- Публикувано в: Известия на държавните архиви, 1979, № 38, с. 81-93.
В зависимост от местонахождението
на източниците за комплектуване на Държавния архивен фонд (ДАФ) в неговия
състав влизат две основни групи документи – домашни архивни извори, които постъпват от
фондообразувателите в страната и чуждестранни архивни извори, които постъпват от архиви и институти в чужбина.
Първата група включва “всички ценни, явни и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските, обществените и други организации, независимо от времето, мястото и начина на създаването им и които се съхраняват от органите на управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет от тях”.[1] Към нея се отнасят също и документите от личен, недържавен произход “със стопански, научен, културен, политически, религиозен и друг характер, собственост на български граждани и техни организации”[2] но именно поради това, че са лично притежание на гражданите и предаването им в държавните архиви става доброволно, фондовете от личен произход не се считат безусловно като съставна част на ДАФ, а само като такава категория документи, които “могат да се включат”[3] в него.
Първата група включва “всички ценни, явни и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските, обществените и други организации, независимо от времето, мястото и начина на създаването им и които се съхраняват от органите на управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет от тях”.[1] Към нея се отнасят също и документите от личен, недържавен произход “със стопански, научен, културен, политически, религиозен и друг характер, собственост на български граждани и техни организации”[2] но именно поради това, че са лично притежание на гражданите и предаването им в държавните архиви става доброволно, фондовете от личен произход не се считат безусловно като съставна част на ДАФ, а само като такава категория документи, които “могат да се включат”[3] в него.
Другата
основна група са “документите или копията от документи, получени от
чуждестранни архиви и институции”.[4] Тази
група не влиза в основния състав на ДАФ на НРБ, а само служи като негово
попълнение.
Независимо, че имат различен национален произход, че постъпват от различни източници и че се различават по външен вид, домашните и чуждестранните архивни документи по характер са еднакви, а именно – образувани са от дейността на учреждения, организации, предприятия и частни лица.
Държавните архиви и редица исторически институти в нашата страна развиха през последните 10-15 години значителна дейност по издирването и микрофилмирането на документи за българската история, съхранявани чужбина.[5] В резултат на това у нас вече има на държавно съхранение над един милиона кадъра.[6] Тази дейност продължава да се развива и ДАФ непрекъснато се обогатява с нови постъпления.
Специфичният характер на групата на чуждестранните документи в състава на Държавния архивен фонд поставя пред архивистите редица теоретико-методически и практически въпроси по комплектуването, архивирането и използването им, чиито кръг се разширява с развитието на самата дейност. Някои от въпросите са решени, други все още чакат своя отговор.
За сравнително краткия период от създаването на централизирано архивно дело в България беше разработена в основни линии цялостна методическа система по работата с домашните архивни документи, която обхваща над сто методически указания.[7] На страниците на сп. “Известия на държавните архиви” и “Архивен преглед “ се появиха значителен брой статии в тази област. Не така стои обаче въпросът с чуждестранните документи. Цялостна методика за работата с тях няма. Същото е положението и с теоретичните разработки. Направеното у нас в това отношение е незначително. То се свежда до четири принципни положения в архивното законодателство на НРБ и известен брой пунктове в едно от методическите указания на Главното управление на архивите при Министерския съвет, което третира и друга дейност.[8]
Законодателно са решени въпросите за включването на чуждестранните документи в състава на ДАФ като негови попълнения, за местонахождението им в НРБ, за приоритета при използването им и е определено Главното управление на архивите за координатор на тази дейност.[9] С това само е дадена добра основа, върху която следва да се развие цялостна система от правила за организацията и методиката на работата.Поради липсата й нститутите съхраняващи чуждестранни микрофилми, са установили поотделно своя практика, много често по аналогия с домашните архивни извори, която не винаги е съобразена в достатъчна степен със специфичния характер на материята.
Едва в последно време са взети някои сериозни мерки за координиране на дейността по издирването и микрофилмирането на чуждестранните извори и за въвеждането на единство по работата с микрокопия и те вече дават своите резултати.
Попълването на националните архивни фондове или създаването на такива фондове чрез дублиране и придобиване на документи, съхранявани извън националните граници, е явление, имащо своята историческа обусловеност. Много са страните в света, които бидейки лишени от архивно наследство за цели периоди от развитието си, осъществяват активна дейност в тази насока, всяка по своя национална програма, съобразена с конкретното състояние на архивната й база.
В настоящата статия ние нямаме за цел да изследваме бедното архивно наследство на нашия народ, нито да анализираме неговия състав, за да обосновем необходимостта от запълването на липсите и разширяването на архивната база по периоди и теми. Това е обект на отделно проучване.[10] Нашата задача е да спрем вниманието върху някои аспекти при работата с документите от този род попълнения, с оглед извършването й съгласно изискванията на архивната теория и практика.
Под комплектуване в архивното дело се разбира системата от мероприятия, свързани с определянето на източниците за състава на ДАФ, подбора, подготовката и предаването на материалите на държавно съхранение, а също и разпределянето им в мрежата на държавните архиви и определянето на техния профил.[11] По отношение на чуждестранните архивни документи комплектуването обхваща целия комплекс от въпроси, свързани с определянето на източниците на комплектуване, методите на издирване и регистриране на документите за българската история, принципите за техния подбор при микрофилмирането и предаването на копията на държавно съхранение в НРБ. Веднага става ясно, че комплектуването при домашните и при чуждестранните документи[12] не става по едни и същи форми и методи поради различия в произхода, местосъхранението и външния им вид.
Известно е, че домашните архивни документи се приемат на държавно съхранение непосредствено от действащите учреждения, организации, предприятия и частни лица, в резултат от чиято дейност са образувани, след като се обработят и опишат съгласно установените у нас правила и инструкции. При това приемането става от хранилища с временен състав на документите и възможността едни и същи документи да станат втори път обект на комплектуване е изключена. При чуждестранните документи положението е съвсем различно. Документите които приемаме, са преминали етапа на предаване от фондообразувателите в архивите на съответната страна и по тях вече са извършени всички процеси от архивната работа с оглед предоставянето им за използване. Следователно независимо от това, че ние търсим и микрофилмираме тези документи за целите на комплектуването и извършваме тази дейност съгласно установените у нас принципи, от гледна точка на чуждестранния архив същия този процес като архивна дейност е “използване” и то става съгласно действащите правила в чуждата страна.Поради това, че документите се дават за използване неограничен брой пъти, съществуват условия за многократно постъпване на едни и същи документи у нас, ако микрофилмирането не се извършва при достатъчно добра организация и координация от институтите и лицата занимаващи се с тази дейност.
За да се осъществи правилно архивиране и успешна по-нататъшна работа с получените копия, е необходимо да се познават добре организацията, обработката и справочния апарат на оригиналните документи в самата страна-хранител и чрез идентифициране на копията с оригиналите да се постигне максимално оползотворяване на информацията, съдържаща се в архивните пособия съставени по оригиналите. Съвсем естествено е, че получените от чужбина документи не са и няма как да бъдат обработени по установената у нас методика, с изключение може би само на тези от Съветския съюз, поради сходството в архивната методика. Обикновено различните страни и дори различните архиви в дадена страна имат редица специфични особености в своята практика. Това обаче в никакъв случай не ни дава правото да обявим тези документи за необработени, да ги считаме за безсистемно зафиксирани на микролента или микрофиши страници, без връзка помежду им, всеки документ сам за себе си, и да виждаме единствения изход от това положение в тематичното им разкриване и описание, без какъвто и да е друг справочен апарат по тях.
Трябва да се има предвид, че въпреки голямото разнообразие в практиката при организирането на архивните документи по фондове, а вътре във фондовете по групи и подгрупи и различията в архивната терминология за обозначаване на комплексите и групите от архивни документи, общо правило в архивите е, че документите се съхраняват в организирана система от фондове и колекции, а в тях по раздели, подраздели, рубрики, подрубрики и т.н. като се стигне до архивните единици, най-малките самостоятелно обособени групи от документи, свързани по някакъв общ белег помежду им. Възможно е дадена архивна единица да се състои и само от един документ.
За да може да се установи връзката на копията с оригиналите, необходимо е микрофилмираните документи[13] да се приемат заедно с наличните описи по тях, при което всички цялостно или частично копирани архивни единици са идентифицирани. При неспазване на това изискване работата с донесените у нас микрофилми, микрофиши, ксерокопия или друг вид копия сериозно се затруднява и това забавя включването в научен оборот на изключително ценни документи.
Друга важна особеност на микрофилмираните чуждестранни документи, която трябва да се има предвид при работата с тях е, че те по състав и организация се отличават не само от нашите домашни извори, но и от своите оригинали в чужбина. Преобладаващата част от тях са микрофилмови ленти, на които са заснети изцяло или подборно страниците на една или няколко архивни единици. Не рядко архивни единици с последователни номера в архива-хранител на оригиналите биват заснети в различно време и се намират в различни филми.Възможно е също така в различни филми да са заснети и документи от една и съща архивна единица.Всички тези особености, някои от които произтичат от недобрата организация на микрофилмирането, трябва да се имат предвид при архивирането на копията, т.е. при тяхното регистриране, съхраняване, описание тематична обработка и използване у нас. Каквато и организация да се даде на съхраняваните копия, каквито отчетни и информационни пособия да се съставят по тях, те винаги трябва да са съпоставими с оригиналните документи и с оригиналния научно-справочен апарат. Наред с исковите данни на копията винаги трябва да се дават и исковите данни на оригиналите, идентифицирани по съответните описи. В случаите когато микрофилмирането е станало не от оригиналите, а от копия съхранявани в друга държава, е задължително да се дават и тези искови данни.
Поради възможността получените копия да се размножават многократно възниква и въпроса за авторското право. Обикновено страната-хранител на оригиналите запазва известни права върху направените копия в съответствие с действащото в нея авторско право спрямо архивните документи. В някои случаи това е отбелязано на самия микрофилм, в други – в съпроводителен документ или е уговорено по друг начин.
Както споменахме по-горе, при определяне на състава на Държавния архивен фонд, на първо място стои за разрешение въпроса за източниците на комплектуване. При чуждестранните документи източници за комплектуване са по принцип всички държавни, обществени и частни хранилища, в това число държавни обществени и частни архиви, ръкописни сбирки към библиотеки, музеи, научни и културни институти, организации, предприятия и др., които притежават документи за българската история при условие, че те са достъпни за международно използване съгласно действащото в съответната страна архивно законодателство или по волята на притежателите им. Издирването, подборът и приемането на документите е продължителен процес. Той не се осъществява еднократно и едновременно от всички източници. Тук е необходима добре организирана, целенасочена планова дейност.
В перспективните и в текущите планове по комплектуването на ДАФ чуждестранните документи също имат своето място. Източниците за комплектуване за всеки планов период се определят въз основа на наличието и на значимостта на съхраняваните в тях документи за българската история, съобразено с наличието на домашната архивна база, определени хронологически периоди и теми и нуждите на научноизследователската дейност. Спогодбите за съвместна работа между държавните архиви на НРБ и редица социалистически страни предвиждат взаимно издирване и микрофилмообмен на документи.Тази дейност дава добри резултати, понеже се извършва системно в определени хранилища по предварително набелязани фондове.
Основна предпоставка за успешна дейност по попълването на ДАФ с чуждестранни документи е придобиването на информация, която да дава цялостна картина за наличието и местонахождението на интересуващите ни документи в чуждите държави и условията за тяхното използване.Такава информация се съдържа в публикуваните международни и национални архивни справочници.Тук на първо място са изданията на Международния архивен съвет към ЮНЕСКО от поредицата на списание “Архивум”[14], които съдържат богата информация за организацията на архивното дело във всички страни в света, за действащото в тях законодателство, за основния състав на съхраняваните документи в отделните архиви, за справочния апарат по тях и условията за използването им.
Доколкото съхраняваните в архивите документи са резултат от дейността на определени държавни и обществени учреждения и организации необходими са проучвания върху административното устройство и деловодните системи на фондообразувателите. Както вече отбелязахме по-горе независимо от разнообразието в деловодните системи и в архивната практика, документите във всеки архив се съхраняват обединени в групи по общия им произход. Това означава, че документите възникнали в резултат от дейността на определени учреждения, организации или лица, са самостоятелен комплекс, който според възприетата у нас архивна терминология, наричаме архивен фонд. При издирването на документи за българската история в чужбина това принципно положение служи за ориентир, като насочва вниманието към архивите на тези учреждения и лица, чиято дейност е била свързана по някакъв начин с нашата страна и с нашия народ. Защото трябва да се има пред вид, че за разлика от българските архиви, чийто документи в своята съвкупност изцяло са извори за нашата история, то за всяко чуждестранно архивохранилище историята на България и на нейните взаимоотношения с другите страни и народи е само една малка тема, по която те могат да притежават или да не притежават документи.
Ако изходим от архивното правило, че документите във всеки архивен фонд се съхраняват във физически обособени архивни единици, то с оглед на информацията, която съдържат за нашата история, те могат да се категоризират в три групи. Първа група документи, които като цяло (всички архивни единици в тях) се отнасят за българската история, втора група архивни единици, които частично (само някои от документите в тях) се отнасят за българската история и трета група архивни единици, които въобще не съдържат документи за нашата история.
По същия начин могат да се категоризират в три групи и архивните фондове във всеки чуждестранен архив, а именно: първа група, в която всички архивни единици имат изцяло или частично документи за България, втора група в която само част от архивните единици имат изцяло или частично документи за България и трета група, в която въобще няма архивни единици с документи за България.
Към първата група по принцип се отнасят архивните фондове, образувани в резултат от дейността на учрежденията, които дадена държава създава в завладени от нея чужди страни или техни територии, за по-къси или за по- дълги периоди на мир, а също и по време на война.[15] Такива са органите на местната администрация, на обществените, стопанските културните и просветни органи. Техните документи са изцяло релевантни за историята на страната, в чиито граници влизат понастоящем тези територии. Централните органи на ведомствените системи не се отнасят към тази категория архивни фондове, въпреки че съдържат големи количества документи за владените територии поради това, че функциите им са се разпростирали и върху тях.
През периода на османското владичество у нас е действала система от местни органи на османската администрация, чиито архивни фондове са изцяло релевантни за българската история. Същото се отнася и за документите от недържавен произход, образувани в резултат от дейността на частни предприятия, обществени организации и от отделни лица.
Обикновено по-късно при оттеглянето си институциите на страната владетелка и на нейните граждани те са прибирали архивите си които сега могат да се намерят в държавни и обществена архивохранилища и са достъпни за използване.
Към първата категория се отнасят също и някои архивни фондове, които не са възникнали на наша територия, функцонирали са в периоди на робство, на чужда окупация или в мирни години, но въпреки това са изцяло релевантни за българската история. Такива са архивните фондове на двустранните културни, просветни, стопански и други дружества и организации с българско участие и на българи живеещи в чужбина, а също и на техни подразделения.
Значително по-голяма и по-разнообразна е групата на архивните фондове от втората категория. Документите за българската история, които се съхраняват в тях, са възникнали в резултат от дейността на фондообразуватели с международни функции, доколкото са ги осъществявали по отношение на нашата срана и на фондообразуватели с вътрешно държавни функции, доколкото в тях е отразена дейността на живеещите в чужбина българи. Безспорно тук по-голям интерес представляват архивните документи на държавните органи за международни отношения. Съветският дипломат В. И. Зорин класира тези органи в две основни групи – централни органи за международни отношения и задгранични органи за международни отношения. Към първата група спадат институциите за общо политическо ръководство – правителството, парламентът, държавният глава, министерството на вътрешните работи и отрасловите институции осъществяващи международна дейност в областта на търговията, икономиката, здравеопазването, културата, образованието и др. Към втората се отнасят постоянните и временните дипломатически и не дипломатически представителства, като посолства и мисии, представителства в международни организации, представителства на различни технически или специализирани и отраслови изложби и конгреси и т.н.[16]
Най-търсена за международно използване от тази група фондове е дипломатическата документация. Тя започва да се създава по-регулярно през XV – XVІІІ в., когато с утвърждаването на абсолютните монархии в Европа организацията на дипломатическата служба придобива все по-установени форми. Постоянните дипломатически представителства, които са се зародили в средните векове в дипломатическата практика на папския престол и на Венецианската република, сега се разпространяват навред. Установява се строга дипломатическа йерархия. Изработват се общоприети форми на дипломатическата кореспонденция. Френският език става (вместо латинския) общопризнат език на дипломатическите отношения. Още по-стриктно се регламентира дипломатическия церемониал. Под влиянието на хуманистите се появява определен стил на дипломатическите съобщения и донесения, който постепенно става задължителен за всеки дипломат.[
При по-нататъшното си развитие дипломацията, като дейност осъществяваща външната политика на държавите обогатява функциите си, усъвършенства се. Усъвършенства се и системата от органи и лица, ангажирани с тази дейност.
Резултатното използване на дипломатическата документация като база за микрофилмиране и попълване на ДАФ с чуждестранни документи изисква да се познават нейният състав, организация и местонахождение във всяка чужда държава. Обикновено понятието “дипломатическа документация” се отъждествява с архивните фондове на министерствата на външните работи и на техните представителства. Това не е съвсем правилно, тъй като дипломатически документи се съхраняват и в архивните фондове на правителствата и на някои други централни учреждения, но понеже това определение е добило гражданственост, ние също го възприемаме.
Трябва да се има предвид още и това, че за периода преди създаването на министерствата на външните работи в отделните държави, което е ставало по различно време, документите с външнополитически характер, главно дипломатическата кореспонденция и международните договори, се съхраняват като самостоятелни серии “Дипломатика” или в състава на архивните фондове на правителствата.
Министерството на външните работи на дадена страна е основното звено, което осъществява нейната външна политика. То ежедневно я представя в другите страни зад граница, а също и в собствената държава при взаимоотношенията с чуждите представители. При изпълнението на своите функции министерството на външните работи систематически изготвя информации за правителството по въпросите на външната политика и реализира приетите решения в тази област. То ръководи дипломатическите представителства зад граница, с които поддържа постоянна връзка, отговаря за подготовката на външнополитически кадри. Като правило негова функция е разработката на архивните материали в областта на външната политика и издаването на официални документи по въпросите от тази сфера.[18]
Структурата на апарата на министерството съответства на характера на работата и на задачите, които се изпълняват. Най-важно звено в централния апарат от гледна точка на ежедневното дипломатическо ръководство, са оперативните дипломатически отдели. Общоприето е създаването на териториални и функционални оперативни дипломатически отдели. Териториалните отдели водят въпросите на външните отношения с група страни обикновено по регионален признак. Само като пример ще посочим, че в австрийското министерство на външните работи за периода от 1882 до 1885 г. България се води от Втори политически отдел “Ориент, Балкани, Русия”. През 1886 г. този отдел става Първи и продължава да функционира с известни промени в териториалния обсег, а именно: 1898 г. - “Русия, Турция, Балкански страни, Ориент, английски, френски, италиански колонии”; 1899 г. – “Русия, Турция, Египет, Балкански страни, английски, френски, италиански колонии” ; 1901 г. – “Русия, Египет, Балкански страни, Азия”; 1907 г. – “Турция, Египет, Балкански страни, Азия”; 1909 г. - “Русия, Турция, Египет, Персия, Балкански страни”[19] и т.н.
В резултат от дейността на политическите отдели и от постоянните връзки, които това министерство е поддържало със своите представителства в чужбина, е възниквала богата документация. Тя се състои преди всичко от кореспонденция, съдържаща докладите и телеграмите на дипломатическите представители с информация за политическото положение в съответната страна и указанията във вид на писма и телеграми, които министерството е изпращало до тях. По същия начин е възникнала и консулската кореспонденция, в резултат от преписката между министерството и консулите зад граница.
Независимо от разнообразието на съществуващата в отделните страни деловодна практика по организирането и класирането на дипломатическата и консулската кореспонденция в архивните фондове на министерствата на външните работи в чужбина се намират обособени самостоятелно цели серии (раздели) с релевантни за българската история архивни единици. За периода до Освобождаването на България от османско иго, а в някои случаи и до обявяването на независимостта през 1908 г. дипломатическата и консулската кореспонденция с представителите по нашите земи е класирана към сериите “Турция”. След това вече са налице самостоятелни серии “България”. Архивните единици в тези серии са обособени или по кореспондентски признак, съчетан с географския, и съдържат всички доклади, получени от задграничните представители в определени български градове, или по предметния признак, при който архивните единици съдържат доклади отнасящи се за България, независимо от града и държавата откъдето са получени, подредени в хронологическа последователност или по отделни събития.
Релевантни архивни единици за нашата история се намират и в другите раздели на архивните фондове на министерствата на външните работи. Тук на първо място са сериите на другите държави, особено балканските и тези с които България е поддържала тесни политически връзки. Същото се отнася и за сериите с документи за войните, договорите, протоколите и др. Това може да се установи чрез проучване на описите и на другите видове справочници и чрез преглеждане на самите архивни единици.
Дипломатическите архиви са изключително богати на документи от значителен интерес за историческите изследвания. Но те могат да се извлекат и оползотворят за нуждите на Държавния архивен фонд на НРБ само при много добро познаване на исторически сложилата се организация на архивните фондове и на съществувалите деловодни системи в отделните страни, които през определени периоди са се променяли.
Много важно е да се знае, че в различни серии могат да се съдържат едни и същи документи. Такъв е случаят с дипломатическата и консулската кореспонденция. Известно е, че след изтичането на определени срокове архивите на задграничните представителства и мисии се пренасят в центъра и влизат като съставна част на архивния фонд на външното министерство. По този начин кореспонденцията се дублира с тази разлика, че докладите на представителите, които в министерството са в оригинал, в архивите на представителствата са в копия и обратно. Разбира се, сред посолските и консулските архиви има и уникални документи, възникнали в резултат от взаимоотношенията на представителствата с институции и частни лица в страните, където са функционирали. Могат да се намерят и трети екземпляри на дипломатическата кореспонденция. Това са серии със своевременно размножени за нуждите на правителството и на парламента служебни документи. Днес те могат да се намерят във фондовете на външното министерство, на висшите правителствени органи, а дори и в някои библиотеки. Те лесно привличат вниманието с релевантната информация за историята на чужди страни. При микрофилмирането на документи за попълването на ДАФ вниманието трябва да се насочи към оригиналите, за да не се получава дублиране на постъпващите документи.
Както вече отбелязахме, външнополитически функции изпълняват и някои висши правителствени органи, от което следва, че в техните архиви също могат да се съхраняват цели архивни единици или отделни документи, свързани с нашата история, които би следвало да се издирват и микрофилмират.
Специално внимание заслужават също така и архивните фондове на военните министерства. В тях се съхранява кореспонденцията на централната военна администрация с военните аташета и с други военни представителства зад граница, която е особено богата през периодите на подготовката и на воденето на войните. И тук, както и при цивилната дипломация, документите са обособени в серии по държави. Сериите за България съдържат архивни единици изцяло релевантни за нашата история.
В категорията архивни фондове от дипломатически характер, в които могат да се намерят архивни единици с документи за нашата история спадат и тези образувани в резултат от дейността на международни организации, обществени и частни предприятия от областта на производството, търговията, културата, изкуството, здравеопазването, образованието и т. н., доколкото тези институции са поддържали връзки с България. Наред с това трябва да отбележим и голямото значение на документите за българската история, съхранявани в личните архивни фондове на видни дипломати, политически и културни дейци, хора на науката, писатели, представители на деловите креди, които са били свързани по някакъв начин с България и с българите. Тези архивни фондове могат да се намерят както в държавните архиви, така и в ръкописните отдели на библиотеки, музеи и научни институти, обикновено свързани с архивните фондове на институциите, в които са работили лицата – фондообразуватели.
Последната група фондове на която искаме да се спрем са тези възникнали в резултат от дейността на учреждения, организации, предприятия и лица, които са изпълнявали чисто вътрешни функции в дадената чужда държава. Те са свързани с отношенията които са имали към българи, временно или постоянно пребиваващи в тях – преселници, имигранти, учащи се и др. Сред тези представляващи интерес за ДАФ фондове са: органите от ведомството на вътрешните работи, на съда, прокуратурата, висшето образование, висшите и средните учебни заведения. При тях, както и при фондообразувателите с международни функции могат да се намерят или цели архивни единици, отнасящи се за българската история, или само отделни документи.
Както вече отбелязахме, историята на България и на българския народ, на техните взаимоотношения с други страни и народи, погледната в международен аспект, е само една тема, а именно “България” или както е възприето да се нарича “Булгарика”. Да се открият документите “Булгарика” сред огромните по количество и най-разнообразни по тематичен обхват чуждестранни архиви е възможно само при специално проучване и издирване, което се организира и подготвя първо в нашата страна, още преди да се отиде за работа на място в чужбина. Трябва да се има пред вид, че не всички български учени при работата си в читалните на чуждите архиви се интересуват от “Булгарика” като цяло. Много от тях търсят документи по отделни проблеми, теми и въпроси от българската история, които са от интерес на личните им творчески планове.
Когато целта е да се попълва състава на държавния архивен фонд с чуждестранни документи с оглед те да се използват от най-широк кръг историци необходимо и задължително е, цялостно да се издирва, регистрира и микрофилмира “Булгариката”. За целта вниманието предварително се насочва към определени чуждестранни архивохранилища[20], като евентуални източници за комплектуване на документи. Задълбочено се изучава състава и съдържанието на техните фондове по наличния справочен апарат и се провежда системно и последователно по планираните фондове. Като начало се проучват инвентарните описи, като с набелязват всички архивни единици, релевантни за българската история. Когато тези описи са публикувани или могат да се набавят във вид на копия, издирването се извършва у нас. В противен случай то става в чуждите читални, като се прави извлечение от описите на архивните единици с “Булгарика”. Освен това се отбелязват и тези архивни единици, в които се предполага, че могат да се намерят документи за България, без това да е посочено специално в заглавията. Тяхното преглеждане става на място, в резултат на което се съставя опис на съдържащите се във всяка архивна единица документи за българската история.
След приключването на даден етап от работата се съставя финансово обезпечена програма за микрофилмиране на издирените документи.При това се спазва принципа, релевантните архивни единици да се микрофилмират цялостно. Така се избягва необходимостта от многократното пътуване зад граница, за да се преглеждат и проучват едни и същи архиви от различни български изследователи. Цялостното микрофилмиране има и това предимство, че не създава затруднения при архивирането и идентифицирането на получените копия, не разкъсва намиращите се в организиран комплекс документи и така те притежават по-голяма информационна стойност.
При микрофилмирането на релевантните архивни единици трябва да се има ред вид една особеност, която зависи от съществувалата във фондообразувателя деловодна система и от архивната организация и обработка на документите, която се свежда до това, че понякога сред тях се намират многоекземплярни и погълнати документи, празни бланки, формуляри, печатни материали и други листове, които не представляват интерес. При тези случаи естествено се микрофилмират само основните, като за това се прави съответна бележка.
Архивните единици с разсеяна,частична информация за нашата история се мирофилмират подборно. По финансови съображения при тях вместо микрокопия могат да се правят ксерокопия.
Разгледаният начин на работа по издирването и микрофилмирането на чуждестранните документи с цел да се попълва ДАФ осигурява получаването на копията заедно с оригиналните справочни пособия, идентифицирани по тях с исковите си данни и със сведения за това, цялостно или частично са копирани.
В случаите когато се набавят микрофилми, които не са поръчани по оригиналите на документите, а са придобити от трета държава, притежаваща копия, са необходими и техните справочни пособия съставени в страната посредник. Това се отнася например за германските документи от САЩ, за австро-унгарските от Унгария и т.н.
Попълнения на ДАФ на НРБ постъпват и в резултат от работата на българските историци в читалните на чуждите архиви по лични научноизследователски теми. В тези случаи отново обект на внимание са същите архивни единици с “Булгарика” с тази разлика, че при копирането се отсяват документите, които не са по дадената тема. Въпреки известни затруднения при архивирането на получените по тази линия копия, те имат своя принос за обогатяването на колекциите с чуждестранни извори.
Разделянето между тях става съгласно основните принципи на класификацията на документите, а именно значимостта им от (национално или от местно значение), тяхната принадлежност към определена историческа епоха, към определени административно-териториални единици или към определени отрасли на държавната и обществената дейност.[23]
При определянето на профила на чуждестранните документи, те не могат да се третират аналогично с домашните извори. Безспорно е това, че те са от общонационално значение и тяхното място е в централните държавни архиви. У нас има три централни архива, профилирани по исторически епохи – Ръкописно-документационен сектор при Народната библиотека “Кирил и Методий” (РДС НБКМ) за документи от феодализма и османското владичество; Централен държавен исторически архив (ЦДИА) за документи от освобождението на България от османско владичество до девети септември 1944 г.; Централен държавен архив на НРБ (ЦДА на НРБ) за периода след девети септември 1944 г.[24] Между тях следва да се разпределят получаваните от чужбина копия. При свързването им в единна система заедно с домашните извори се обогатява информационната база за изследването на едни и същи събития и факти от нашата история цялостно и многоаспектно.
Не без значение тук е и фактът, че архивната обработка на копията се предоставя на опитни архивисти, специализирани за работа по документи от дадена епоха, добре познаващи домашната изворова база за съответния период, способни да оценят уникалността и значимостта на постъпващите от чужбина извори с оглед на тяхното най-широко използване за нуждите на науката и на социалната практика.
Автор устанавливает свое внимание на архивные аспекти деятельности, связанной с пополнением национальных архивных фондов зарубежными документами. Вопросы комплектования и архивирования зтих документов рассмотрены при их сопоставлении с отечествеными источниками. Сделана классификация архивных единиц и архивных фондов, с целью раскрытия той информации, которую они содержат для нашей страны. В зтой связи подчеркивается необходимость конкреного подхода при отыскании и микрофильмировании. В заключение ставится вопрос о местах хранения в НР Болгарии полученных копий. Автор отстаивает точку зрения на то, что они должны храниться в центральных архивах по эпохам и при зтом их нужно объединить в единой системе с отечественными источниками. Таким образом документальная база для целостнаго и многостороннего исследование одних и тех же событий болгарской истории обогатится многократно.
L’auteur arrête son attention sur les aspects d’archives des activités, liées au comblement des fonds des Archives nationalеs par des documents, conservés à l’étranger. Les questions, relatives au completement et la conservation de ces documents ont été examiné au cours de leur comparaison avec les sources originales. Un emplacement special a ete fixé pour les sources de completement. Une classification des Fonds d’archive et des unités d’archive a été faite compte tenu de l’information qu ils englobent pour la partie bulgare, en soulignant la nécessité d’un abord concret pour la recherché des documents et l’élabolation des microfilms.
La question des lieux de conservation des copies reçues en Republique Populaire de Bulgarie est traitee en conclusion. L’auteur defend la cause qu’elles doivent être conservées dans les Archives centrales suivant les époques, en relation avec le systéme unitaire des sources originales. De cette façon nous procédons à l’enrichissement de la base documentaire pour l’examen des mêmes évenéments et les mêmes faits de l’histoire de la Bulgarie de manière complète et multiratérale.
Независимо, че имат различен национален произход, че постъпват от различни източници и че се различават по външен вид, домашните и чуждестранните архивни документи по характер са еднакви, а именно – образувани са от дейността на учреждения, организации, предприятия и частни лица.
Държавните архиви и редица исторически институти в нашата страна развиха през последните 10-15 години значителна дейност по издирването и микрофилмирането на документи за българската история, съхранявани чужбина.[5] В резултат на това у нас вече има на държавно съхранение над един милиона кадъра.[6] Тази дейност продължава да се развива и ДАФ непрекъснато се обогатява с нови постъпления.
Специфичният характер на групата на чуждестранните документи в състава на Държавния архивен фонд поставя пред архивистите редица теоретико-методически и практически въпроси по комплектуването, архивирането и използването им, чиито кръг се разширява с развитието на самата дейност. Някои от въпросите са решени, други все още чакат своя отговор.
За сравнително краткия период от създаването на централизирано архивно дело в България беше разработена в основни линии цялостна методическа система по работата с домашните архивни документи, която обхваща над сто методически указания.[7] На страниците на сп. “Известия на държавните архиви” и “Архивен преглед “ се появиха значителен брой статии в тази област. Не така стои обаче въпросът с чуждестранните документи. Цялостна методика за работата с тях няма. Същото е положението и с теоретичните разработки. Направеното у нас в това отношение е незначително. То се свежда до четири принципни положения в архивното законодателство на НРБ и известен брой пунктове в едно от методическите указания на Главното управление на архивите при Министерския съвет, което третира и друга дейност.[8]
Законодателно са решени въпросите за включването на чуждестранните документи в състава на ДАФ като негови попълнения, за местонахождението им в НРБ, за приоритета при използването им и е определено Главното управление на архивите за координатор на тази дейност.[9] С това само е дадена добра основа, върху която следва да се развие цялостна система от правила за организацията и методиката на работата.Поради липсата й нститутите съхраняващи чуждестранни микрофилми, са установили поотделно своя практика, много често по аналогия с домашните архивни извори, която не винаги е съобразена в достатъчна степен със специфичния характер на материята.
Едва в последно време са взети някои сериозни мерки за координиране на дейността по издирването и микрофилмирането на чуждестранните извори и за въвеждането на единство по работата с микрокопия и те вече дават своите резултати.
Попълването на националните архивни фондове или създаването на такива фондове чрез дублиране и придобиване на документи, съхранявани извън националните граници, е явление, имащо своята историческа обусловеност. Много са страните в света, които бидейки лишени от архивно наследство за цели периоди от развитието си, осъществяват активна дейност в тази насока, всяка по своя национална програма, съобразена с конкретното състояние на архивната й база.
В настоящата статия ние нямаме за цел да изследваме бедното архивно наследство на нашия народ, нито да анализираме неговия състав, за да обосновем необходимостта от запълването на липсите и разширяването на архивната база по периоди и теми. Това е обект на отделно проучване.[10] Нашата задача е да спрем вниманието върху някои аспекти при работата с документите от този род попълнения, с оглед извършването й съгласно изискванията на архивната теория и практика.
* * *
Попълването на ДАФ с документи от чужбина и
по-нататъшната работа по привеждането им в състояние да бъдат годни за
всестранно използване по същество е архивна дейност. Тя започва с
комплектуването, преминава през регистрирането, съхраняването и обработката на
документите-копия, за да стигне до уреждането на всички въпроси, свързани с
реда и начина на тяхното използване. Теоретическото осмисляне на тези
процеси ще доведе до по-висока
ефективност и по-високи резултати в
практическата работа.Под комплектуване в архивното дело се разбира системата от мероприятия, свързани с определянето на източниците за състава на ДАФ, подбора, подготовката и предаването на материалите на държавно съхранение, а също и разпределянето им в мрежата на държавните архиви и определянето на техния профил.[11] По отношение на чуждестранните архивни документи комплектуването обхваща целия комплекс от въпроси, свързани с определянето на източниците на комплектуване, методите на издирване и регистриране на документите за българската история, принципите за техния подбор при микрофилмирането и предаването на копията на държавно съхранение в НРБ. Веднага става ясно, че комплектуването при домашните и при чуждестранните документи[12] не става по едни и същи форми и методи поради различия в произхода, местосъхранението и външния им вид.
Известно е, че домашните архивни документи се приемат на държавно съхранение непосредствено от действащите учреждения, организации, предприятия и частни лица, в резултат от чиято дейност са образувани, след като се обработят и опишат съгласно установените у нас правила и инструкции. При това приемането става от хранилища с временен състав на документите и възможността едни и същи документи да станат втори път обект на комплектуване е изключена. При чуждестранните документи положението е съвсем различно. Документите които приемаме, са преминали етапа на предаване от фондообразувателите в архивите на съответната страна и по тях вече са извършени всички процеси от архивната работа с оглед предоставянето им за използване. Следователно независимо от това, че ние търсим и микрофилмираме тези документи за целите на комплектуването и извършваме тази дейност съгласно установените у нас принципи, от гледна точка на чуждестранния архив същия този процес като архивна дейност е “използване” и то става съгласно действащите правила в чуждата страна.Поради това, че документите се дават за използване неограничен брой пъти, съществуват условия за многократно постъпване на едни и същи документи у нас, ако микрофилмирането не се извършва при достатъчно добра организация и координация от институтите и лицата занимаващи се с тази дейност.
За да се осъществи правилно архивиране и успешна по-нататъшна работа с получените копия, е необходимо да се познават добре организацията, обработката и справочния апарат на оригиналните документи в самата страна-хранител и чрез идентифициране на копията с оригиналите да се постигне максимално оползотворяване на информацията, съдържаща се в архивните пособия съставени по оригиналите. Съвсем естествено е, че получените от чужбина документи не са и няма как да бъдат обработени по установената у нас методика, с изключение може би само на тези от Съветския съюз, поради сходството в архивната методика. Обикновено различните страни и дори различните архиви в дадена страна имат редица специфични особености в своята практика. Това обаче в никакъв случай не ни дава правото да обявим тези документи за необработени, да ги считаме за безсистемно зафиксирани на микролента или микрофиши страници, без връзка помежду им, всеки документ сам за себе си, и да виждаме единствения изход от това положение в тематичното им разкриване и описание, без какъвто и да е друг справочен апарат по тях.
Трябва да се има предвид, че въпреки голямото разнообразие в практиката при организирането на архивните документи по фондове, а вътре във фондовете по групи и подгрупи и различията в архивната терминология за обозначаване на комплексите и групите от архивни документи, общо правило в архивите е, че документите се съхраняват в организирана система от фондове и колекции, а в тях по раздели, подраздели, рубрики, подрубрики и т.н. като се стигне до архивните единици, най-малките самостоятелно обособени групи от документи, свързани по някакъв общ белег помежду им. Възможно е дадена архивна единица да се състои и само от един документ.
За да може да се установи връзката на копията с оригиналите, необходимо е микрофилмираните документи[13] да се приемат заедно с наличните описи по тях, при което всички цялостно или частично копирани архивни единици са идентифицирани. При неспазване на това изискване работата с донесените у нас микрофилми, микрофиши, ксерокопия или друг вид копия сериозно се затруднява и това забавя включването в научен оборот на изключително ценни документи.
Друга важна особеност на микрофилмираните чуждестранни документи, която трябва да се има предвид при работата с тях е, че те по състав и организация се отличават не само от нашите домашни извори, но и от своите оригинали в чужбина. Преобладаващата част от тях са микрофилмови ленти, на които са заснети изцяло или подборно страниците на една или няколко архивни единици. Не рядко архивни единици с последователни номера в архива-хранител на оригиналите биват заснети в различно време и се намират в различни филми.Възможно е също така в различни филми да са заснети и документи от една и съща архивна единица.Всички тези особености, някои от които произтичат от недобрата организация на микрофилмирането, трябва да се имат предвид при архивирането на копията, т.е. при тяхното регистриране, съхраняване, описание тематична обработка и използване у нас. Каквато и организация да се даде на съхраняваните копия, каквито отчетни и информационни пособия да се съставят по тях, те винаги трябва да са съпоставими с оригиналните документи и с оригиналния научно-справочен апарат. Наред с исковите данни на копията винаги трябва да се дават и исковите данни на оригиналите, идентифицирани по съответните описи. В случаите когато микрофилмирането е станало не от оригиналите, а от копия съхранявани в друга държава, е задължително да се дават и тези искови данни.
Поради възможността получените копия да се размножават многократно възниква и въпроса за авторското право. Обикновено страната-хранител на оригиналите запазва известни права върху направените копия в съответствие с действащото в нея авторско право спрямо архивните документи. В някои случаи това е отбелязано на самия микрофилм, в други – в съпроводителен документ или е уговорено по друг начин.
Както споменахме по-горе, при определяне на състава на Държавния архивен фонд, на първо място стои за разрешение въпроса за източниците на комплектуване. При чуждестранните документи източници за комплектуване са по принцип всички държавни, обществени и частни хранилища, в това число държавни обществени и частни архиви, ръкописни сбирки към библиотеки, музеи, научни и културни институти, организации, предприятия и др., които притежават документи за българската история при условие, че те са достъпни за международно използване съгласно действащото в съответната страна архивно законодателство или по волята на притежателите им. Издирването, подборът и приемането на документите е продължителен процес. Той не се осъществява еднократно и едновременно от всички източници. Тук е необходима добре организирана, целенасочена планова дейност.
В перспективните и в текущите планове по комплектуването на ДАФ чуждестранните документи също имат своето място. Източниците за комплектуване за всеки планов период се определят въз основа на наличието и на значимостта на съхраняваните в тях документи за българската история, съобразено с наличието на домашната архивна база, определени хронологически периоди и теми и нуждите на научноизследователската дейност. Спогодбите за съвместна работа между държавните архиви на НРБ и редица социалистически страни предвиждат взаимно издирване и микрофилмообмен на документи.Тази дейност дава добри резултати, понеже се извършва системно в определени хранилища по предварително набелязани фондове.
Основна предпоставка за успешна дейност по попълването на ДАФ с чуждестранни документи е придобиването на информация, която да дава цялостна картина за наличието и местонахождението на интересуващите ни документи в чуждите държави и условията за тяхното използване.Такава информация се съдържа в публикуваните международни и национални архивни справочници.Тук на първо място са изданията на Международния архивен съвет към ЮНЕСКО от поредицата на списание “Архивум”[14], които съдържат богата информация за организацията на архивното дело във всички страни в света, за действащото в тях законодателство, за основния състав на съхраняваните документи в отделните архиви, за справочния апарат по тях и условията за използването им.
Доколкото съхраняваните в архивите документи са резултат от дейността на определени държавни и обществени учреждения и организации необходими са проучвания върху административното устройство и деловодните системи на фондообразувателите. Както вече отбелязахме по-горе независимо от разнообразието в деловодните системи и в архивната практика, документите във всеки архив се съхраняват обединени в групи по общия им произход. Това означава, че документите възникнали в резултат от дейността на определени учреждения, организации или лица, са самостоятелен комплекс, който според възприетата у нас архивна терминология, наричаме архивен фонд. При издирването на документи за българската история в чужбина това принципно положение служи за ориентир, като насочва вниманието към архивите на тези учреждения и лица, чиято дейност е била свързана по някакъв начин с нашата страна и с нашия народ. Защото трябва да се има пред вид, че за разлика от българските архиви, чийто документи в своята съвкупност изцяло са извори за нашата история, то за всяко чуждестранно архивохранилище историята на България и на нейните взаимоотношения с другите страни и народи е само една малка тема, по която те могат да притежават или да не притежават документи.
Ако изходим от архивното правило, че документите във всеки архивен фонд се съхраняват във физически обособени архивни единици, то с оглед на информацията, която съдържат за нашата история, те могат да се категоризират в три групи. Първа група документи, които като цяло (всички архивни единици в тях) се отнасят за българската история, втора група архивни единици, които частично (само някои от документите в тях) се отнасят за българската история и трета група архивни единици, които въобще не съдържат документи за нашата история.
По същия начин могат да се категоризират в три групи и архивните фондове във всеки чуждестранен архив, а именно: първа група, в която всички архивни единици имат изцяло или частично документи за България, втора група в която само част от архивните единици имат изцяло или частично документи за България и трета група, в която въобще няма архивни единици с документи за България.
Към първата група по принцип се отнасят архивните фондове, образувани в резултат от дейността на учрежденията, които дадена държава създава в завладени от нея чужди страни или техни територии, за по-къси или за по- дълги периоди на мир, а също и по време на война.[15] Такива са органите на местната администрация, на обществените, стопанските културните и просветни органи. Техните документи са изцяло релевантни за историята на страната, в чиито граници влизат понастоящем тези територии. Централните органи на ведомствените системи не се отнасят към тази категория архивни фондове, въпреки че съдържат големи количества документи за владените територии поради това, че функциите им са се разпростирали и върху тях.
През периода на османското владичество у нас е действала система от местни органи на османската администрация, чиито архивни фондове са изцяло релевантни за българската история. Същото се отнася и за документите от недържавен произход, образувани в резултат от дейността на частни предприятия, обществени организации и от отделни лица.
Обикновено по-късно при оттеглянето си институциите на страната владетелка и на нейните граждани те са прибирали архивите си които сега могат да се намерят в държавни и обществена архивохранилища и са достъпни за използване.
Към първата категория се отнасят също и някои архивни фондове, които не са възникнали на наша територия, функцонирали са в периоди на робство, на чужда окупация или в мирни години, но въпреки това са изцяло релевантни за българската история. Такива са архивните фондове на двустранните културни, просветни, стопански и други дружества и организации с българско участие и на българи живеещи в чужбина, а също и на техни подразделения.
Значително по-голяма и по-разнообразна е групата на архивните фондове от втората категория. Документите за българската история, които се съхраняват в тях, са възникнали в резултат от дейността на фондообразуватели с международни функции, доколкото са ги осъществявали по отношение на нашата срана и на фондообразуватели с вътрешно държавни функции, доколкото в тях е отразена дейността на живеещите в чужбина българи. Безспорно тук по-голям интерес представляват архивните документи на държавните органи за международни отношения. Съветският дипломат В. И. Зорин класира тези органи в две основни групи – централни органи за международни отношения и задгранични органи за международни отношения. Към първата група спадат институциите за общо политическо ръководство – правителството, парламентът, държавният глава, министерството на вътрешните работи и отрасловите институции осъществяващи международна дейност в областта на търговията, икономиката, здравеопазването, културата, образованието и др. Към втората се отнасят постоянните и временните дипломатически и не дипломатически представителства, като посолства и мисии, представителства в международни организации, представителства на различни технически или специализирани и отраслови изложби и конгреси и т.н.[16]
Най-търсена за международно използване от тази група фондове е дипломатическата документация. Тя започва да се създава по-регулярно през XV – XVІІІ в., когато с утвърждаването на абсолютните монархии в Европа организацията на дипломатическата служба придобива все по-установени форми. Постоянните дипломатически представителства, които са се зародили в средните векове в дипломатическата практика на папския престол и на Венецианската република, сега се разпространяват навред. Установява се строга дипломатическа йерархия. Изработват се общоприети форми на дипломатическата кореспонденция. Френският език става (вместо латинския) общопризнат език на дипломатическите отношения. Още по-стриктно се регламентира дипломатическия церемониал. Под влиянието на хуманистите се появява определен стил на дипломатическите съобщения и донесения, който постепенно става задължителен за всеки дипломат.[
При по-нататъшното си развитие дипломацията, като дейност осъществяваща външната политика на държавите обогатява функциите си, усъвършенства се. Усъвършенства се и системата от органи и лица, ангажирани с тази дейност.
Резултатното използване на дипломатическата документация като база за микрофилмиране и попълване на ДАФ с чуждестранни документи изисква да се познават нейният състав, организация и местонахождение във всяка чужда държава. Обикновено понятието “дипломатическа документация” се отъждествява с архивните фондове на министерствата на външните работи и на техните представителства. Това не е съвсем правилно, тъй като дипломатически документи се съхраняват и в архивните фондове на правителствата и на някои други централни учреждения, но понеже това определение е добило гражданственост, ние също го възприемаме.
Трябва да се има предвид още и това, че за периода преди създаването на министерствата на външните работи в отделните държави, което е ставало по различно време, документите с външнополитически характер, главно дипломатическата кореспонденция и международните договори, се съхраняват като самостоятелни серии “Дипломатика” или в състава на архивните фондове на правителствата.
Министерството на външните работи на дадена страна е основното звено, което осъществява нейната външна политика. То ежедневно я представя в другите страни зад граница, а също и в собствената държава при взаимоотношенията с чуждите представители. При изпълнението на своите функции министерството на външните работи систематически изготвя информации за правителството по въпросите на външната политика и реализира приетите решения в тази област. То ръководи дипломатическите представителства зад граница, с които поддържа постоянна връзка, отговаря за подготовката на външнополитически кадри. Като правило негова функция е разработката на архивните материали в областта на външната политика и издаването на официални документи по въпросите от тази сфера.[18]
Структурата на апарата на министерството съответства на характера на работата и на задачите, които се изпълняват. Най-важно звено в централния апарат от гледна точка на ежедневното дипломатическо ръководство, са оперативните дипломатически отдели. Общоприето е създаването на териториални и функционални оперативни дипломатически отдели. Териториалните отдели водят въпросите на външните отношения с група страни обикновено по регионален признак. Само като пример ще посочим, че в австрийското министерство на външните работи за периода от 1882 до 1885 г. България се води от Втори политически отдел “Ориент, Балкани, Русия”. През 1886 г. този отдел става Първи и продължава да функционира с известни промени в териториалния обсег, а именно: 1898 г. - “Русия, Турция, Балкански страни, Ориент, английски, френски, италиански колонии”; 1899 г. – “Русия, Турция, Египет, Балкански страни, английски, френски, италиански колонии” ; 1901 г. – “Русия, Египет, Балкански страни, Азия”; 1907 г. – “Турция, Египет, Балкански страни, Азия”; 1909 г. - “Русия, Турция, Египет, Персия, Балкански страни”[19] и т.н.
В резултат от дейността на политическите отдели и от постоянните връзки, които това министерство е поддържало със своите представителства в чужбина, е възниквала богата документация. Тя се състои преди всичко от кореспонденция, съдържаща докладите и телеграмите на дипломатическите представители с информация за политическото положение в съответната страна и указанията във вид на писма и телеграми, които министерството е изпращало до тях. По същия начин е възникнала и консулската кореспонденция, в резултат от преписката между министерството и консулите зад граница.
Независимо от разнообразието на съществуващата в отделните страни деловодна практика по организирането и класирането на дипломатическата и консулската кореспонденция в архивните фондове на министерствата на външните работи в чужбина се намират обособени самостоятелно цели серии (раздели) с релевантни за българската история архивни единици. За периода до Освобождаването на България от османско иго, а в някои случаи и до обявяването на независимостта през 1908 г. дипломатическата и консулската кореспонденция с представителите по нашите земи е класирана към сериите “Турция”. След това вече са налице самостоятелни серии “България”. Архивните единици в тези серии са обособени или по кореспондентски признак, съчетан с географския, и съдържат всички доклади, получени от задграничните представители в определени български градове, или по предметния признак, при който архивните единици съдържат доклади отнасящи се за България, независимо от града и държавата откъдето са получени, подредени в хронологическа последователност или по отделни събития.
Релевантни архивни единици за нашата история се намират и в другите раздели на архивните фондове на министерствата на външните работи. Тук на първо място са сериите на другите държави, особено балканските и тези с които България е поддържала тесни политически връзки. Същото се отнася и за сериите с документи за войните, договорите, протоколите и др. Това може да се установи чрез проучване на описите и на другите видове справочници и чрез преглеждане на самите архивни единици.
Дипломатическите архиви са изключително богати на документи от значителен интерес за историческите изследвания. Но те могат да се извлекат и оползотворят за нуждите на Държавния архивен фонд на НРБ само при много добро познаване на исторически сложилата се организация на архивните фондове и на съществувалите деловодни системи в отделните страни, които през определени периоди са се променяли.
Много важно е да се знае, че в различни серии могат да се съдържат едни и същи документи. Такъв е случаят с дипломатическата и консулската кореспонденция. Известно е, че след изтичането на определени срокове архивите на задграничните представителства и мисии се пренасят в центъра и влизат като съставна част на архивния фонд на външното министерство. По този начин кореспонденцията се дублира с тази разлика, че докладите на представителите, които в министерството са в оригинал, в архивите на представителствата са в копия и обратно. Разбира се, сред посолските и консулските архиви има и уникални документи, възникнали в резултат от взаимоотношенията на представителствата с институции и частни лица в страните, където са функционирали. Могат да се намерят и трети екземпляри на дипломатическата кореспонденция. Това са серии със своевременно размножени за нуждите на правителството и на парламента служебни документи. Днес те могат да се намерят във фондовете на външното министерство, на висшите правителствени органи, а дори и в някои библиотеки. Те лесно привличат вниманието с релевантната информация за историята на чужди страни. При микрофилмирането на документи за попълването на ДАФ вниманието трябва да се насочи към оригиналите, за да не се получава дублиране на постъпващите документи.
Както вече отбелязахме, външнополитически функции изпълняват и някои висши правителствени органи, от което следва, че в техните архиви също могат да се съхраняват цели архивни единици или отделни документи, свързани с нашата история, които би следвало да се издирват и микрофилмират.
Специално внимание заслужават също така и архивните фондове на военните министерства. В тях се съхранява кореспонденцията на централната военна администрация с военните аташета и с други военни представителства зад граница, която е особено богата през периодите на подготовката и на воденето на войните. И тук, както и при цивилната дипломация, документите са обособени в серии по държави. Сериите за България съдържат архивни единици изцяло релевантни за нашата история.
В категорията архивни фондове от дипломатически характер, в които могат да се намерят архивни единици с документи за нашата история спадат и тези образувани в резултат от дейността на международни организации, обществени и частни предприятия от областта на производството, търговията, културата, изкуството, здравеопазването, образованието и т. н., доколкото тези институции са поддържали връзки с България. Наред с това трябва да отбележим и голямото значение на документите за българската история, съхранявани в личните архивни фондове на видни дипломати, политически и културни дейци, хора на науката, писатели, представители на деловите креди, които са били свързани по някакъв начин с България и с българите. Тези архивни фондове могат да се намерят както в държавните архиви, така и в ръкописните отдели на библиотеки, музеи и научни институти, обикновено свързани с архивните фондове на институциите, в които са работили лицата – фондообразуватели.
Последната група фондове на която искаме да се спрем са тези възникнали в резултат от дейността на учреждения, организации, предприятия и лица, които са изпълнявали чисто вътрешни функции в дадената чужда държава. Те са свързани с отношенията които са имали към българи, временно или постоянно пребиваващи в тях – преселници, имигранти, учащи се и др. Сред тези представляващи интерес за ДАФ фондове са: органите от ведомството на вътрешните работи, на съда, прокуратурата, висшето образование, висшите и средните учебни заведения. При тях, както и при фондообразувателите с международни функции могат да се намерят или цели архивни единици, отнасящи се за българската история, или само отделни документи.
Както вече отбелязахме, историята на България и на българския народ, на техните взаимоотношения с други страни и народи, погледната в международен аспект, е само една тема, а именно “България” или както е възприето да се нарича “Булгарика”. Да се открият документите “Булгарика” сред огромните по количество и най-разнообразни по тематичен обхват чуждестранни архиви е възможно само при специално проучване и издирване, което се организира и подготвя първо в нашата страна, още преди да се отиде за работа на място в чужбина. Трябва да се има пред вид, че не всички български учени при работата си в читалните на чуждите архиви се интересуват от “Булгарика” като цяло. Много от тях търсят документи по отделни проблеми, теми и въпроси от българската история, които са от интерес на личните им творчески планове.
Когато целта е да се попълва състава на държавния архивен фонд с чуждестранни документи с оглед те да се използват от най-широк кръг историци необходимо и задължително е, цялостно да се издирва, регистрира и микрофилмира “Булгариката”. За целта вниманието предварително се насочва към определени чуждестранни архивохранилища[20], като евентуални източници за комплектуване на документи. Задълбочено се изучава състава и съдържанието на техните фондове по наличния справочен апарат и се провежда системно и последователно по планираните фондове. Като начало се проучват инвентарните описи, като с набелязват всички архивни единици, релевантни за българската история. Когато тези описи са публикувани или могат да се набавят във вид на копия, издирването се извършва у нас. В противен случай то става в чуждите читални, като се прави извлечение от описите на архивните единици с “Булгарика”. Освен това се отбелязват и тези архивни единици, в които се предполага, че могат да се намерят документи за България, без това да е посочено специално в заглавията. Тяхното преглеждане става на място, в резултат на което се съставя опис на съдържащите се във всяка архивна единица документи за българската история.
След приключването на даден етап от работата се съставя финансово обезпечена програма за микрофилмиране на издирените документи.При това се спазва принципа, релевантните архивни единици да се микрофилмират цялостно. Така се избягва необходимостта от многократното пътуване зад граница, за да се преглеждат и проучват едни и същи архиви от различни български изследователи. Цялостното микрофилмиране има и това предимство, че не създава затруднения при архивирането и идентифицирането на получените копия, не разкъсва намиращите се в организиран комплекс документи и така те притежават по-голяма информационна стойност.
При микрофилмирането на релевантните архивни единици трябва да се има ред вид една особеност, която зависи от съществувалата във фондообразувателя деловодна система и от архивната организация и обработка на документите, която се свежда до това, че понякога сред тях се намират многоекземплярни и погълнати документи, празни бланки, формуляри, печатни материали и други листове, които не представляват интерес. При тези случаи естествено се микрофилмират само основните, като за това се прави съответна бележка.
Архивните единици с разсеяна,частична информация за нашата история се мирофилмират подборно. По финансови съображения при тях вместо микрокопия могат да се правят ксерокопия.
Разгледаният начин на работа по издирването и микрофилмирането на чуждестранните документи с цел да се попълва ДАФ осигурява получаването на копията заедно с оригиналните справочни пособия, идентифицирани по тях с исковите си данни и със сведения за това, цялостно или частично са копирани.
В случаите когато се набавят микрофилми, които не са поръчани по оригиналите на документите, а са придобити от трета държава, притежаваща копия, са необходими и техните справочни пособия съставени в страната посредник. Това се отнася например за германските документи от САЩ, за австро-унгарските от Унгария и т.н.
Попълнения на ДАФ на НРБ постъпват и в резултат от работата на българските историци в читалните на чуждите архиви по лични научноизследователски теми. В тези случаи отново обект на внимание са същите архивни единици с “Булгарика” с тази разлика, че при копирането се отсяват документите, които не са по дадената тема. Въпреки известни затруднения при архивирането на получените по тази линия копия, те имат своя принос за обогатяването на колекциите с чуждестранни извори.
* * *
В заключение
бихме искали да се спрем на въпроса за местосъхранението на копията в НРБ.
Нашето архивно законодателство предвижда те да се съхраняват в архивите в
съответствие с профила им.[21] Тук
е необходимо тълкуване, тъй като у нас
съществува мрежа от държавни архиви, всеки със своя профил.[22] Разделянето между тях става съгласно основните принципи на класификацията на документите, а именно значимостта им от (национално или от местно значение), тяхната принадлежност към определена историческа епоха, към определени административно-териториални единици или към определени отрасли на държавната и обществената дейност.[23]
При определянето на профила на чуждестранните документи, те не могат да се третират аналогично с домашните извори. Безспорно е това, че те са от общонационално значение и тяхното място е в централните държавни архиви. У нас има три централни архива, профилирани по исторически епохи – Ръкописно-документационен сектор при Народната библиотека “Кирил и Методий” (РДС НБКМ) за документи от феодализма и османското владичество; Централен държавен исторически архив (ЦДИА) за документи от освобождението на България от османско владичество до девети септември 1944 г.; Централен държавен архив на НРБ (ЦДА на НРБ) за периода след девети септември 1944 г.[24] Между тях следва да се разпределят получаваните от чужбина копия. При свързването им в единна система заедно с домашните извори се обогатява информационната база за изследването на едни и същи събития и факти от нашата история цялостно и многоаспектно.
Не без значение тук е и фактът, че архивната обработка на копията се предоставя на опитни архивисти, специализирани за работа по документи от дадена епоха, добре познаващи домашната изворова база за съответния период, способни да оценят уникалността и значимостта на постъпващите от чужбина извори с оглед на тяхното най-широко използване за нуждите на науката и на социалната практика.
К ВОПРОСУ ПОПОЛНЕНИЯ ГОСУДАРСТВЕННОГО АРХИВНОГО
ФОНДА НР БОЛГАРИИ ЗАРУБЕЖНЬІМИ
ДОКУМЕНТАМИ
Евд. Петрова
(Резюме)
Автор устанавливает свое внимание на архивные аспекти деятельности, связанной с пополнением национальных архивных фондов зарубежными документами. Вопросы комплектования и архивирования зтих документов рассмотрены при их сопоставлении с отечествеными источниками. Сделана классификация архивных единиц и архивных фондов, с целью раскрытия той информации, которую они содержат для нашей страны. В зтой связи подчеркивается необходимость конкреного подхода при отыскании и микрофильмировании. В заключение ставится вопрос о местах хранения в НР Болгарии полученных копий. Автор отстаивает точку зрения на то, что они должны храниться в центральных архивах по эпохам и при зтом их нужно объединить в единой системе с отечественными источниками. Таким образом документальная база для целостнаго и многостороннего исследование одних и тех же событий болгарской истории обогатится многократно.
CONSERNANT LE COMBLEMENT DU FOND DES
ARCHIVES D’ETAT DE LA REPUBLIQUE POPULAIRE DE BULGARIE PAR DES DOKUMENTS DE L’ETRANGER
Evd. Pétrova
(Résumé)
L’auteur arrête son attention sur les aspects d’archives des activités, liées au comblement des fonds des Archives nationalеs par des documents, conservés à l’étranger. Les questions, relatives au completement et la conservation de ces documents ont été examiné au cours de leur comparaison avec les sources originales. Un emplacement special a ete fixé pour les sources de completement. Une classification des Fonds d’archive et des unités d’archive a été faite compte tenu de l’information qu ils englobent pour la partie bulgare, en soulignant la nécessité d’un abord concret pour la recherché des documents et l’élabolation des microfilms.
La question des lieux de conservation des copies reçues en Republique Populaire de Bulgarie est traitee en conclusion. L’auteur defend la cause qu’elles doivent être conservées dans les Archives centrales suivant les époques, en relation avec le systéme unitaire des sources originales. De cette façon nous procédons à l’enrichissement de la base documentaire pour l’examen des mêmes évenéments et les mêmes faits de l’histoire de la Bulgarie de manière complète et multiratérale.
[1] Закон за Държавния архивен
фонд, публикуван в ДВ, бр. 54 от 1974 г., чл. 2 (1).
[2] Пак там, чл. 2 (2).
[3] Пак там.
[4] Пак там, чл. 2 (3).
[6] В. Филипова и Д. Минцев,
Двадесет и пет години централизирано
архивно дело в НРБ. - ИДА, 1977, кн. 34, с. 10.
[7] Ив.
Нанев, По някои основни организационно-методически задачи на органите за
управление на Държавния архивен фонд, произтичащи от новите нормативни актове
за архивното дело. - ИДА, 1976, кн. 32, с. 4.
[8]
Указание за микрофилмирането и работата с микрофилмите на архивни документи от
21 септ. 1977 г. на Главно управление на архивите при МС.
[9] Вж.
цит. закон, чл. 2 (3) и Правилника за приложението му, публикуван в ДВ, бр. 4
от 1975 г. чл. 4 (1), 4 (2), 35 (2).
[10] По
някои въпроси за архивното наследство на българския народ виж: Евдокия Петрова,
“Създаването на държавните архиви в България: защо през ХХ век и защо посъветски модел ?” и библиографските данни към статията. - ИДА, кн. 101, 2011,с. 63-87.
[11] Теория и практика архивного
дело в СССР, под ред. на проф. Л. А. Никифоров и доц. Г. А. Белов, 1966, М., с.
120.
[12] В настоящата статия имаме
предвид документите възникнали след ХVІІ-ХVІІІ век, когато са създавани
по-масово, запазени са в по-голяма степен и са най-много търсени за
международно използване.
[13]
Въпреки че цитираният по-горе закон (чл. 2 (3)) допуска приемането и на
оригинални документи от чужбина, това са особени случаи, които рядко се срещат
в практиката и на тях няма да се спираме.
[14] Archivum, Revue internationale des
Archives, Annuaire international des Archives: vol. ХV, 1965 Les grands depots d’archives du monde, 1969, 374 p.; vol. ХVІІІ, 1968 Actes du 6-e Congres international des archives,
Madrid, 1968
(La liberalisation en matiere
d’acces aux archives et de politique de mikrofilmage…), 1970, 270 p.;
vol. XVII, 1967 La legislation archivistique. 1’Europe le partie
Allemagne – Islande, 1971,
270 p.; vol. XIX 1’Europe 2-e partie Italie – Yugoslavie,
1972, 260 p.; vol. XXII-XXIII 1972-1973 Anuaire international des Archives 1975, 480 p.
[15]
Теоретичните въпроси за ведомствените и териториални комплекси от архивни фондове,
както и за юридическото право на собственост на документите при тези случаи
между завладяната и владеещата страна, не са обект на настоящата статия.
[16] В. А. Зорин, Основы
дипломатической службы. М.,
1977, с. 91-100.
[17] История на дипломацията,
второ преработено и допълнено издание под редакцията на В. А. Зорин, В. С.
Семъенов, С. Д. Сказки и В. М. Хвостов,
С., 1961, с. 91-98.
[18] В. А. Зорин, цит. съч.,
с. 99.
[19] R. Stropp, Die Akten des k. u k. Ministerium des Aeussern 1848-1918, Sonderdruck aus Mitteilungen des Oesterreichischen
Staatsarchivs, 1967, W. 20, S. 297 - 400.
[20]
Нашият досегашен опит и опитът на редица други
държави показва, че за периода след ХVІІ-ХVІІІ
в. основна база за издирване на документи за отделни страни или за теми от
тяхната история са главно дипломатическите архиви на Великите сили – Англия,
Франция, Русия, Австро-Унгария, Германия и Италия.
[21] Вж. цитирания по-горе
Правилник, чл. 4 (1).
[22] Вж. цитирания по-горе
Закон чл. 8 (1) и цитирания Правилник чл. 6.
