- Публикувано в: Известия на държавните архиви, 1972, № 24, с. 11-26.
През последните десет-петнадесет години в
държавните архиви на много страни в света започна да се налага и да заема все
по-голямо място една нова дейност, а именно, попълването на състава на
документалните материали с микрофотокопия от извори за родната история,
издирени в чуждестранни архивохранилища.
Доколкото тази дейност
изпълнява не тясно архивни, а национални задачи, тя е най-активна от страна на
тези държави, които като последица от продължително чуждо владичество,
катастрофални войни или други обществени сблъсъци, а също и поради природни
бедствия са лишени от документалното наследство на своите народи за цели
периоди от историческото им развитие.
Характерен е случаят с
балканските народи, преживели векове под османско иго. Запазените документи от
този период са особено оскъдни. Нещо повече, завоевателите са унищожавали
системно завареното писмено наследство на поробените.
Съвсем близък е примерът
и с Втората световна война, която нанесе неизмерими щети на документалните
съкровищници на Европа. При
въздушни нападения и военни действия бяха опожарени или изчезнаха под
развалините уникални документи на редица стари исторически архивохранилища,
други бяха разпилени и изгубени при евакуиране, трети съзнателно унищожени или
присвоени при отстъплението от заинтересовани лица, най-често военнопрестъпници.[1]
Почти всички нови документи на органите на административната власт, на военните
и полицейските служби са били изземвани от настъпващите противникови армии като военни трофеи.
Създаденият
хаос в документалното стопанство на европейските страни наложи необходимостта
през тежките
следвоенни години архивните работници да се заемат преди всичко с възстановителна
работа. Тя се свеждаше до прибиране на евакуираните по време на войната документи, установяване
на наличността им, издирване на липсващите
части, фондиране и подреждане на огромни
количества натрупани в безпорядък папки
с документи, определяне на тяхната принадлежност и разпращане на чуждите
материали в съответните архиви. В Съветския съюз тази работа започва още преди
края на войната, непосредствено след прекратяването на военните действия и
освобождаването на териториите от хитлеро-фашистките завоеватели.[2]
Жестоките поуки от
войната накараха световната културна общественост
да потърси пътища за предпазване от нови катастрофални загуби на уникални документални извори. Решението беше
намерено в създаването на така наречения застрахователен фонд на най-ценните документи.[3]
То се свежда до изработване на микрофотокопия на негативна лента, които се
съхраняват като неприкосновен фонд при специални условия, осигуряващи тяхното
опазване и охрана. Активна дейност в тази насока развиват
съветските архиви, архивите на ГДР, Унгария, Чехословакия, Югославия, Полша,
ГФР, САЩ, Швеция, Турция, Дания и др.[4]
Успоредно с грижата за
опазване на най-ценните документи от стихийни бедствия и други фактори, които
могат да доведат до унищожаването им, държавните архиви започнаха да търсят
пътища за преодоляването на нанесените досега щети, чрез запълване на липсите с
копия от документи съхранявани в други архиви. С това дейността по
комплектуването излезе извън досегашния си обсег – оригиналните документи и се разпростря върху един нов, специфичен вид
копия на документите. Разширяването на задачите на комплектуването постави за
разрешение в нова светлина всички основни негови проблеми, като се започне от
въпроса за източниците на комплектуване, издирването и подбора на документите,
тяхното микрофилмиране, приемането и съхранението на микрофилмите, регистрацията и
класификацията на копията и се стигне до
целия сложен комплекс от въпроси свързани с тяхната обработка, съхранение и
най-пълноценно използване.
Разгръщането на тази
дейност, изискваща изготвянето на огромни количества копия можа да се осъществи
благодарение на най-новите технически
постижения в областта на микрофотографията. Сега почти всички големи
архиви в света разполагат с лаборатории и ателиета за микрофотокопиране.[5]
В зависимост от
източниците за комплектуване
постъпващите в архивите микрофотокопия се делят на две основни групи. Едната се
състои от копия на документи, съхранявани в различни държавни архиви в дадената
страна и следователно дублиращи се в
нейните граници. Комплектуването на микрофотокопия от домашни извори, както е
прието да се наричат тези документи, намира
приложение предимно в големите федерални и многонационални държави. У
нас то се практикува в ограничени размери.
Другата група попълнения
на държавните архиви обхваща микрофотокопията от чуждестранни извори по родната
история, съхранявани в архивни средища извън границите на страната.
Осигуряването на тези попълнения има своето оправдание не само в случаите на
бедна база от домашни документални извори. Не е необходимо да доказваме факта,
че нито един важен въпрос от националната история не само от външнополитически,
но и от вътрешен характер не може да се осветли правилно, без консултиране с
чуждестранните архиви. Още при първия досег с тях става ясно каква тясна
зависимост съществува между документите съхранявани в съседни държави и в държави, които в определени исторически
периоди са поддържали тесни икономически и политически връзки помежду си.
Възможността да се видят събитията през погледа на чуждата дипломация подпомага
историческото изследване и го предпазва
от непълнота и едностранчивост.
Що се отнася специално
до изследването на документите съхранявани в държавните архиви на
капиталистическите страни, според
съветския автор К. Б. Гелъман-Виноградов наред с посочените вече основания то
се налага и от политически съображения. Така например, документалните материали
за историята на Съветския съюз според него, широко се използват от буржоазните
учени за фалшифициране на историческата истина, за оклеветяване на
социалистическия строй и на външната политика на съветската държава.[6]
Само чрез привличането на широк кръг документални извори съхранявани в чужбина,
учените от социалистическите страни могат успешно да разобличават евентуални фалшификации на историческата истина допуснати по
политически съображения.
Настоящата статия не си
поставя за цел да разглежда последователно и изчерпателно работата на
държавните архиви по набавянето на микрофилми с документи по родната история в чужбина
и тяхното съхраняване, научна обработка и използване. Тя е само опит да се
изясни началното развитие и състоянието на този проблем у нас и в някои страни
в Европа и неговото място и значение в международната дейност на държавните
архиви.
В чуждестранната и в
нашата литература тази нова дейност не е достатъчно осветлена. Отпечатаните в
архивните списания материали по въпроса имат
характер предимно на съобщения. В тях се съдържа информация за проведени
издирвания в чуждестранни архиви и за количеството и тематичния обхват на
набавените микрофотокопия. В СССР тази дейност се разглежда и като частен въпрос
в общите трудове и статии по въпросите на микрофотокопирането
и работата с микрофотокопията. По-цялостно третиране на тази дейност в
международен аспект и свързаните с нея проблеми се съдържа в материалите на
Извънредния конгрес на архивите във Вашингтон, на Десетата международна
конференция на архивите в Копенхаген и на Шестия международен конгрес на архивите в Мадрид, на които ще се
спрем по-нататък.
Във връзка с
разглежданите въпроси са и излезлите у нас научни съобщения и прегледи на
документи, издирени в чужбина с цел да се доставят микрофилми за попълване на
държавния архивен фонд на НРБ.[7]
*
В Съветския съюз микрофотокопията с документи за историята на СССР,
чийто оригинали се съхраняват в чужбина, се смятат за изключително важен
източник за попълване на държавния архивен фонд. Най-многочислени и ценни за
СССР документи се съхраняват в архивите и библиотеките на САЩ, Швейцария,
Швеция, Финландия, СФРЮ, ГФР, и други държави.[8]
Този клон от дейността на съветските архиви е регламентиран и чрез съветското
законодателство. В Положението за
Държавния архивен фонд на СССР от 1958 г.[9]
и Положението на Главното архивно
управление при Министерския съвет на СССР от 1961 г.[10]
се посочва, че на Главно архивно управление се възлага да организира
попълването на държавния архивен фонд на СССР с копия от документи, съхранявани
в архивните и в други учреждения в
чужбина.
Конкретните въпроси на
отчета, съхранението, научно-справочния апарат и използването на тези микрофотокопия са поставени и разрешени
по принцип в инструктивните методически
пособия на Главното архивно управление,[11]
в пособието по теория и практика на архивното дело от 1958 г.,[12]
а също в отделни трудове и статии.[13]
В Полската народна република работата по “Полоника”, както е възприето да се нарича
съвкупността от чуждестранните извори за полската история, започва да се
осъществява организирано от Генералната дирекция на държавните архиви след 1958
г.[14] Със специално директивно
писмо на Полската академия на науките и Министерството на висшето образование[15]
е въведена централизация на отчета, предаването и получаването от чужбина на
копия от документи. Така например, полските
учени могат да правят поръчки за копия от документи в задгранични архиви
само след съгласуване с Генералната дирекция.[16]
Изпълнението на задачата
за издирване и попълване на Полониката е било улеснено от сключените спогодби с
архивните управления на някои социалистически и капиталистически страни за
съвместна работа в областта на архивното дело. В резултат на това Генералната
дирекция е получила значителни количества микрофотокопия. Те се съсредоточават
в създадената за целта филмотека към Главния архив на древните актове във
Варшава.По едно копие-позитив се предава на Архива на новите актове, а също и
на други архиви, ако документите се отнасят до техния профил. Микрофилмите са достъпни за изследователите.
Използването става съгласно правилата за използване на останалите документи.
Всички микрофилми се
инвентират. Започнало е издаването на многотомен справочник-каталог по състава
и съдържанието им. За пълна ориентация
на изследователите по документите за полската история, съхранявани в задграничните
архиви, Генералната дирекция предварително проучва всички издадени от тях
инвентари, каталози, пътеводители и всякаква друга информация от този род. Така
се спестява време и се оползотворява най-пълноценно изследователската работа в
чуждестранните архиви.
Югославските архивисти също от дълги години провеждат системна
работа в чуждестранните държавни архиви по документите относно своята история.[17]
Този въпрос е бил поставен за разискване
още на първото заседание на Главния архивен съвет през ноември 1950 г.[18]
Начало на изпълнението на задачата се поставя с правителствено решение, което
възлага на архивния съвет да изработи конкретно
предложение кои материали трябва да се проучат и кои научни работници от
държавните архиви трябва да извършат това издирване.
Вниманието е било
насочено преди всичко към цариградските архиви поради това, че тяхното
съдържание е най-малко познато, а периодът на османското владичество –
най-малко изучен. Били са предприети стъпки за установяване на контакти и
подготвяне на условия за систематическа работа.
Едновременно с това от
издирването и микрофилмирането на архивни извори в чуждестранните архиви се
заинтересувала и Академията на науките на ФНРЮ. През 1952 г. силите се
обединяват, като към архивния съвет се създава една съвместна седемчленна
комисия, за цялостно ръководство на тази значителна по обем дейност.
Най-непосредствената задача, която се поставя е издирването да започне в четири
главни държави: Гърция (Атон), Турция, Австрия и Италия. Освен това се
предприема проучване чрез посолствата,
за наличието на документи за югославската история в различните други държави.
Разработени са най-точни планове за това, кои материали да се микрофилмират.
Предложения за изпращане на специалисти в чужбина по тази задача, се правят от комисията. Изпратените
сътрудници издирват документи по утвърдения план, за което редовно информират
комисията. Всички копирани, съответно микрофилмирани материали редовно се
доставят в комисията. За издирените и
микрофилмирани документи се публикуват съобщения на страниците на списание “Архивист”,
орган на Съюза на югославските архивни работници.[19] По тях се подготвят и издават и серии от
документални сборници.
За унгарските архиви
чуждестранните исторически извори
също са обект на комплектуване. През 1969 г. в Унгарската народна република влезе
в сила нов закон за архивното дело. С издаденото въз основа на него
постановление се дава право на министъра на културата, под чието ведомство
са държавните архиви, да установи
централизирана информация относно направените копия на чуждестранни извори за унгарската история.[20]
В унгарските архивни списания периодично се дава
информация за постъпилите в Архивното управление на УНР микрофотокопия от тези
документи.[21] В нея се посочват исковите данни не само на постъпилите микрофилми от чуждестранни извори за унгарската история, но и
на микрофилмираните домашни извори.
Генералната дирекция на държавните архиви на Румъния разгръща значителна
дейност по издирването на документи за
румънската история в чужбина.В периодичния орган на дирекцията “Ревиста архивелор”
редовно се публикуват информации за тези
документи и получените микрофотокопия от тях с точните им искови данни.[22]
За турските извори относно историята на Румъния, съхранявани в България,
Турция и Египет, е издаден специален каталог.[23]
*
Активизирането на международното
използване на документалните материали след Втората световна война и неговото
бързо разрастване през последните години
което постави пред архивните учреждения в света редица нови проблеми, влезе в центъра на вниманието на международната архивна
общественост и стана предмет на разискване на няколко международни срещи на
ръководителите на държавните архиви. Тук естествено не става дума за този вид
традиционно използване, което се провежда от отделни чуждестранни изследователи
и се изразява в придобиване на сведения от документите чрез водене на
бележки и преписи на ръка или вземане на
единични машинописни, фотографски и други копия. Новите въпроси на международното използване
възникнаха във връзка с масовото търсене
на документи в големите архивни средища
на Европа и Америка, което има за цел
да се изградят национални колекции
от микрофотокопия в отделните страни.
От целия комплекс
въпроси свързани с този вид използване два са основните, които се нуждаят от
съгласуване и решаване в международен аспект. Това са: въпросът за достъпа на
чуждестранни изследователи до документалните материали и въпросът за международния микрофилмообмен.
Доколкото редът за
използването на документи в държавните и други архиви във всички страни е узаконен
със съответни правилници, вниманието беше насочено пред всичко към обсъждането и анализа на установените правила
в отделните държави.[24]
Още на Извънредния конгрес на архивите във Вашингтон[25]
е била изтъкната необходимостта да се ревизират в редица пунктове правилниците по използването и
микрофилмирането на много страни в
света. Участниците в конгреса единодушно са се изказали за по-голяма гъвкавост
в правилниците, която да позволи
архивите по-добре да служат на
научните изследвания, тъй като все повече нараства броят на изследователите,
които търсят документи от по-ново време,
а също и на тези, които се интересуват от документи на чуждестранни архиви и
желаят по-лесен достъп за непосредствена работа по тях или за тяхното микрофилмиране.
В един от основните
доклади на конгреса “Микрофотокопирането в архивите”, изнесен от унгарския
архивист Антал Седьо,[26]
се отделя специално място за микрофилмирането изършвано с цел да се попълват
липсите във фондовете. Авторът отбелязва,
че първоначално тази дейност се е
осъществявала между архивите в границите
на една страна. По-късно обаче този вид микрофилмиране все повече се върши с цел микрофотокопията да
се изпратят в чужбина. То има особено важно значение за тези страни, чиито исторически източници се съхраняват
в други държави, господствали на техните територии. Авторът подчертава един
важен момент, а именно че този вид микрофилмиране, което неизбежно обхваща
голям обем документи, изисква щателна подготовка, за да се избягнат излишните
повторения, които могат да произлязат от недостатъчната съгласуваност на
работата на изследователите. Отбелязва също, че е недопустимо отделните страни
да размножават и да пускат в продажба микрофилми снети от материали за
историята на други страни без тяхното знание и съгласие. За избягване на това
много държави понастоящем не разрешават микрофилмирането на цели фондове или
на отделни техни части. Докладчикът
защитава становището, че всяка страна
има право да разполага с източници за своята собствена история, но само
тя.. Той не е съгласен с въвеждането на неограничена свобода за микрофилмиране
с търговска цел.
Задачите, които се
поставят пред архивите по обсъжданите въпроси са формулирани в резолюциите на Извънредния конгрес във Вашингтон и се
свеждат до това да се улесни работата на
изследователите в архивите без
разлика на националност, да се намалят действащите ддавностни
срокове
забраняващи използването на известни категории документи, да се интензифицират
програмите на микрофотокопирането, като се микрофилмират документални извори,
отнасящи се до тези народи, чиято история може да се разработи предимно по
източници, запазени в други страни.
Резолюцията естествено
няма сила на решение валидно за всички страни, тъй като режима за
използването на архивните материали в дадена
страна е тясно свързан с историческото й развитие, административното
законодателство, архивното строителство и т. н. и в крайна сметка е
държавно-политически въпрос, по който е недопустима груба намеса. Всеобщ е
обаче стремежа да се либерализира достъпа до архивите. В изпълнение на
препоръките на Извънредния конгрес във Вашингтон, Десетата международна конференция на “Кръглата маса на
архивите”[27],
поставя в дневния си ред проучването на тези
въпроси в европейски мащаб. На нея са изнесени три основни доклада: 1. Проблеми
на либерализиране на използването на
документалните материали, 2. Проблеми на новото авторско право, 3.
Административни и правни въпроси при микрофилмирането.
Най-оживени разисквания
се разгръщат по въпроса за давностните срокове, след изтичането на които
документите се дават за използване на изследователите. Преобладава становището,
че поради все по-нарастващия интерес към въпросите на съвременната история следва да се намалят ограниченията,
които отделни страни налагат за използването на документите. Сред делегатите на
капиталистическите страни, въпреки някои различия се налага мнението да се
възприеме спазването на 30-годишен срок
от възникването на документите от външнополитически характер.
По въпроса за условията
при които се изпълняват заявките за микрофилмиране на документи за чужбина, се
констатират известни различия. Така например, в някои страни се
изисква в поръчката да се посочват исковите данни с точност до архивната единица и документа, а
други приемат поръчки за микрофилмиране на цели архивни фондове или големи части от тях заедно със справочния
апарат.
Съществуват някои
ограничения по тематичния обхват на подбраните за микрофилмиране оригинали.
Някои държавни архиви дават копия само от документи, които засягат историята на
страната заявител.
На конференцията е било
изказано общо пожелание исканията за микрофотокопията да се предхождат от
издирването на документите на място от представител на съответната страна, тъй
като възможността това да се направи със
силите на архива-хранител на оригиналите, е почти изключена, поради
трудоемкостта на работата.
Представлява интерес и
даденото при дискусията тълкуване на понятието “микрофотообмен на взаимни
начала”, а именно, че то трябва да се схваща не като размяна на кадър срещу кадър,
а по принцип като сътрудничество в тази област.
Съгласно възприетата от Международния съвет на архивите практика,
конференцията на Кръглата маса на архивите предварително обсъжда въпросите,
които се поставят на генерално разглеждане на следващия пореден конгрес. Така
въпросите за достъпа до документалните материали и международния
микрофилмообмен, повдигнати на Извънредния конгрес във Вашингтон и разисквани
на Десетата международна конференция в Копенхаген, трябваше да бъдат
окончателно изяснени на Шестия международен конгрес в Мадрид, който да излезе с
решение по тях.
За да се осигури
по-резултатно протичане на работата на конгреса, Международният съвет на
архивите създаде работна група, която да представи доклад за практическите възможности за либерализацията и нормите, които биха могли да се възприемат
в тази насока. Във връзка с това интерес представлява разпратеното от
Международния съвет на архивите окръжно до всички членове на организацията,[28]
в което се разглежда състоянието на нещата
към момента и ролята, която може да играе МСА за по-благоприятното решение на въпроса. Препоръчва се незабавно да
се предприемат стъпки за либерализиране на използването на документите с оглед
да се подпомогнат научните изследвания.
Важно място в
подготвителната работа на архивите за конгреса
в Мадрид заема и проведеното в началото на 1968 г. в Москва Съвещание на
ръководителите на архивите от страните - членки на Съвета за икономическа взаимопомощ.[29]
Трябва
а отбележим,че в кръга на страните от социалистическата общност въпросите на
международното използване и международния микрофилмообмен се решават особено
благоприятно. Възникналите във връзка с това взаимоотношения намират обикновено
израз в двустранни
спогодби за културно сътрудничество между страните.
На съвещанието от 1968
г. в Москва се изясняват нормите, които съществуват в отделните страни по отношение на достъпа за използване
на документалните материали и
микрофилмообмена.[30]
Изтъква се освен това,
че обмяната на копия от архивни документи е важна форма на сътрудничество между
социалистическите страни. Възприема се предложението на полския представител тя
да се осъществява само чрез централните архивни управления на съответните
страни. Препоръчва се също пълна координация и контрол при използването на
микрофилмите.
Румънският делегат
уточнява, че размяната на копия на взаимна основа не бива да се схваща като
еквивалентна размяна, тъй като тя е зависима
от количеството на материалите,
интересуващи двете страни. В румънските архиви има много повече документи за
българската история, отколкото в българските архиви - за румънската. Поради
това на българите неизбежно ще бъдат предадени в количествено отношение много повече копия.
Що се отнася до достъпа
на чуждестранните учени до документите, всички са единодушни по това, че
държавните архиви носят отговорност за използването на документалните материали
и са длъжни да вземат всички мерки, за да не става то в противоречие със
законите на страната и във вреда на нейните интереси.Следователно
ограничителните дати не могат да играят тук определяща роля. Ограничения следва
да се правят само по отношение на някои категории материали и на някои категории
читатели.
Благодарение на
извършената сериозна подготвителна работа от архивистите от всички страни, на конгреса в Мадрид[31]
вече има достатъчна яснота по
разглежданите проблеми. Един от
основните доклади на тема “Либерализиране на достъпа до архивите и политиката
на микрофлмирането” е изнесен от Шарл Кечкемети секретар на Международния архивен
съвет. Авторът изтъква, че стремежът към либерализиране на достъпа не бива да
се схваща като премахване на всякакви
ограничения и за всички категории документи. Задачата, която стои пред архивните учреждения от различните
страни, е само да направят задълбочено проучване на правилниците по използването и да
предложат на компетентните органи премахването на всяко неоправдано
ограничение, с оглед да се приеме либерален режим на достъп до архивите за
научни изследвания.
Редица участници в
конгреса се изказват за възприемането на давностен срок от 30 години с
отклонения само за определени категории документи, за равнопоставеност на
собствените изследователи и на чуждестранните, за унифициране на правилниците по използването във
федералните държави.
От докладите и
разискванията на конгреса става ясно, че е назряла необходимостта да се смекчат
и ограниченията, съществуващи в областта на микрофилмирането за нуждите на
чуждестранните изследователи. Отново е застъпено становището, че не бива да се
налагат количествени ограничения на кампанията по микрофилмирането, обаче
само по отношение на историческите извори, засягащи страната,
която получава копията. Предаването на микрофилми чрез заявителя на трето лице
е недопустимо.
За съжаление приетите на
конгреса резолюции и препоръки по обсъжданите въпроси носят предимно
консултативен характер и по същество се свеждат до пожелания, които всяка
страна прилага в съответствие с действащите в нея закони и правилници. Приетата
препоръка по отношение на ограничителния срок е той да не бъде по-голям от 30
години и само в отделни случаи да достига да 80 години.
*
Българските
учени-изследователи в областта на историята, икономиката, социологията и др.,
проявяват огромен интерес към чуждестранните извори за нашата история. Той е
напълно оправдан, като се има пред вид колко оскъдно е писменото ни наследство
от Средновековието, Османското владичество и Възраждането.[32] Това се отнася и за по-нова време, тъй като
поради пълната незаинтересованост на българската буржоазна власт към възникналите от нейната дейност документи също
се е допуснало масовото им унищожаване.[33]
Създадените през 1951 г.
държавни архиви въпреки положените усилия за издирване на оцелялата част от
документалното ни наследство успяха да намерят и приберат по-пълна документация
едва за периода след първото десетилетие на настоящия век.[34]
Като се има пред вид развитието и състоянието
на архивното дело у нас, става ясно, че попълването на Държавния архивен
фонд на НРБ с микрофотокопия на документи за нашата история, съхранявани в
чужбина, е важна национална задача, която може да се осъществи успешно само в
резултат на съвместните усилия на всички заинтересувани институти.
От 1965 г. Институтът за
история при БАН започна подготвителна работа по за написване на многотомна
история на България. Във връзка с това се постави и въпроса за издирване,
обработване и издаване на изворите за българската история от домашни и
чуждестранни архиви. Разработената от
Института програма предвижда организирането на научни групи, които да
проучат основно архивите в чужбина и да издирят по възможност всички важни и
неизвестни до сега за нас материали за българската история.[35]
След излизането на Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 21 май 1968 г. за
многотомната история на България се откриха широки възможности за активизиране
на тази дейност.[36]
Значителни количества микрофилми с
документи за нашата история, съхранявани в чужбина са постъпили и продължават да постъпват в Института за
история при БАН. След научно обработване и използване при написването на многотомната
история на България, те ще бъдат предадени на съхранение на Централния държавен
исторически архив.[37]
Сбирки от микрофотокопия
на чуждестранни извори са обособени и в Централния партиен архив, Народната
библиотека “Кирил и Методий” и някои други институти. Тези сбирки са създадени
с цел да подпомогнат изпълнението на конкретни научноизследователски
задачи на институтите. Едновременно с
това обаче концентрираните в тях микрофотокопия, както и тези в Института за
история представляват попълнения на
Държавния архивен фонд на НРБ.
Наред с грижите по
прибирането и съхраняването на документалното богатство на българския народ
съхранявани в нашата страна, Управление на архивите[38]
и държавните архиви своевременно
насочиха вниманието си и към чуждестранните архиви като източник на
комплектуване на Държавния архивен фонд на НРБ с копия от документи. В резултат
на установени връзки с Главно архивно управление на СССР през 1962 г. получихме
първата голяма пратка микрофилми от съветските архиви.[39]
Въз основа на
утвърдената вече международна практика Управление на архивите се насочи към изпълнение на задачата за
попълване на липсите в ДАФ преди всичко по линия на международния микрофилмообмен. Организирането и осъществяването
на такава дейност беше официално възложено на Управление на архивите с „Решение
на колегията на Комитета за изкуство и култура по състоянието и задачите на
архивното дело в България” от 27 февруари 1964 г. В изпълнение на решението
беше разработен цялостен план за
микрофилмообмена между държавните архиви у нас и държавните архиви в чужбина,
предварително съгласуван със заинтересуваните
институти. Той предвиждаше Архивно управление да установи връзка с
архивните управления на социалистическите страни, някои от които вече бяха
проявили интерес към една такава съвместна дейност.
Постигнатото принципно
съгласие за обмен на микрофилми на документи от взаимен интерес намира израз и
в плановете по приложение на културните спогодби между България и СССР, Полша,
Унгария, ГДР, Югославия, Румъния и Чехословакия. Специални клаузи в тях
предвиждат размяна на архивисти за издирване на документи и за размяна на
микрофилми на безвалутна основа. По-късно се премина и към заплащане на
получените микрофилми, тъй като България може да предложи в замяна много по-малко кадри, отколкото
получава, или въобще не може да предложи нищо. Така бяха доставени големи
количества микрофилмирани документи от Унгария, а също и от Австрия. В
сключената през 1967 г. двустранна
спогодба между Комитета за изкуство и
култура на НРБ[40]
и Министерството на вътрешните работи на ГДР[41]
за съвместна работа в областта на архивното дело също е предвидено да се заплащат получените в повече кадри.
Издирване на документите
за историята на договориралите се страни се осъществи първоначално от
архивистите на страната, съхраняваща оригиналите.
У нас беше извършено тематично разкриване на документи за българо-съветските,
българо-чешките, българо-румънските, българо-полските, българо-германските, българо-унгарските и
българо-югославските отношения,[42]
а държавните архиви в съответните страни издириха и подбраха документи за
българската история. За резултатите от извършената работа бяха разменени
взаимни информации предимно при посещенията на архивисти в съответните страни.
Освен това сътрудници на Архивно управление и на държавните архиви работиха в
някои държавни архиви на СССР, ГДР, Полша, Румъния, Унгария, Югославия, Чехословакия и Австрия.
Извършваната дейност в тази
насока имаше като резултат постъплението на значително количество
микрофотокопия от документи за българската история. Всички получени до сега
микрофилми се концентрират в Централния
държавен исторически архив, тъй като по съдържание са предимно от национално
значение, а хронологическият им обхват е за периода до 9 септември 1944 г. и
следователно са най-близо до профила на ЦДИА. Там те са обособени в
самостоятелна колекция, която към края на 1971 г. наброява над 183 800 кадъра,
получени от осем държави – СССР, Унгария, ГДР, Румъния, Австрия, Югославия,
Полша и Чехословакия. В тази колекция постъпват също микрофотокопията от
документите, издирени и поръчани в чужбина от
представители на други институти, но заплатени със средства от бюджета
на Архивно управление. В подобни случаи научните работници които са доставили микрофотокопията, имат приоритет при
използването им.
Понататъшната работа по
микрофотокопията, а именно тяхната отчетност, съхраняване, описване и
използване, се извършва въз основа на издаденото от Архивно управление през 1962 г. “Указание за
организацията на микрофотокопирането на документалните материали и работата с
микрофотокопията в държавните архиви.” В него има специален раздел за
микрофотокопията на документи за българската история, получени от чужбина. Без
да изчерпва всички необходими въпроси, указанието дава основните принципни
положения, които трябва да се спазват в работата. Въз основа на него всички
придобити микрофилми, като правило негативи,
се регистрират по реда на постъпленията. От тях се обособяват колекции по
държави. На всяка колекция се съставят описи по определен образец. При определянето на описателната единица е дадена
доста голяма свобода. В зависимост от състава на филмираните документи, от
тяхната систематизация и описание в архива-хранител и от начина по който те са
подбрани, описът може да е състави по архивни единици или по отделни документи.
В Указанието е предвиден и редът на съхранението. От всички
негативи се изработват позитивни копия, с които се работи по-нататък. Негативите
остават да се пазят като неприкосновени екземпляри и се съхраняват навити на
ролки, в големи метални кутии. Позитивите се съхраняват по искови данни на оригиналите – държавен архив,
номер на фонда, номер на описа, номер на архивната единица и номера на листовете. Поставят се в малки
пластмасови кутийки.
Редът за използването на
микрофотокопията е същият както и при останалите документи. Особеното е само
това, че при цитирането им се сочат исковите данни и на оригиналите и на
микрофотокопията.
Указанието не засяга
въпросите за съставяне на справочни пособия по микрофилмираните документи, за
популяризирането и за публикуването им. Това се дължи на обстоятелството, че
през 1962 г. въпросната дейност едва започваше.
При
микрофилмирането извършеният подбор е
по темата “България”. Но това още не
дава възможност за ориентиране в конкретния състав и съдържание на съответнта
колекция. Документите са тематично разкрити само по отношение на цялостната
документация на архива, който ги съхранява в оригинали от чийто състав те са
издирени и подбрани. Тяхната тематика се разпростира обаче в границите на
цялата наша история. Следователно аналогично на домашните извори те подлежат на
допълнителна тематична разработка, за да могат да бъдат включени в
информационната система на държавните архиви.[43]
Поради актуалността на
задачата за издирване на чуждестранни извори за българската история и
доставянето на микрофотокопия от тях и обстоятелството, че тя се изпълнява от
няколко института едновременно, особено важно е да се дава своевременна
информация за направеното В това отношение все още не е постигната съгласуваност. Разчита се на
добросъвестността на отделните специалисти, които по свое осмотрение правят
проучвания, преди за заминат в чужбина или реди да порчат микрофилми.
Получаваните в Управление на архивите издания на държавните архиви от много
страни, които съдържат богати сведения за съхраняваните т тях документи, стоят
почти неизползвани. Тяхното предварително проучване би допринесло за по-голямо
оползотворяване на престоя на
командированите. По-горе отбелязахме каква е практиката в това отношение на полските ни колеги.
Информационна дейност
относно работата в чуждестранните архиви и създаванет на колекции от
микрофотокопия на чуждестранни извори Управление на архивите осъществява в
няколко форми. Подготвят се справки за приетите микрофилми, които съдържат
исковите данни на оригиналите.[44]
В “Известия на държавните архиви” и в “Архивен преглед” публикуват съобщения за
получена архивистка литература и за проведена издирвателна работа в чуждестранни архиви. Този вид информация има
за цел да улесни работата зад граница и да предпази от евентуално дублиране на
поръчките за микрофилми.
Друг вид информационни
материали са публикациите, които разкриват състава и съдържанието на
микрофилмираните документи. Това са поместенит в “Известия на държавнте архиви”
прегледи[45]
на части от микрофилмите получени от
СССР, ГДР, Австрия и Румъния. Тяхното предназначение е да насочат вниманието
към наличните копия, за да се осигури най-пълноценното им използване.
Въвеждането на микрофилмираните документи в научен оборот се
осъществява и чрез публикуването им в
подготвяните от Института за история при БАН серии от сборници “Чуждестранни извори
за българската история”. Първите томове от австрийски и унгарски извори от
състава на колекцията съхранявана в Централния държавен исторически архив са
вече в процес на подготовка.
*
По издирването на документи за българската история вече е направено не малко. Наши историци и архивисти са
работили в читалните на почти всички
по-големи архивни съкровищници на Европа. В резултат на това са доставени значителни количества
микрофилмирани документи. За да се осигури по-нататъшното успешно провеждане на
тази задача, е необходимо да се направи равносметка и оценка на извършеното до сега. Това още
повече се налага и поради обстоятелството, че в нея са заангажирани много
специалисти от различни институти, които работят при липса на единно
ръководство. Известна съгласуваност в това отношение има между Управление на
архивите и Института за история при БАН. Тя се осъществява обаче частично в
случаите, когато дадени сътрудници от двата института биват натоварени да
издирват документи в чуждестранните архиви или в случаите, когато предстои да се поръчват
микрофилми от чужбина, без с това да се ангажират ръководствата на двата
института. Що се отнася до
взаимоотношенията между Управление на
архивите и Народната библиотека “Кирил и
Методий”, Централния партиен архив, военните архиви, някои музеи и т.н., можем
да кажем, че такива почти не съществуват.
Следователно, у нас
засега не е напълно ясно, от една страна, докъде е стигнало издирването на
чуждестранните документи с оглед да се попълнят липсите на Държавния архивен
фонд, и от друга, до каква степен тези липси вече са запълнени с получените
микрофотокопия, което пречи да се постигне по-голяма целенасоченост при понататъшното изпълнение на задачата.
Не бива да отминем и
една друга вредна последица от съществуващата децентрализация и неосведоменост,
а именно неколкократното изразходване на валутни средства за издирване и микрофилмиране на документи, с
копия от които нашата страна вече разполага. Едни и същи документи от архивните фондове на Департамента на полицията, на Всесъюзния
централен изпълнителен комитет, на Славянското благотворително дружество и др.,
съхранявани в съветските архиви са микрофилмирани за българската страна пет
пъти – за Управление на архивите, за
Института за история при БАН, за Музея на българо-съветската дружба, за
Института по история на БКП и за София-прес. Подобни примери могат да се
посочат и за други страни. Срещат се и случаи, когато заплатени с държавни
средства микрофотокопия стават частно притежание на отделни научни работници и по този начин са недостъпни за широката
научна общественост.
При съществуващата
децентрализация и нерационалното
използване на държавни средства става ясно защо нашата страна изостава
сериозно, в сравнение с други държави в работата по попълване липсите на Държавния архивен фонд.[46]
Наред с тези проблеми,
отнасящи се до организацията на работата,
съществуват и редица въпроси, свързани с непосредствената работа по
документите и техните копия. Засега при проучването на оригиналите не винаги се
извличат и събират всички сведения, необходими за правилния подбор на
документите за микрофотокопиране, които сведения биха улеснили в максимална
степен понататъшната работа с копията. Методика в това отношение не е
разработена.
Въобще за разлика от
домашните извори, по работата с които Управление на архивите е изработило
цялостна единна методика, по отношение на чуждестранните извори такава липсва.
Издаденото през 1962 г. указание, на което се спряхме по-горе, решава най-общо
само въпросите по отчетността и съхраняването на микрофилмите.
Задача на архивистите е,
въз основа на опита от работата по оригиналните документи на Държавния архивен
фонд и като се преценят всички особености на състава, вида, характера,
оформянето и т.н. на микрофотокопията, да съставят единни правила по цялостната работа с тях, за
да могат микрофилмите пълноценно и в най- кратки срокове да бъдат включени за
научно използване.
ДЕЯТЕЛЬНОСТЬ ГОСУДАРСТВЕННЬІХ АРХИВОВ ПО РОЗЬІСКУ И МИКРОФИЛЬМИРОВАНИЮ ЗАРУБЕЖНЬІХ
ИСТОРИЧЕСКИХ ИСТОЧНИКОВ
Е. Симеонова-Петрова
(Резюме)
За последние
десять-петнадцать лет в работе государственных архивов нашла место новая деятельност, а именно пополнение состава документальных материалов микрофотокопиями
источников по отечественной истории, найдеными в зарубежных архивохранилищах. Автор останавливается на
причинах, требующих использования зарубежных архивихранилищ как
источника комплектования. Далее она информирует о деятельности государственных
архивов в некоторых европейских странах по розыску
и микрофильмированию чужих источников по отечественной истории и об
обсуждении этих вопросов на международных встречах архивистов. Уделено место
сделанному Управлением архивов и государственными
архивами в Болгарии для пополнения ГАФ
документальными материалами хранящимися за рубежом.
LES ARCHIVES D’ETAT ET L’CTIVITE CONSERNANT L’NVESTIGATION
ET LA REPRODUCTION MICROFILMÉE DES
SOURCES HISTORIQUES ÈTRANGÈRES
E.
Simeonova-Petrova
(Résumé)
Au
sours des dix-quinze années dernières, a trouvé
place une activité nouvelle dans le travail des Archives d’Etat,
à savoir; le complètement de l’effectif
des matériaux documentaries par des
microscopies des sources se rapportant à l’histoire nationale, découvertes aux dépôts d’archives étrangers. L’auteur s’arrête aux causes qui imposent l’utilisation des dépôts
d’archives étrangers en tant que sourse de complètement.
Elle fournit ensuite des informations consernant l’activité des Archives d’Etat dans certains pays europeens relatives a la découverte
et la reproduction microfilmée des sources étrangeres, se rapportant à l’histoire nationale et sur la discussion de ces
problèmes a l’occasion des rencontres internationales des archivistes. Une
place a part à été réservée de la part de la Direction des Archives et des Archives d’Etat
en Bulgarie consernant le completement des manques du Fonds des Archives d’Etat
par des matériaux documentaries, conservés dans des
dépôts d’archives étrangers.
*
Статията разглежда
състоянието на тази дейност на държавните архиви у нас и в чужбина, в самото начало на нейното зараждане и
развитие. През десетилетията тя претърпя значително развитие в количествено
в организационно и в методическо отношение. Постигнати бяха сериозни успехи в
областта на информацията за придобитите микрокопия, при
използването им в научно-изследователската работа и при публикуването им. Вж. също: Е. В. Петрова, Към въпроса за попълване на държавния архивен фонд на НРБ с документи от чужбина... ТУК
[1] В. В. Максаков,
Архивы и
архивное дело СССР в годы Великой Отечественной войны 1941-1945 гг., Вопросы
архивоведения, 2, 1961, с. 3-13.
[2] В. В. Максаков,
цит. съч.
[3] К.
Б. Гельман-Виноградов, Микрофотокопирование документальных материалов и организация работы с микрофотокопиями
в архивах СССР, М., 1961, с. 44-45; С. Славова, Комитет по микрофотокопиране
при Международния архивен съвет, ИДА, 1971, 21, 331-332.
[4] К. Б.
Гельман-Виноградов, цит. съч., с. 145.
[5] Виж докладите на Г. А.
Белов (СССР), И. Паприц (ГФР) и Г. Бамер (САЩ) “Нова техника, нови материали и
нови опити в областта на реставрацията на документите и печатите, консервацията
на картите и плановете и фотографията след 1950 г.”, изнесени на ІV
международен конгрес на архивите в Стокхолм, 17-20 авг. 1960 г. Вопросы
архивоведения, 7, 1960, 30-43.
[6] К. Б.
Гельман-Виноградов, цит. съч., с. 80-81.
[7] Вж. Блъскова, М., Кл.
Жечева, Д. Тодорова, Българска архивистика – библиография, ИДА, 1971, 22, с. 81-344,
а също и по-долу за съответните държави.
[8] К. Б. Гельман-Виноградов,
цит. съч., с. 80.
[9] Утвърдено с
постановление на Министерския съвет на СССР от 13 авг. 1958 г. № 914.
[10] Утвърдено с
постановление на Министерския съвет на СССР от 28 юли 1961 г. № 669.
[11]
Инструкция об организации микрофотокопирования документальных материалов и о работе с
микрофотокопиями в государственных архивах, М., 1958; Основные правила работы государственных
архивов. М., 1962, чл. 6, № 185.
[12] Теория и практика
архивного дела в СССР. Учебное пособие. М., 1958, с. 62-159, с. 187-218.
[13] К. Б.
Гельман-Виноградов, цит. съч., с. 104-106, 112-118; Ю. Ф. Кононов, Совещание по вопросам
микрофотокопирования архивных материалов. Исторический архив, кн. 5, 1959, с.
245.
[14] H. Karczowa,
Mikrofilmowany Polonikow z archiwow zagranicznich. Archeion,
XXXV, 157-158; Bogdan Jagelo,
Mikofilmi Polonikow otrzymanych prezez Nаczelna
Dyrekcje archiwow Panstwowych z archiwow zagranicznych. Archeion XLIV, с. 271-273.
[15] В Полша държавните
архиви понастоящем са под ведомството на Министерството на просветата и висшето
образование.
[16] Протокол встречи
руководителей архивных учреждений социалистических стран, состоявшейся в Москве
19-22 марта 1968 г., с. 4.
[17] Чурhев,
Бранислав,
Како треба започети
рад у Цариградском архиву, Архивист,
1952, № 1, с. 13-23.
[18] Петровиh, Jован,
Проучване и микрофилмоване
архивске граhe за истори у наших народа у иностранним архивама, Архивист, 1952, № 2, с.
83-88.
[19] Pregled
mikrofilmova hilandarskih, slovenskih,
neumskih rukopisa u arhivu
srpske akademiji nauka
i umetnosti u
Beogradu, Archivist,
1961, 1,
с. 22-26.
[20] A
Magiar Forradalmi Munkas-Paraszt
Kormany 30, 1969 (ІХ. 2) szamu rendelete a leveltari aniag vedelmerol es leveltarakrol szole
evi 27, szamu tarvenyereju rendet vegrehajtasarol,
§ 1 (3).
[21] Mandl
Sándorné, Padányi
Gulyás Gyuláné, A
Magyar Levéltárak
külfoldi kapcsolatai és kutatói
1958-ban, Levéltári
Híradó, 1959, 1-2, pp.
134-136; Ila Balini, A Mikrofilm a Levéltárban,
Levéltári Híradó,
1959, 3-4, pp. 33-44; Borsa Iván, Az
Országos
Levéltar filmtárának
évi gyarapodása, Levéltári
Híradó, 1960, 2, 69-166, 3-4, 93-118;
Levéltári Szemle, 1961, № 2, рр.
38-73; 1962, № 1, рр. 35-69; 1970, № 2, pp. 443-470; L. Réti, Tanácsaköztársasági
iratok, Levéltári
Szemle, 1969, № 1, p. 253.
[22] Al. Andronic,
Documente referitoare la
principatele Romîne
aflate în fondul
Vorontov pâstrat
in archiva centralá de Stat
a aktelor vechi
din Moskowa, Revista
archivelor, anul 1, 1958, 1, 222-225; J. Jonaşcu, Date
statistice noi despre
Bukureşti in
anii 1810-1811. Culese din archivelei Moskowei, Revista
archivelor, anul ІІ, 1959,
1, 174-191; M. Goboglu, Despre
archiva Turko-orientalâ
din Biblioteca de
Stat “V. Kolarow”
– Sofia, Revista archivelor,
anul ІІ, 1959, № 2, рр. 180- 214; anul ІІІ, 1960, № 1, рр.
134-182; Cercetări în
Archivele de peste
Hotare, E. Moisus
– Austria, Frantia – Gh. Ungureanu,
N. Marku; RSP Jugoslavia,
A. Caciora; RP Polona
- Ilie Corfus; Turcia – Mihail
Gobuglu; Rp
Ungara – Joan Puskas,
Josif Adam; Revista archivelor anul XLVІІІ, Vol. XXXІІІ, 1971, № 1, рр. 135-148; Noi microfilme date la
sala de Studiu, Revista archivelor, anul XLVІІ, vol. XXXІІ, 1970, №
1, рр. 271-273.
[23] Catalogul documentelor turcesti,
vol І, intocmit de Mihail
Guboglu, B.,
1960, 683 S; vol. ІІ (1455-1829), В., 1965,
655 S.
[24] Докладите изнасяни на
международните конгреси и конференции,
отразяват състоянието на разглежданите въпроси в различните страни в света,
които за целта биват предварително анкетирани.
[25] Г. А. Белов,
Международный форум архивистов. Советские архивы, 1966, 5, с. 89-99; Zdenek Samberger,
Mezinarodni archivni kongres
ve Wasingtonu, Archivni casopis, 1966, № 3, рр. 171-173.
[26] Szedő Antal, Levéltári
Közlemények,
70. évf., 1. sz., 1970, pp. 3-15.
[27] Състояла се е в
Копенхаген от 9 до 11 май 1967 г. Вж. Karl Schwebel,
X Internationale Konferenz der
Table Ronde des Archives.
Kopenhagen 9 bis 11 Mai,
1967. Der Archivar, 20 Jahrgang, 1967, H. 3, S. 235-238; Д. Коен, Десетата международна
архивистка конференция на Кръглата маса в Копенхаген, ИДА, 1968, № 15, с.
341-344.
[28] Conseil
Internationаl des
Archives, Circulaire, № 1546, 21 Oct.
1967, Архивно управление, Служебен
архив, оп. 13, а.е. 65.
[29] М. Алексиев, Една
регионална среща на архивисти, ИДА, 1969,
17, с. 359.
[30] Протокол встречи
руководителей архивных учреждений социалистических стран, состоявшейся в Mоскве 19-20 марта 1968 г.
[31] Г. А. Белов,
Международный конгресс архивистов, Советские архивы, 1969, № 3, с. 30-39; В. Дамянова, VІ международен конгрес на
архивите, ИДА, 1969, 17, с. 361-362; М.
Алексиев, По въпроса за либерализацията на достъпа до документалните материали,
ИДА, 1969, 17, с. 359-361.
[32] Вж. за това М. Кузманова, История на архивите и архивното
дело в България, С., 1966, с. 13-14, 17-18.
[33] Д. Минцев, Към въпроса
за архивното законодателство, Известия на научния архив на БАН, 1968, 4, с.
17-31.
[34] Информация за
състоянието на архивите в България и условията за използването им с оглед на
работата върху многотомната история на България от 12 юни 1971 г., Архивно
управление, Служебен архив.
[35] Хр. Христов, Воин
Божинов, Цв. Тодорова, За написване на многотомна история на България, Ист.
Преглед, 1966, № 6, с. 3-13.
[36] Решение на ПБ на ЦК на
БКП за многотомната история на България,
Ист. преглед, 1968, № 5, с. 3-6.
[37] Пак там.
[38] След преминаването под
ведомството на Министерството на информацията и съобщенията Архивно управление
получи наименованието Управление на архивите. Вж. Постановление № 33 на МС от 6
август 1971 г., за утвърждаване структурите на някои министерства.
[39] П. Панайотов,
Микрофилми на съветски документи за българската история получени в Централния
държавен исторически архив, ИДА, 1964, № 8, с. 243-255.
[40] До м. юли 1971 г.
държавните архиви на НРБ бяха под ведомството на Комитета за изкуство и култура
(КИК).
[41] В ГДР държавните архиви
са под ведомството на Министерството на вътрешните работи.
[42] Перспективен план за
дейността на Архивно управление и държавните архиви за 1964-1970 г. Архивно
управление, Служебен архив.
[43] Указание за тематичното
разкриване на документалните материали и съставяне на каталози в държавните
архиви на НРБ от 1 август 1941 г., циклопечат; Единна схема за подреждане на
фишите в систематичните каталози на държавните архиви, ч. ІІ (1878-1944), С.,
1966, циклопечат; Единна схема за подреждане на фишите в систематичните
каталози на държавните архиви, ч. ІІІ (социалистическа епоха), С., 1970,
циклопечат.
[44] Опис на чуждестранни
документи за българската история, копия от които се съхраняват в държавните
архиви. на НРБ, 15 април 1971 г., Управление на архивите, Служебен архив.
[45] Виж заглавията в
цитираната по-горе библиография.
[46] М. Алексиев, Двадесет
години български държавни архиви, ИДА, 1972, кн. 22, с. 7.
