- Публикувано в: Архивен преглед, 2009, № 3–4, с. 15–29.
- Линк към: Част 2. Съпротивата срещу указ 515 – причини и последствия. – Архивен преглед, 2011, № 2, с. 34–143.
Добре ли вече познаваме историята на българските архиви? Това е въпрос, на който може да се отговори различно – в зависимост от собствения, на всекиго, изследователски критерий... Но аз лично се сблъсквам напоследък, по различни поводи, с неточности или с неясноти, които ме карат да мисля, че има още какво да се изследва, макар, като цяло, да не липсва литература по въпроса.
Натъквам се, на първо
място на фактологични грешки, които не винаги се разпознават като обикновени
печатни и са много неприятни, тъй като могат да въведат по-неопитен читател в
заблуда. Тях ги има и в собствените ми текстове (макар да съм известна с
педантизма си), затова за пример ще взема първо себе си.
Първият ми пример не
засяга даже историята на българските архиви, а тази на архивите в класическа
и антична Гърция. Използвам обаче случая да се извиня за допуснатата
грешка на всички колеги, студенти и други читатели, които някога са държали
в ръка моя „Увод в архивознанието”. В няколкото издания и допечатки на
тази книга неизменно си стои изписано за Метроона, че е създаден в І в. пр.н.е.
Всъщност, става дума за V в. пр.н.е. Случило
се е вероятно поради съседството на клавишите, но аз не съм забелязала грешката
и тя във времето се е мултиплицирала.
А ето и за българските
архиви. В една от статиите ми е отпечатано, че закъснението на българския Указ
515 спрямо френския декрет от 1794 г. е 167 години. А годините са 157. Нали?
Не е съществено това, тъй като и 157 години (с всичките последствия на закъснението
за днешното ни състояние) са достатъчно много. Но не е зле да сме точни,
особено когато се касае за числа или за библиографски данни. Така, аз съм
допуснала в списъка на литературата към една от учебните ми програми (достъпна
и чрез Интернет) да датирам „Основните положения на ЕДСД” с 1982 г., а те са последно
публикувани през 1980-та и вероятно съм изпратила някой от читателите си, в
случая студент, да търси в библиотеките несъществуващо издание.
Възможно е да имам и
други от този вид – „грешки на клавиша”. Но да бяха само моите, и да бяха само
такива... А то, колега ни убеждава, че Законът за електронните документи (кой
знае защо в мн. ч.) и електронния подпис е публикуван на 6.04.2001 г., но
влиза в сила след пет години. А истината
е, че законът влезе в сила шест месеца след публикуването (точно както е
написано в самия му текст), а след изтичането им през есента на 2001 г. президентът
Петър Стоянов положи (пред телевизионните камери, за да се ознаменува събитието)
първия такъв подпис в България. Неверно се датират и ситуират, тъй като се
пише по памет, международни архивни конгреси и други важни събития (като
например, публикуването в оригинал на класическото за световната архивистика
ръководство на „тримата холандци”, което било станало през 1896-та ...). Неточно се датира и описва приемането
у нас на документите на бившите партийни архиви (ЦПА и останалите) в мрежата
от държавни архиви. По памет се съобщават заглавия на книги, като се пропускат
или се разместват думите в тях. Имена на чужди автори и заглавия на
произведенията им се изписват без елементарно старание за точно
възпроизвеждане. Да не говорим за коментираното вече не веднаж погрешно писане
в архивните шифри на „к” вместо
предвиденото по стандарт „К”. И още, и още.
Казвам всичко това за да напомня, че историята отдавна вече се опитва
да е точна наука, макар, безспорно, да се нуждае и от муза.
* * *
Ще продължа обаче с
въпроси, които изискват по-нататъшно изследване, тъй като не се касае за неприятни
печатни грешки, а има по тях действителни неясноти.
На първо място, това е
времето и въобще обстоятелствата около построяването на каменната сграда във
Велико Търново, в която се помещава и до днес част от държавния архив на Великотърновска
област. В известната „История на архивите и организация на архивното дело в
България” Мария Кузманова (Матеева) е написала, без позоваване на източник,
че това е станало през 1853 г.1 У мен годината предизвика съмнение,
тъй като в Истанбул едва през 1846 г. е бил създаден централният за страната
„Хазине-и еврак” (Съкровищница на документи) и е била построена сграда за
него, а и времето е било напрегнато – започва поредната руско-турска война.
Надали точно тогава са имали възможност да обърнат внимание и на архивите в
провинцията. Съмненията си споделих с архивисти от ДА-Велико Търново и те
предположиха, че при Кузманова става дума за машинописна грешка, тъй като Конакът
(където впоследствие се е състояло Учредителното събрание) и комплексът
около него са строени през 70-те години2 . Написах3 въз
основа на това им мнение, че годината
на построяването на сградата е 1873-та. Малко лековерно от моя страна.
Едва напоследък, заемайки
се с актуализацията на „Увода”, се върнах към този въпрос, и по-специално,
към надписа, който краси входната порта. Ето как изглежда надписът и какво
гласи преводът му:
Щом като станал падишах, Негово превъзходителство Абдул Азис, основател и създател на благодеяния, се заел със старание да укрепи базата на справедливостта и законността. Падишахът постигнал много победи благодарение на войниците, всеки от които се биел като разярен лъв. На падишаха не му достигали нито денят, нито нощта и сянката на негово превъзходителство, познаващ истината и правдата, вършела всичко с определена цел. Ето на: той – падишахът построил депо в Търново. А за да не бъде унищожен този арсенал, било наредено да се охранява. 1287 г. по хиждра [3.ІV.1870 – 22.ІІІ.1871 г.]
Щом като станал падишах, Негово превъзходителство Абдул Азис, основател и създател на благодеяния, се заел със старание да укрепи базата на справедливостта и законността. Падишахът постигнал много победи благодарение на войниците, всеки от които се биел като разярен лъв. На падишаха не му достигали нито денят, нито нощта и сянката на негово превъзходителство, познаващ истината и правдата, вършела всичко с определена цел. Ето на: той – падишахът построил депо в Търново. А за да не бъде унищожен този арсенал, било наредено да се охранява. 1287 г. по хиждра [3.ІV.1870 – 22.ІІІ.1871 г.]
Преводът е направен от
търновски мюфтия, а беше проверен и от двама османисти. Годината не би трябвало
да предизвиква повече съмнения. И все пак, необходими са още данни за политиката
по отношение на архивите в провинцията, така че, без документи от турските
архиви няма да се постигне яснота. Има наистина едно съобщение на Исмет
Бинарк за архив в Русе през 1868 г.4 (той не споменава за архив в
Търново), но не би трябвало казаното там да се възприема безкритично (и да
изреждаме, за всеки случай, че имало строежи и в Русе и в Търново). Нужни са
допълнителни документи, за да се изясни дали става въпрос за съществували планове,
или за действителни действия.
За Търново казах по-горе
какво се знае. Колкото до Русе, известно е само, че Митхад паша предлагал на правителството си да
отпусне средства за построяване на „сграда за държавен архив в Русчук” и то
именно през 1868 г. В писмо от 24 януари 1868 г. до Държавния
съвет, Шура-и-девлет, той поискал за целта 40 000 гроша. По думите му, вече
били събрани повече от 30 000 кутии с документи и най-вероятно техният брой
скоро щял да нарасне. Постройката трябвало да бъде от камък, а не дървена, за да се
предотвратят пожари, и да може да побере 80 000 – 100 000 кутии. Но скоро
Митхад бил отзован като управител на Дунавската област, а по-голямата част
от документите от негово
време изчезнали или били
унищожени по време на войната 1877–1878 г.5. Не е известно, освен
това, да е строен в Русе архив – нито специалистите в Държавен архив–Русе намират някакви податки, нито
у населението има спомен за подобна сграда. Не става дума, все пак, за
паянтова барака, от която лесно изчезват всякакви следи.
Можем засега да направим предположението, че отказът от архив в Русе е бил повлиян от граничното положение на този град (макар той именно да е областният център) и че от предпазливост архивът е бил построен по-навътре, в по-закътаното Търново. Но само предположение.
Можем засега да направим предположението, че отказът от архив в Русе е бил повлиян от граничното положение на този град (макар той именно да е областният център) и че от предпазливост архивът е бил построен по-навътре, в по-закътаното Търново. Но само предположение.
* * *
Струва си да навлезем по-дълбоко и по отношение на развитието
на архивите ни след възстановяването на българската държавност, и в частност,
да намерим по-точен отговор на въпроса за причините за толкова закъснялата централизация
в архивното ни дело.
Известно е, че
възстановената българска държава е вложила много усилия да създаде правила и да
обучи назначените в учрежденията чиновници (бивши учители, адвокати или
каквото там са били в предишното си битие) да създават и да организират
документи, да ги съхраняват в съответни деловодства и архивни служби. Заимствана
е била от Русия отработената вече система на класиране на документите в дела,
която, от своя страна, е била пренесена там от Германия (по-специално, от Прусия)
в Петровско време6. И много точно съставителките на сборника
„Архив на българските архиви”7 са определили учрежденските архиви
като условие sine qua non. Без тях няма функционираща държава.
От опита по света обаче е известно, че за да има добре функционираща държава са необходими и грижи за дългосрочното съхраняване на нейната документация. До такива грижи у нас се е стигнало трудно, бавно и мъчително. Начало на организирано архивно дело се слага със споменатите по-горе 157 години закъснение спрямо държавите от развитата част на Европа.
Държа на обяснението, което вече съм давала8, че причината е в слабостта на самата държава – в късното й възстановяване и в недостатъчно квалифицирания и постоянно сменящ се по партизански и други причини държавен апарат. Той прекалено често вземал решенията си според конюнктурата в държавата или в конкретното свое учреждение, без да се задълбочава в документи за вече извършеното по даден въпрос. Толкова са били и ефективни вземаните решения...
От опита по света обаче е известно, че за да има добре функционираща държава са необходими и грижи за дългосрочното съхраняване на нейната документация. До такива грижи у нас се е стигнало трудно, бавно и мъчително. Начало на организирано архивно дело се слага със споменатите по-горе 157 години закъснение спрямо държавите от развитата част на Европа.
Държа на обяснението, което вече съм давала8, че причината е в слабостта на самата държава – в късното й възстановяване и в недостатъчно квалифицирания и постоянно сменящ се по партизански и други причини държавен апарат. Той прекалено често вземал решенията си според конюнктурата в държавата или в конкретното свое учреждение, без да се задълбочава в документи за вече извършеното по даден въпрос. Толкова са били и ефективни вземаните решения...
Известна критика по
отношение на тези мои обяснения беше направена от страна на видния наш
библиотековед Ани Гергова в книгата „Книжовно-документално наследство”9.
Тя смята, че историците на архивното ни дело пропускат една друга причина
за късното инстуционализиране на архивното съхранение на документи у нас, а
именно, утвърдилото се след Освобождението системно и последователно
публикуване на нормативни актове и други официални документи на държавната
администрация.
Истина е, че чрез тези публикации
(стотици на брой обемисти томове) се е постигала доста широка публичност в
дейността на администрацията и можем да допуснем, че така е ставала за
обществото по-малко осезаема нуждата от публични архиви. Тези публикации
са много важни и до днес, тъй като заместват, поне донякъде, разпилените и
погубени оригинали. Без тях щяхме да имаме поредни бели полета в изворовата
база на историческата ни наука, независимо че се касае за близък до нас период
от време. На този въпрос в архивната ни литература е обърнато внимание от
Анка Игнатова в работата ѝ „Сборниците с нормативно-разпоредителни документи
на военното ведомство като печатна изворова база”10.
И все пак жалко е, че
почти до средата на ХХ-ти век са много слаби повиците, и особено действията, водещи до създаване на специализирани архивни
учреждения и за подбор и концентриране в тях за постоянно съхранение на
документите с дълготрайно значение. Тези действия са епизодични, откъснати
едно от друго, плод само на ведомствена или на местна, териториално
ограничена инициатива, а поради това и слабо ефективни за страната като
цяло.
Резултатът е състояние на
документацията от десетилетията след Освобождението, което комисията, назначена
от Министерския съвет през 1934 г. да изработи „инструкция, въз основа на която
да стане предстоящото прочистване на старите държавни архиви” ще опише в
доклада си така: „1. Унищожаването е ставало досега крайно произволно. То се
диктувало винаги от липса на помещение и се е извършвало въз основа на най-общи
разпореждания, без какви да е конкретни указания. Персоналът, който е извършвал
тази служба, е бил неопитен и често не е разбирал смисъла на работата, която
върши. 2. В повечето случаи унищожаването е ставало без оглед на историческата
цена на архивните материали, като се е излизало само от значението им за службата.
Така с изтичането на известни срокове за едни или други преписки, изтичала е и
тяхната служебна валидност и те са били унищожавани. По този начин в
Министерството на вътрешните работи например, са унищожени всички архиви,
включително и оригиналните укази до 1900 год. В Министерството на народното
просвещение...”. Следват, в буквалния смисъл на думата, ужасяващи изреждания11.
В текста на доклада на
Петър Миятев на съвещанието в БАН през 1949 г., който повтаря горните
констатации, е добавена и следната мила картинка: „В Министерството на
вътрешните работи унищожаването е ставало от полицаи, които са запалвали огън в
двора на министерството и са хвърляли в него старите архиви без какъв да е
предварителен преглед. Така са постъпвали прислужниците и по другите ведомства”.
Препрочитането на тези доклади е за всеки български архивист истинско мъчение.
* *
*
Ако част от по-старото
документално наследство на нацията е било спасено, то това е резултат от
остатъчен възрожденски „пламен”. Видима е даже персоналната приемственост, тъй като именно
дейци на просветните и национално-освободителните борби първи се заели след
Освобождението да издирят и съберат изворов материал за осветляването на тези
борби, както и да обнародват част от изворите, за да попречат донякъде на забравата.
Успоредно с тях значителна събирателска и публикаторска работа извършват и
професионални изследователи, сред които особено изпъкват имената на видните
наши учени Иван Шишманов и Димитър Страшимиров.
За добро (спасяват се
единични, но стойностни документи) или за лошо (притъпява се нуждата от
специалните институции, които другаде в Европа се обозначават, вече
традиционно, като „държавни архиви”) у нас не само се запазва, но и получава по-нататъшно
развитие друга традиция – тази от възрожденско време, за оформяне на по-големи
или по-малки архивни сбирки към музеи, библиотеки, научни дружества и различни
други учреждения с културно и научно предназначение.
Държавата ни е вече
политически свободна, но плаща и в това отношение скъпа дан за късното си
възстановяване, за вековете, през които въобще не е съществувала. България е от
малкото страни, които до късно нямат архивно законодателство и не са изградили
мрежа от държавни архиви. Даже съседката ни Румъния, с която постоянно се
сравняваме, е провела архивната си реформа още преди средата на ХІХ-ти век –
създала е през 1831–32 година държавни архиви в Букурещ (за Влашко) и в Яш (за
Молдова). Но през вековете османско владичество на Балканите Румъния, за
разлика от населените с българи земи, е имала своя си, национална
администрация. Затова са налице документите на тази администрация, затова и системно
се проявява такава грижа за архивите, на която само може да се завиди.
Предложения и опити за
решаване на въпроса и у нас, разбира се, е имало, тъй като в България не
липсвали ерудирани личности, добре запознати с практиката по света. Тези
предложения и опити са доста детайлно описани в архивната ни литература. Аз тук
искам обаче да сложа акценти върху прояви, които не винаги са оценени по
достойнство, а се случва и неточно да бъдат представяни като част от историята
на българските архиви. Такъв е случаят с Архива на Възраждането.
Архив на Възраждането (с
главно А) се основава през 1904 г., а правилникът му е публикуван през 1906 г.12.
Отначало архивът се числял административно към Народния музей, през 1908
г. бил буквално прикачен към новосформирания Народен етнографски музей, но
функционирал всъщност като самостоятелно учреждение, подчинено едва ли не
директно на министъра на народното просвещение.
Архивът на Възраждането (този
именно архив, от това именно време, а не някакъв следващ) има много специално
място в историята на българските архиви. Според правилника му той „се завежда от особен чиновник”
(„Заведующ Архива на Възраждането”). Този „заведующ” се грижи „за наредбата
и увеличаването
на сбирката, за воденето на инвентарите и за преписката”, а „в края на
годината представя на министъра на народното просвещение рапорт за състоянието
на архива”. Кратичкият „Правилник” много напомня текста на немногословния
френски декрет от 1794 г., тъй като се подчертава (не академично, а с прости
думи), че се касае за публично достъпно учреждение. Точки 8 и 9 (от
всичко 10) засягат възможностите за достъп до събраните документи. Заслужават
да бъдат цитирани:
„8. Архивът на Възраждането е достъпен всеки присъствен ден
от 10-12 часа пред обяд.
9. От материалите на архива може да се ползува само оня,
който е получил писмено разрешение от министъра на народното просвещение.
Използуването на материалите става в Софийския народен музей
в присъствието на един определен чиновник.”
Впоследствие, през 1914
г., са приети в Архива на Възраждането и документи от по-късен период (в
частност, за Съединението), като мотивът е бил: „понеже няма друго учреждение
освен архива, което
да ги запази и при мисълта, че
сегашният архив на Възраждането ще послужи за основа на бъдещия ни Държавен
архив” (курсивът и тук е мой – Ст. П.).
Архивът на Възраждането
има своя принос също в началните български опити за изясняване на основни
проблеми на архивната методика. Този принос е специално коментиран в работата
на Лилия Киркова „Към историята на научносправочния апарат в българските
архиви”13, а за цялостната дейност на архива се отнася статията на
Младен Радков „Из
историята на Архива на Възраждането в България”14.
По силата на Закона за
народното просвещение от 1921 г. (а де факто от 1 април 1924 г.) документите, събрани
от Архива на Възраждането
стават част от Архивния отдел на Народната библиотека в София, където
паралелно се събирали документи със същата тематика. Така се оформя най-големият
ни и до днес комплекс от документи по историята на Българското възраждане.
* *
*
Още едно събитие от
началото на ХХ-ти век следва да бъде откроено и осмислено, а не да бъде съобщавано
с ред-два или напълно игнорирано15. Касае се за българското издание
на „Ръководството на холандците”. С това кратичко, но ясно за световната
архивна колегия название се означава публикуваното през 1898 г. от трима
холандски архивисти (Самуел Мюлер, Йохан Адриан Фейт и Роберт Фруин) ръководство
за систематизиране и описване на архивните документи16.
Този
труд е оказал толкова голямо влияние върху европейското и световно архивно
дело, че цял един световен конгрес на архивите (Пекин, 1996 г.) беше посветен на стогодишнината от неговото
публикуване. С теоретичното обосноваване на пофондовото съхранение на
архивните документи (въведено в практиката на френските архиви през 40-те
години на ХІХ-ти век) тази книга става класическа за съвременната архивистика.
Всъщност, едва тогава, в средата на ХІХ-ти век архивистиката се превръща в самостоятелна
наука, като създава своя базова теория и се откъсва от силно влиялото дотогава
библиотекознание.
Изданието на български език,
осъществено през 1912 г. въз основа на френския превод на Ръководството от 1910
г., доскоро не беше известно на колегията в чужбина и никъде не се
коментираше. Даже в най-новите и изчерпателни изложения като например „La pratique archivistique
française” [Френската архивна практика]17, трите
превода от началото на ХХ-ти век са преводът на немски (1905), на италиански (1908)
и на френски (1910). Преводите, означени там като "по-късни" са този
на английски (1940) и на португалски (1960).
Изглежда, че даже в Холандия не е имало
пълни данни за осъществените по света преводи. Иначе не може да се обясни
фактът, че в специалната статия от 1987 г. на ръководителя по него време на
холандските архиви Ерик Кетелаар, публикувана в Miscellanea
Carlos Wyffels18, са споменати
същите тези пет превода, както във френското ръководство. В повече е казано
само, че се е предвиждало издание на чешки, но не е било реализирано.
Честването на „холандците” (чрез
многобройни доклади) на конгреса в Пекин предизвика уточняване на въпроса с
разпространението на тяхното „Ръководство” в различни страни и на различни
езици. Оказа се, че е имало издание и на китайски език, макар и от групата на
„по-късните” (1959 г., въз основа на английския
текст от 1940 г.), но и то също така неизвестно в чужбина, както и
българското.
Проучвайки развитието на българската архивна терминология19 бях се занимавала и с българския превод на „Ръководството”, та моментът беше подходящ да изпратя на холандското списание Archivenblad статия за българския превод20. Веднага, в намиращата се под печат своя книга „The Archival Image” Ерик Кетелаар отрази наличието му21 и така българският текст плътно зае полагащото му се място в съкровищницата на европейската и световна архивистика. При посещение на проф. Кетелаар в София през май 1998 г. той получи от мен личния ми екземпляр от изданието (един от последните оцелели до днес), за да го предаде на холандските архивисти като колегиален подарък. Книгата се съхранява сега в библиотеката на националния архив (Algemeen Rijksarchief) на Холандия, наред с няколкото други свои събратя.
Проучвайки развитието на българската архивна терминология19 бях се занимавала и с българския превод на „Ръководството”, та моментът беше подходящ да изпратя на холандското списание Archivenblad статия за българския превод20. Веднага, в намиращата се под печат своя книга „The Archival Image” Ерик Кетелаар отрази наличието му21 и така българският текст плътно зае полагащото му се място в съкровищницата на европейската и световна архивистика. При посещение на проф. Кетелаар в София през май 1998 г. той получи от мен личния ми екземпляр от изданието (един от последните оцелели до днес), за да го предаде на холандските архивисти като колегиален подарък. Книгата се съхранява сега в библиотеката на националния архив (Algemeen Rijksarchief) на Холандия, наред с няколкото други свои събратя.
Изразена
беше по този повод официална благодарност от ръководството на холандските
архиви и от дружеството на холандските архивисти. Беше ни изпратен, също като
подарък, великолепният юбилеен том "Текст и контекст на Ръководството…
от 1898 г."22 (съхранява се сега в библиотеката на Държавна
агенция „Архиви”), а освен това беше поета от Холандия сумата за едногодишен
членски внос на Катедра „Архивистика” на СУ в Международния съвет на
архивите. Така в края на ХХ-ти век бяха заздравени връзки, съществували,
явно, и в неговото начало.
Все
още има някои неизяснени въпроси около появата и ролята на българското издание
на Ръководството, но с достатъчно основание можем да твърдим следното:
1.
Българският превод принадлежи към групата на първите преводи (тези от
началото на ХХ-ти век) и (както изглежда) е четвъртият от всички реализирани
по света.
2. Без всякакво съмнение, това е акт на разширяване
на интелектуалните връзки между различните части на Европа, като френският език
за пореден път е послужил за средство на това разширяване.
Може само да се съжалява, че няма сигурни данни по
какъв начин екземплярът от френското издание на Ръководството, използван от
българския преводач – Димитър Попилиев, се е появил в България. Много възможно
е да е бил изпратен на някого в България от самия издател (A. De Jager, Хага), който се е надявал да продаде у нас
екземпляри. Във всеки случай, последната страница на българското издание се
състои от реклами. Възпроизведено е заглавието на немското издание (1905) и е
повторено (на френски и на английски) обяснението за цената на немското
издание (10 франка) и адресът, на който може да се изпрати поръчката за получаване.
Друг възможен път за разпространение на коментираното
съчинение по-наизток в Европа е подготовката на международния конгрес по
библиография и документация, състоял се в Брюксел през 1910-та. Националната
библиотека на България, която в това време играе по съвместителство и ролята на
национален архив, е станала член на Международния библиографски институт
през 1909-та, поддържала е много активни връзки с него и през август 1910-та е
взела участие в Конгреса чрез своя главен библиотекар д-р Никола Михов. А,
според уводните думи на Димитър Попилиев (ако изключим грешка в цифрите)
преводът му е бил поръчан на 23 юни 1910-та.
Друг българин, поддържал дългогодишни връзки с тези
кръгове, и по-специално с Пол Отле и Анри Лафонтен, е библиографът Петър
Ненков (Pierre Nencoff),
популяризирал в българските библиотеки международната десетична класификация.
Той станал член на Международния библиографски институт още преди
националната ни библиотека и също участвал в конгреса в Брюксел. Възможно е
да е изиграл роля и при запознаването у нас с френското издание на
Ръководството.
3. Самото превеждане е било инициатива на български
интелектуалци, а не на холандския издател. Преводът е бил поръчан и отпечатването
е било платено, както ни съобщава преводачът, от управителя на Българската
народна банка г-н Христо Чакалов. Този факт е изглежда в основата на доста
необоснованото твърдение впоследствие, че банкерите са искали да имат
инструкция за управлението на текущите си документи и са предприели
превеждането на Ръководството по погрешка23.
Даже преводачът (не е бил архивист, а бивш учител
по френски език в Трета мъжка гимназия в София) е виждал по-широко причините
за тази инициатива. Подчертал е в своята уводна бележка, че ръководителят на
Народната банка е бил „просветен мъж”, който мислел освен за другите си
ангажименти, също и за „документацията в нашето малко царство”.
Ще
повторя, че първото десетилетие на ХХ-ти век е било за България период на
надежди в областта на архивното дело. Имало е комисии, назначени от правителствата
и парламентите, които са съставяли добри проекти на закони за архивите. Планираното
законодателство е трябвало да доведе до познатата вече в Европа централизация
в архивното дело. Състояло се е даже пътуване (на университетския професор
Димитър Агура) в Париж за проучване на обучението по архивистика в Сорбоната.
Завършекът на тези усилия идва едва през 1951 г., но интересът към архивите
в началото на века е бил жив и не е ставало въпрос само за текущите документи
на отделно учреждение, пък било то Българската народна банка…
Впрочем,
може да се види същото при превеждането и публикуването на Ръководството на
английски (през 1940-та година, скоро след създаването на федералния архив на
САЩ през 1934-та). Изрично е казано в увода: "Американските архиви, доста
дълго неглижирани, започнаха да получават вниманието, което тяхната значимост
предполага… Изследвания бяха направени за количеството и характера на документите,
хранилища бяха построени, архивни служби бяха създадени и увереното и
плодотворно развитие е на път да компенсира предишното безразличие"24.
Изданията на Ръководството (и интересът към него) са отговаряли навсякъде на реалните нужди от централизация и развитие на архивите. Така трябва да е било и у нас. И такова е било разбирането за появата на Ръководството на Петър Миятев, който, като коментира крайно непрофесионалната работа с документите в началото на века в Архивния отдел на Народната библиотека (липса на фондиране, инвентиране документ по документ), противопоставя на това състояние вижданията на други българи с думите: "Изглежда, че по това време други среди са разбрали, че е необходимо събираният материал да се подрежда, систематизира и проучва научно, и то по научни методи, правила и насоки, каквито в чуждите архивни институти отдавна имало, за да се яви в 1912 г. български превод на френското издание на класическото съчинение на Muller-Feith-Fruin…24. Според друг голям познавач на историята на архивното ни дело – Димитър Минцев, книгата излиза „за да се задоволи до известна степен нуждата от ръководни документи за работата с документалните материали и да се запълни празнотата от [липсата на] специален закон25. Тази трактовка на въпроса е по всяка вероятност и най-точната.
Изданията на Ръководството (и интересът към него) са отговаряли навсякъде на реалните нужди от централизация и развитие на архивите. Така трябва да е било и у нас. И такова е било разбирането за появата на Ръководството на Петър Миятев, който, като коментира крайно непрофесионалната работа с документите в началото на века в Архивния отдел на Народната библиотека (липса на фондиране, инвентиране документ по документ), противопоставя на това състояние вижданията на други българи с думите: "Изглежда, че по това време други среди са разбрали, че е необходимо събираният материал да се подрежда, систематизира и проучва научно, и то по научни методи, правила и насоки, каквито в чуждите архивни институти отдавна имало, за да се яви в 1912 г. български превод на френското издание на класическото съчинение на Muller-Feith-Fruin…24. Според друг голям познавач на историята на архивното ни дело – Димитър Минцев, книгата излиза „за да се задоволи до известна степен нуждата от ръководни документи за работата с документалните материали и да се запълни празнотата от [липсата на] специален закон25. Тази трактовка на въпроса е по всяка вероятност и най-точната.
4.
Изданието на Ръководството на български е единственото известно досега издание
на някой от славянските езици.
Що
се отнася до руския (най-говорения славянски език), то цялостен превод е бил
направен през 1931 г., също въз основа на френския текст на Ръководството. И
днес могат да бъдат използвани машинописни екземпляри от този превод в
библиотеката на Московския държавен историко-архивен институт (МГИАИ), днес
част от РГГУ (Руския държавен хуманитарен университет). Но интересът към труда
на холандците е бил много голям още от началото на 20-те години и е произтичал
от издаването на Декрета за реорганизация и централизация на архивното дело в
РСФСР от 1 юни 1918 г. Този декрет и появата на мрежа от държавни архиви са
били последвани от задълбочени дискусии по важни професионални проблеми, между
които, разбира се, и проблемите на недробимостта на архивните фондове. По време
на тези дискусии се е появила обширна статия на И. А. Голубцов в списанието „Архивное
дело”, озаглавена „Холандските архивисти и въпросите на класификацията и
описанието на архивните документи”. Анализът на Ръководството е съпроводен
с преведени части от него и оттук нататък в руската литература по историята на
архивите цитатите на текстове от Ръководството се дават с препратка към
статията на Голубцов26.
5.
Преводът на текста на Ръководството на български е довел до съставянето на
първия за страната ни (макар и скромен) терминологичен речник по архивистика.
Страници 187–190 (в две колони) се състоят от „Списък на малко известните и непознати
думи, които се срещат в Ръководството и тяхното значение”.
Било
е нормално да се срещнат трудности при превода и така е било с всички други
преводи. Можем да напомним "предварителната забележка" на Йоз. Кювелие
и Анри Стейн към френското издание, възпроизведена и от Димитър Попилиев: „В
превода ще се намерят употребени известни технични термини, които са
неизвестни във френската терминология и които може да се видят странни за четците
французи. След зряло обмисляне сметнахме, че сме длъжни да ги задържим,
въпреки възраженията, които ни се представиха, защото тези термини, заети направо
от холандския оригинал, нямат еквиваленти на французки, и оказа се невъзможно да се предаде истинската
мисъл на авторите на Ръководството”.
Димитър
Попилиев се оказва в още по-затруднено положение поради крайната ограниченост
и неустановеност на българската архивна терминология. Въпреки че като чиновник
в Българската народна банка той ежедневно борави с документи и не е чужд
на проблематиката на превежданата книга, той в много случаи е изключително
затруднен и е принуден постоянно да импровизира, уповавайки се на собственото
си езиково чувство. Така например, макар да превежда от френски, той
използва думи с немския суфикс „ар” – архивар, инвентар, а френското „архивист”
нарежда сред по-редките и по-малко известни думи. Съобразява се, явно, с по-разпространеното
вече в страната.
В
текста, който ни е оставил Попилиев „архиви” са както документите на отделно
учреждение (лице), така също и специализираните учреждения за съхраняване на документи (институцията „архив”).
Директният превод от холандски (или немски) би дал друго, но френската дума „archives”, влязла така и в английски, е
натоварена с няколко поне значения и е крайно неудобна за превеждане. Тя създава
затруднения на преводачите и до днес27. Впрочем, пред Димитър
Попилиев постоянно е стояла за решаване дилемата дали да се придържа
стриктно към френската терминология (само леко побългарявайки я) или да се
отдалечи, за да постигне по-голяма яснота на текста си за четящата публика.
За съжаление, той погрешно решава случая с френския израз за отделен документ
„pièce d'archives”, като го превежда с „къс” или „откъс”.
Виждайки, че това усложнява разбирането, сам той е дал (на с. 24) бележка по
въпроса: „Думата къс, откъс е употребена в смисъл на документ”. А и в текста
си на много места си служи с „документи”, особено когато става дума за
официални такива, т.е. за документи в тесния, юридическия смисъл на думата.
По
този повод се налага да поясним, че в съвременната ни френска архивна
литература думата "документ" постепенно завоюва територия - под влияние
на информатиката, както и на многоезичните терминологични речници, в които
на френските архивисти се налага да включват безсмислени (от граматическа
гледна точка) пояснения, за да могат да бъдат що-годе точни по същество.
Казват ни, че „document” e единствено
число (курсив мой – Ст.П.) на „archives” когато „archives” е употребено в смисъл на „архивни
документи”, а не на „учреждението архив”.
При
липсата в България на държавни архиви и съответно, на система за приемане-предаване
на документи с изтекъл срок на учрежденско съхранение Попилиев превежда
френското „versements” ту с „пратки”,
ту с „вноски” (с. 35 и др.). Получателят (адресатът) е наречен дестинатер. За
списък, както и за вътрешен опис, често се използва „лист” (влязло в общата ни
лексика всъщност като „листа”, ж.р.). За свитъците намираме английското „роли”
(rolls), както е например при длъжността
„управител на ролите”. Афишът е „плакарда”, хранилището (а също учреждението
архив) е „депо” и т.н.
Трудностите
си на преводач в нова, неустановена област Попилиев сам коментира на с. 65: „Думите
входящи и още изходящи, които се употребяват у нас, както ще да е
забелязал читателят вече, навсякъде са заместени с влезли и още излезли
или пък с получени и още изпратени, понеже не могат се употреби
навсякъде, без да пресилваме мисълта… В случай че искаме да бъдем
последователни, трябва да употребяваме и: писмата и входящите писма (вместо
късове), регистрите трябва да наречем документи ($ 35) и пр. (виж и речника). Въпреки силното ни желание да си послужим с
наша терминология навсякъде, трябваше в някои случаи да се откажем от това”.
Думите
„класирам”, „система” и други подобни, които вече са в употреба в българската
книжнина, не смущават Попилиев (поне като звучене, като външна форма) и той ги
поставя без никакво колебание в българския текст, макар че не е сигурно дали
влага в тях същото значение каквото влагат авторите на оригиналното съчинение.
Допълнителна
трудност за българския преводач е била транскрипцията на имената. Във всички
други чужди издания е можело имената да се повторят такива, каквито са на
холандски – азбуката е същата. Не е било нужно да се мисли за произнасянето им. А как да произнесем, за да можем
да го транскрибираме с кирилски букви, името „Fruin”, например, съдържащо носовка? Вероятно за да не сбърка, българският
преводач се е решил да остави на заглавната страница без транскрипция
имената на авторите на Ръководството и съкращенията за научните им титли.
Това, разбира се, не е най-приятният случай за каталогизиращите в библиотеките
или за библиографите.
Важно
е, обаче, че Попилиев не проявява никакви колебания по отношение на
словосъчетанието „архивен фонд” (fonds d'archives), което
той най-пряко пренася от френски. Не го е включил в Речника си в края на
книгата, тъй като е било излишно – цялата книга е посветена на пофондовата
организация на архивните документи.
Терминът
„архивен фонд” не е бил дотогава в употреба в българските архиви, доколкото
въобще сме ги имали под крилото на някой музей или библиотека. Но и след
появата на великолепната трактовка на принципа на произхода в българското
издание на Ръководството, този термин не е бил подобаващо разбран. Той остава
чужд за мисленето и практиката на първите ни „архивисти”, които са под изключително
голямото влияние на библиотечната теория и практика. Те продължават в течение
на няколко още десетилетия да разпокъсват (по недоразбран библиотечен
образец) даже личните фондове на възрожденци, да формират от тях предметни
серии и групи, които нямат нищо общо с принципа на произхода и са лични техни
формално-логически творения.
За теорията за архивния фонд и основополагащото съчинение на Мюлер, Фейт и Фруин ще си спомнят у нас едва след Втората световна война, когато, чрез изучаване на руски архивистични текстове много от световните постижения в архивистиката ще бъдат усвоени и в България.
За теорията за архивния фонд и основополагащото съчинение на Мюлер, Фейт и Фруин ще си спомнят у нас едва след Втората световна война, когато, чрез изучаване на руски архивистични текстове много от световните постижения в архивистиката ще бъдат усвоени и в България.
* * *
Сбирките
от документи към научни и културни формирования (държавни или само обществени)
са описвани у нас многократно, от мнозина автори, а най-много в това отношение
са направили Мария Кузманова (Матеева) и Николай Савов29. Касае се
за архивните отдели на народните библиотеки в София и Пловдив, на други големи
библиотеки, за архивни сбирки при всеки от българските музеи, бил той голям или
малък, за сбирки при читалища, за Военно-историческия архив (създаден през 1914
г. с цел да се напише история на водените войни и на българските победи в тях),
за църковно-манастирските
сбирки. От тези последните най-значителни са сбирките при Рилския манастир и
при Светия синод (прераснала през 1921 г. в Църковен историко-археологически
музей).
Иска ми се обаче тук да
обърна повечко внимание на явлението „градски архив”.
Известно е, че забележителна
грижа (на общия нерадостен фон) за документите по история на София, а оттам и
на страната, полага столичната община. През 1928 г. общинският съвет взема
решение да се основе Столичен общински музей с три отдела - за веществени паметници,
исторически архив и картинна галерия, а през декември 1941 г. официално се
открива самостоятелният Градски архив
при Столичната община. Споменаваше
се от някои автори, че подобен опит, но неуспешен, предприела и общината в
Бургас. Издирванията на архивисите от Държавен архив-Бургас наистина не доказват наличие на градски архив в Бургас.
Названието „градски
архив” използват обаче общественици в Пазарджик, когато решават (също в края
на 20-те години) да оформят документална сбирка при читалище „Виделина”. Със
свое писмо настоятелството на читалището съобщава на кмета на града, че е
учредило при читалищната библиотека отдел „Градски архив”, където „ще желае
да събере всички документи, архиви и пр. на частни лица и обществени
учреждения, които съдържат известни данни за миналото на града, околията и
страната”. И продължават: „За тая цел се умолявате, г-н Кмете, да бъдете така
добри и наредите да се предадат в читалището най-старите архиви на общината,
които и сега, и за в бъдеще още повече, ще дават образа на състоянието на нашия
град в икономическо и пр. отношение”30. Звучи парадоксално, а
всъщност е много характерно за ситуацията в страната – кметът
(представителят на властта) бездейства, затова група любознателни граждани
вземат инициативата в свои ръце и поемат функции, от които държавата се дистанцира.
Искат от държавата да им предаде на съхранение собствените си документи...
Впрочем, при липсата на
активност от страна на държавата и на целенасочени нейни действия в посока
централизация, започват и спорове кой да запълни съществуващата ниша. Така,
през май 1935-та Народната библиотека в Пловдив обявява събиране на документи
за Архив на Българската литература и
изкуство31 и по този повод Народната библиотека в София
протестира пред Министерството на народното просвещение. Пак по това време,
през 1936 и 1938 г. Дирекцията на печата обявява намерения да учреди Културен архив на България.
Не е странно, че и градските архиви завоюват територия. Примерът на София
се оказва заразителен. На 12 април 1942 г. било изпратено писмо от Шуменската
градска община до Столична градска община, което гласи буквално следното: «При
Шуменската гр[адска] община се урежда общински архив, където ще се събират
писмени документи, фотографии и др. във връзка с миналото на града. Така
запазени, тези документи ще послужат за материали за написването на историята
на града. Моля, изпратете ни правилника,
ако имате такъв, който урежда службата на повереното Ви отделение, за да си
послужим с него при организирането на нашия общ[ински] архив»32. [курсив мой – Ст.П.]
Подобни начинания предизвикали и теоретични обосновки, които пък служели за
подтик за продължаването им. Една статия на Л. Петров от 1939 г. в сп. „Общинска
автономия” завършва
с точно такъв призив: „Една назряла нужда на нашата съвременност апелира към
личния пример на енергичните и неуморими обществени деятели. Твърде много време
измина в бюрократическа неподвижност и в напразни подканяния, без да се направи
нищо. Ако учредяването на държавен архив все още не е възприето у нас като
властна културна необходимост, не остава нищо друго освен отделните ведомства
да проявят самостоятелна инициатива, като отделят повече грижи за съхранение на
своите архиви. Решителни стъпки в това отношение могат да направят общините.
Техните ръководители, в това сме убедени, имат дълг съм българската историческа
наука”33.
Поредният градски архив се създава в Пловдив. Идеята била на известния
пловдивски
архитект и изследовател Христо Пеев и по негов доклад започнало от май 1949 г.
организирането при Градския народен съвет на „Архив на пловдивската битова архитектура” с ръководител (на
обществени начала) – самия арх. Пеев. През февруари 1951 г. обаче Градският
народен съвет взел решение за „незабавно откриване” към ГНС на „Градски архив”, с основна задача „да издири, събере, опише и научно подреди
за рационално използване от научните работници всички материали с историческо
значение, тясно свързани с всестранното развитие на гр. Пловдив и неговата роля
в нашето обществено развитие”. За кратко време били „инвентаризирани над 3200 броя ценни архивни
документи, а други няколко хиляди следвало да се опишат”. Архивът се
наложил като „крайно
необходим, навременен и с авторитет институт”. Събраните документи били предадени впоследствие на Държавен архив-Пловдив34, но това не минало без съпротива. В
архивния фонд на Архивно управление (ЦДА, ф. 540) и в два поне фонда в ДА–Пловдив
се съдържат документи, които, ако бъдат събрани в единна преписка (каквато се е
водила, но сега е някак разпиляна) ще ни покажат, че след приемането на Указ
515 и отправянето на покана от страна на началника на ОДА-Пловдив да му бъдат
предадени събраните от градския архив документи, председателят на Окръжния
народен съвет в Пловдив, в нарушение на всякаква йерархия, се обръща директно към
Президиума на Народното събрание с искане да бъде преразгледан Указ 515 и
Градският архив в Пловдив да продължи да съществува. Както било станало с
Градския архив на София...
По същото време (1952–53 г.)
възникнал спор между БАН и Народната библиотека в София, тъй като от академията
било поискано да получи архивните фондове и части от фондовете на членовете на
бившето Книжовно дружество и на Българската академия на науките, в изпълнение
на Указ 515 от 10.Х.1951 г. Отговорът, подписан от подпредседател на Комитета
за наука, изкуство и култура е категоричен: „Комитетът за наука, изкуство и
култура и Държавната библиотека „В. Коларов” не са получили поменатия по-горе
Указ за изпълнение и не могат да предадат исканите от Вас архивни материали”35.
И това при положение, че са участвали в самото създаване на Указа...
Но нека въпросът за съставянето,
обнародването и реализирането на Указ
515 в практиката остане за следващо изложение, което, живот и здраве, ще представя
на вниманието на читателите на Архивен преглед в някоя от следващите книжки.
Сега обаче искам да
изкажа благодарност на колегите, помогнали ми за събирането на коментираните
по-горе факти – Евдокия Симеонова (Петрова), Недялка Петрова, Петър Пейков и
Анка Игнатова. И да повторя призива си, който вече направих от страниците на
списанието36 към всички
колеги от териториалните държавни архиви да потърсят в съхраняваните от тях
фондове допълнителен материал за историята на българските архиви. Убедена съм,
че усилията за себепознаване никога не са напразни.
Бележки
1 С.,
1966, с. 17
2 С
изключение, изглежда, на сградата на затвора, за която специалисти от Окръжния
исторически музей твърдят, че е построена преди или през 1861 г ., тъй като тогава именно
са били докарани първите затворници. Вж Драганова, Тодорка. Търново през ХІХ
век (Градоустройствен облик по документи, пътеписи, спомени на съвременници и
снимки). Известия на Окръжния исторически музей – В. Търново, кн. V, 1972, с.
177.
3 В.
Търново, 1994, с. 50. Книгата е много различна от курса лекции със същото
заглавие, отпечатан през 1986 г., но издателството счита нея вече за второ
издание (заради съвпадението в заглавието).
4 Бинарк,
Исмет. Кратка история на турските архиви и на дейността на Генерална дирекция
на държавните архиви. АП, 1996, кн. 1-2, с. 121.
5 Вж
за това у Цви Керен. Еврейската общност в Русчук. От периферия на Османската империя до столица на
Дунавския вилает 1788-1878. С., 2009, с. 191.
6 Вж
главата в „Увод...” (с. 85 и сл.) със заглавие „Теорията за архивния фонд”.
7 Благоевград,
2003. Съст.: Калинка Анчова, Марияна Пискова, Милена Тодоракова.
8 Петкова, Стефка. Увод..., с. 62
9 С., 2006, с. 112-114.
10 АП,
2001, кн. 1-2, с. 18-28.
11 ЦДА,
ф. 177К, оп. 2, а.е. 814, л .
7-10, публ. в Архив на българските архиви, с. 611-613. А докладът на Петър
Миятев се пази като архивна единица 1 в
опис 1 на фонда на Архивното ни управление (ф. 540). Имаме случай на неправилно
фондиране от страна на колегите, систематизирали и описвали фонд 540, тъй като
материалът е всъщност чужд за него. Виждам
в това обаче определена символика, тъй като неправилното фондиране е по всяка вероятност
съзнателно допуснато. Докладът е
публикуван впоследствие със заглавие „Архивното дело в България от
Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд” в Известия на Архивния
институт при БАН, кн. 1, С., 1957, с. 21-39.
12
ДВ, № 83 от 19 април, Училищен преглед, год. ІХ, 1906, кн. VІ, с. 156 и в
Архив на българските архиви, с. 335-336.
13 Сборник изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960, с. 449-458.
14 ИДА, кн. 7, С., 1963, с. 43-65.
15
Напълно е отминато например от Николай Савов в книгата му „Към историята на
българската архивистика /Българската общественост и документалното ни
наследство/”. С., 1991, 138 с.
16 S. Muller, J. A. Feitth, R. Fruin. Handleiding voor het ordenen en beschrijven van
archieven. Groningen: Erven B. van
der Kamp, 1898 и на български: Dr.S. Muller, Fr., Dr.J. A.
Feitth et Dr R. Fruin Th. Az.,
Ръководство за класиране и описание на архивите. Превод от френски. С.,
Печатница "Надежда" на Р. Шимонов, 1912, 190 с.
17 Paris, 1993, р. 20
18 Archives et bibliothèques de Belgique, T. LVII, N 1-2, 1987, p. 255
19 Петкова, Стефка. Лексикографски опити и постижения в архивната област.
В: Архив за поселищни проучвания, 1997, кн. 1-2, с. 3-11.
20 Slavova-Petkova, Stefka. Ein uniek geschenk: Handleiding in het Bulgaars.
[Един уникален подарък: Ръководството на български]. In: Archievenblad (Nederland), Nummer 5,
juni 1998, p. 26-27. Заглавието е
на редакцията на списанието.
21 The Archival Image. Hilversun, Amsterdam, 1997, p. 43.
22 Р.J. Horsmann, F.C.J. Ketelaar, T.H.P.M. Thomassen. Tekst en context van de Handleitung voor het ordenen en beschrijven
van archieven van 1898. Hilversum, Verloren, 1998.
23 Кузманова, Мария. История на архивите ..., с. 43. Тази постановка механично съм повторила и аз в Увод в архивознанието, с. 62-63. Корекция направих едва в статията си "Лексикографски опити ...”
(вж бел. 19), с. 3-11
24 Manual for the Arrangement and Description of Archives, New York, 1940, p. 5.
25 Миятев, Петър. Цит. съч., с. 24.
26 Минцев, Димитър. Към въпроса за архивното законодателство в България.
БАН, Известия на Научния архив, кн. 4, С., 1968, с. 20.
27 Голубцов, И. А. Архивисты
Голландии о приведении в порядок и описании архивов. Архивное дело, 1925, № ІІ,
с. 17-40, № ІІІ-ІV, с. 82-102
и на негова основа: Бржостовская, Н. В. Развитие архивного дела с
древнейших времен до 1917 года. В: Труды ВНИИДАД, Т. 8, ч. ІІ, М., 1979, с.
50-51.
28 Вж по въпроса моите статии:
"Заемките на чужди архивни термини и ролята на преводачите при
оформянето на българската архивна терминология". АП, 1993, кн. 1-2, с.
19-30 и "Колебливата употреба на често срещани архивни термини". Пак
там, 1994, кн. 3-4, с. 11-17.
29 Вж книгата му, цитирана в бел. 15.
30 Текстът на писмото е публикуван в Архив на българските архиви, с.
470-471, а още документи за това начинание са налице в ДА-Пазарджик, ф. 393 К,
оп. 1, а.е. 75.
31 Вж текста в Архив на българските архиви, с. 507-509.
32 ДА-София,
ф. 1К, оп 2, а.е. 1292, л .
1, публ. в Архив на българските архиви, с. 563-564.
33 1939,
кн. 7, с. 297-298 и Архив на българските архиви, с. 629.
34 Вж Недялка Петрова. Към предисторията на пловдивското архивно дело. В кн.: „Пловдивска
архивна съкровищница”, Пловдив, 2008, с. 13-14.
35 ЦДА,
ф. 143, оп. 8, а.е. 256, л .
20.
36 В
рецензията ми за изданието на ДА-Пловдив „Пловдивска архивна съкровищница”(вж бел. 34). АП, 2009, кн. 1-2, с. 157.
* * *