Петко Стоянов. Перущица. Сказания, предания, легенди Пловдив, 2015.

         На книжния пазар се появи нова книга за Перущица със заглавие "Перущица. Сказания, предания, легенди" (Издателство ИМН - Пловдив). Обичащият своята земя и и род автор Петко Стоянов - някогашен уредник на градския исторически музей, е успял да съхрани и предаде достигналите го легенди и събития за градеца преди съдбовните дни на паметната 1876 година. Година, в която се заговорва за народа ни като цяло и за Перущица, като един от символите и синонимите на България.    

          В книгата са пресъздадени отколешните разкази за отминалото смутно време, което е пресъздава пред читателя чрез колоритните изрази и специфичното езиково богатство на дедите си. Чрез перото си П. Стоянов успява да доразвие и обогати Перущинската история, земята им и нейните жители успели да съхранят и опазят българския си дух, коран и християнските си ценности. 

Поглед в книгата 

НЕСПОКОЙНОТО ОЧАКВАНЕ 

Петко Стоянов 

Слънцето се беше потопило в бездънния небесен океан зад хоризонта и само кървавочервените отблясъци на залеза обгръщаха с последна милувка покривите на къщите. Селото изглеждаше като запалено и сега се потапяше в тези огнени пламъци, които постепенно, бавно и мъчително един след друг угасваха, за да отстъпят пред властното настъпване на царицата  нощ!...  Едно  сред  друго  светваха  малките прозорчета на къщите. През затворените кепенци се прокрадва слаба светлина от изгарящите пламъци на запалените и боднати в оджака борини заедно с властната светлина на  модерните  газени  лампи в богатите чорбаджийски къщи. От различни места на селото се обаждаха едно след друго дразнещия лай на кучета и в затишието му се зачу единичен глас на ранобудно петле…
       Сгушено в подножието на „Власевица“ и „Вълковище“ селото постепенно затихваше, сякаш замираше унесено в нощния   си   сън   и   уморено   заспиваше.   Само   богато изписаната двукатна къща сред селото, тази на дядо Иван Гинов, цялата беше осветена. Кепенците на прозорците и не бяха  затворени  и  от  далече  всичко  се виждаше.  Нещо ставаше в този дом, в прекрасната пролетна вечер.
           Нека всички заедно, леко и невидимо да повдигнем малката  завеса,  да  открехнем  един  от  прозорците, или вратата, за да станем съпричастни с това, което ставаше в богатия чорбаджийски дом, да изживеем вълненията на обитателите му.
          Ето я голямата всекидневна стая с пъстро изписания оджак. По стените са майсторски изработените големи мусандри, украсени с богата дърворезба с прекрасните дървени полици от двете страни над оджака и подредените по тях  калайдисани, като   посребрени   - токайския  тас, отделни по- малки тасове, сахани, паници, канчета, джезвета с фелджани. Само под прозорците бяха дървените  миндери с дългите червено- спатини тъкани възглавници, натъпкани с ръжена слама, за да бъдат постоянно изпънати. Застлани с цветни козяци, а на пода тъканите вълнени черги на големи рули, редуващи се в огненочервено, синьо, зелено, златисто жълто и черно. Стаята беше осветена с поставената на масата модерна за времето си газена лампа с цветен абажур. Гюрга беше сложила паралията и подредила на около трикраките столчета, а върху нея почти всички прибори за вечерята, та дано  тя,  масата, да  го  доведе по  живо  по  здраво. Цялата челяд на дядо Иван беше неспокойна. Баба Къта беше запалила кандилото пред иконостаса с образа на „Светата майка Богородица“. Коленичила и неспокойна тя отправяше молитви към Бога. Гюрга се беше изправила срещу Спас и му говореше неспокойно:

- Я  кое  време  стана!  Отдавна  свети  газената  лампа. Гълчавата на хората по улиците и   в домовете вече съвсем стихнаха. Човешки глас на вън не се чува,  а тате още го няма!? Моля те Спасе, иди пак, дано по пътя го пресрещнеш. Мама  се  съсипа,  а  и  всички  в  къщи  сме  много разтревожени… В такъв момент, какви ли не мисли минават на човек през главата!... Иди, моля те!...
      Спас и Гочо, ратая на два пъти излизаха с конете. Ходиха в две различни посоки на двата пътя, които водят към други селища и най- вече към града, от където предполагаха, че може да мине дядо Иван, но той все още не идваше. Какво ли му се беше случило?
         Спас  тръгна към  вратата.  Когато  я  отвори  и  застана отвън на прага на малкия потон, конски тропот и цвилене на червения Дорчо, наруши нощната тишина. Всички се стреснаха и раздвижиха. Баба Къта се изправи пред иконостаса и сърдечно благодари на Бога. Децата отърчаха към прозореца. Покачиха се на миндера и опряха челата си по стъклата. Те бяха насочили погледите си на вън, без да могат нещо да видят. Гюрга припна към вратата, а Спас се спускаше по  стълбите на втория  кат. Червеният ат Дорчо спря. Изпръхтя силно с ноздрите си. Неспокойно закопа с предния си крак пред високите, обковани дървени порти и повторно  неспокойно изцвили, сякаш предупреждаваше ратая Гочо, че господаря вече е пристигнал. Хлопнаха железата на дървените порти, с които  ги залостваха. Едното крило на пътната врата широко се отвори и Гочо улови поводите на Дорчо.
        - Добра вечер!... Какво сте разсветили цялата къща и кепенците на прозорците не сте затворили?... Да не би да имаме гости? – запита дядо Иван.
        - Добре си дошъл господарю, бащице наш!- отговори Гочо и въведе в двора черния ат. После се обърна, върна се назад и залости портите. Чак тогава помогна на дядо Иван да слезе от коня.

От втория етаж на къщата бързо по стълбата беше слязъл Спас. Той се приближи до баща си.

- Добре си си дошъл тате! Много закъсня!.. Пътя ли беше труден,  или работата те задържа?... Всички изживяхме голяма тревога. Мама е коленичила пред иконата на Светата майка.  Колко  молитви  отправи  да  те  пази  и  със  живот  и здраве да се завърнеш!... Два пъти с Гочо излизахме с конете по двата пътя, дано те срещнем!

- Не съм малко дете! Ръждив гологан не се губи, та и аз няма да се загубя!- каза дядо Иван и тръгна към стълбите.

- Че не си малко дете, не си. Много добре го знаем и всички вътре го знаят това. Пък и кое време е? Разни разбойници по пътищата сноват. Колко хора зли станаха!? Обири, убийства!... Та какво ли не минава през ума на човек!... – така Спас повтори думите на жена си.

- Позабавих се. При този търговец идеш за нещо, при друг за друго, при трети между сделките пийнете по едно кайве,  защото  не  е  редно  -  и  се  приготви  да  развърже обувката на десния си крак, след него и левия крак и като изу обувките си се изправи. - Ох…!- каза дядо Иван и въздъхна.

- Олекна ми! Целия ден са притискали краката ми. Хубаво е да ги натопя в студена вода, съвсем ще ми олекне. – И тръгна към кладенеца.

- Остави  тате  –  подкани  го  Спас…  Хайде  качвай  се горе, за да се успокоят домашните. Виж, и децата са излезли на прага на вратата на горния кат и те чакат с нетърпение, да се  завърнеш  от  града.  Другото  ще  го направиш  после…

Гюрга ще ти полее, преди да вечеряме!... Паралията отдавна е сложена…

- Хайде дядо, хайде дядо! – викаха в един глас децата и очакваха с нетърпение дядо си да ги помилва, като всякога по главичките и да им даде шарен шекер на пръчка или нещо друго, което им носи като армаган от  големия град.

Дядо Иван прекрачи няколко стъпала, спря се и се обърна към Гочо и си даде своите наставления:

- Гочо, не бързай да прибереш коня веднага в яхъра!... Изтрий го със стиска сухо сено. Ама добре да го изтриеш, за да му се разиграе кръвта. След това го поразкарай малко из двора и тогава го прибери и настани в яхъра! Да не забравиш да метнеш на гърба му чула, та да се позатопли, пък и да поеме останалата пот! – И дядо Иван, заедно със сина си се заизкачваха по стълбата за втория кат, където на площадката пред прага го очакваха петте му внучета.

- Та като стигнах в Кадиево, спрях се за малко в хана при бай ти Станчо, докато си отдъхне малко Дорчо. Пихме по едно силно кайве, обменихме по някоя и друга приказка. Та и той ми вика: - Късно си тръгнал бе човек. Жива душа няма вече по пътя Иване, пък и ти по- добре знаеш, нали идваш от града? Да знам, че вашите, къщните ти хора няма да се тревожат, което отлично зная ,че не е вярно - ще те задържа, няма да те пусна да си ходиш. У дома ще останеш, тъкмо ще ми гостуваш стари приятелю!

- Да не се прибера? Ти, как я мислиш тая? Ще тръгнат сина и ратаите, а може и чак до града да дойдат, но къде ще ме  търсят?...  Дядо  Иван  е  стара  кримка  и  от  нищо  не  се плаши! Пък и пищова е на кръста ми!... През какви по страшни неща съм преминавал! Какво ли не е минавало през главата ми? Нали я виждаш каква е побеляла!...

- Вярвам ти стари приятелю. Вярвам ти, че през много лоши, дори бих казал страшни неща си преминал!... Но, ще ти  кажа  нещо,  не  за  да  те  плаша,  а  да  внимаваш  като пътуваш. Напоследък са се навъдили и се навъртат наоколо една групичка „хаирсъзи“, дето се вика. Дете в майка са разплакали. Та много внимавай, не се спирай ако някой поиска с нещо да му помогнеш. Разправят, че преди три четири дни, ей така през нощта, нейде по средата между Кадиево и Каракрово обрали едно младо търговче. Вдигнали му всичко и на заранта хората го намерили край пътя заклано и захвърляно в треволяка. Не е на добро тази работа приятелю, не е на добро…

- Че не е на добро, не е!... Ще видим какво ще излезе… Напоследък и читаците нещо започнаха да се размърдват… Не се съмнявам, ако в тази група, а може и цялата група да е от  читаци…  Но  и  нашите  не  остават  по-  назад.  Нещо сериозно се готви. Дано не стане голямо и страшно морабе Станчо!

Дядо Иван извади от пояса си пищова и го подаде на Спас. – Прибери го! … Пълен е и е зареден! Моля те, изпразни го ей там в страни. Не се наложи да го използвам. И по- добре… Верен другар ти е от пладнешки хайдуци и какви ли не още разбойници те пази. Дори и за салтанаклък не гръмнах нейде по пътя…

- Мисля, че много добре си направил, че не си гръмнал за салтанаклък тате! Защото можеше и много голяма беля да си доведеш до главата и да запалиш и други луди глави! – каза Спас, като пое от баща си оръжието, изпразни го и го прибра. Постави го където му е мястото и където трябва да бъде!

Бяха вече на последното, най- горното стъпало на втрия кат, когато дядо Иван си спомни за Рашо, понеже не го видя сред   домашните.   Момчето   работеше   като   магазинер   в дюкяна им.

- Рашко, де е? Не го виждам тук сред другите? Да не се е поболял?- запита дядо Иван.

- Не  е  болен!...  Добре  е!...  Отчете  ми  сметката  от дюкяна и към пет часа с един файтон замина за града. Получил хабер, че майка му е нещо не добре. Поиска да го пусна!...

- Е, малко раничко сте  затворили!... Нищо!... А пари даде ли му?... За болен човек, за лекове все пари трябват! – каза дядо Иван…

- Дадох му, но той отказа. Каза, че си имал. Не бил похарчил нито грош от  парите които му си  дал миналата седмица. „Нека останели за по- нататък, може да се наложи и за нещо друго!“ – Така ми отговори момчето.

- Съвестно и добро момче, но късметът им бил лош. Рано си отиде бащата. Бастисаха го онези, пловдивските шайкаджии. Заловиха ги, но файдата за тях е никаква. Отиде си човекът. Остана той с майка му заедно с други две по-малки от него дечица. Сега всичко на неговите детски плещи ляга. А винаги е засмян и с харна приказка към хората… От де  взема  тези  сили?... – За  нещо  досетил  се,  дядо  Иван веднага подмени  разговора.  –  А вие какво сте  разсветили цялата къща? Като че ли ще посрещате важни гости? Дори кепенците на прозорците не сте затворили. От далече се вижда. Какво ще си помислят хората?...

- От тебе по- скъп и по- важен гост няма тате! –каза снаха му Гюрга.

- Хайде дядо, хайде дядо!... –викаха децата, които бяха изскочили  и  те  навън, на площадката  пред  самата входна врата и бяха подали ръчичките си към дядо си. Като всички деца и те очакваха армаган да им донесе.

- Ей сегичка, ей сегичка, най- голямото злато на дядо! Ах,   тези   златни   дядови   внучета!   –   И   като   стъпи   на площадката дядо Иван погали трите малки детски главички. Целуна децата по главичките и улови за ръчичките двете по- малки куклички, а най- голямото – Рангел, се улови за ръката на баща си и всички заедно влязоха в осветения потон.

Сами на прага, не затворили още вратата, ги посрещна баба Къта. Устните й все още нашепваха благодарствена молитва към Светата майка Богородица, че е запазила и върнала в дома им стопанинът й и сълзи на благодарност и умиление се стичаха от старчешките и очи и обливаха лицето й.

- Иване, стопанино, душите ни се изнадаха в очакване! Колко пъти Спас и Гочо с конете ходиха да те срещат!... Я , кое време стана,   а тебе те нямаше!... Нощ е, а нощите са потайни, неверни, всичко може на човек да му се случи!... Какви ли не лоши мисли минаха през главите ни? – каза баба Къта  и  се прекръсти, но  не  забрави  да  прекръсти  и  дядо Иван, стопанинът на този богат дом.

- Съдбата си човек не може да избегне Къте, гълъбице моя!... Ако е писано да стане, ще стане където и да си, дори и на леглото да си!... Това е Божа работа!... Аз и на Спас го рекох, че  не  съм  дете  и  няма  да  се  загубя…  Но,  така  се стекоха работите, че се позабавих. Още в града позатъмнях. По здрач тръгнах за насам.

- Дядо, деденце! – Викаха децата и скачаха около него.

- Ама какви хора сте вие?... Захванахте ме и забравих децата и армаганите. - И дядо Иван отвори кожената чанта и раздаде армаганите  на всеки.

Всички бяха радостни и доволни, защото се събра цялото семейство. Но най- много се радваха децата…

- Хайде  да  сядаме  да  вечеряме!  Изгладнял  съм  като вълк. - И дядо Иван се насочи към умивалника, където го чакаше с пълна кана вода и кърпа за бърсане Гюрга, за да подлее на свекъра си.

- Гюрга   отдавна   е   сложила   паралията.   Всичко   е подредила и само тебе чакаме. И ето, че софрата те доведе стопанино! – говореше баба Къта.

За кой ли пореден път Гюрга се убеждаваше в истината, че  поставената  и  подредена  за  храна  софра  и  силното желание,   желаното   очакване   се   сбъдва.   Довежда   дълго очаквания от път стопанин!...

А новото момче на дюкяна Рашо, дойде преди известно време - така се случи. Беше нейде към 15 или 16 годишен, син на стар дядо Иванов дост. Беше завършил училище при известния в Пловдив учител Йоаким Груев и отлично владееше и устно и писмено гръцки и турски език. А в сметките, акъла му като бръснач режеше. Тихо и скромно момче беше. Обичаше да помага много в къщи, в къщната работа, „малка  майчина  отмяна“ и  голям домошар беше. След нещастното убийство на Деян, бащата и след неговото погребение, дядо Иван реши съвсем сериозно да подпомогне семейството, да го подкрепи парично. След помена, на 9- те дни  той стана и в присъствието на най- близките и момчето разговаря с майката, за да даде Рашо при него на работа. Ще му помага в търговията, в магазина. А колкото за ученето и до   желанието   му   да   се   учи,   ако   иска   да   продължи образованието си, то той ще се погрижи за него, както би се грижил за свое дете! Учението е голямо богатство, дар от Бога, а Рашо има дарбата и учи по- голяма наука! За сега да започне работа при него. Майката даде съгласието си и момчето с радост прие поставеното от дядо Иван условие. И понеже беше само с коня си, затова на другия ден дядо Иван отново се върна и заедно с ратая Гочо и каруцата доведоха от града Рашо. С радост беше посрещнато детето в семейството на Гинови и беше настанено по желанието на дядо Иван в най- хубавата стая на долния кат на голямата Гинова къща. Много  скоро  Рашо  така  се  прилепи  към  семейството,  че стана неразделна част от него. Беше прекрасен работник в канцеларската работа и при водене на книжата и в сметките като магазинер в дюкяна.