време лампите загасват, от какво не зная, но
чух слабо изпискване на коридора, подчух слабо боричкане. Усетих се, излазям.
Скоро съзрях фигурата на Радев до тази на Аради. – “А, г-н Радев, вий ли сте?”
Отговорът закъсня. “А-а, Минчев, вижте госпожиците най-добре да влязат в
стаята. Ами лампите? Как тъй изгаснаха?” и подава, хваща Аради за ръката.
“Пардон – г-н Радев, не се безпокойте, аз ще се погрижа за тях” и поведох Аради
в стаята. Разтреперана и разплакана, отпусна се на ръката ми и още по-силно
заплака. Горката. Тя страдаше и искаше да ми изкаже всичко, но не намираше
думи, а само плачеше. Сам аз не знаех как да я утеша, не знаех езика, а и
малкото думи които знаех бях забравил за миг и не ми идваха на ум, а само
машинално повтарях: “Аради, Аради”. Приближих я по-близо до себе си и с
целувката си, с първата си целувка исках да пресуша сълзите й. Уви те все
по-силно бликаха от очите й.
Погладих нежно косите й,
прибрах къдриците й и положих още една целувка по очите на това хубаво дете. И
изведнъж почувствах как силни тръпки побиха тялото ми и страните ми горяха.
Уплаших се от някоя необуздана постъпка. Полека положих Аради на кревата. Казах
й да не плаче, а да си изтрий сълзите от очите и излязох вън на коридора.
Тълпата вън се беше пръснала. Лампите бяха пак запалени, свестяваха бабата.
Отидох та подхванах хазайката и я заведох в моята стая. След малко се събраха
всички. Като се поуспокоиха почнаха да коментират случката и всички викаха:
“Ах, какво щеше да стане, ако не беше Христо”. Р[адев] беше в твърде неловко
положение. Чудеше се къде да се дене. Не смееше очи да вдигне нагоре. Часа беше
около 12-12 1/2 когато Р[адев] и Г[енев] станаха. Казаха ”лека нощ” и бързо си
отидоха. Коментариите продължаваха дълго, но аз все още не можех да разбера,
как и защо стана този скандал. И после, дълго още след като си легнах мислех и
мъчех се да разбера, да се домогна до някое по-правдоподобно предположение, но
не можах. И тъй почти без сън минах цялата нощ. На сърцето ми бе легнала
мисълта за източника на скандала. На сърце ми бе легнала и мисълта за първата
целувка. Устните и челото ми още горяха. За първи път почувствах силата на
привързаността и обичта си към Аради.
Разбрах, че и тя е твърде
много привързана към мен и че е в състояние сляпо да ми се довери.
Действително хората най-добре
в силните моменти се разбират. И от таз страна аз дължа много на скандала. Той
ми помогна да я разбера по-добре.
6 март 1913 г. Платана
Днес станах рано. Почти цялата нощ не мигнал. Отидох на учения. Току що се бяхме
върнали и тръгвам за към къщи. Спира ме бай Юруков и ми казва: “Командиря
заповяда още днес да се изнесеш от квартирата и да си намериш друга такава.”
Бях ударен като от гръм. Но не запитах нищо, нито защо нито нищо. Знаех, че
бедния циклоп няма да може нищо да ми отговори. Казах “добре” и си отидох в
къщи. Оставям си пушката, сядам и все още в ушите ми звучат думите: “Командиря
заповяда още днес да се изнесеш от квартирата и да си намериш друга такава.
Командиря заповяда…”, но защо заповяда, защо е тази заповед? Заповед, а за да
има заповед значи извършено е изследването, произведено е следствие, а мене не
са викали. Или Кунева го нямаше снощи. Почнал е да разпитва, донесли са му
криво… Но добре, откъде накъде тази
заповед към мене? Мигар аз съм виновен в нещо? Най-после…[62]
16 юни 1913 г.[63] [Костен дол]
Мили мои,
Цели три месеца от как не съм
ви писал нищо. Причината на това [е] може би тягостното състояние в което бяхме
достигнали вследствие обратът, който бяха взели работите в развитието на
събитията. От 28-29 май съм в картечната рота при М[акедоно] О[дринското] опъл[чение],
ротен капитан…[64]. След обучението ни
доведоха тук в Костен дол и тази вечер потегляме, за да си заемем мястото. Утре
може би ще почне настъплението и сега пак не ми се пише.
Х.
Г. Минчев о Балканской войне
(записная
книжка с неотправленными письмами)
Н.
Недкова, Е Петрова
(резюме)
Публикация представляет
вниманию читателя личную записную книжку добровольца-ополченца Балканской войны Христо Г. Минчева – потомка старого
хасковского рода. Его отец Георгий Минчев
– член Хасковского революционного комитета, основанного В. Левским, приговорен к пожизненной
ссылке в Диярбакыре. Его мат Екатерина
Минчева потомка известного Герджикового
рода из Копривщицы, она же тетя видного македоно-одринского революционера и
водителя Илинденско-Преображенского восстания М. Герджикова.
В форме писем к своим близким
в Болгарии Х. Минчев описывает все, что волновало его в связи с военными
действиями, свои личние переживания и чувства. На отдельных страницах скицирует
лица людей и обьекты, которые произвели на него впечатление, а на первой и на
последней страницах крупнами буквами написал адрес своей семьи и просъбу в
случае его гибели передать записную
книжку.
Описания увиденного и
пережитого исполнены искренностью и свидетельствуют о богатом воображении и
чувствительности, через которые переломляются жестокость, грубость и уродство
войны – этого не встретишь в исторических трудах.
Christo G. Mintshev for the Bakan War
(notebook with unposted letters)
N. Nedkova, E. Petrova
(Summary)
The publication represents personal pocket notebook of the volunteer
from the Balkan War. Christo G. Mintshev descendent of old family from Haskovo town. His father Georgi Mintshev
is member of Haskovo revolutionary committee founded by Vassil Levsky,
sentenced for life long convict prison in Diarbekir. His mother Ekaterina
Mintsheva is from the well known Koprivstiza family Gerdjikov, she is aunt of
eminent Macedonian-Adrianople revolutionary and leader of Ilinden-Preobrajenie
insurrection M.Gerdjikov.
In the form of letters to his bosoms in Bulgaria Christo Mintshev deskribes
his own motions connected with the military operations, survivals and feelings.
He makes a draft of people and objects that deeply impress his imagination.
Upon separate pages, over the first and
the last page he writes with capital letters the family addresses and makes a request for give up after his death.
The description of experiences is youthful franc and pathetic, it is a
certificate of btight imagination and
rich sensibility.
[1] Петър Дървингов. История на
Македоно-Одринското опълчение, т. 1, С.,
1919 г., с. 2-3.
[2] Пак там, с. 9-10.
[3] Пак там, с. 14.
[4] Балканската война 1912-1913
г. Държавно военно издателство. С., 1961 г., с. 180.
[5] П. Дървингов, Цит. съч., с.
26.
[6] Пак там, с. 101.
[7] Осъден е в процеса срещу
Атанас Узунов по т.н. Хасковско покушение през 1873 г. По-подробно виж:
“Протоколи от съдебния процес срещу Атанас Узунов и другите подсъдими по
Хасковското покушение през 1873 г.” Под ред. на К. Възвъзова-Каратеодорова. С.,1975, 207 с. и “Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни
революционни комитети от 1869-1877 г.”. С., 1986, кн. 3, гл. 3-5.
[8] Михаил, Павел и Христо.
[9] Радка, Надя, Божана и Диана.
[10] Запазено е свидетелство от
Пловдивското градско общинско управление, съгласно което Хр. Минчев подлежи на
набор през 1914 г.
[11] Споменът е публикуван във в.
З е м е д е л с к о з н а м е, бр. 251 от
21 октомври 1982 г.
[12] Кръстьо Георгиев
Николов-Българията, участник в Илинденско-Преображенското въстание в Одринско,
водач на чета № 16 в Македоно-Одринското опълчение.
[13] Н. Т. Гюмюшев, водач на чета
№ 21 в Македоно-Одринското опълчение.
[14] Георги Костов Минков,
учител, деец на ВМОРО в Одринско, пунктов ръководител на ВМОРО в Бургас по
време на Илинденско-Преображенското въстание. Собственик на хан в Бургас.
[15] Димо Ив. Аянов, капитан от
българската армия, участник в Илинденско-Преображенското въстание в Одринско.
Водач на чета в Македоно-Одринското опълчение.
[16] Михаил Минчев и Павел
Минчев.
[17] Никола Милков, съпруг на
Надя и Алберт Гечев, съпруг на Рада.
[18] Следва диалог, в който майка
му го моли да не заминава, за да им бъде подкрепа, останали са само жени. Намесват
се и сестрите му с молбите си. Поместваме само последните му думи.
[19] Сестра на бащата на Хр.
Минчев, баба на проф. Любомир Тенев.
[20] Текстът е подчертан от Хр.
Минчев.
[21] “Неприятелска атака срещу
предните части на отряда”.
[22] Село Каяджик, недалеч от
Търново-сеймен (дн. Марица).
[23] Чифликът на рода Минчеви,
продаден през 1903 г.
[24] Брат му Павел Минчев. Роден
на 21 ноември 1887 г. Загинал на 15 октомври 1916 г., в атаката на Битолския
фронт.
[25] “Подготовка за настъпление
към Гюмюрджина”.
[26] “Заемане изходно положение
за настъпление”.
[27] Мастанлия, Мастанлъ (дн.
Момчилград).
[28] “Боят при Мастанлъ”.
[29] “Застигане на неприятеля при
вододела на Родопите”.
[30] “Боят при Балкан-Тореси”.
[31] Скицата се намира след 4
листа и представлява човек в легнало положение и текст: ”Убит турчин, 6. 11. 12
г., видян през време на лутането ми из изгубения път на 7. 11. 12 г.”
[32] “Почивка в гр. Гюмюрджина”.
[33] Диана Минчева, най-малката
сестра на Христо Минчев, по-късно омъжена за писателя Николай Райнов.
[34] “Подготовка за преследване”.
[35] На следващата страница е
скицата спомената в писмото от 7 ноември
1912 г. Виж. тук бел. 31.
[36] Брат му Павел Минчев.
[37] Брат му Михаил Минчев. Роден
на 17 ноември 1881 г., починал на 29 ноември 1966 г. Доктор по право, адвокат публицист.
[38] Зет му Никола Милков. Роден през 1880 г.,
починал през 1968 г. Полковник. Съпруг на сестра му Надежда.
[39] “Капитулиране корпуса на
Явер паша.
[40] Трифон Кунев Бояджиев. Роден
на 20 февруари 1880 г., починал на 1 февруари 1954 г. Поет, публицист, редактор
и сътрудник на голям брой вестници и списания. Пише фейлетони, някои от които
подписва с псевдонима Ланчелото. Бил е учител, чиновник и народен представител
от БЗНС през 1920-1923 г., 1931-1934 г. Преследван политически след
преврата на 9 юни 1923 г. След 9
септември 1944 г. е бил директор на
Народния театър, председател на Съюза на писателите, редактор на опозиционния
в-к “Земеделско знаме”. Народен представител във Великото народно събрание през
1946-1947 г. Преследван, репресиран и съден от комунистическата власт за
опозиционна дейност. Книгите му са забранени, а името му е било заличено от
българската литература.
Участвал е като поручик, командир на трета рота на 12-та Лозенградска дружина през Балканската война,
а също и в Междусъюзническата война и в Първата световна война.
[41] Допусната е грешка в датата.
Частите влизат в Кешан на 23 ноември. 1912 г.
[42] След завземането на Кешан,
частите се придвижват за заемане на изходно положение на фронта срещу Булаир.
Водят се две сражения за Шаркьой на 28 и
30 ноември 1912 г. На 1 декември се установява временна демаркационна линия. На
3 декември е боят при Гьолчук. На 4 декември
се дава отбой, на 5 декември – почивка.
[43] Посочените бойци са загинали
при Фере (Фери), на 13 ноември 1912 г.
[44] Следва празен ред.
[45] Не е написано от кое време.
[46] Не е попълнено.
[47] Не е попълнено.
[48] След сключеното първо
примирие на 3 декември 1912 г. частите се прегрупират за заемане на по-изгодни
тактически позиции. (П. Дървингов, цит. съч., с. 384-385).
[49] Поручик Трифон Кунев.
[50] “Съсредоточаване на
опълчението между с. Айнарджик, гр. Родосто и Мраморно море на квартири”.
[51] Името не е попълнено.
[52] “Заемане изходно положение”.
[53] Очевидно това е Семекли.
[54] Брат му Павел Минчев.
[55] “Завладяване на Шаркьой.”
[56] “Движение на частите за заемане на морския бряг от Шаркьой до
Лимнабурну за охрана”.
[57] “Турският десант при
Шаркьой”.
[58] Следва страница със скица на
селище с надпис: “Кешан, 30. ХІ. 912 г.”
[59] След като на 29 януари 1913
г. турският десант успешно е отбит, българските части остават да охраняват района на Шаркьой.
Провеждат се строеви занятия на опълченските дружини. Полагат се грижи за облеклото
на опълченците, реформират се дружините, вземат се мерки за подобряване
състоянието на оръжието, за войсковия добитък и т.н.
[60] Неразчетена дума.
[61] Рожденият ден а Христо
Минчев.
[62] Недовършено изречение.
[63] Това е последното писмо
записано в тефтерчето и то е вече от Междусъюзническата война (16 юни- 18 юли 1913 г.) На същата дата 16 юни
1913 г. цар Фердинанд І, без да обявява война заповядва на българската армия да
нападне гръцките и сръбските части в Македония, Сърбия и Гърция. На 27 и 30
юни Румъния и Турция започват активни
бойни действия срещу България, която претърпява поражение В Балканската и
Междусъюзническата вой на загиват 3631 души от Македоно-Одринското опълчение. Това са 25 % от състава му.
