- Публикувано в: Архивен преглед, 2011, № 2, с. 158-185.*
През 1951 година за пръв път у нас със закон се създава Държавен архивен фонд (ДАФ) на Народна
република България и се изгражда мрежа от
държавни архиви, като институции, специализирани единствено в осъществяването на дейността по централизирания отчет, регистрацията,
съхраняването, научното и практическото използване на документалните материали.[1]
Дотогава в страната не са подготвяни
кадри нито със средно, нито с висше образование по архивистика. И това е обяснимо, тъй като належаща обществена
потребност от такива не съществува, особено що се отнася за висококвалифицираните.
Широко поле за реализацията им липсва. Това не означава обаче, че въпросът за
подготовката на специалисти-архивисти за работа в съществуващите архивни
средища и във ведомствените архиви на големите държавни институции и въобще в
държавната администрация е пренебрегван и е извън вниманието на българската
общественост в лицето на българската интелигенция. Редица високообразовани администратори, научни работници, писатели,
общественици и др. проучват чуждия опит и българската практика с оглед обучението на кадри за работа с архивни материали, разработват
програми, правят предложения. Повечето
от българските учени обаче, получили
подготовка по палеография, дипломатика и други помощни науки на
историята, дори в архивни школи, не са имали за цел да работят в България като
архивисти, а са обогатявали знанията си за нуждите на своята
научно-изследователска работа в областта на средновековната българска история,
археология, езикознание и литература.[2]
Още през 1905 г. Димитър Агура, историк,
политически и обществен деец, с богат административен опит, придобит в работата
му като главен секретар на Министерството на вътрешните работи, като министър
на просвещението, декан, а по-късно и ректор на Софийския университет, по време
на командировка в Париж проучва статута
и дейността на известната “Школа на хартите
(Ecole des chartes)”. В доклад до ръководството на
МНП за командировката си, той описва изчерпателно предисторията, статута,
преподавателския състав, учебните програми, условията за приемане, обучение и
дипломиране на възпитаниците на това
висше учебно заведение, с голям принос за развитието на историческата
наука във Франция.[3] През 1946 г., Министерството на народното
просвещение изпраща на специализация в „Школата
на хартите” още един българин. Това е Тодор Попилиев, директор на библиотеката
във Варненския висш икономически институт.[4]
За
нуждата от усвояване на
определени системни знания при работата с архивни документи чрез обучение на
персонала говори Дечко Караджов, в
своите „Материали към дипломатически спомени” от 1927-1930 г. Преди да заеме новата
си служба като “началник на архивите и пазител на тайната архива” в Министерството
на външните работи и изповеданията” (служба каквато до тогава не е имало), той
посещава Берлин, Виена и Прага. Там се запознава с работата на архивите в
съответните страни, които имат „установени традиции и вековен опит, с
устройството на техните архиви”. В резултат от извършените проучвания, Д. Караджов подготвя „проект за реформи в
писмоводството и уреждането на архивите”. За усвояване на установените от него ред
и правила, новият ръководител провежда
едномесечен курс за съответните
служители в министерството.[5]
С течение на годините все повече назрява
идеята за нуждата от професионална квалификация на „архиварския” персонал на
средно ниво, за да отговаря той на нарасналите изисквания на държавната
администрация. През 1943 г. Г. С. Хлебаров, завеждащ отдела за обществена и
частна администрация при Института за стопанска
рационализация (1941-1948), подготвя подробна програма за “рационализиране
на канцеларията в държавните учреждения”
За постигането на така формулираната цел според авторът съществуват две възможности. Или „да се
изработи програма за една съвсем нова съвременна система за канцеларската
работа, основана на принципите на рационализацията, или да се отстранят
най-големите недъзи на сега съществуващия канцеларски ред и канцеларска
практика и постепенно да се въведе една нова по-съвършена система, според
възможностите, с които се разполага, и
след като постепенно се подготви административният персонал за нововъденията, което е абсолютно
необходимо за успешното провеждане на каквато и да било канцеларска реформа”.
Авторът на програмата поддържа втората възможност, като по-реално осъществима и
предлага според бюджетните си възможности съответните ведомства да осигурят необходимите
финансови средства. Тук на първо място той поставя въпроса “да се предвидят кредити
за уреждане на курсове (навсякъде курсивът
е мой – Евд. П.) за архиварите и
администраторите във ведомството.”
В обширната „Програма за рационализиране
на канцеларията” подробно е описана методиката на работата по съставянето на
документите, регистрацията им и отчетността по тях, външното им оформление, технологията
на движението им (документооборота), подреждането и съхраняването им в дела, досиета,
папки, класьори и т.н., с оглед най-рационалното и бързо намиране на тези от
тях, които са необходими. Отново се обръща внимание на квалификацията на
кадрите, като се подчертава, че изпълнението на всичко това предполага „добре
подготвен и подходящ за всяка служба персонал, при това добре платен и лично отговорен
за възложената му работа.”
В заключителната част на
Програмата е отбелязано, че „рационализирането на канцеларията на държавните
учреждения е немислимо без едно рационално
подреждане на архивата по един съвременен начин”. Следват десет „внушения и
препоръки”. Интерес във връзка с разглеждания в настоящата статия въпрос за
архивната квалификация е препоръката формулирана в точка осма. Тя гласи: „От
новоназначавания архиварски и регистраторски персонал в държавните учреждения
да се изисква ценз - завършил особено административно
училище, тъй както се изисква ценз от много други държавни служители – дори
и от стражарите – полицейско училище. За подготовката на административен
персонал – архивари и регистратори да се предвиди в държавния бюджет за идната
1944 г. откриването на едно такова административно
училище, при което ще се открият особени курсове за подготовка в новата
работа на сега съществуващия архиварски и регистраторски персонал. Този персонал
ще трябва да се постави в по-горна категория на таблицата за заплатите, за да
може да се направи по-добър подбор.”[6]
За съжаление програмата на Института за стопанска рационализация подписана от Г.
С. Хлебаров остава само на книга. Въпросът за включването на подготовката за
архивари-среднисти в образователната система на България се решава едва след
няколко десетилетия[7].
През април и май 1948 г. Комитетът
за наука изкуство и култура (КНИК), провежда съвещание за състоянието и
задачите на българската историческа наука. В изказването си на съвещанието
проф. Петър Миятев, тогава уредник в Архивния институт при БАН, когато говори
за значението на помощните исторически
науки и специално за архивистиката се спира и на въпроса за необходимостта да
не се подценява и омаловажава работата на архивните кадри, от които ще се
изисква да разбират и от „исторически изследвания и от историография” и
следователно трябва да получат специална квалификация[8].
За периода до създаването на държавните
архиви през 1951 год. в някои от съществуващите архивни средища като Градския
архив при Столичната градска община, Архива на БАН, Архивния отдел на Народната
библиотека в София, а също и в Българския библиографски институт се провеждат
курсове по архивистика за по-висша професионална квалификация. Лекции четат
Иван Богданов, Иван Дуйчев, Стоянка Тютюнджиева и др.[9]
Създаденият при Столичната община
Градски архив, който започва да функционира през декември 1941 г., през следващата
1942 година става поделение на Градската
библиотека, директор на която е писателят Орлин Василев. Едновременно с това, като
ръководител и лектор на курсове за научната подготовка на архивните работници бива
привлечен литературният историк, библиограф, изворовед и книговед Иван Богданов[10]. Той е изнесъл на два пъти лекции по архивно
дело, през 1942 г и през 1948-1949 г.[11].
Свидетелство за четените от него лекции в
началото на 1942 г., освен личния му
архив, е и запис в протоколната книга на Софийското градско общинско управление
от 1942 г. Отбелязано е, че е взето
решение за „възнаграждение на Иван Богданов за водения от него курс по
архивистика и за издаване на лекциите му”[12].
Разполагаме още и със списък на 33 лекции, всяка от които носи дата в рамките
на периода от 29 септември 1948 г. до 21 февруари 1949 г. Вероятно това са датите,
на които са били четени лекциите от Ив. Богданов, при провеждането на втория
споменат от него курс[13].
В личния архивен фонд на Ив.
Богданов, съхраняван в ЦДА се пази и цикъл от негови лекции по архивистика. Те са публикувани
впоследствие в два поредни тома на Известия на държавните архиви. Според автора
на публикацията Д. Минцев, Ив. Богданов „е работил върху лекциите си в
продължение на няколко години”. Най-ранната дата е от ноември 1941 г., „а от
съдържанието им личи, че по тях е
работено допълнително и след посочената година … Лекциите представляват интерес от гледна
точка на изучаването на развитието на теоретическите архивни проблеми и подготовката
на архивните кадри у нас”[14].
В личния фонд е запазена също така и една „ПРОЕКТО-ПРОГРАМА на лекции по
Архивна наука в Държавния полувисш институт за библиотекари, представена от
ИВАН БОГДАНОВ”. В нея са включени 53 лекции, обхващащи най-широк кръг от знания за историята на
архивната документация, развитието и състоянието на архивното дело и
подготовката на кадри в чужбина, научно-техническата обработка, съхраняването,
публикуването на документи и т.н. За съжаление не разполагаме с данни за
наличието на самите лекции и въобще за съдбата на това начинание на Иван
Богданов[15].
През 1948 г. е учредена службата „Стажантски
курс за библиотекари при Народната библиотека и Българския библиографски
институт”. Тя организира курсове за
квалификация на библиотекари в два потока – за висшисти и за среднисти. Първият
курс за висшисти започва на 13 септември
и привършва на 30 декември 1948 г. В него има 28 участници. През януари 1949 г.
се полагат изпитите[16].
Програмата за следващия цикъл т.н. есенна сесия от 1949 г.
на курса за висшисти, включва обучение и по архивистика. Предвидени
са 22 часа лекции и 8 часа упражнения[17].
За преподавател по този предмет, проф. Тодор Боров, директор на Българския
библиографски институт е поканил проф.Иван
Дуйчев. Той изнася лекциите си през декември с.г. и ги отпечатва на циклостил. След
създаването на централизираното архивно дело у нас през 1951 г., проф. Ив. Дуйчев
не е привлечен за участие в професионалната подготовка на първото поколение
архивисти. В продължение на години неговите лекции са неизвестни и непознати за
формиращите се специалисти в системата на държавните архиви[18]. Едва през
1993 г. те са публикувани от Стефка Петкова и Андриана Нейкова и стават широко
достъпни[19]. Проф.
Васил Гюзелев, автор на увода към изданието, пише за този труд следното: „Лекциите
по архивистика на проф. Ив. Дуйчев са помагало, но и наръчник за българския
архивист не само за тогавашното време,
но и за сега. В тях е направен опит за съчетаване на теорията с практиката в
архивното дело и за култивиране на истински научен подход в полагането на
основите на архивната теория и организация в България”[20].
Служителите в Архивния институт на
Българската академия на науките също
отделят внимание на своята архивна квалификация. В споменатите по-горе
стажантски курсове организирани от Народната библиотека се включват и външни лица, служители в сродни
институции. От това обстоятелство се възползват и архивистите от БАН Дарина
Велева и Вяра Коларова. В годишните си отчети за 1949 г. те отбелязват, че са
посетили курса при Народната библиотека, а пред колегите си в БАН са изнесли
информации за основни архивни съчинения – първата за “Ръководство за класиране и описание на
архивите” от холандските архивисти Мюлер,
Фейт и Фруин, а втората, за книгата на А. В. Чернов, “История и организация на
архивното дело в СССР”[21].
Годината 1952
поставя началото на решаването на
въпроса за подготовката на архивни кадри с академично образование в България. Това
се урежда законодателно с Постановление № 344 на Министерския съвет от 18 април
същата година. Постановлението се издава на основание Указ № 515 за държавния
архивен фонд на Народна република България
и включва 14 точки в които са
формулирани задачите, чието изпълнение ще осигури прилагането му. Три от тях
(т.т. 10, 11 и 14) са свързани с осигуряване на кадрите и на тяхната квалификация[22].
Точка 10 гласи: „Задължава се председателят на Комитета за наука, изкуство и
култура да открие през учебната 1952-53 година при Философско-историческия
факултет на Софийския университет профил при специалността “история” в рамките на петгодишния курс за
подготовката на висококвалифицирани специалисти – историци-архивисти”. Организирането
и изпълнението на тази задача започва непосредствено след издаването на Указа,
когато министърът на вътрешните работи ген. майор Георги Цанков, в поверителeн доклад до председателя на
Министерския съвет под № 25323 – П от 30 ХІ 1951 г. „относно организирането на
Държавния архивен фонд и одобряването на Правилника на Архивното управление при
Министерството на вътрешните работи” предлага: „За научната организация и
плановото използване на документалните материали на ДАФ за държавни цели
необходима е подготовката на висококвалифицирани кадри - историци-архивисти,
каквито у нас до сега не са подготвяни. Във връзка с това налага се да се
пристъпи веднага към систематическата подготовка на такива кадри въоръжени с
маркс-ленинската теория. Това може да
стане, като още през настоящата година се открие при Философско-историческия
факултет на Държавния университет в София специалност „История и теория на
архивното дело”. Със следващ доклад № 6569 от 1 март 1952 г. по същия въпрос,
се уточнява, откриването на новата специалност да стане през учебната 1952/53 г.[23]
За задоволяване нуждата от обучени
кадри по архивистика в по-кратки
срокове, в точка 11 на Постановление № 344 се казва: „Задължава министъра на
вътрешните работи да проведе чрез Архивното
управление и с помощта на Комитета за наука изкуство и култура,
тримесечни курсове за елементарна подготовка на кадри, необходими за държавните
архиви”. Осигуряват се и служебните места на бъдещите архивисти, тъй като с точка
14 се “одобрява приложената таблица-щат за щатните единици на Архивно
управление при Министерството на вътрешните работи”.
Все във връзка с подготовката на
архивни кадри, две години по-късно, в съответствие с установената международна процедура за
обучение на студенти в социалистическите страни, от учебната 1954-1955 г. е
осигурено едно място за български младеж, който
да следва архивистика в Московския държавен историко-архивен институт
(МГИАИ).
Така, успоредно със създаването на
държавните архиви, нормативно е уреден и въпросът за архивната квалификация, за
израстването на кадри, знаещи и можещи да посрещнат предизвикателствата на тази
нова професия. Обучението по архивна теория и практика безспорно става една от
основните задачи на сътрудниците, за да могат те успешно да изпълняват
служебните си задачи по работата с архивните документи. За да се отговори на
тази належаща потребност Архивно
управление, както ще проследим по-нататък не разчита само на кадрите, които ще
дойдат от учебните заведения. Години наред то организира, въз основа на
отговорно съставени програми, семинари в цялата система на държавните архиви,
за изучаване на архивната теория, свързвайки я с практиката. Разискват се
определени теми, изнасят се доклади в отделните архиви, провеждат се районни
съвещания с участието на няколко архива и се приключва с национална конференция
в София. Не е случаен фактът, че при формирането си редица големи ведомствени архиви в София и в
страната привличат твърде много сътрудници
от държавните архиви извоювали си името на добри професионалисти[24].
Не отговаря на истината написаното от някои автори, че в онези начални години,
знанията по архивистика са били придобивани по „взаимопомошния метод” или „по
пътя на самоподготовката”. Фактите опровергават тези мнения.
Функционирането на новосъздадената
институция, в която ще работят бъдещите архивисти е осигурено със щата на МВР
за 1952 г. По доклад на министъра на вътрешните работи ген. лейт.Георги Цанков
от 15 януари 1952 г. министър-председателят Вълко Червенков, с резолюция от 24
януари с.г. утвърждава щатната таблица на МВР за текущата година в която „поради създаване на Архивно управление
при МВР е предвидена таблица за заплатите на служителите при същото управление,
като размерите на заплатите за длъжностите са взети от таблиците на БАН, КНИК, а
за началник управление и зам.началника се предвиждат военни длъжности”[25]. Първият назначен служител по щата е Михаил
Стойков Алексиев. Със заповед от 20 януари 1952 г. той става първият началник
на Архивно управление при МВР и основоположник на организираното архивно дело у
нас. Ръководи успешно дейността на държавните архиви в продължение на двадесет
години и четири месеца[26].
За негов заместник е определен майор Елиас Самуил Елиас. Със заповед № 4262 от 17 април 1952 г.на министъра на вътрешните работи Георги Цанков той е преназначен от заеманата
до преди това длъжност – главен инспектор в отдел І-ви на Държавна сигурност[27].
Майор Елиас остава на работа в Архивно управление за кратко време. През май
1953 г. за зам.началник и ресорен отговорник по научно-методическата и организационната дейност е назначен Недялко Христов Недялков, който я изпълнява в продължение на повече от
осемнадесет години, до пенсионирането си през 1972 г.
В началото на март 1952 г., със
заповед на министъра на вътрешните работи е разпределена работата между
помощник-министрите в МВР. Определено е пом.министърът Ангел Минев Цанев да
ръководи и лично да отговаря за Архивно управление[28].
През април 1952 г. започва усилена
кадрова дейност за попълването на
щатовете в цялата архивна система – в центъра и в окръзите. Първите петима
служители са назначени в Архивно управление със заповед № 3775 от 4 април 1952 г. Това са Панайот Панайотов,
Иванка Томова, Тодорка Стоянова, Василка Тодорова и Иван Пейков[29].
Първите трима са преназначени от други
отдели на министерството. На същата дата със заповед № 3774, са назначени още
Тодорка Тончева, бъдещ директор на
Софийския градски и окръжен държавен архив и Ганка Добрева Войнова[30]
– дългогодишна секретарка на Архивно управление, млада девойка, изключително
полезна за работата с бързия си и аналитичен ум, силна памет и организаторски способности. Все през този
ранен период - април, май, юни 1952 г. са назначени не малък брой служители, бъдещи
много добри специалисти и ръководители като: Кънчо Георгиев, Ленчо Димитров,
Величка Филипова,Златка Тенева, Надежда Пръвчева, Надежда Бързакова, Емилия
Димитрова и др. През следващите месеци щата продължава да се попълва. През
есента на същата година, известен брой випускници от 1952 г. на
Философско-историческия факултет при Софийския университет постъпват на работа
в новосъздадените държавни архиви „по разпределение”.
Преди да се спрем на въпросите за
професионалната квалификация в държавните архиви, на формите и методите на
нейното провеждане, на срещаните трудности и постигнатите успехи, трябва да
отделим подобаващо място на въпроса за подбора на кадрите. През след деветосептемврийските
(1944 г.) години на установяването и
изграждането на социалистическия строй в България, когато се извършва
революционно преустройство в духовната сфера за ликвидиране на буржоазно-идеалистическата
идеология и изграждането на марксистко-ленинско-сталински
материалистичен мироглед, години на „революционна бдителност” срещу всякакви „вражески
буржоазни” прояви, този въпрос има важно значение[31].
На 13-тия пленум на ЦК на БРП/к/, състоял се на 14 октомври 1947 г. партийното
ръководство на държавата, като обсъжда положението в страната с оглед на социалистическото
й развитие, стига до изводите, че са необходими поредица мероприятия за преустройство в икономическата и духовната
сфера и набелязва конкретни предложения.
Относно духовната сфера е предвидено реформирането на държавния апарат и „неговото
прочистване”, както и „премахването на съществуващите цензове”, (започнало за
отделни ведомства още през 1944 г.). Поставени на обсъждане в партийните
организации, изводите като цяло се приемат със „задоволство и обнадеждаване, че
предстоящите мероприятия ще помогнат решително за подобряване на живота на
трудещите се. Що се отнася конкретно до премахването на „цензовете”, то „се
посреща със задоволство от партийните организации, тъй като това ще позволи на
много предани хора да заемат съответните места в държавния апарат и с това ще
се премахнат редица неуредици”, четем в партийните документи за това, как например се приемат изводите на 13 пленум на ЦК на БКП в Пловдивска област[32].
Премахването на ценза за заемане на длъжностите в духовната сфера се налага поради
належащата необходимост от създаването на интелигенция, произхождаща от средите на
работническата класа и на трудовото селячество, въоръжена с идеите на марксизма - ленинизма. В онези години думите „фашист”, „кулак”,
„враг на народа” са в такава масова употреба, дори до степен да губят от
смисъла си. След прочистването (в общи линии приключило до 1949 г.) на
държавния апарат от кадрите на
заварената „буржоазна” интелигенция, считана за „фашистка” и за носител на „разлагащата
вражеска идеология”, идваща „от запад” и застрашаваща социалистическия строй,
се получава сериозен глад за кадри с висше образование. Това се
оказва проблем и при набирането на служители в новосъздадените държавни архиви.
Поради принадлежността им към системата на Министерството на вътрешните работи,
въпреки че са „тилова” служба, нямаща нищо общо със специфичните за това
ведомство функции, проучванията за политическа пригодност на кандидатите са
доста сериозни. Ограничената по брой и състав „прогресивна” интелигенция, през
1952 г. вече е ангажирана в държавния апарат. При попълване на щата в
държавните архиви, не се извършва преливане на кадри от съществуващите архивни
средища и други сродни институции, може би по политически причини. Изключения
са случаите на няколко служители от Градския архив при Столичната община между които Маргарита Горанова[33],
на Драга Алексиева от Народната
библиотека и на Василка Тодорова от Музея на съпротивата в София.
Сведения за проблемите по осигуряването
на кадри за архивната система се съдържат в „Доклад за работата на Архивно
управление през месеците април и май 1952
г”. В него се отчита, че щатът е попълнен 50% и че при набирането на хора за
Управлението и държавните архиви „се срещат особено големи трудности, тъй като
кандидатите в повечето случаи трябва да бъдат не само политически подходящи, но
и специалисти-историци”. Сериозна критика се отправя към началника на отдел „Кадри”
при Архивно управление, (такъв отдел е имало по щата на АУ само за 1952 г.), за това, че не са използвани напълно всички
възможности по издирването на подходящи
за ръководна работа „другари” и не се е воювало достатъчно, за привличането на
такива кадри когато „ги намирахме” заети
в други ведомства[34].
Поради липсата на кадри, първоначално за научни сътрудници в държавните архиви са
назначавани лица с политически актив, но без завършено висше образование или
такива преминали обучение в партийни школи. Докато почти всички млади
дипломирани вишисти, току що излезли от университета заемат длъжностите
архивно-технически сътрудници. Постепенно при освобождаването на работни места
те са преназначавани и тази практика бързо се преодолява.
В споменатия доклад има и раздел „По
методите на работа”. Въпросът за стила и методите на работа е водещ през онези
години. В общи линии той се изразява на първо място в прилагане на плановото начало,
чрез изготвяне на годишни, тримесечни и месечни планове, със сериозно обмислени
реални срокове в тях и строго проследяване на изпълнението им - двуседмично, месечно
тримесечно и годишно отчитане. Важен момент е установяването на колективния
метод на работа в рамките на структурните звена в системата, а също и със
сродните институции и отделни специалисти. При обсъждането и решаването на основни въпроси се изисква участие от всички
служители в отделите. Освен това се
търси помощта и мнението на архивни работници от другите архивни средища,
на Института по история при Българската академия на науките и на отделни професори и специалисти, както в рамките на Научния
съвет към Архивно управление[35]
така също и индивидуално по определени поводи.
Важно място се отделя на изискването за високо
качество при изпълнението на възложените служебни задачи. В този начален период
от дейността, когато се установяват и
определят методическите правила по работата с архивните документи и по
организационните взаимоотношения с фондообразувателите, компетентността на
служителите и качеството на подготвяните
материали е от особена важност за успешната работа[36].
Служебното ръководство полага грижи за индивидуалното професионално израстване
на кадрите с оглед всеки да заеме
позиции съответстващи на неговите знания, умения и интереси. Необосновани размествания, повишения и понижения по
служба не са допускани.Установена е
система на поощрения за добра работа на сътрудниците и наказания за допуснати
пропуски. Поощренията се изразяват в награждаването с почетни правителствени и
ведомствени отличия, с малки парични суми, с издавани заповеди за похвала от
страна на служебното ръководство и т.н. Наказанията
винаги са сериозно аргументирани, широко обсъдени и съгласувани с обществените
организации. Друг важен елемент в установения стил и метод на работа е в производствените съвещания да участват и
представители на ръководствата на първичните партийни организации и на
профкомитетите, които защитават интересите на трудовия колектив като цяло и на
отделните негови членове и участват в мобилизацията им за изпълнение на
служебните задачи.
Не бива да не споменем и за въвеждането
на „социалистическото съревнование”, като форма и метод за активизиране на
служителите в тяхната пряка дейност. То е почин, който се провежда в национален
мащаб и обхваща по партийна и профсъюзна линия трудовите колективи в цялата
страна. Инициира се обикновено по повод бележити дати – „деветосептемврийско”, „първомайско”
и др. и се осъществява под формата на „обещания”.
Те са колективни - на определени големи
или по-малки трудови звена и индивидуални. Обещанията са свързани главно с преизпълнението
на приетите планове – постигане на по-кратки срокове и на по-високо качество
при работата. След приключването на определения срок на съревнованието се
отчитат постиженията и слабостите по провеждането му, дават се поощрения,
отправят се критики. Държавните архиви не остават извън това движение.
Важна роля в трудовите колективи
се отдава на другарската критика и самокритика. Това бива обосновано по следния
начин. Според марксистко-ленинската теория, движеща сила в класовото общество, в
което съществуват антагонистични противоречия между класата на експлоататорите и класата на
експлоатираните, е класовата борба. В социалистическата обществено-икономическа система, в която противоречията доколкото
ги има са неантагонистични, движеща сила е „критиката и самокритиката”. На нея
се разчита за все по-успешното развитие на системата.
На 4 юли 1952 г., на
производствено съвещание на служителите бива обсъдена работата през началните два
месеца - май и юни с.г. На него присъства ген. Ангел Цанев, пом. министър на Вътрешните
работи и ресорен отговорник за Архивно управление. Ще цитираме изказването,
което той прави в заключение, така както е записано в протокол № 7 от същата
дата, тъй като то е показателно за духа на времето в което са се развивали
разглежданите събития и за предявяваните изисквания към служителите: „Трябва да
се каже, че управлението съществува вече няколко месеца, има назначени
служители, но резултатите не са добри от проведената работа. До сега трябваше
да имаме практически резултати от нашата работа и с основание може би
ръководството - колегиума, ще иска отговорност за това. Не бива да се отчитат
обективни причини. Министерският съвет ще ни критикува за това, че помещението
е празно. Паралелно с организацията трябва да върви и практическата работа.
Струва ми се, че в Архивно управление, в служителите няма още този огън, няма
още голямо втурване към изпълнение на задачите. Като че се намираме на някакъв
спокоен остров в морето. Не ни трябва спокойствие, а работа. Отначало всяка
работа е със слаба перспектива, но трябва да е необходимо голямо желание и
упоритост в работата. Трябва така да разработим задачите си, че да жънем
ежедневно успехи. За курсовете не съм на мнение да се заангажират много хора.
Най-добрата квалификация се получава в работата и то практическата дейност.
Слаба е дейността ни, държавата чака от нас. Ние поставяме основата на
архивното дело у нас и ние носим отговорност пред Правителството и Партията у
нас за това.” Тези критични думи безспорно са стимул за трудовия колектив най-отговорно
да изпълнява служебните си задачи.
През септември 1952 г., на
съвещание в Управлението, Михаил Алексиев представя доклад в който отчита дейността, от неговото назначаване
за началник преди 7 месеца (20 януари 1952 г.)
когато започва изграждането на архивната система до момента. Оценявайки работата,
той се спира на основните недостатъци и
слабости и набелязва предстоящите най-близки задачи. Като основна задача през
изтеклия период определя създаването на централните и на окръжните държавни
архиви и тяхното организационно укрепване. По отношение на кадровия състав обявява,
че най-важните щатни места в Управлението и в държавните архиви в центъра и по
места вече са заети при което е изградена цялостната мрежа на новата
институция. Като цяло щата е попълнен над 33%. По места все още предстоят
назначения, но това не е пречка да
започне изпълнението на основните задачи.
Сред очертаните приоритети на предстоящата дейност, е завършването на
подготвителната работа по курса за служебна квалификация и откриване на
занятията му[37].
За да приключим с въпроса за
подбора на кадрите ще отбележим, че в първите месеци на 1953 г. назначенията,
особено що се отнася за софийските служби, вече в общи линии са били приключени.
Това се дължи и на факта, че в щата за 1953 г. са направени съкращения в сравнение със щата за 1952 г. и не е имало
вече свободни места. Така например, за софийските служби, щатните бройки от 162 се свиват на 122. През
1952 г. седем от Окръжните държавни архиви са имали по13 щатни бройки, а пет - по
12, докато през 1953 г. има шест окръжни държавни архиви с по 8 щатни бройки и
шест с по 7[38]. За
да се реши най-правилно и безболезнено въпросът за служителите при новите
обстоятелства Михаил Алексиев пише докладна
записка до пом.министъра А.Цанев от 13 ноември 1952 г., „относно: размествания
и преназначаване на служители в Управлението, двата централни архива и
Софийския окръжен и градски държавен архив”[39]
, с което иска съгласие те да бъдат осъществени.
По отношение извършения подбор при
назначенията през 1952 г. и първата половина на 1953 г. заслужава да отбележим казаното от Димитър Минцев, един от
основоположниците на организираното архивно дело, дългогодишен ръководител на
Методическия отдел в Архивно управление, последователно директор на Централния държавен технически
архив и на Централния държавен исторически архив, на работа в системата от 1952
г. В статията си „Първият”, посветена на Михаил Алексиев, той отбелязва, че една част от новоназначените
сътрудници преминали през подбор за политическа пригодност не успяват да се
адаптират към изискванията на архивната работа и скоро след постъпването си напускат.
Значителна част от тези които остават обаче, дават своя принос да се
развият и укрепнат новосъздадените
институции на архивната система[40].
Две десетилетия след създаването на държавните архиви, в центъра и в окръзите
има 31 служители започнали да работят в системата от самото начало[41].
Цитираното по-горе Постановление
на МС № 344 както споменахме, предвижда провеждането на краткосрочни –
тримесечни курсове за архивна квалификация. На практика се реализира само един
такъв курс, през пролетта на 1953 г., с откъсване от производството. Архивно
управление-МВР в лицето на неговия ръководител Михаил Алексиев извършва огромна
административно-организационна и архивно-професионална подготовка за успешното
и ползотворно провеждане на курса[42].
От частично запазените документи в служебния архив на Архивно управление е
видно: че организирането на курса започва от септември 1952 г.[43];
програмата на изучаваните предмети е обсъдена най-широко на
научно-професионално ниво, като е използван опита от провеждането на подобни
курсове за библиотекари от КНИК; в курса са включени 30 служители, определени
след внимателно обсъждане и подбор, като 12 от
тях са от окръжните държавни архиви, а останалите - от централните
(между тях и авторката на настоящата статия), от СГОДА както и от Военния архив в Търново; съставът
им е съгласуван с отдел „Кадри” при МВР; по време на курса с откъсване от
производството те няма да получават заплати, а стипендии; програмата и
тематичните планове по отделните
специалности са прегледани и одобрени от членовете на Научния съвет, съобразени
са с мнението на отдел “Кадри” при МВР и са дадени
за одобрение от министъра на вътрешните работи; преподаватели на курса
ще бъдат ръководни служители в Архивно Управление-МВР, но са привлечени също и
външни специалисти от Държавния университет в София, от Държавната библиотека „Васил
Коларов”, БАН и др. сред които Михаил Андреев, Крумка Шарова, Светослав Славков,
Божидар Божиков, Иван Унжиев, Тодор Попилиев, Александър Рачев, Павел Генковски,
трудът на които ще бъде хоноруван и т. н. Наред с лекциите по архивистика,
история на България, някои помощни исторически дисциплини, основни въпроси на
правото, библиотекознание, са предвидени и пет теми по трудове на Й. В. Сталин
за социалистическата и за капиталистическата икономически системи.
Основната задача и цел на курса е
изучаването на съветската теория и практика при работата с архивите, възприета
и у нас[44].
Като учебни пособия служат преди всичко трудът на съветския архивист К. Г.
Митяев – „Теория и практика архивного дела в СССР” (М., 1946), както и
трудовете на Г. А. Князев – „Теория и техника архивного дела в СССР” (Ленинград,
1935) и А. В. Чернов – „История и организация архивного дела в СССР” (М., 1940).
За съжаление тези книги в Съветския съюз са изчерпани, а у нас единствените
екземпляри са собственост на Народната библиотека. Поради това Министерството
на вътрешните работи отпуска средства за изваждане на по две фото-копия от всяка
от тези три книги[45].
Въпреки затрудненията по използването им от 30-те курсисти, благодарение на
колегиална взаимопомощ, любознателността и амбицията за усвояване на учебния
материал и съдействието от колегите преподаватели от Архивно управление, всички
курсисти успешно усвояват основната
изучавана дисциплина “Теория и практика на архивното дело”.През трите месеца на
провеждане на занятията, ръководството на Архивно управление на три пъти
разглежда въпроса за хода на неговата работа – на 13 април, на 18 май и на 22
юни. Това става на редовните служебни съвещания, по доклад на Мария Кузманова,
началник на Научно-методическия отдел[46],
която едновременно е и преподавател. Тримесечният курс открит на 30 март1953 г.
завършва на 29 юни с.г. с полагането на
последния изпит.
Заниманията на курса са провеждани
в една от учебните зали на Културния дом на МВР на ул. Раковска № 98 (днес
Театър „Народна армия”), за да се спести от наем за учебно помещение. Също с
оглед икономия на средства и поради големите жилищни несгоди в София са осигурени
безплатни квартири за служителите от окръжните архиви. В сградата на ул. „Искър”
№ 22 две работни стаи са преустроени в спални
помещения – едно с осем легла за мъже и едно с три легла за жени[47].
Жените са: Мария Пенкова Иванова от ОДА Сталин (Варна), Надежда Ганчева
Станчева от ОДА Русе и Дойка Василева Мутафчиева от ОДА Стара Загора. Снимка на
участниците в курса в деня на завършването му, заедно с началника и
зам.началника на Архивно управление Михаил Алексиев и Недялко Недялков,
началника на отдел „Кадри” – Ж.Дичев заедно с началник отдел – „Методически” и
преподавател на курса Мария Кузманова
(Матеева) е публикувана в някои юбилейни архивни издания[48].
Като жест на признание за положения
от курсистите труд, началникът на Архивно управление Михаил Алексиев, предлага
на ръководството на Министерството на вътрешните работи „предвид на това, че
заниманията в курса бяха напрегнати да
разрешите на всеки курсист тридневен платен домашен отпуск, считан от 30 юни до
2 юли включително”. В отговор е получено съгласие, но при условие тези три дни
да бъдат за сметка на полагаемият се платен годишен отпуск на служителите[49].
За да се оползотворят максимално
усвоените на курса знания, лично по инициатива на новия зам.-началник на
Архивно управление Недялко Недялков се
възлага на служителите които са го завършили, да проведат семинари за
подготовка и на останалите служители. За целта е решено лекциите по теория и
практика на архивното дело да се преработят от 22 на 15 броя, като всички
държавни архиви от системата участват в тяхното преписване и размножаване, за
да може семинарите да бъдат проведени до края на годината[50].
Прекараните заедно три месеца в
квалификационния курс допринасят за опознаването на колегите архивисти от центъра
и от страната, сближаването им на професионална основа и за установяването на
трайни контакти помежду им и за бъдещата обмяна на полезен опит в работата им. Това
в особено голяма степен е валидно за окръжните държавни архиви. Работейки със
едни същи по вид фондове и фондообразуватели те имат възможност да си „сверяват
часовника” да черпят от опита на колегите и по-бързо и лесно да се справят със
стоящите пред тях задачи. Връщайки се на работните места след тримесечната си квалификация, архивистите не само провеждат предвидения семинар, не
само прилагат знанията си в практиката, но и съдействат на останалите си колеги
и всячески ги подпомагат в процеса на работата.
Провеждането на тримесечния курс по
архивна наука през 1953 г. не освобождава ръководството на Архивно
управление-МВР от грижата за служебната
квалификация, която то приема като своя
постоянна приоритетна задача. Предприети са своевременни мерки да се организира за всички
служители в Управлението, в централните
и в окръжните държавни архиви семинарно разучаване по отдели, отделения или
групи на вече разработените от Архивно управление методически указания,
правилници и др., а така също и на материали за постиженията на съветската
архивна наука и на книгата на К. Г. Митяев „Теория и практика на архивното дело
в СССР”. Сериозно внимание се отделя и на изучаването на история на България,
тъй като една част от служителите не са
историци, а са завършили други хуманитарни специалности. Назначаването на
специалисти извън историческата специалност, е правилен подход, поради това, че
архивното наследство обхваща документални материали от най-различни сфери. В
предвидените служебни семинари по история
обект на изучаване е историята на България от периода след
Освобождението, тъй като приеманите в държавните архиви документи са от този
период[51].
В продължение на две години - 1954
и 1955 г. се провеждат два курса по нова и най-нова история на България. Това
става по специално разработена програма с посочена основна и допълнителна
литература[52]. Програмите съчетават квалификацията по
история, със знания по партийна просвета, дават възможност на служителите да се
запознаят в процеса на работата с най-необходимите знания от областта на
архивистиката и на българската история. Тъй като в семинарите участват
служители среднисти и служители висшисти, за първите е предвиден гимназиалния
материал, а за вторите – университетския курс по българска история[53].
Оттук нататък курсовете по квалификация стават
постоянна планова задача на държавните архиви и тематиката им се определя
съобразно приоритетите на служебната
дейност. Изнасяните доклади се публикуват в сп. Архивен преглед[54].
С цел улесняване работата на
служителите в окръжните държавни архиви още през юни 1952 г. Архивно управление
разработва въз основа на трудовете на
цитираните по-горе съветски архивисти К. Г. Митяев и Г. А. Князев и с помощта
на архивни работници от Народната библиотека и от Градския архив при Столичната
община „Указание за работата на Окръжните държавни архиви”. То служи като общо
ръководство което в най-кратка форма
определя основните им и постоянни задачи и методиката и начина на
тяхното изпълнение. Отново съвместно с колегите от другите архивни средища,
включително от БАН и от отделни ведомства, е изработен „Примерен правилник за организация на архивите при учрежденията, обществените
организации и предприятия в НРБ”[55].
Друга форма за по-бързо навлизане на
новоназначените служители в професията са провежданите кратки командировки на новите началници на окръжните държавни
архиви в Архивно управление в София където те по индивидуални планове получават
консултации и се запознават с опита на софийските архиви. За квалификацията на
колегите по места съдействат и регулярните командировки на служителите от
всичките сектори на Архивно управление на място при тях, а също и периодичните издания „Архивен преглед”
(излиза от 1954 г.) и „Известия на държавните архиви” (излиза от 1957 г.).
Ще отделим няколко реда на тези
две периодични издания, поради тяхната тясна връзка с архивната квалификация.
Те и двете имат важно значение в това отношение, но практическата полза от „Архивен
преглед” е по ефикасна с оглед по-голямата му близост до труженика архивист. Той по-често намира себе си в него, поради по-тясната обвързаност на
съдържанието му с животрептящите проблеми на архивното битие. Въпросът за необходимостта
от издаването на Информационен бюлетин за вътрешно ползване, както се е наричал
първоначално „Архивен преглед” е поставен от началника на Архивно управление-МВР
с докладна записка от 6 февруари 1954 г. до министъра на вътрешните работи ген.лейт.
Георги Цанков, приподписана: „СЪГЛАСЕН ПОМОЩНИК МИНИСТЪР – МВР генерал майор,
/п/ /Н.Цачев/. На заглавната страница има три резолюции: 1. „Да се издаде. 2. Др.
Алексиев. Др. министър е съгласен с издаването на бюлетина, но поръча първия
такъв да му го дадем за преглед. Не забравяйте, че бюлетина е сериозно дело, по
което ще се учат архивните работници и затова трябва добре да се обсъди и преценява
онова което ще се пише. 11 февруари 1954 г. /п/ Н. Цачев. 3. Др. Л. Димитров.
Да подготвят темите – плана за 1 брой. И в събота да е раздаде на другарите за
обсъждане. 23 февруари на съвещание и определяне кога ще изготвим броя за др.
министър. 15 февруари /п/ М. Алексиев”[56].
Заедно с макета на първата книжка е подготвен и правилникът за редакционната
комисия при отдел „Държавен архив”[57].
Така е поставено началото на една продължителна близо шестдесетгодишна успешна
дейност[58].
И понеже темата на настоящата статия е служебната квалификация на архивистите, бихме
искали да отбележим, че през годините списанието не само дава професионални
знания на служителите, но и с публикуваните в почти всеки брой съобщения и други материали за служебната
квалификация то и днес е в състояние да предостави на заинтересувания читател
без неточности и недоразумения, как се изгражда и израства професионално, първото поколение
архивисти и кои са неговите учители. Още в първия брой на списанието от 1954 г.
началникът Михаил Алексиев отделя място за архивните кадри и очертава програмните
насоки за тяхното развитие. Системните мероприятия за издигане нивото на
подготовката, включват семинари, курсове и служебни съвещания, научни исторически
доклади, разбор на ценни архивни фондове, повишаване на общата култура[59].
Все в духа за обединяване усилията
на всички архивни средища в София, за професионалната подготовка на сътрудниците,
през 1956 г. Архивно управление учредява междуведомствена комисия, която организирано да провежда ежемесечни срещи
на архивистите в София с доклади за квалификация и за обмяна на опит[60].
Тези срещи се посещават от архивистите на държавните архиви, на Българския
исторически архив при ДБВК, на Архивния институт при БАН, Военно-историческия
архив при МНО и Партийния архив при ЦК на БКП. Първоначално докладите са
посветени на впечатления от архивното строителство в народно-демократичните страни. По-късно е
изработен тематичен план, в който залягат въпроси от архивната теория и
практика. Доклади са изнесени от: Лилия
Киркова от Архивния институт при БАН на
тема „Подготовката на архивистите в
чужбина и у нас”[61]; Иван Пейков – „Комплектуването на
документалните материали в държавните архиви”[62];
Дарина Велева – „Класификация и систематизация на документалните материали”; Петко
Койнарски – „Научно-справочен апарат в държавните архиви” и др.
През 1959 г. в България се
извършва административно-териториална реформа и на мястото на съществуващите 12
окръга, (респ. 12 окръжни държавни архива) се създават 29 окръга. Това води до
необходимостта да се преустрои и структурата
на архивната система. На архивната карта следва да се появят нови 15 окръжни държавни
архива. Това е невъзможно да стане бързо и лесно както по финансови, така и по
научно-методически и организационни причини, и най-вече поради липса на
материална база. Решено е преструктурирането да стане на два етапа. Първо да се
създадат държавни архиви в 9 от новите окръжни градове, а след това и в
останалите шест. Подборът, подготовката и квалификацията на новите кадри и
почти цялата организационна работа ляга върху плещите на Архивно управление. За
новите ръководители е организиран 20-дневен курс.
През 1956 г завършва първият
випуск висококвалифицирани историци-архивисти от Софийския университет. Желаещите
са приети на работа в архивната система в София и в окръжните архиви, веднага
или при първа възможност. Почти всички от тях израстват като добри
професионалисти и със своята работа и с публикациите си допринасят за
развитието на архивното дело. Между тях са: Младен Радков, Николай Савов,
Здравко Радонов, Никола Пенков, Цветана Дойнова, Недялка Ножарова, Диляна
Пейчева Соня Логодашка и др.[63]
Малко по-късно в редиците на архивистите
влиза и първата българка,
завършила Московския държавен историко-архивен институт Стефка Славова
(Петкова). По време на следването й в Москва Архивно управление в София
поддържа връзка с нея и тя допринася много за набавянето на голям брой
необходими за българските архивисти
съветски издания. Така през втората половина на петдесетте години на миналия
век вече е поставено началото на регулярната квалификация у нас и в чужбина на
кадри с висше образование, а по-късно и на аспиранти, подготвени за работа в
държавните и във ведомствените архиви.
Заслужава да отбележим и факта, че
още с издаването на Указ 515, грижата за професионалната квалификация на
служителите върви успоредно с тази за осигуряване на необходимата за обучението
им литература. Първоначално широкото използване на богатия съветски опит от
страна на създадените по съветски модел
държавни архиви у нас е възпрепятствано от липсата на достатъчно съветски
източници и други необходими издания.[64]
Още на 8 май1952 г., Михаил Алексиев,
пише рапорт до ген. Ангел Цанев, да се
разреши изваждането на по две фото-копия от трудовете на съветските
автори-архивисти Митяев и Князев, които, както споменахме по-горе в СССР са изчерпани. Копията ще струват над 10
хил. лева.[65]
Искането е удовлетворено. В продължение на първите няколко години двете книги и преди всичко тази на Митяев по
теория и практика на архивното дело, макар и технически трудна за четене е
основния „буквар” на архивистите и особено на тези ангажирани с методическа и
организационна дейност. От страна на
Държавната библиотека „Васил Коларов” още на 19 април 1952 г. е
направено искане да бъде преведена книгата на К. Г. Митяев (предложението не е
прието), а също така е предоставен списък
за издадената в СССР литература и пособия по архивното дело[66].
Съставяни са и други такива списъци на
необходимата за набавяне литература, което е свързано с изграждането на научно-справочни
библиотеки като съставна част на научно-справочния апарат към архивите. Предвидено
е по своя състав изданията да обслужват както служителите при обработката
на архивните материали, така също и изследователите при тяхното използване.Списъците
включват голям брой заглавия на съветска литература по архивно дело, трудове по
нова българска история, периодични исторически списания, енциклопедии, сборници
с законодателни актове, съчиненията на основоположниците на марксизма-ленинизъма
Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, трудовете на Д. Благоев, Г. Димитров, Г. Кирков,
В. Коларов, В. Червенков, официални правителствени периодични издания, речници
по чужди езици и т.н.[67]
За закупуването им поетапно са отпускани средства от фондовете на
Министерството на вътрешните работи. Препоръчителен списък за набавяне на
необходимата литература е изпратен до всички окръжни държавни архиви[68].
До тук става въпрос за набавянето
на литература излязла от печат преди
1952 г., По силата на ПМС 344 от 18 април 1952 г. Главната дирекция на
издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни
произведения се задължава „да осигури за комплектуването на държавния архивен
фонд един екземпляр от депозита на българската книжовна продукция от научна
литература, политическа икономия, философия, история, право и всички официални
издания , справочници, плакати, позиви, лозунги и др.”[69]
По-късно това законоположение отпада.
За обогатяване и разширяване на знанията на
архивистите за архивното дело в чужбина и за работата на колегите им както в
народнодемократичните страни, така и в тези от Запада, допринася получаваната
в Архивно управление по
книгообмен и чрез дарения литература – научно-справочни издания,
периодични списания, документални сборници, инструктивни материали и др. Днес
библиотеката на ДА „Архиви” е единствената, която разполага с изключително ценни издания на най-големите и
богати европейски и световни архивохранилища. Освен основните теоретични статии,
статиите за обмяна на опит, отзивите за нови трудове и публикации от областта
на архивното дело, двете периодични архивни издания „Архивен преглед” и
„Известия на държавните архиви” редовно публикуват съобщения за курсове и
семинари по служебната квалификация, за периодично организирани научни
конференции по важни теми от архивната дейност, библиографски справки за
новополучена архивна литература в библиотеката при Архивно управление.
Следва да отдадем заслуженото и на
дейността на Научния съвет. Той е съвещателен орган при началника на Архивно управление
за обсъждане и разрешаване на важни научни въпроси. Неговото създаване е
предвидено в „Правилника за Архивното управление при Министерството на
вътрешните работи от 18 април 1952 г[70].
Започва да функционира още през втората половина на 1952 г.,
но официално утвърждаването на състава му става на 7 август 1953 г.[71]
На разискване и решаване в Научния съвет са поставяни всички въпроси на
архивната дейност – планирането, отчитането, изработването и приемането на
основните ръководни методически правила и инструкции. Обсъждани са въпросите на
установената с Указ 515 централизирана организация на съществуващите архивни
средища във връзка с изясняване на техния профил и взаимоотношенията помежду
им. Особено внимание се отделя не само на
ускореното прибиране на държавно съхранение на безстопанствените и разпилени из
цялата страна архиви, но преди всичко на тяхната научно-техническа обработка и
съставянето на научно-справочни пособия, които осигуряват отчета и опазването им, но и най-пълноценно
използване на документите за научноизследователски и практически цели.
С Научния съвет следва да свържем
и непрекъснато обогатяващата се публикаторска
продукция на държавните архиви, систематизирана в няколко поредици,
всяка със своя облик и характер. Да се подготвят издания за състава и
съдържанието на документите, а също и сборници с автентичните текстове, е в центъра на вниманието на членовете на
Научния съвет още от първите прояви на дейността му. Днес почти всички те не са между
нас, но тяхното прозрение и техните
усилия за очертаването и следването на най-правилния път за развитието на
новата институция, включително и по отношение на издателската дейност като
нейна „витрина” е поето и продължено от следващите поколения и се осъществява
вече шест десетилетия.
Дълъг, лъкатушен и трудоемък е
пътят, който „купищата” документи изминават, за да заемат мястото си в стройни
редици по стелажите на архивохранилищата, а от там да достигнат до читалните
зали, където да бъдат докоснати от ръцете на ползвателите. Но всичко това си
струва. Струва си защото тук се правят открития намират се доказателства за
нови, непознати, неизвестни факти и събития от миналото. Именно моментът на
„откривателството” е еднакво удовлетворителен и вдъхновяващ както за
изследователя така и за архивиста-професионалист посветил знанията и труда си
на документалното наследство, носител и пазител на народната памет.
* Авторката е съвременник и участник в събитията,
предмет на настоящата статия.
[1] ЦДА, ф. 117, оп. 2, а.е. 83, л. 1, публ. в: Сб.постановления и разпореждания на МС, 1965, кн. 2, с. 33-38; Също в: Симеонова, Евдокия. Документи за създаването на
държавните архиви в България. ИДА, 1971, № 22, с. 90-95. http://electronic-library.org/articlers/Article%200016.html
[2] Киркова, Лилия. За подготовката на архивистите в
чужбина и у нас. - Исторически преглед, 1957, № 1 с. 118.
[3] Архив на българските архиви, Съст.: Анчова, К., М. Пискова,
М. Тодоракова. Благоевград, УИ „Неофит
Рилски”, 2003, с. 333-334.
[4] ЦДА, ф. 143,
оп. 5, а.е. 49; Съобщено от: Минцев,
Димитър, Лекции по архивистика на Иван Г. Богданов. - ИДА, № 70, с. 44.
[5] ЦДА, ф. 1503 К, оп. 1 а.е. 8, л. 1-136; Тодоракова,
Милена, Спомени на Дечко Караджов - началник на архивата и пазител на тайната
архива при Министерството на външните работи и на вероизповеданията
(1927-1930). - ИДА, № 80, с. 206-222, а също и Архив на българските архиви..., с.
171.
[6] Архив на българските архиви…, с. 259-274.
[7] Вж. по въпроса: Железаров, А., Подготовка на млади
специалисти за деловодствата и
учрежденските архиви. - АПр, 1983, № 3, с. 19-25; Жечева, К., Подготовката
на кадри в Единното средно
политехническо училище за работа
с учрежденската документация. - АПр, 1983, № 3, с. 25-28.
[8] ЦДА, ф. 146 Б, оп. 5, а.е. 744; Вж. също: Петкова,
Стефка, Професор Петър Миятев и началото на централизирано архивно дело в
България. - ИДА, Т. 100 (2010), с. 30-40.
[9] Минцев, Д., Лекции по аривистика... - ИДА, № 70, с. 44.
[10] Радков, Младен, Николай Савов, Из историята на
Софийския градски архив при Столичната община. - ИДА, Т. 19 (1970), с. 71-79.
[11] ЦДА, ф. 1554 К, оп. 1, а.е. 10, л. 1.
[12] СДА, ф.1К, оп. 1, а.е. 706, л. 1-2.
[13] ЦДА, Ф. 1554 К, оп. 1, а.е. 2, л. 2.
[14] Минцев, Д., Цит съч.
ИДА, № 70, с.43-47, № 71, с. 25-64.
[15] ЦДА, ф. 1554 К, оп. 1, а.е. 6, л.1-7
[16] ЦДА, ф. 1137, оп. 1, а.е. 1637, л. 31-33.
[17] Пак там, л. 4,
36, 55.
[18] През 1956 г. на заседание на ръководството на
Института по история на БКП при ЦК на БКП се обсъжда въпросът за провеждането
на курс по архивистика. Има предложение
лекциите да чете проф. Иван Дуйчев, но то е отхвърлено. ЦДА, ф. 310 Б, оп. 1,
а.е. 7.
[19] Иван Дуйчев, Лекции по архивистика. УИ “Св.Климент
Охридски”, С., 1993, 353 с.
[20] Пак там, с. 13-14.
[21] НАБАН, ф. 14, оп. 1, а.е. 17, л. 31, 32.
[22] Сборник
постановления и разпореждания на МС. 1965, № 12, с. 33-38; Вж. също
Симеонова, Е, Документи за създаването на държавните архиви в България. - ИДА, Т.
22 (1971), с. 97.
[23] АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 1752, л. 9 и а.е. 2295, л. 3.
[24] Недялков, Н., Двадесет години Архивно управление. - АПр,
1971, № 4, с. 1-6.
[25] АМВР, ф. 10, оп. 5, а.е. 153, л. 2-3.
[26] Минцев, Димитър, Строителите на архивното дело в
България. Първият. - АПр, 1996, № 3-4, с. 59-64; Държавните архиви. По повод на
50 години от излизането на Указ 515, 10 октомври 1951 г. С., 2001, с. 17,154.
[27] АМВР, ф. 10, оп. 1, а.е. 273, л. 4677.
[28] АМВР, ф. 1, оп.1, а.е. 1804, л. 1-2.
[29] АМВР, ф. 10, оп. 1,
а.е. 271, л. 4105.
[30] Пак там, л. 4104.
[31] Огнянов, Любомир, Реформирането на българската
култура (1944-1948). - В: България и Европа през съвременната епоха. Сборник в
чест на 80-годишнината на проф. д.и.н. Димитър Сирков. Издателство „Фабер”,
2010 , с. 216-233.
[32] ЦДА, ф.1 Б, оп. 12, а.е. 304, л. 26-28.
[33] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 24, л. 110; АМВР, ф. 10, оп.
1, а.е. 271, л. 4105; ЦДА, ф. 1137, оп. 1, а.е. 1637, л. 2.
[34] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 14, л. 81.
[35] За заседанието на Научния съвет на 8 XІІ 1952
г. вж.: ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 14, л. 34-36.;
За учредяването на Научния съвет вж.: пак там, а.е. 24, л. 95-96.
[36] Пак там, а.е. 14, л. 85.
[37] Пак там, л.
57-61.
[38]
АМВР, ф. 10, оп. 5, а.е. 229, л. 131-138.
[39] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 14, л. 42-44.
[40] Минцев, Д., Цит.съч., с. 59-64.
[41] Списък на пионерите работили 20 години в системата на
държавните архиви. - АПр,1971, № 4, с. 66-67. Вж. приложения списък.
[42] Съвместните ни усилия с проф. Стефка Петкова да открием
в АМВР цялата преписка по организирането и провеждането на курса между
ръководствата на Архивно управление-МВР и на Министерството на вътрешните
работи, (където са били изпращани в оригинал всички документи), се оказаха
безуспешни.
[43] По организационни причини датата на започването на
тримесечния курс се променя няколко
пъти, до окончателното решение, той да започне на 30 март 1953 г. Вж.: ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 24, л. 43.
[44] В архивния фонд на Архивно управление, съхраняван в
ЦДА има докладна записка от
зам.началника на Архивно управление майор Ел. Елиас до пом.министъра на
вътрешните работи ген.майор Ангел Цанев, с която в приложение му се изпращат:
програма за учебните занимания на курса, проекто-заповед, списък на курсистите
и препис от писмо на Министерството на финансите. Приложенията обаче
липсват. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 15, л.
47-48. Все пак открихме докладна записка за започването на тримесечния курс,
списъка на курсистите и списъка на преподавателите от външните институции. Пак
там, а.е. 24, л. 29-33.
[45] Пак там, л. 6.
[46] Пак там, а.е. 28, л. 28, 28гр., 35, 43.
[47] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 24, л. 85.
[48] Държавните архиви по повод 50 години от излизането на
Указ 515, 10 октомври 1951 г., С., 2001,
с. 17.
[49] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 24, л. 85.
[50] Пак там, л. 102-102гр.
[51] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 14, л. 17-18,37.
[52] Пак там, а.е. 41, л. 21-28.
[53] Пак там, а.е. 41, 62-62гр.
[54] Минцев, Димитър,
„Архивен преглед” в моята професионална работа. - АПр, 2004, № 1, с. 13-14.
[55] ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 17, л. 16-21, а.е. 16 л. 11,
а.е. 14, л. 89-90, 97, 98.
[56] Пак там, а.е. 32, л. 1-2.
[57] Пак там, а.е. 32, л. 3, 3гр., 4.
[58] През 1954 г., Архивен преглед започва да излиза на
циклостил. В началото на шейсетте години, когато държавните архиви вече са
под ведомството на Комитета за
изкуство и култура, неговият Колегиум взема решение, списанието да се издава на
“висок печат”. На практика обаче това се
осъществява едва след 1978 г. В наша публикация в АПр, 2010, № 3-4, с. 29 сме
допуснали неточност, като сме посочили
приетото от Колегиума решение като начало на издаването на Архивен преглед на „висок печат”.
[59] АПр, № 1, с. 4.
[60] Квалификация на архивистите в София. - АПр, 1957, № 2,
с. 17-18.
[61] Публикуван в „Исторически преглед”, вж. по-горе бел. 2.
[62] Публикуван в: Архивен преглед,1958, № 1-2, с. 6-13.
[63] За подготовката на архивисти с висше образование в
Софийския университет вж. сб. Национална научна конференция „Българската
университетска архивистика като образователен модел – история и бъдеще”.
Проведена на 18-19 април 2005 г. Университетски четения по архивистика т. І,
С., 2009 г.; Шопов, Й., Ст. Славова. Архивистика и помощни исторически
дисиплини./За историята на четенията на катедрата с това название в
Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”/ Годишник на СУ „Св.Климент
Охридски”, Исторически факултет, Т. 80, С., 1992, с. 187-196.
[64] ЦДА, ф. 540, а.е. 14, л. 18.
[65] Пак там, а.е. 15, л. 6.
[66] Пак там, л.
9-10.
[67] Пак там, л. 65-72.
[68] Пак там, а.е. 20, л. 46-47.
[69] Симеонова, Евдокия, Документи за създаването..., с. 92
[70] Пак там, с. 98.
[71] Пак там, а.е. 15, л. 27; а.е. 24, л. 95-96; Вж. също: Минцев, Д., Научният съвет на Архивното управление и опитите за формиране на научни групи в архивите. - АПр, 2011, № 2, с. 144-157.
