Стефка Петкова. ЩРИХИ КЪМ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ АРХИВИ. Част 1.

• Публикувано в: Архивен преглед, 2009, №  3–4, с. 15–29.
• Линк към: Част 2. Съпротивата срещу указ 515 – причини и последствия. – Архивен преглед, 2011, № 2, с. 34–143.    

       Добре ли вече познаваме историята на българските архиви? Това е въпрос, на който може да се отговори различно – в зависи­мост от собствения, на всекиго, изследователски критерий... Но аз лично се сблъсквам напоследък, по различни поводи, с неточ­нос­ти или с неясноти, които ме карат да мисля, че има още какво да се из­след­ва, макар, като цяло,  да не липсва литература по въ­про­са.

Натъквам се, на първо място на фактологични грешки, които не вина­ги се разпознават като обикновени печатни и са много не­приятни, тъй като могат да въведат по-неопитен читател в заблу­да. Тях ги има и в собствените ми текстове (макар да съм извест­на с педантизма си), затова за пример ще взема първо себе си. 

Първият ми пример не засяга даже историята на българ­ски­те ар­хи­­ви, а тази на архивите в класическа и антична Гърция. Из­полз­­вам обаче случая да се извиня за до­пус­на­тата грешка на всич­ки колеги, студенти и други читатели, които някога са дър­жа­ли в ръ­ка моя „Увод в ар­хи­­во­знанието”. В няколкото издания и допечат­ки на тази книга неизменно си стои изписано за Метроо­на, че е създаден в І в. пр.н.е. Всъщ­ност, става дума за V в. пр.н.е. Случило се е веро­ят­­но поради съседството на клавишите, но аз не съм забелязала греш­ка­та и тя във времето се е мултиплицирала.

А ето и за българските архиви. В една от статиите ми е отпе­чатано, че закъснението на българския Указ 515 спрямо френския де­крет от 1794 г. е 167 години. А годините са 157. Нали? Не е съ­щест­ве­но това, тъй като и 157 години (с всичките последствия на закъсне­нието за днешното ни състо­я­ние) са достатъчно много. Но не е зле да сме точни, особено кога­то се касае за числа или за би­б­лиограф­ски данни. Така, аз съм допус­на­ла в списъка на литера­турата към ед­на от учебните ми про­грами (достъпна и чрез Интернет) да датирам „Основните поло­же­ния на ЕДСД” с 1982 г., а те са последно публикувани през 1980-та и вероятно съм изпратила някой от читателите си, в случая студент, да търси в биб­лио­теките несъществуващо издание.

Възможно е да имам и други от този вид – „греш­ки на клавиша”. Но да бяха само моите, и да бяха само такива... А то, колега ни убеждава, че За­конът за електронните документи (кой знае защо в мн. ч.) и електрон­ни­я подпис е пуб­ли­ку­ван на 6.04.2001 г., но влиза в сила след  пет години. А ис­ти­на­та е, че за­конът влезе в сила шест месеца след публикуването (точно как­то е написано в самия му текст), а след изтичането им през есента на 2001 г. прези­ден­тът Петър Стоянов положи (пред телевизи­он­ните каме­ри, за да се ознаменува събитието) първия такъв под­пис в България. Не­верно се дати­рат и ситуират, тъй като се пише по памет, международни архивни конгреси и други важни съ­бития (ка­то например, пуб­ли­­куването в оригинал на класическото за све­тов­ната архивис­ти­ка ръковод­ство на „тримата холандци”, което било станало  през 1896-та ...). Неточно се датира и описва при­емането у нас на до­ку­­мен­тите на бив­­шите партий­ни архи­ви (ЦПА и останалите) в мрежата от държавни архиви. По памет се съоб­щават заглавия на книги, като се пропускат или се разместват думите в тях. Имена на чужди автори и заглавия на произведенията им се изписват без елемен­тар­но старание за точно възпроизвеждане. Да не говорим за коменти­раното вече не веднаж погрешно писане в архивните шифри­ на  „к” вместо предвиде­но­то по стандарт „К”. И още, и още.

Казвам всичко това за да напомня, че историята отдавна ве­че се опитва да е точна наука, макар, безспорно, да се нуждае и от муза.   

* * * 

    Ще продължа обаче с въпроси, които изискват по-нататъш­но изследване, тъй като не се касае за неприятни печатни грешки, а има по тях действителни неясноти.

На първо място, това е времето и въобще обстоятелствата около построяването на каменната сграда във Велико Търново, в която се помещава и до днес част от държавния архив на Велико­тър­нов­ска област. В известната „История на архивите и органи­зация на ар­хив­ното дело в България” Мария Кузманова (Матеева) е на­пи­са­ла, без позоваване на източник, че това е станало през 1853 г.¹ У мен годината предизвика съмнение, тъй като в Ис­тан­бул едва през 1846 г. е бил създаден централният за страна­та „Хазине-и еврак” (Съкровищница на документи) и е била постро­ена сграда за него, а и време­то е било на­прегнато – започва поредната руско-турска вой­на. Надали точно тогава са имали възможност да обърнат внима­ние и на архивите в провин­цията. Съмненията си споделих с ар­хи­висти от ДА-Велико Търново и те предположиха, че при Куз­ма­­нова става дума за машинописна греш­ка, тъй като Конакът (където впослед­ст­вие се е състояло Уч­редителното събрание) и комплексът около него са строени през 70-те години² . Написах³ въз основа  на това им мнение, че годи­на­та на по­с­тро­яването на сгра­дата е 1873-та. Малко лековерно от моя стра­на.

Едва напоследък, заемайки се с ак­ту­ализацията на „Увода”, се върнах към този въпрос, и по-специално, към надписа, който кра­си входната порта. Ето как изглежда надписът и какво гласи преводът му:

  Щом като станал падишах, Негово превъзходителство Абдул Азис, основател и създател на благодеяния, се заел със старание да ук­ре­­пи базата на справедливостта и законността. Падишахът постигнал много победи благо­да­рение на войниците, всеки от които се биел като разярен лъв. На падишаха не му достигали нито денят, нито нощта и сянката на негово превъзходителство, познаващ истината и правдата, вършела всичко с определена цел. Ето на: той – падишахът построил депо в Търново. А за да не бъде унищожен този арсенал, било наре­дено да се  охранява. 1287 г. по хиждра  [3.ІV.1870 – 22.ІІІ.1871 г.]

Преводът е направен от търновски мюфтия, а беше проверен и от двама османисти. Годината не би трябвало да предизвиква повече съмнения. И все пак, необходими са още данни за полити­ката по отношение на архивите в провинцията, така че, без доку­мен­ти от турските архиви няма да се постигне яснота. Има наис­ти­на едно съобщение на Исмет Бинарк за архив в Русе през 1868 г.⁴ (той не споменава за архив в Тър­но­во), но не би трябвало ка­заното там да се въз­при­ема безкритично (и да изреждаме, за всеки случай, че имало строежи и в Ру­се и в Търново). Нужни са допълни­телни до­кументи, за да се изяс­ни дали става въ­прос за съществували планове, или за действителни действия.

За Търново казах по-горе какво се знае. Колкото до Русе, известно е само, че Митхад паша пред­­лагал на правителството си да отпусне средства за пос­троя­ва­не на „сграда за държавен архив в Русчук” и то именно през 1868 г. В писмо от 24 януа­ри 1868 г. до Държавния съвет, Шура-и-девлет, той поискал за целта 40 000 гроша. По думите му, вече били събрани повече от 30 000 кутии с документи и най-веро­ятно техният брой скоро щял да нарасне. Постройката тряб­вало да бъде от камък, а не дървена, за да се предотвратят пожари, и да може да побере 80 000 – 100 000 кутии. Но скоро Митхад бил отзован като уп­ра­вител на Ду­навската област, а по-голямата част от документите от негово време из­чезнали или били унищожени по време на войната 1877–1878 г.⁵. Не е из­вестно, освен това, да е строен в Русе архив – нито специалистите в Държавен архив–Русе намират някакви податки, нито у населе­нието има спомен за подобна сграда. Не става дума, все пак, за паянтова барака, от която лесно изчезват всякакви следи.
     Можем засега да направим предположението, че отказът от архив в Русе е бил повлиян от граничното положение на този град (макар той именно да е областният център) и че от предпаз­ли­вост архи­вът е  бил построен по-навътре, в по-закъ­та­ното Тър­ново. Но само предположение.

* * *

Струва си  да навлезем по-дълбоко и по отношение на раз­ви­­­тието на архивите ни след възстановяването на българската дър­жавност, и в частност, да намерим по-точен отговор на въпроса за причи­ните за толкова закъснялата централизация в ар­хивното ни дело.

Известно е, че възстановената българска държава е вложила много усилия да създаде правила и да обучи назначените в уч­режденията чиновници (бивши учители, адвокати или каквото там са били в предишното си битие) да създават и да организират документи, да ги съхраняват в съответни дело­водства и архивни служби. Заимствана е била от Русия отработената вече система на класиране на документите в дела, която, от своя страна, е била пренесена там от Германия (по-специално, от Прусия) в Петровско време⁶. И много точно съста­ви­телките на сборника „Архив на българските архиви”⁷ са опре­делили учрежденските архиви като условие sine qua non. Без тях няма функционираща държава.
     От опита по света обаче е известно, че за да има добре функционираща държава са необходими и грижи за дълго­срочното съхраняване на нейната документация. До такива грижи у нас се е стиг­­нало трудно, бавно и мъчително. Начало на организирано ар­хивно де­ло се слага със споменатите по-горе 157 години закъс­не­ние спрямо държавите от разви­тата част на Европа.
     Държа на обяснението, което вече съм давала⁸, че причината е в слабостта на самата държава – в късното й възстановяване и в недостатъчно квалифи­цирания и постоянно сменящ се по парти­зан­ски и други причини държавен апарат. Той прекалено често вземал ре­ше­нията си според конюнктурата в държавата или в кон­кретното свое учреждение, без да се задълбочава в документи за вече извършеното по даден въпрос. Толкова са били и ефек­тив­ни вземаните реше­ния...

Известна критика по отношение на тези мои обяснения беше направена от страна на видния наш библиотековед Ани Гергова в книгата „Книжов­но-до­кументално наслед­ст­во”⁹. Тя смята, че историците на архивното ни дело пропускат една друга при­­чи­­на за късното инстуционализиране на архивното съхранение на до­ку­мен­ти у нас, а именно, утвърдилото се след Осво­бож­де­ние­­то системно и последо­ва­телно публикуване на норма­тивни ак­то­ве и други официални документи на държавната администра­ция.

Истина е, че чрез тези публикации (стотици на брой обе­мисти томове) се е постигала доста широка публичност в дейността на ад­ми­нистра­цията и можем да допуснем, че така е ставала за обществото по-малко осезаема нуж­да­та от публични архи­ви. Те­зи публика­ции са много важни и до днес, тъй като заместват, по­не донякъде, разпилените и погубени ориги­нали. Без тях щяхме да имаме поредни бели полета в изворовата база на историческа­та ни наука, независимо че се касае за близък до нас период от време. На този въпрос в архивната ни литера­ту­ра е обърнато вни­мание от Анка Игнатова в работата ѝ „Сбор­ни­ци­те с нормативно-раз­по­­редителни доку­менти на военното ве­дом­ство като печатна изво­рова база”¹⁰.

И все пак жалко е, че почти до средата на ХХ-ти век са много сла­би пови­ците, и особено действията, водещи до съз­даване на специа­ли­­зирани ар­хивни учреждения и за подбор и концентриране в тях за посто­янно съхра­нение на документите с дълготрайно значение. Тези действия са епизо­дич­ни, откъснати едно от друго, плод само на ведом­ствена или на местна, терито­ри­ално ограничена ини­циа­тива, а пора­ди това и слабо ефективни за страната като цяло.

Резултатът е състояние на документацията от десетилетията след Освобождението, което комисията, назначена от Министерския съвет през 1934 г. да изработи „инструкция, въз основа на която да стане предстоящото прочистване на старите държавни архиви” ще опише в доклада си така: „1. Унищожаването е ставало досега крайно произволно. То се диктувало винаги от липса на помещение и се е извършвало въз основа на най-общи разпореждания, без какви да е конкретни указания. Персоналът, който е извършвал тази служба, е бил неопитен и често не е разбирал смисъла на работата, която върши. 2. В повечето случаи унищожаването е ставало без оглед на историческата цена на архивните материали, като се е излизало само от значението им за службата. Така с изтичането на известни срокове за едни или други преписки, изтичала е и тяхната служебна валидност и те са били унищожавани. По този начин в Министерството на вътрешните работи например, са унищожени всички архиви, включително и оригиналните укази до 1900 год. В Министерството на народното просвещение...”. Следват, в буквалния смисъл на думата, ужасяващи изреждания¹¹.

В текста на доклада на Петър Миятев на съвещанието в БАН през 1949 г., който повтаря горните констатации, е добавена и следната мила картинка: „В Министерството на вътрешните работи унищожаването е ставало от полицаи, които са запалвали огън в двора на министерството и са хвърляли в него старите архиви без какъв да е предварителен преглед. Така са постъпвали прислужниците и по другите ведомства”. Препрочитането на тези доклади е за всеки български архивист истинско мъчение.

* * *

Ако част от по-старото документално наследство на нацията е било спасено, то това е резултат от остатъчен въз­рож­ден­ски „пла­мен”. Видима е даже персоналната приемственост, тъй като именно дей­ци на просветните и национално-осво­бо­ди­телните борби първи се заели след Освобождението да издирят и съберат изворов материал за освет­ля­ването на тези борби, както и да обнародват част от изворите, за да по­пре­чат донякъде на за­бра­вата. Успоредно с тях значителна събирателска и публика­торска работа извър­ш­ват и про­фесио­нални изследователи, сред които особено изпъкват имената на вид­ните наши учени Иван Шишманов и Димитър Стра­шимиров.

За добро (спасяват се единични, но стойностни документи) или за лошо (притъпява се нуждата от специалните институции, които другаде в Европа се обозначават, вече традиционно, като „държавни архиви”) у нас не само се запазва, но и получава по-нататъшно развитие друга традиция – тази от възрож­денско време, за оформяне на по-големи или по-малки архив­ни сбирки към музеи, библиотеки, научни дружества и различни други учреждения с културно и научно пред­наз­на­че­ние.

Държавата ни е вече политически свободна, но плаща и в това отношение скъпа дан за късното си възстановяване, за вековете, през които въобще не е съществувала. България е от малкото страни, които до късно нямат архивно законодателство и не са изградили мрежа от държавни архиви. Даже съседката ни Румъния, с която постоянно се сравняваме, е провела архивната си реформа още преди средата на ХІХ-ти век – създала е през 1831–32 година държавни архиви в Букурещ (за Влашко) и в Яш (за Молдова). Но през вековете османско владичество на Балканите Румъния, за разлика от населените с българи земи, е имала своя си, национална администрация. Затова са налице  документите на тази администрация, затова и системно се проявява такава грижа за архивите, на която само може да се завиди.

Предложения и опити за решаване на въпроса и у нас, разбира се, е имало, тъй като в България не липсвали ерудирани личности, добре запознати с практиката по света. Тези предложения и опити са доста детайлно описани в архивната ни литература. Аз тук искам обаче да сложа акценти върху прояви, които не винаги са оценени по достойнство, а се случва и неточно да бъдат представяни като част от историята на българските архиви. Такъв е случаят с Архива на Възраждането.

Архив на Възраждането (с главно А) се основава през 1904 г., а правилникът му е публикуван през 1906 г.¹². От­­на­­ча­­ло архивът се числял административно към Народния музей, през 1908 г. бил буквално прикачен към новосформирания Народен етно­графски музей, но функционирал всъщност като самостоятелно учреждение, подчинено едва ли не директно на министъра на народното просвещение.

Архивът на Възраждането (този именно архив, от това именно време, а не някакъв следващ) има много специално място в ис­торията на българските архиви. Според правил­ни­ка му той „се завежда от особен чинов­ник” („Заве­ду­ющ Архива на Въз­раждането”). Този „заведующ” се гри­жи „за наредбата и уве­ли­­­ча­ването на сбирката, за воденето на инвентарите и за препис­ка­та”, а „в края на годината представя на министъра на народ­ното просвещение рапорт за състоянието на архива”. Кратичкият „Пра­­­вил­ник” много напомня текста на немногословния френски декрет от 1794 г., тъй като се подчертава (не академично, а с про­сти думи), че се касае за­ пуб­­лично достъпно учреждение. Точки 8 и 9 (от всичко 10) зася­гат въз­можностите за достъп до събраните документи. Заслужават да бъ­дат цити­рани:

„8. Архивът на Възраждането е достъпен всеки при­съствен ден от 10-12 часа пред обяд.

9. От материалите на архива може да се ползува само оня, който е получил писмено разрешение от министъра на на­родното просвещение.

Използуването на материалите става в Софийския на­роден музей в присъствието на един определен чиновник.”

Впоследствие, през 1914 г., са приети в Архива на Въз­раж­да­нето и документи от по-късен период (в частност, за Съеди­не­нието), като моти­вът е бил: „понеже няма друго учреж­дение ос­вен архива, което да ги за­па­зи и при мисълта, че сегашният архив на Възраждането ще послужи за основа на бъдещия ни Държавен архив” (курсивът и тук е мой – Ст. П.).

Архивът на Възраждането има своя принос също в начал­ни­те български опити за изясняване на основни проблеми на ар­хивната методика. Този принос е специално коментиран в рабо­тата на Лилия Киркова „Към историята на научносправочния апа­рат в бъл­гар­ските архиви”¹³, а за цялостната дейност на архива се отнася статията на Мла­ден Рад­ков „Из историята на Архива на Въз­раждането в България”¹⁴.

По силата на Закона за народното просвещение от 1921 г. (а де факто от 1 април 1924 г.) документите, събрани от Архива на Въз­­раждането стават част от Архивния отдел на Народната биб­лио­­­тека в София, където паралелно се събирали документи със съ­щата тематика. Така се оформя най-го­­лемият ни и до днес ком­плекс от доку­менти по историята на Българско­то въз­раждане.

* * *

Още едно събитие от началото на ХХ-ти век следва да бъде откроено и осмислено, а не да бъде съобщавано с ред-два или напълно игнорирано¹⁵. Касае се за българското издание на „Ръководството на холандците”. С това кратичко, но ясно за световната архивна колегия название се означава публикуваното през 1898 г. от трима холандски архи­висти (Самуел Мюлер, Йохан Адриан Фейт и Роберт Фруин) ръководство за систематизиране и описване на архивни­те документи¹⁶.

Този труд е оказал толкова голямо влия­ние върху европей­ско­то и световно архивно дело, че цял един световен конгрес на архивите (Пе­кин, 1996 г.)  беше по­све­тен на стогодишнината от неговото публику­ва­не. С теоретичното обосноваване на пофондо­вото съхранение на архивните документи (въведено в практиката на френските архиви през 40-те години на ХІХ-ти век) тази книга става класическа за съвременната архи­вистика. Всъщност, едва тогава, в средата на ХІХ-ти век архивистиката се превръща в са­мостоятел­на наука, като съз­дава своя базова теория и се откъсва от силно влиялото дотога­ва библиотекознание.

Изданието на български език, осъществено през 1912 г. въз основа на френския превод на Ръководството от 1910 г., доскоро не беше из­вестно на колегията в чужбина и никъде не се коментираше. Даже в най-новите и изчерпателни изложения като например „La pra­tique archivistique française” [Френс­ка­та архив­на практика]¹⁷, трите превода от начало­то на ХХ-ти век са пре­водът на немски (1905), на италиански (1908) и на френски (1910). Преводите, озна­чени там като "по-късни" са този на англий­ски (1940) и на порту­галски (1960).

Изглежда, че даже в Холандия не е имало пълни данни за осъще­стве­ните по света преводи. Иначе не може да се обясни фактът, че в специал­на­та статия от 1987 г. на ръко­водителя по него време на хо­ланд­ските архиви Ерик Кетелаар, пуб­ли­ку­вана в Miscella­nea Car­los Wyffels¹⁸, са споме­нати същите тези пет превода, както във френ­ското ръковод­ство. В повече е каза­но само, че се е предвиждало изда­ние на чешки, но не е било реализирано.

Честването на „холандците” (чрез многобройни доклади) на кон­греса в Пе­кин предизвика уточняване на въпроса с разпрос­тра­нението на тяхното „Ръковод­ство” в различни страни и на различни езици. Ока­за се, че е имало издание и на ки­тайски език, макар и от групата на „по-късните” (1959 г., въз основа на английския  текст от 1940 г.), но и то също така неизвестно в чужбина, както и българското.
Проучвайки развитието на българската архивна терминоло­гия¹⁹ бях се занимавала и с българския превод на „Ръководство­то”, та моментът беше подходящ да изпратя на холандското списание Archi­venblad статия за българския превод²⁰. Веднага, в намиращата се под печат своя кни­га „The Archival Image” Ерик Кетелаар отрази наличието му²¹  и така българ­ски­ят текст плът­но зае полагащото му се място в съкровищницата на евро­пей­ската и световна архи­вистика. При посещение на проф. Кете­лаар в София през май 1998 г. той полу­чи от мен личния ми екземпляр от изданието (един от последните оцелели до днес), за да го пре­да­де на холандските архивис­ти като коле­гиален подарък. Кни­гата се съ­хра­нява сега в библиотеката на нацио­нал­ния архив (Algemeen Rijksar­chief) на Хо­лан­дия, наред с няколкото други свои събратя.

Изра­зена беше по този повод официална бла­го­дарност от ръководството на холандските архиви и от дру­жество­то на холанд­ски­те архивисти. Беше ни изпратен, също като подарък, велико­лепният юбилеен том "Текст и контекст на Ръководство­то… от 1898 г."²² (съхранява се сега в библио­те­ка­та на Държавна агенция „Архиви”), а освен това бе­ше поета от Холандия су­мата за ед­но­го­дишен член­ски внос на Ка­тед­ра „Архивистика” на СУ в Между­на­род­ния съвет на архивите. Та­ка в края на ХХ-ти век бяха за­здра­ве­ни връзки, съще­ствували, явно, и в неговото начало.

Все още има някои неизяснени въпроси около появата и ролята на българ­ското издание на Ръководството, но с достатъчно основание можем да твърдим следното:

1. Българският превод принадлежи към групата на първите пре­во­ди (тези от началото на ХХ-ти век) и (както изглежда) е четвърти­ят от всич­ки реализирани по света.

2. Без всякакво съмнение, това е акт на разширяване на интелектуалните връзки между различните части на Европа, като френският език за поре­ден път е послужил за средство на това разширяване.

Може само да се съжалява, че няма сигурни данни по какъв на­чин екзем­пля­рът от френското издание на Ръководството, използван от българския преводач – Димитър Попилиев, се е появил в България. Мно­го възможно е да е бил изпратен на някого в България от самия из­дател (A. De Jager, Хага), който се е надявал да продаде у нас екземпля­ри. Във всеки случай, последната страница на българското издание се състои от рекла­ми. Възпроизведено е заглавието на немското издание (1905) и е повторено (на френ­ски и на английски) обяснението за цена­та на немско­то издание (10 франка) и адре­сът, на който може да се из­прати поръчката за полу­ча­ване.

Друг възможен път за разпространение на коментира­ното съчи­не­ние по-на­изток в Европа е подготовката на международ­ния конгрес по библиография и доку­ментация, състоял се в Брюксел през 1910-та. Национална­та библиотека на Бълга­рия, която в това време играе по съвместителство и ролята на национален ар­хив, е станала член на Международния библио­граф­ски институт през 1909-та, поддържала е много ак­тивни връзки с него и през август 1910-та е взела участие в Конгреса чрез своя главен библио­текар д-р Нико­ла Михов. А, според уводните думи на Ди­ми­тър Поп­илиев (ако изключим грешка в цифрите) преводът му е бил поръчан на 23 юни 1910-та.

Друг българин, поддържал дългогодишни връзки с тези кръгове, и по-специ­ално с Пол Отле и Анри Лафонтен, е библиографът Петър Ненков (Pierre Nencoff), популяризирал в българските библиотеки меж­дународната десетична класификация. Той станал член на Междуна­род­ния библиографски институт още преди националната ни биб­лио­тека и също участвал в конгреса в Брюксел. Възможно е да е изиграл роля и при запознаването у нас с френското издание на Ръководството.

3. Самото превеждане е било инициатива на български интелектуалци, а не на холандския издател. Преводът е бил поръчан и отпечатването е било плате­но, както ни съобщава пре­водачът, от управителя на Българ­ска­та народна банка г-н Христо Чакалов. Този факт е изглежда в основата на доста необосновано­то твърде­ние впоследствие, че банкери­те са искали да имат инструкция за управлението на текущите си доку­мен­ти и са пред­приели превеждането на Ръководството по по­греш­ка²³.

Даже преводачът (не е бил архивист, а бивш учител по френски език в Трета мъжка гимназия в София) е виждал по-ши­ро­ко причините за тази инициатива. Под­чертал е в своята уводна бележка, че ръко­води­телят на Народната банка е бил „про­светен мъж”, който мислел освен за други­те си ангажименти, също и за „докумен­та­цията в нашето малко царство”.

Ще повторя, че първото десетилетие на ХХ-ти век е било за Бълга­рия период на надежди в областта на архивното дело. Имало е коми­сии, назначени от правителст­ва­та и парламентите, които са съставяли добри проекти на закони за архивите. Пла­нираното законодателство е трябвало да доведе до познатата вече в Европа цен­тра­ли­зация в архив­но­то дело. Състояло се е даже пътуване (на университетския про­фе­сор Димитър Агура) в Париж за проучване на обучението по архивистика в Сор­боната. Завър­ше­кът на тези усилия идва едва през 1951 г., но инте­ресът към архивите в началото на ве­ка е бил жив и не е ставало въ­прос само за текущите докумен­ти на отделно учреж­де­ние, пък било то Бъл­гарската народна банка…

Впрочем, може да се види същото при превеждането и публикуването на Ръ­ководството на английски (през 1940-та година, скоро след създа­ването на федерал­ния архив на САЩ през 1934-та). Изрично е казано в увода: "Американските архиви, доста дъл­го неглижирани, започнаха да получават вниманието, което тяхната значимост предполага… Изслед­вания бяха направени за количеството и характера на доку­мен­­тите, хра­ни­лища бяха построени, архивни служби бяха създадени и увереното и плодотворно развитие е на път да компенсира предишното безразли­чие"²⁴.
     Изданията на Ръководството (и интересът към него) са отгова­ря­ли нався­къ­де на реалните нужди от централизация и развитие на архи­ви­те. Така трябва да е било и у нас. И такова е било разбирането за поя­вата на Ръководството на Петър Миятев, който, като ко­мен­тира крайно непрофесио­нал­ната работа с доку­ментите в началото на века в Архив­ния отдел на Народ­ната библиотека (липса на фондиране, инвентиране документ по документ), противопо­ста­вя на това състояние вижданията на други българи с думите: "Из­глеж­да, че по това време други среди са разбрали, че е не­обходимо съ­би­раният ма­териал да се подрежда, системати­зира и про­учва научно, и то по на­уч­ни методи, правила и насоки, каквито в чуж­ди­те архивни институти отдавна има­ло, за да се яви в 1912 г. български превод на френското издание на класическото съчинение на Muller-Feith-Fruin…²⁴. Според друг голям познавач на исто­рията на архивното ни дело – Димитър Минцев,  книгата излиза „за да се задоволи до из­вест­­на степен нуждата от ръководни документи за работата с докумен­талните материа­ли и да се запълни праз­но­тата от [липсата на] специа­лен за­кон²⁵. Тази трактовка на въпроса е по всяка вероятност и най-точната.

4. Изданието на Ръководството на български е единственото известно досега изда­ние на някой от славянските езици.

Що се отнася до руския (най-говорения славянски език), то цялостен пре­вод е бил на­пра­вен през 1931 г., също въз основа на френския текст на Ръководството. И днес мо­гат да бъдат използвани машинописни екземпляри от този превод в библиотека­та на Мос­ков­ския държавен истори­ко-архивен институт (МГИАИ), днес част от РГГУ (Руския държавен хума­нитарен университет). Но интересът към труда на холандците е бил много голям още от началото на 20-те години и е произти­чал от издаването на Декрета за реорганизация и централизация на архив­ното дело в РСФСР от 1 юни 1918 г. Този декрет и поя­вата на мрежа от държавни архиви са били последвани от задълбочени дискусии по важни професионални проблеми, ме­ж­ду които, разбира се, и проблемите на недробимостта на архивните фондове. По време на тези дискусии се е появи­ла обширна статия на И. А. Голубцов в списание­то „Архивное дело”, озаглавена „Хо­ландските архивисти и въпросите на класифи­ка­цията и описанието на архивни­те документи”. Анализът на Ръковод­ст­вото е съпрово­ден с преве­дени части от него и оттук нататък в руската литература по историята на архив­ите цитатите на текстове от Ръководството се дават с пре­прат­ка към статията на Голубцов²⁶.

5. Преводът на текста на Ръководството на български е довел до съставянето на първия за страната ни (макар и скромен) терминологи­чен речник по архивисти­ка. Страници 187–190 (в две колони) се състо­ят от „Списък на малко известните и не­по­знати думи, които се срещат в Ръковод­ството и тяхното значение”.

Било е нормално да се срещнат трудности при превода и така е било с всич­ки други преводи. Можем да напомним "предварителната забележка" на Йоз. Кю­ве­лие и Анри Стейн към френското издание, възпроизведе­на и от Димитър Поп­или­ев: „В превода ще се намерят употребени известни технични терми­ни, които са неизвестни във френската терминология и ко­ито може да се видят странни за чет­ци­те фран­цузи. След зряло обмисля­не сметнахме, че сме длъжни да ги задържим, въпреки възраженията, които ни се представиха, защото тези термини, заети напра­во от холандския ориги­нал, нямат еквиваленти на француз­ки, и  оказа се невъзмож­но да се предаде истинската мисъл на авторите на Ръководството”.

Димитър Попилиев се оказва в още по-затруднено положение поради край­ната ограниче­ност и неустановеност на българската архив­на терминология. Въ­пре­ки че като чи­нов­ник в Българската народна банка той еже­днев­но бора­ви с до­кумен­ти и не е чужд на проблематика­та на превежда­на­та книга, той в много случаи е из­ключително затруд­нен и е принуден постоянно да импровизира, упова­вайки се на собстве­ното си езиково чув­ство. Така например, макар да пре­веж­да от френ­ски, той използва думи с немския суфикс „ар” – архивар, инвен­тар, а френско­то „архи­вист” нарежда сред по-редките и по-малко известни думи. Съобразява се, явно, с по-раз­пространеното вече в страната.

В текста, който ни е оставил Попилиев „архиви” са както документите на от­делно учреждение (лице), така също и специализираните учреж­дения за  съхра­ня­ва­не на доку­менти (институцията „архив”). Директният превод от холандски (или немски) би дал друго, но френската дума „archives”, влязла така и в англий­ски, е на­товарена с няколко поне значения и е крайно неудобна за превеждане. Тя създа­ва затруднения на превода­чи­те и до днес²⁷. Впрочем, пред Димитър Попилиев пос­то­ян­но е стояла за решаване дилемата дали да се придържа стриктно към френската термино­логия (само леко побългарявайки я) или да се отда­лечи, за да постигне по-голяма яс­нота на текста си за четящата публи­ка. За съжаление, той погрешно решава случая с френ­ския израз за от­делен документ „pièce d'archives”, като го превежда с „къс” или „от­къс”. Виждайки, че това усложнява разбирането, сам той е дал (на с. 24) бе­лежка по въпроса: „Думата къс, откъс е употребена в смисъл на доку­мент”. А и в текста си на много места си служи с „документи”, особено когато става дума за официални такива, т.е. за документи в тесния, юри­дическия смисъл на думата.

По този повод се налага да поясним, че в съвременната ни френ­ска архивна литература думата "документ" постепенно завоюва терито­рия - под влия­ние на ин­форма­ти­ката, както и на многоезичните терми­но­логични речници, в които на френ­ските архивисти се налага да включ­ват безсмислени (от граматическа глед­на точка) пояс­нения, за да могат да бъдат що-годе точни по същество. Казват ни, че „docu­ment” e единствено число (курсив мой – Ст.П.) на „archives” когато „archives” е упо­тре­бено в сми­съл на „архивни документи”, а не на „учреждението архив”.

При липсата в България на държавни архиви и съответно, на система за при­е­мане-пре­да­ва­не на документи с изтекъл срок на учрежденско съхране­ние Попилиев превеж­да френското „versements” ту с „пратки”, ту с „внос­ки” (с. 35 и др.). Получателят (ад­ресатът) е наречен дестинатер. За списък, както и за вътрешен опис, често се из­ползва „лист” (влязло в общата ни лексика всъщност като „листа”, ж.р.). За свитъ­ци­те намира­ме англий­ското „роли” (rolls), както е например при длъжността „упра­ви­тел на ролите”. Афишът е „плакарда”, хранилището (а също учрежде­ние­то архив) е „депо” и т.н.

Трудностите си на преводач в нова, неустановена област Попили­ев сам ко­мен­тира на с. 65: „Думите входящи и още изходящи, които се употребяват у нас, както ще да е забелязал читателят вече, навсякъде са заместени с влезли и още из­лез­ли или пък с получени и още изпратени, понеже не могат се употреби навсякъ­де, без да пресилваме мисълта… В случай че искаме да бъдем последователни, трябва да употребяваме и: писмата и входящите писма (вместо късове), регистрите трябва да наречем документи ($ 35) и пр. (виж и речника). Въпреки силното ни желание да си послужим с наша терминология навсякъде, трябваше в някои случаи да се отка­жем от това”.

Думите „класирам”, „система” и други подобни, които вече са в употреба в българската книжнина, не смущават Попилиев (поне като звучене, като външна форма) и той ги поставя без никакво колебание в българския текст, макар че не е сигурно дали влага в тях същото значе­ние каквото влагат авторите на оригинално­то съчине­ние.

Допълнителна трудност за българския преводач е била транскрипцията на имената. Във всички други чужди издания е можело име­ната да се повторят таки­ва, какви­то са на холандски – азбуката е същата. Не е било нуж­но да се мисли за про­изнася­нето им. А как да произне­сем, за да можем да го транскрибираме с кирилски букви, името „Fruin”, например, съдър­жащо носовка? Веро­ят­но за да не сбърка, българският преводач се е ре­шил да остави на заглавната стра­ни­ца без транскрипция имената на авторите на Ръководството и съкраще­нията за­ научните им титли. Това, разбира се, не е най-прият­ният случай за каталоги­зиращите в библио­те­ките или за библиографите.

Важно е, обаче, че Попилиев не проявява никакви колебания по отно­шение на словосъчета­нието „архивен фонд” (fonds d'archives), кое­то той най-пряко прена­ся от френски. Не го е включил в Речника си в края на книгата, тъй като е било из­лишно – цялата книга е посветена на пофондовата организация на архивните доку­менти.

Терминът „архивен фонд” не е бил дотогава в употреба в българските архи­ви, доколкото въобще сме ги имали под крилото на някой музей или библиотека. Но и след появата на великолепната трактовка на принци­па на произхода в българ­ско­то издание на Ръко­водството, то­зи термин не е бил подобаващо разбран. Той остава чужд за мисленето и практи­ката на първите ни „архивисти”, които са под из­ключително голямото влияние на библиотечната теория и практика. Те продължа­ват в течение на няколко още десетилетия да разпокъсват (по недораз­бран библио­те­чен образец) да­же личните фондове на възрожденци, да формират от тях пред­мет­ни серии и гру­пи, които нямат нищо об­що с принципа на произхода и са лични техни формално-логически творе­ния. 
За теорията за архивния фонд и основополагащото съчинение на Мю­лер, Фейт и Фруин ще си спомнят у нас едва след Втората световна война, когато, чрез изучаване на руски архивистични текстове много от световните постижения в ар­хивистиката ще бъ­дат усвоени и в Бълга­рия.

* * *

Сбирките от документи към научни и културни формирования (държавни или само обществени) са описвани у нас многократно, от мнозина автори, а най-много в това отношение са направили Мария Кузманова (Матеева) и Николай Савов²⁹. Касае се за архивните отдели на народните библиотеки в София и Пловдив, на други големи библиотеки, за архивни сбирки при всеки от българските музеи, бил той голям или малък, за сбирки при читалища, за Военно-историческия архив (създаден през 1914 г. с цел да се напише история на водените войни и на българските победи в тях), за църковно-манастирските сбирки. От тези последните най-значи­телни са сбир­ките при Рил­ския манастир и при Светия синод (прераснала през 1921 г. в Цър­ко­вен исто­ри­ко-археоло­ги­чески музей).

Иска ми се обаче тук да обърна повечко внимание на явлението „град­ски архив”.

Известно е, че забележителна грижа (на общия нерадостен фон) за документите по история на София, а оттам и на стра­ната, полага столичната община. През 1928 г. общинският съ­вет взема реше­ние да се основе Столичен общински музей с три отдела - за веществени па­­метници, исторически архив и кар­тинна галерия, а през декември 1941 г. официално се открива само­стоя­телният Градски архив при Сто­личната община. Спо­менаваше се от някои автори, че подобен опит, но неуспешен, предприела и общината в Бургас. Издирванията на архивисите от Държавен архив-Бургас наистина  не доказват наличие на градски архив в Бургас.

Названието „градски архив” използват обаче общест­ве­ни­ци в Пазарджик, когато решават (също в края на 20-те години) да офор­мят доку­ментална сбирка при читалище „Виделина”. Със свое писмо настоятел­ство­то на читалището съобщава на кмета на града, че е учредило при чи­талищната библиотека отдел „Градски архив”, където „ще же­лае да събере всички документи, архиви и пр. на частни лица и обществени учреждения, които съдържат известни данни за ми­на­­лото на града, околията и страната”. И продължават: „За тая цел се умолявате, г-н Кмете, да бъдете така добри и наредите да се предадат в читалището най-старите архи­ви на общината, които и сега, и за в бъдеще още повече, ще дават образа на състоянието на нашия град в икономическо и пр. отно­шение”³⁰. Звучи пара­доксално, а всъщност е много характерно за си­­­ту­а­цията в страната – кметът (представителят на властта) без­дей­ства, затова група любо­знателни граждани вземат инициа­ти­вата в свои ръце и поемат функции, от които държавата се дис­тан­цира. Искат от държавата да им предаде на съхранение собствените си доку­мен­ти...

Впрочем, при липсата на активност от страна на държавата и на целенасочени нейни действия в посока централизация, започват и спорове кой да запълни съществуващата ниша. Така, през май 1935-та Народната библиотека в Пловдив обявява събиране на до­­ку­­мен­ти за Архив на Българската литература и изкуство³¹ и по този повод Народната библиотека в София протестира пред Ми­ни­стерството на народното просвещение. Пак по това време, през 1936 и 1938 г. Дирекцията на печа­та обявява намерения да учреди Културен архив на България.

Не е странно, че и градските архиви завоюват територия. Примерът на София се оказва заразителен. На 12 април 1942 г. било изпратено писмо от Шуменската градска община до Столична градска община, което гласи буквално следното: «При Шуменската гр[адска] община се урежда общински архив, където ще се събират писмени документи, фотографии и др. във връзка с миналото на града. Така запазени, тези документи ще послужат за материали за написването на историята на града. Моля, изпратете ни правилника, ако имате такъв, който урежда службата на повереното Ви отделение, за да си послужим с него при организирането на нашия общ[ински] архив»³². [курсив мой – Ст.П.]

Подобни начинания предизвикали и теоретични обосновки, които пък служели за подтик за продължаването им. Една статия на Л. Петров от 1939 г. в сп. „Общинска автономия” завършва с точно такъв призив: „Една назряла нужда на нашата съвременност апелира към личния пример на енергичните и неуморими обществени деятели. Твърде много време измина в бюрократическа неподвижност и в напразни подканяния, без да се направи нищо. Ако учредяването на държавен архив все още не е възприе­то у нас като властна културна необходимост, не остава нищо друго освен отделните ведомства да проявят самостоятелна инициатива, като отделят повече грижи за съхранение на своите архиви. Решителни стъпки в това отношение могат да направят общините. Техните ръководители, в това сме убедени, имат дълг съм българската историческа наука”³³.

Поредният градски архив се създава в Пловдив. Идеята била на извест­ния плов­­­дивски архитект и изследова­тел Христо Пеев и по негов доклад започнало от май 1949 г. организирането при Градския народен съвет на „Архив на пловдивската битова архитектура” с ръководител (на обществени начала) – самия арх. Пеев. През февруари 1951 г. обаче Градският народен съвет взел решение за „незабавно откриване” към ГНС на „Градски архив”, с основна задача „да издири, събере, опише и научно подреди за рационално използване от научните работници всички материали с историческо значение, тясно свързани с всестранното развитие на гр. Пловдив и неговата роля в нашето обществено развитие”. За кратко време били „инвентаризирани над 3200 броя ценни архивни документи, а други няколко хиляди следвало да се опишат”. Архивът се наложил като „крайно необходим, навременен и с авторитет институт”. Събраните документи би­ли пре­да­де­ни впоследствие на Държавен ар­хив-Плов­див³⁴, но това не минало без съпротива. В архивния фонд на Архивно управление (ЦДА, ф. 540) и в два поне фонда в ДА–Пловдив се съдържат документи, които, ако бъдат събрани в единна преписка (каквато се е водила, но сега е някак разпиляна) ще ни покажат, че след приемането на Указ 515 и отпра­вянето на покана от страна на началника на ОДА-Пловдив да му бъдат предадени събраните от градския архив документи, председателят на Ок­ръж­ния народен съвет в Пловдив, в нарушение на всякаква йерархия, се обръща директно към Президиума на Народното събрание с искане да бъде преразгледан Указ 515 и Градският архив в Пловдив да продължи да съще­ствува. Както било станало с Градския архив на София...

По същото време (1952–53 г.) възникнал спор между БАН и Народната библиотека в София, тъй като от академията било поискано да получи архивните фондове и части от фондовете на членовете на бившето Книжовно дружество и на Българската академия на науките, в изпълнение на Указ 515 от 10.Х.1951 г. Отговорът, подписан от подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура е категоричен: „Комитетът за наука, изкуство и култура и Държавната библиотека „В. Коларов” не са получили поменатия по-горе Указ за изпълнение и не могат да предадат исканите от Вас архивни материали”³⁵. И това при положение, че са участвали в самото създаване на Указа...

Но нека въпросът за съставянето, обнародването и реализирането на Указ 515 в практиката остане за следващо изложение, което, живот и здраве, ще представя на вниманието на читателите на Архивен преглед в някоя от следващите книжки.

Сега обаче искам да изкажа благодарност на колегите, помогнали ми за събирането на коментираните по-горе факти – Евдокия Симеонова (Петрова), Недялка Петрова, Петър Пейков и Анка Игнатова. И да повторя призива си, който вече направих от страниците на списанието³⁶  към всички колеги от териториалните държавни архиви да потърсят в съхранявани­те от тях фондове допълнителен материал за историята на българските архиви. Убедена съм, че усилията за себепознаване никога не са напразни.

  

Бележки

¹ С., 1966, с. 17

² С изключение, изглежда, на сградата на затвора, за която специа­листи от Окръжния исто­рически музей твърдят, че е построена преди или през 1861 г., тъй като тогава именно са били докарани първите затворници. Вж Драганова, Тодорка. Търново през ХІХ век (Градоустройствен облик по документи, пътеписи, спомени на съвременници и снимки). Известия на Окръжния исторически музей – В. Търново, кн. V, 1972, с. 177.

³ В. Търново, 1994, с. 50. Книгата е много различна от курса лек­ции със същото заглавие, отпечатан през 1986 г., но издателството счита нея вече за второ издание (заради съвпадението в заглавието).

⁴ Бинарк, Исмет. Кратка история на турските архиви и на дейността на Генерална дирекция на държавните архиви. АП, 1996, кн. 1-2, с. 121.

⁵  Вж за това у Цви Керен. Еврейската общност в Русчук. От перифе­рия на Османската империя до столица на Дунавския вилает 1788-1878.  С., 2009, с. 191.

⁶ Вж главата в „Увод...” (с. 85 и сл.) със заглавие „Теорията за архивния фонд”.

⁷ Благоевград, 2003. Съст.: Калинка Анчова, Марияна Пискова, Милена Тодоракова.

⁸  Петкова, Стефка. Увод..., с. 62

 ⁹ С., 2006, с. 112-114.

¹⁰ АП, 2001, кн. 1-2, с. 18-28.

¹¹ ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а.е. 814, л. 7-10, публ. в Архив на българските архиви, с. 611-613. А докладът на Петър Миятев се пази  като архивна единица 1 в опис 1 на фонда на Архивното ни управление (ф. 540). Имаме случай на неправилно фондиране от страна на колегите, систематизирали и описвали фонд 540, тъй като материалът е всъщност чужд за него.  Виждам в това обаче определена символика, тъй като неправилното фондиране е по всяка вероятност съзнателно допуснато.  Докладът е публикуван впоследствие със заглавие „Архивното дело в България от Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд” в Известия на Архивния институт при БАН, кн. 1, С., 1957, с. 21-39.

¹² ДВ, № 83 от 19 април, Учи­лищен преглед, год. ІХ, 1906, кн. VІ, с. 156 и в Архив на българските архиви,  с. 335-336.

¹³  Сборник изследвания в чест на  Марин Дринов. С., 1960, с. 449-458.

¹⁴  ИДА, кн. 7, С., 1963, с. 43-65.

¹⁵ Напълно е отминато например от Николай Савов в книгата му „Към истори­ята на българ­ската архивистика /Българската обществе­ност и документалното ни наследство/”. С., 1991, 138 с.

¹⁶  S. Muller, J. A. Feitth, R. Fruin. Handleiding voor het ordenen en beschrijven van archieven. Groningen: Erven B. van der Kamp, 1898 и на български:  Dr.S. Muller, Fr.,  Dr.J. A. Feitth et Dr R. Fruin Th. Az., Ръко­водство за класиране и описание на архивите. Превод от френски. С., Печатница "Надежда" на Р. Ши­­мо­нов, 1912, 190 с.    

¹⁷ Paris, 1993, р. 20

¹⁸ Archives et bibliothèques de Belgique, T. LVII, N 1-2, 1987, p. 255    

¹⁹ Петкова, Стефка. Лексикографски опити и постижения в архивната област. В: Архив за поселищни проучвания, 1997, кн. 1-2, с. 3-11.   

²⁰  Slavova-Petkova, Stefka. Ein uniek geschenk: Handleiding in het Bul­gaars. [Един уни­кален подарък: Ръководството на български]. In: Ar­chie­venblad (Nederland), Num­mer 5, juni 1998, p. 26-27. Заглавието е на редакцията на списанието.  

²¹ The Archival Image. Hilversun, Amsterdam, 1997, p. 43.

²²  Р.J. Horsmann, F.C.J. Ketelaar, T.H.P.M. Thomassen. Tekst en context van de Handleitung voor het ordenen en beschrijven van archieven van 1898. Hilversum, Verloren, 1998.

²³ Кузманова, Мария. История на архивите ..., с. 43. Тази постановка механично съм повторила и аз в Увод в архиво­зна­ние­то,  с. 62-63. Корекция на­правих едва в статията си "Лексикографски опити ...” (вж бел. 19), с. 3-11

²⁴ Manual for the Arrangement and Description of Archives, New York, 1940,  p. 5.

²⁵ Миятев, Петър. Цит. съч., с. 24.

²⁶ Минцев, Димитър. Към въпроса за архивното законодателство в България. БАН, Известия на Научния архив, кн. 4, С., 1968, с. 20.

²⁷  Голубцов, И. А. Архивисты Голландии о приведении в порядок и описании ар­хивов. Архивное дело, 1925, № ­­ІІ, с. 17-40,  № ІІІ-ІV, с. 82-102  и на негова основа: Бржостовская, Н. В. Развитие архивного дела с древнейших времен до 1917 года. В: Труды ВНИИДАД, Т. 8, ч. ІІ, М., 1979, с. 50-51.

²⁸ Вж по въпроса моите статии:  "Заемките на чужди ар­хивни терми­ни и ролята на преводачите при оформянето на българска­та архивна терминология". АП, 1993, кн. 1-2, с. 19-30 и "Колебливата употреба на често срещани архивни термини". Пак там, 1994, кн. 3-4, с. 11-17.

²⁹ Вж книгата му, цитирана в бел. 15.

³⁰ Текстът на писмото е публикуван в Архив на българските архиви, с. 470-471, а още документи за това начинание са налице в ДА-Пазарджик, ф. 393 К, оп. 1, а.е. 75.

³¹ Вж текста в Архив на българските архиви, с. 507-509.

³²  ДА-София, ф. 1К, оп 2, а.е. 1292, л. 1, публ. в Архив на българските ар­хиви, с. 563-564. 

³³ 1939, кн. 7, с. 297-298 и Архив на българските архиви, с. 629.

³⁴ Вж Недялка Пе­трова. Към предисто­рията на плов­див­ското ар­хивно дело. В кн.: „Пловдивска архивна съкровищни­ца”, Плов­­див, 2008, с. 13-14.

³⁵ ЦДА, ф. 143, оп. 8, а.е. 256, л. 20.

³⁶ В рецензията ми за изданието на ДА-Пловдив „Пловдивска архивна съкровищница”(вж  бел. 34). АП, 2009, кн. 1-2, с. 157.

* * *