Документи от полицейските архиви и архивите на
Народния съд за партизанина Йордан Ненов Миндов от с. Алваново, Търговищко
- Кратко извлечение e публикувано в: (Rе)Discovering the Sources of Bulgarian and Hungarian History. Eds. P. Peykovska, G. Demeter. Sofia-Budapest, 2015, pp. 306-333; [Поредица Помощни исторически дисциплини, Т. IX / Auxiliary Historical Disciplines, Vol. IX]
- Авторката е родена през 1930 г. и макар, че е била в ранна младежка възраст по време на описваните събития, пази живи спомени за случилото се в онези години.
През 2010 г.
и в началото на 2011 г. Министерството на вътрешните работи предаде в
Централния държавен архив два огромни документални масива, а именно – архива на
„Службите на картотеките и досиетата при
българската полиция” за периода до 9 септември
1944 г. и документите от „Народния съд”, проведен непосредствено
след тази дата. И едните и другите са общодостъпни за използване както за
научно изследователски цели, така и за цели от материално и емоционално
естество, предявени от частни лица, главно потомци на участниците в събитията.
По тематика, тези два архива са взаимно свързани и би следвало да се проучват комплексно в хронологическа последователност и в причинно-следствена връзка, което допринася за повишаването на тяхната информационна стойност. И едните и другите са възникнали в резултат от дейността на два репресивни органа на държавната власт, оторизирани да защитават от посегателства законно установения в България държавен и обществен строй, през съответните исторически периоди. Това са политическата полиция и Народния съд. Обект на репресия за всеки от тях, са хора с диаметрално противоположна идеология и политически убеждения. Сблъсъкът идва от това, че и едните и другите бидейки на власт, действат с твърдото убеждение, че изпълняват служебния си, патриотичен и граждански дълг, като не рядко се „престарават”, в желанието си да постигнат успех.
Последните две–три десетилетия бележат засилен интерес на обществеността към тези исторически извори, но ги разглеждат поотделно. Докато паралелното им проучване като научен подход все още убягва от вниманието на изследователите. Пренебрегва се възможността, фактите и събитията от близкото минало и участниците в тях да бъдат видени от две различни, противоположни една на друга гледни точки[1]. А това има голямо значение за историческото познание.
Оценката на датата 9 септември 1944 г., която в нашия случай е разграничителна за двата архивни фонда не е еднозначна. Според едни се е състоял военен преврат, според други е избухнало народно въстание, а според трети – се е състояла социалистическа революция. Историята все още не е казала последната си дума[2]. Едно е сигурно, не можем да говорим за случилото се, като за изолирано събитие, а следва да го свържем с неговата предистория и с последствията, довели до генералното разместване на политическите, икономическите и социалните пластове в българското общество. Документалните свидетелства от онова време, ни представят с имена и факти ожесточена борба, засегнала хиляди семейства и техните потомци. Те съдържат богата фактология за настъпилия поврат в живота на много хора в България и за коренната промяна на съдбите им. Поради времевата близост на събитията от двата периода, участниците са едни и същи, само че след смяната на държавната власт, бидейки от двете страни на барикадата ролите им се разменят. Палачите стават жертви, а жертвите съдници.Това е нещо типично особено за ставащото на местна почва в цялата страна. Раните на живите – лично пострадали или загубили близки от предишната власт са пресни, търси се възмездие. Започва саморазправа без съд и присъда. Много от убийствата са за лично отмъщение, загиват и не малко несправедливо набедени. Труповете на избитите се заравят или разхвърлят по незнайни места, в гори и дерета. Екзекуторите остават анонимни.
С оглед „овладяване” на създадената ситуация, отечественофронтовската власт легитимира учредяването на институцията – Народен съд. Наредбата закон за създаването ѝ влиза в сила на 6 октомври 1944 г.[3] Сформирани са върховни състави, които провеждат процеси в София и областни състави – в областните градове на цялата страна. Според числеността на подсъдимите се определя броят на съставите във всяка област. Те заседават в областния център или в някой от околийските градове на областта, ако министърът на правосъдието намери това за целесъобразно[4].
За дейността на върховните състави на Народния съд, в София и за подсъдните на тях лица от управленския и интелектуалния елит на България е писано доста. За работата на народните съдилища по места обаче, липсват проучвания и почти нищо не се знае за процесите проведени в страната[5].
Обект на настоящото проучване е въоръжената съпротива в Шуменския край и по-специално в Търговищка околия, и провеждането на „народен съд за наказване на виновниците за жертвите и пострадалите” през този период. Задачата ни е да представим неизвестни исторически извори както от полицейските архиви, така и от архивите на седми състав на Областния Народен съд – Варна, от заседанията му провеждани в гр. Търговище, които с покъртителна достоверност разкриват събитията, случили се в този район. Ще ги илюстрираме чрез „персоналната история” на един от участниците в тях - партизанина Йордан Ненов Миндов, 23-годишен младеж от с. Алваново, Търговищко. Посредством издирените и проучени документи ще се опитаме да излезем от анонимността на статистическите данни и на сухата историческа фактология и да проследим, без напластените през изтеклите години идеологеми, краткия жизнен път на един младеж, заплатил с живота си за своите увлечения по „комунистическия идеал”. Той произлиза от бедно семейство, има по-голяма сестра и по-малък брат. Баща му, след тежка злополука е инвалид и е на легло, поради което грижите за семейството лежат на плещите на майка му. Ученолюбив и любознателен от малък, но без средства да отиде да учи в гимназията в града, той взема изпитите си като частен ученик. Често казва на майка си „Новото време което идва иска учени хора, майко”[6]. Оскъдицата и лишенията в които израства предопределят неговото бъдеще. От ранна възраст се запознава с комунистическото учение и се включва активно в младежкото движение, със съзнанието, че борбата която се води срещу установения държавен и обществен строй е борба за добруването на хората от народа. На 2 ноември 1943 г. след разкрития на полицията за конспиративната дейност в Търговищка околия, той бива заплашен от арест, поради което преминава в нелегалност и става партизанин.
По тематика, тези два архива са взаимно свързани и би следвало да се проучват комплексно в хронологическа последователност и в причинно-следствена връзка, което допринася за повишаването на тяхната информационна стойност. И едните и другите са възникнали в резултат от дейността на два репресивни органа на държавната власт, оторизирани да защитават от посегателства законно установения в България държавен и обществен строй, през съответните исторически периоди. Това са политическата полиция и Народния съд. Обект на репресия за всеки от тях, са хора с диаметрално противоположна идеология и политически убеждения. Сблъсъкът идва от това, че и едните и другите бидейки на власт, действат с твърдото убеждение, че изпълняват служебния си, патриотичен и граждански дълг, като не рядко се „престарават”, в желанието си да постигнат успех.
Последните две–три десетилетия бележат засилен интерес на обществеността към тези исторически извори, но ги разглеждат поотделно. Докато паралелното им проучване като научен подход все още убягва от вниманието на изследователите. Пренебрегва се възможността, фактите и събитията от близкото минало и участниците в тях да бъдат видени от две различни, противоположни една на друга гледни точки[1]. А това има голямо значение за историческото познание.
Оценката на датата 9 септември 1944 г., която в нашия случай е разграничителна за двата архивни фонда не е еднозначна. Според едни се е състоял военен преврат, според други е избухнало народно въстание, а според трети – се е състояла социалистическа революция. Историята все още не е казала последната си дума[2]. Едно е сигурно, не можем да говорим за случилото се, като за изолирано събитие, а следва да го свържем с неговата предистория и с последствията, довели до генералното разместване на политическите, икономическите и социалните пластове в българското общество. Документалните свидетелства от онова време, ни представят с имена и факти ожесточена борба, засегнала хиляди семейства и техните потомци. Те съдържат богата фактология за настъпилия поврат в живота на много хора в България и за коренната промяна на съдбите им. Поради времевата близост на събитията от двата периода, участниците са едни и същи, само че след смяната на държавната власт, бидейки от двете страни на барикадата ролите им се разменят. Палачите стават жертви, а жертвите съдници.Това е нещо типично особено за ставащото на местна почва в цялата страна. Раните на живите – лично пострадали или загубили близки от предишната власт са пресни, търси се възмездие. Започва саморазправа без съд и присъда. Много от убийствата са за лично отмъщение, загиват и не малко несправедливо набедени. Труповете на избитите се заравят или разхвърлят по незнайни места, в гори и дерета. Екзекуторите остават анонимни.
С оглед „овладяване” на създадената ситуация, отечественофронтовската власт легитимира учредяването на институцията – Народен съд. Наредбата закон за създаването ѝ влиза в сила на 6 октомври 1944 г.[3] Сформирани са върховни състави, които провеждат процеси в София и областни състави – в областните градове на цялата страна. Според числеността на подсъдимите се определя броят на съставите във всяка област. Те заседават в областния център или в някой от околийските градове на областта, ако министърът на правосъдието намери това за целесъобразно[4].
За дейността на върховните състави на Народния съд, в София и за подсъдните на тях лица от управленския и интелектуалния елит на България е писано доста. За работата на народните съдилища по места обаче, липсват проучвания и почти нищо не се знае за процесите проведени в страната[5].
Обект на настоящото проучване е въоръжената съпротива в Шуменския край и по-специално в Търговищка околия, и провеждането на „народен съд за наказване на виновниците за жертвите и пострадалите” през този период. Задачата ни е да представим неизвестни исторически извори както от полицейските архиви, така и от архивите на седми състав на Областния Народен съд – Варна, от заседанията му провеждани в гр. Търговище, които с покъртителна достоверност разкриват събитията, случили се в този район. Ще ги илюстрираме чрез „персоналната история” на един от участниците в тях - партизанина Йордан Ненов Миндов, 23-годишен младеж от с. Алваново, Търговищко. Посредством издирените и проучени документи ще се опитаме да излезем от анонимността на статистическите данни и на сухата историческа фактология и да проследим, без напластените през изтеклите години идеологеми, краткия жизнен път на един младеж, заплатил с живота си за своите увлечения по „комунистическия идеал”. Той произлиза от бедно семейство, има по-голяма сестра и по-малък брат. Баща му, след тежка злополука е инвалид и е на легло, поради което грижите за семейството лежат на плещите на майка му. Ученолюбив и любознателен от малък, но без средства да отиде да учи в гимназията в града, той взема изпитите си като частен ученик. Често казва на майка си „Новото време което идва иска учени хора, майко”[6]. Оскъдицата и лишенията в които израства предопределят неговото бъдеще. От ранна възраст се запознава с комунистическото учение и се включва активно в младежкото движение, със съзнанието, че борбата която се води срещу установения държавен и обществен строй е борба за добруването на хората от народа. На 2 ноември 1943 г. след разкрития на полицията за конспиративната дейност в Търговищка околия, той бива заплашен от арест, поради което преминава в нелегалност и става партизанин.
С продължение
[1] Пръв
опит за такъв подход в изследователската работа е публикацията на Нина
Киселкова: Към дискусията за
преосмисляне на близкото историческо минало: събитията в Плачковската селска
община (1941–1944 г.) и Народният съд в Дряново (01–25 февруари 1945 г.).
Хронология на един частен случай. – В : Political, Social, Economic and Cultural Elites in the Central- and East-European States in Modernity and Post-Modernity. Hungarian-Bulgarian History Conference, Budapest, May 14–15, 2009. Papers. Eds.
G. Demeter, P. Peykovska. Sofia–Budapest, 2010. рр. 299–316.
[2] Неотдавна
акад. Георги Марков определи събитията в България по време на Втората световна война в която тя
участва, като гражданска война, а 9 септември 1944 г. като една дата от тази
война, когато у нас „едни излизат от затворите, други влизат в затворите, едни слизат
от Балкана, други хващат Балкана, едни спасяват главата, на други падат главите”.
– В. „Труд“ (09.09.2014).
[3]
Наредба закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България
в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея. – ДВ,
бр. 219 (06.10.1944).
[4]
Създадени са 68 състава в цялата страна – 4 върховни и 64 областни. Проведени
са 135 процеса – 13 в София , а останалите в провинцията. Народният съд
функционира от 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г.
[5] За
дейността на народните съдилища по места са известни следните публикации: Нина
Киселкова. Документи за Народния съд в Дряново 1945 г. – ИДА, Т. 105, 2013, с.
156–217; Иван Постомпиров. Документални
материали за дейността на народните съдилища в Габровския регион. – В: България
след 1944 – история, проблеми, тенденции. Доклади и научни съобщения изнесени
на национална конференция в Шумен 14–15 май 2002. Шумен, 2002. Изд. „Антос” с.
125–134; Евдокия В. Петрова. Обвинители и обвиняеми с разменени роли в
политическите процеси преди и след 9 септември 1944 г. (Документи от
полицейските архиви и архивите на Народния съд). – В: ((Rе)Discovering the Sources of Bulgarian and Hungarian Histori. Auksiliary Historical Disciplines Vol. ІХ Eds. P. Peykovska, G. Demeter. Sofia–Budapest, 2015, с. 306–333); В интернет могат да се
намерят някои данни и откъслечни документи от областните състави на НС
във Варна, Враца, Стара Загора, Пловдив и др.
[6] В-к „Знаме на комунизма”,
Търговище от 18 декември 1980 г.
