Евдокия Василева Петрова. Към ранната биография на Михаил Алексиев (1904-1981), първият ръководител на държавните архиви в България. Документи от полицейските архиви (1925-1941). - УВОД

Посвещава се на 110–годишнината от рождението му

• Публикувано със значителни съкращения в: Известия на държавните архиви, 2012 № 103-104, с. 177- 247. [1]

ДОКУМЕНТИ >>
ФОТОАРХИВ >>

Когато през януари 1952 г. Михаил Стойков Алексиев оглавява новосъздадените държавни архиви, той е име почти непознато за широките среди на научната и културната общественост в България. Бъдещето обаче ще покаже, че е бил избран подходящият човек, който да поеме и достойно и успешно да се справи с отговорността и грижата за това, което е останало от българското документално наследство. По онова време по-голямата част от архивните документи, преди всичко тези, възникнали след Освобождението, е разпиляна из мазета, тавани, килери и други най-непригодни места по учрежденията, след като години наред “непотребните“ са били унищожавани и то не само от човешка ръка, но и от огън, вода, влага, земетресения и други природни катаклизми и влияния. Не малко документи са погубени и при въздушните нападения над София по време на Втората световна война[1]. Именно Алексиев е този, който успява да сложи ред в архивното стопанство на държавата. Той изгражда здрави основи на една нова, несъществуваща дотогава в българската администрация институция, която има не само културни, научни, научно справочни и популяризаторски, но и управленски задачи.

Въведената през 1951 г. у нас централизация на архивното дело по съветски модел е функция от установения на 9 септември 1944 г. социалистически обществен строй, при който всички документи създадени в учрежденията, организациите и стопанските предприятия са държавна собственост[2]. Това от своя страна е предпоставка и за установяване на единни методически правила при работата с документалните материали в цялата мрежа на държавните архиви под „шапката” на Архивно управление, като централен ръководен орган.

В началния период управленските функции на държавните архиви са от особено важно значение, тъй като е било необходимо в цялата страна да се въведе  ред при работата с учерeжденската документация. За изпълнението на тази задача е бил необходим  кадрови ресурс със съответна квалификация[3]. Заслуга  на Михаил Алексиев е създаването и професионалното израстване на първото поколение архивисти, всеотдайно поело отговорността за документите на фондообразувателите от момента, когато преминават „към дело” до определянето на тази част от тях, която има историческо значение и подлежи на приемане в държавните архивохранилища, където идентифицирана с исковите си данни, да бъде достъпна за използване от всички заинтересовани среди.

При определяне на професионалната характеристика на сътрудниците, Михаил Алексиев отстоява принципа за разграничаването на служебния профил на специалиста-архивист от този на историка-изследовател. Основната задача на архивистите е грижата за документите. Те трябва да владеят теорията и практиката на  архивното дело, неговата структура и организация на различни нива, да въвеждат ред и система в документалните масиви, като обогатяват и усъвършенстват методическите правила, да изработват богато разнообразие от информационни пособия по състава и съдържанието на документалното богатство, за да  го правят достояние на науката и практиката. Докато задачата на историците изследователи по принцип е  да използват документите в научната си работа, всеки в своя хронологически период и в своята тематична област. Като особено полезно М. Алексиев вижда взаимодействието и обединяването на усилията на сътрудниците от държавните архиви и на тези от историческите институти при съставянето и публикуването на сборници с документи и в дейността по издирването и микрофилмирането на документи за българската история, съхранявани в  чуждестранни архивохранилища[4].

Задача на професионалистите-архивисти е и задължението, основавайки се на законовите норми, да разясняват на широките слоеве на обществото и да го убеждават, че мястото на историческите извори, носители на народната памет, не е в бюрата и шкафовете на частни лица и организации, а в специализираните държавни институции, където те да бъдат достъпни за ползвателите.

В самото начало на изграждането на системата, държавните архиви  са разполагали с ограничен брой празни помещения за архивохранилища и с по една – две стаи за новоназначените служители. Предстояло е да се извърши огромна организационна работа за пълноценното им функциониране. С какъв замах и целенасоченост е ръководена и провеждана тази дейност е видно от служебния фонд на ръководеното от Михаил Алексиев Архивно управление. В него се пазят голям обем  документи, излезли от перото му. Те, както и публикуваните статии по въпросите  на архивното дело в наши, в чуждестранни списания и в пресата са пример за  компетентност, логичност, точност и яснота в изложението. От неговия стил на писане са се учили не малко архивисти. Известно е, че в младежките си години той е работил във вестниците “Ехо”[5] и “Поглед”[6], където е имал възможност да почерпи опит и знания от авторите и редакторите, между които, признатите и днес майстори на писаното слово - журналистите  Димитър Найденов,  Владимир Топенчаров, Жак Натан и др.

През 1954 г. започва издаването на ”Архивен преглед”., който бележи вече 60 години. Независимо, че първоначално това е служебен бюлетин и се печата на циклостил[7], през погледа на М. Алексиев задължително минава оформянето на съдържанието му. Негова е и окончателната оценка на извършената редакторска  работа за всеки брой[8].

Годината 1957 е забележителна за развитието на архивното дело в България. Тогава историческият периодичен печат у нас се обогатява с едно ново издание - “Известия на държавните архиви”, на висок печат, излизащо без прекъсване и до днес. Главен редактор на  списанието е Михаил Алексиев. Той  остава такъв до излизането си в пенсия (до кн. 24/1972 г. вкл.). В първия състав на редакционната комисия влизат: Недялко Недялков, Ленчо Димитров и Кънчо Георгиев. Още от втория брой в нея  бива привлечен и видният историк проф. Веселин Хаджиниколов (по-късно академик, дългогодишен главен редактор на сп. “Исторически преглед”).

В първия брой, редколегията определя профила на списанието и формулира целите и задачите му. Акцентът се поставя върху това, то “да подпомага научните работници - историци, икономисти, езиковеди, литературоведи, а също така и културните и обществените дейци – писатели, журналисти, пропагандисти и др., в тяхната научна и практическа работа”. Основно място се определя за “публикуването на документи, както и на прегледи и съобщения за ценни архивни фондове”. Във връзка с оказването на по-системна помощ на архивните институции за уеднаквяване  на методите на архивната работа и за популяризирането на положителния опит, е предвидено “да се поместват статии по теорията, практиката и историята на архивното дело у нас и в чужбина, отзиви и рецензии на документални издания, на методически сборници и др.” Изказва се заслужена благодарност  на редица институти и на научни и културни дейци за оказаната помощ при подготовката на първия брой[9].

Сега, когато вече държим в ръцете си 103-104-та книжка на “Известия на държавните архиви” с увереност можем да кажем, че положеното начало е било успешно. Много скоро списанието се утвърждава като четиво от интерес не само за тесен кръг специалисти, а и за по-широки слоеве на обществото. Тук трябва да отдадем заслуженото на учредителите на списанието, положили основите му в тоталитарно време, когато появата на ново периодично издание, беше в политическо отношение трудна и твърде отговорна за изпълнение задача.

В продължение на двадесет години и четири месеца Михаил Алексиев е начело на Архивното управление и изгражда и ръководи успешно системата на държавните архиви. През онези години, управляващата Българска комунистическа партия, в съответствие с нейния организационен строеж, има първични партийни организации (ППО) по месторабота във всички  сфери на обществено-политическия живот. Такава има и към Архивно управление-МВР[10]. ППО функционират под ръководството на партийно бюро начело с партиен секретар. Тези структури по същество имат пряка ангажираност и отговорност и са фактор не само при осъществяването на цялостната служебна дейност, но също и спрямо поведението на служителите, що се касае до тяхната политическа лоялност, морал и личен живот. Обикновено решенията им са безапелационни, но Михаил Алексиев не допуска грубо политизиране и смесване на служебните с политическите и личните въпроси. Той умее да установи необходимия баланс за преодоляване в интерес на работата на възникващите при тези условия конфликти.

С качествата си на изключително добър администратор, с голямата си ерудиция и богат житейски опит, с мащабния организаторски замах в работата, с високите си морални добродетели и с личния си авторитет той успява да мобилизира усилията на архивните работници и увличайки ги със своя пример, да допринесе за преодоляването на първоначалното високомерие, пренебрежение и неуважение към архивната професия  от страна на научните среди и на обществеността. Под неговото дългогодишно умело ръководство става все по-разбираема и по-високо оценявана  дейността на  държавните архиви и на работещите в тях сътрудници, за да се стигне до осъзнаването на нейната голяма значимост и тя да получи признанието, което заслужава.

Днес, шестдесет години след Указ № 515 от 10 октомври 1951 г., с който се полагат основите на централизираното архивно дело в България, за Михаил Алексиев, основоположникът на държавните архиви напомня неговият портрет, заел първо място в поредицата на архивните ръководители разположена в коридора на петия етаж в сградата  на Държавна агенция “Архиви” на ул.“Московска” № 5. В списание „Архивен преглед” има възпоминание, по повод на смъртта му[11], а също и кратка статия за него[12]. Известни биографични данни  са публикувани и  в юбилейното издание за държавните архиви от 2001 г.[13] Гробът му със скромен надпис се намира в Централните софийски гробища.

* * *

Михаил Стойков Алексиев (14.11.1904 - 07.02.1981)  постъпва на работа в системата на държавните архиви на 48-годишна възраст. След няколко години създава семейство, раждат му се две деца – дъщеря Лиляна и син Веселин. За живота и дейността му преди това почти нищо не се знае и не се говори. Известно е само, че в ранната си младежка възраст е участвал в комунистическото движение, че е бил съден и е лежал в затвора, но самият той никога не говори за това и не го изтъква. Само веднъж, през 1972 г. инцидентно споменава, че като подсъдим  не е правил разкрития за структурата на Младежката нелегална организация, в която е участвал и за нейните ръководители и членове, и че след произнасяне на присъдата му, не е подавал молба за “царска милост”. Тези два факта се потвърдиха от документите, които открихме при изследването в полицейските архиви. (Вж по-долу док. № 5, 18, 34, 46) .

На фона на оскъдните сведения за живота и дейността му до 1952 г., когато оглавява държавните архиви, интерес представлява любезно предоставеното ни от проф. Стефка Петкова сведение за откритото от нея в партийните документи решение .на  Политбюро на ЦК на БКП за награждаването на  М. Алексиев с орден “9 септември 1944 г. – І степен” по повод на 65-та му годишнина[14]. При издирването на свързаните с това награждаване документи в архивния фонд на Президиума на Народното събрание намерихме и една кратка биографична справка, която освен че потвърждава документално редица познати факти от живота му, съдържа и неизвестни данни за ранните му години[15].

 Като ръководител на държавните архиви Михаил Алексиев заема твърдо позициите на администратор-технократ. Със способността си да опознава бързо хората и да преценява  техните професионални знания, възможности и личностни качества, той заедно със своя заместник Недялко Недялков, с когото работи в екип от 1953 г. до едновременното им пенсиониране през 1972 г., съумява да разпредели отговорностите в службата  така, че  всеки да заеме мястото, където ще бъде най-полезен за работата и за себе си. При действащите, за много дълъг период от време четири сектора  в Архивно управление – “Комплектуване”, “Организационно-методически”, “Използване” и “Публикации”, Н. Недялков беше ресорен на първите два, а М. Алексиев на третия и четвъртия. В процеса на работата двамата ръководители поддържаха непрекъсната и тясна връзка със сътрудниците на съответните сектори и пряко участваха в подготовката на всеки служебен материал, главно инструкции и указания за дейността, а също и  воденето на  кореспонденцията  в даденото направление. Н. Недялков имаше икономическо образование. Ние двамата с Димитър Минцев от сектор “Организационно-методически” и колегите Давид Коен и Надежда Камбурова от сектор “Комплектуване”, имахме добрия шанс да работим пряко с Н. Недялков, ръководител не само вещ в работата с документите от стопански характер, каквито изобилстваха в архивните фондове на действащите фондообразуватели, подлежащи на приемане в държавните архиви, но и с човек толерантен и сърдечен, който умееше да създава атмосфера на добронамереност и топлота в отношенията с подчинените си. Отзивчив и към личните проблеми на служителите си, той винаги беше готов да помогне.

* * *

Настоящата публикация, посветена на Михаил Алексиев, не си поставя за задача да  осветли биографията му като цяло, а само да предостави информация за ранните му години. Целта е да бъдат оповестени нови, непознати документи, издирени в полицейските архиви. Те се отнасят за един тежък, съдбовен период от младостта на Алексиев, съвпадащ с размирните и трагични събития по време на второто правителство на Демократическия сговор с министър-председател Александър Цанков (22.09.1923 – 04.01.1926), когато той още непълнолетен се включва в младежкото комунистическо движение. За тази му дейност е арестуван, съден и осъден на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор и остава да се води на отчет в полицията до 9 септември 1944 г.

Достъпът до полицейските документи за първия ръководител на държавните архиви в България стана възможен благодарение на обстоятелството, че през 2010 г. и началото на 2011 г. на няколко транша, от Министерството на вътрешните работи бяха предадени в Централния държавен архив документите на “Службите на картотеките и досиетата при българската полиция” за периода до 9 септември 1944 г., както и документите от “Народния съд”, проведен след  9 септември 1944 г.[16]..От 1 март 2011 г. и едните, и другите са достъпни за използване в сградата на Държавна агенция “Архиви” на ул. “Московска” № 5. Възможността за широкото използване на тези архивни извори позволява за пръв път два такива важни периода от най-новата българска история да бъдат осветлени въз основа на автентични документи.

Обект на нашия интерес са документите от първата група, т.н. “полицейски архиви”, за състава и съдържанието на която бихме искали предварително да дадем някои пояснения. Това е необходимо за читателя, за да бъде той наясно какви по вид и характер документи ще му бъдат предоставени в настоящата публикация, още повече, че през последните две десетилетия обществеността фокусира активно вниманието си върху тях.

Изграждането на полицейската институция у нас води началото си от първите години след Освобождението. През 1882 г. се създава Канцелария на столичното градоначалство  под ръководството на първия столичен градоначалник Денис Карнович[17]. Той е натоварен да подготви проектозакон за градоначалството, който предвижда и необходимият  полицейски персонал за столицата[18]. Още от самото си създаване полицейският  състав  започва да функционира като  орган за обществен ред и сигурност, каквито органи има във всяка модерна държава в света. За изпълнение на задачите си тези служби събират, регистрират, класифицират и съхраняват информация, като създават досиета, картотеки и архив с необходимите за работата им сведения. В началните години не е имало разграничение между различните видове полиция. Административната и криминалната полиция са действали като една. Все още не е съществувала тайната полиция и нейният апарат[19]. С течение на годините  полицейската институция се модернизира, а това води до по-нататъшно развитие на службите за регистрация и архивиране на полицейските материали. Междувременно се изучават и усвояват европейските тенденции и модели за изграждането на органите за ред и сигурност. От януари 1907 г. влиза в сила Законът за столичната полиция. Изготвят се и   правилници, които уреждат въпросите по неговото приложение[20]. С тези нормативни актове изграждането на софийската полиция се доближава до европейските стандарти. Службите тясно се придържат към международните полицейски норми при изготвянето на полицейската картотека и архив. Нормативно са определени лицата, за всяко от които може да се състави фиш (картонче) с данни и сведения за него.

През 1925/1926 г. се поставя началото на дейността по съставяне и съхраняване на криминални и политически досиета[21]. При отделението “Обществена безопасност” към Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) се изгражда  и се обособява централизирано една нова “Централна политическа картотека”, с цел да се контролират и регистрират действията и да се проследява движението на левите елементи в цялата страна – комунисти, земеделци-единофронтовци, анархисти. С приемането на Закона за защита на държавата тази дейност става особено активна.

С течение на времето в службата за досиетата и картотеките се натрупва изключително богатство от документи и сведения за политическите събития и за контролираните лица. Това са както политици от  властта, така и политици, които са нейни противници. За малко повече от десетилетие е събрана  информация за повече от 120 000 човека, а само за 1937 г. по досиетата и картотеките са направени 150 000 справки[22].

В един рапорт от 14 юни 1939 г., завеждащият досиетата поставя редица искания за подобряване на работата както в организационно отношение, така и по отношение на материалната база, което се налага поради значимостта на събраната информация. Той заявява, че “През изтеклите 15 години е натрупано богатство от документи, сведения и политически досиета, в които са събрани и отбелязани проявите на повече от 100 000 души, между които всички фактори в нашия политически живот и голяма част противници на нашето отечество. Тези сведения рисуват  както положителните, така и отрицателните страни на нашата политическа действителност, на нашите политици и общественици и представляват голяма ценност за политическата ни история”[23]. [к.м., Е.П.]. Дадената  прозорлива оценка оборва първоначалното измамно впечатление, че архивът на службата за досиетата и картотеките е архив за историята на социалдемократическото и комунистическото движение в България  преди 9 септември 1944 г. и следователно е обект за изследване от партийните историци. Неговият състав и съдържание свидетелстват за това колко тясно тези идеи са  били вписани в политическия живот на страната през дадения период и колко широко е тяхното разпространение особено сред подрастващата интелигенция (док. № 10 и др.). Омаловажаването на тази информация би обеднило цялостната картина на българската  политическа история.

През 1942 г. в резултат на натрупания  практически опит и изучаването на постиженията на полициите в чужбина, се пристъпва към обединяване и централизация на досиетата и картотеките за цялата страна, като се въвежда в действие нов Правилник за службите на картотеките и досиетата при българската полиция[24]. В чл. 27 специално е посочено, че “досиетата не се унищожават”, че те се „пазят вечно”. Този правилник се прилага до разтурянето на Дирекцията на полицията през 1944 г., но установените в него правила са останали валидни в продължение на още години. 

Особен интерес за ползвателите на полицейските архиви  представлява  едно “Изложение за службите на картотеките и досиетата при българската полиция”[25] от  същата 1942 г.,  в което се прави  анализ и оценка на извършената работа до момента. Отбелязва се, че службата  при отдел “Държавна сигурност” е съществувала още от създаването на Обществената безопасност през 1924 г., когато са били заведени и първите досиета, с главната цел да бъдат регистрирани левите елементи – привържениците на Комунистическата партия и на  Българския земеделски народен съюз. Събраната информация е трябвало  “да ориентира и подпомага  отдел Държавна сигурност в неговата съществена дейност – да се бори против всички елементи, които  не служат на държавата”, като за целта “има задачата да наблюдава целокупния живот на страната – обществено-политически, икономически и стопански и да бди за сигурността на държавата като парира всички домогвания, целящи да рушат устоите й”. [к.м., Е.П] През 1942 г. службата разполага със 170 000 картона и 75 000 досиета, които съдържат сведения  за повече от 120 000 лица и други обекти[26].

Изложението завършва с поредица препоръки. Заслужава специално да отбележим тази, според която, “всички съдилища в страната, да изпращат  в “Дирекция полиция” – отдел Държавна сигурност и съответните полицейски управления преписи от обвинителни актове, протоколи на съдебно дирене  и присъди от наказателните дела, образувани по обвинение за извършени политически престъпления”[27]. При нашите проучвания на полицейските архиви установихме, че на тази препоръка не само е обърнато особено внимание, но че благодарение на проявеното, неизвестно от кого и кога чувство на историзъм, в състава на  полицейските архиви днес намираме не копия на отделни документи от съдебните дела, а самите оригинални съдебни дела, които са били образувани по “обвинение за извършени политически престъпления”, [к.м., Е.П.] в цялостния им обем. По този начин са били спасени за науката изключително важни исторически извори[28]. Това, което днес наричаме “полицейски архив” фактически е огромен масив от полицейски и съдебни документи за политическия живот в страната, пряко обвързан с лица обвинени и съдени за политически престъпления. Събирането им в един  архивен комплекс повишава значително тяхната информационна стойност. Поради взаимната обвързаност на обстоятелства, факти, събития и личности и взаимоотношенията между тях, историческата картина става по-ясна, по-пълна и по-разбираема.  

Следва да подчертаем, че архивът на службата за досиетата  и картотеките  има своите специфични особености  и значително се различава по състав от архивните фондове на другите фондообразуватели в държавните архиви. Това е както поради факта, че той се състои предимно от картотеки и регистри, които са едновременно и документация, и справочен апарат, така и поради  особените методически правила по неговата обработка, подреждане и съхраняване. Полезно е да се знае, че за всяко наблюдавано от полицията лице има съставено картонче, което съдържа: трите имена на обекта, датата и мястото на раждането му и исковите данни на архивните единици в които има данни за него.

Благодарение на добре организираната от ЦДА работа по огромното количество новопостъпили материали, сътрудниците натоварени с приемането и архивирането им успешно се справиха със задачата да ги предоставят за използване в най-кратки срокове.

* * *

При изследванията в полицейските архиви, открихме значително количество документи, написани от самия М. Алексиев, както и такива, свързани с него. Това са: личното му досие; обща папка със списъци на лица, намиращи се под наблюдението на полицията, в които фигурира и неговото име; шест тома с документи от процеса през 1925 г. срещу Младежката нелегална комунистическа организация, по който той е бил обвиняем и осъден. В процеса на работата проучихме и огромен брой многотомни архивни единици с полицейски и съдебни документи и политически досиета на ръководни функционери и активисти на младежкото комунистическо движение, заедно с които той е бил съден или с които е имал взаимоотношения и контакти. За уточняване и съпоставяне на редица факти, събития и лица прегледахме личният архивен фонд на  Трайчо Костов; спомени от колекцията “Мемоарни документи за БКП” от бившия Партиен архив, съхранявани понастоящем в ЦДА; публикувани спомени; сборниците за Коминтерна от поредицата “Архивите говорят”; изследователски трудове; дописки в софийската преса, проследяващи хода на “процеса на младежите”. Биографични данни за М. Алексиев използвахме и от скромния му по обем личен архивен фонд в ЦДА.

В хронологически аспект нашето изследване се отнася за събитията след Септемврийското въстание през 1923 г. и до 1941 г. На 4 януари 1924 г., 21-то Обикновено народното събрание (ОНС) гласува “Закон за защита на държавата” (ЗЗД)[29]. Въз основа на него Върховният касационен съд обявява за разтурени: Българската комунистическа партия, Партията на труда, Комунистическият младежки съюз - „Лео Троцки”[30], Общият работнически синдикален съюз и Работническата кооперация “Освобождение”. Това е период на остри политически сблъсъци в българската история, когато властта решително брани установения в държавата конституционен ред, а нейните противници още по-решително и фанатично – своите политически идеи и убеждения, но не рядко с едни и същи средства – чрез терор и насилия. Взаимно изтребление залива страната, като се дават много жертви и от двете страни. Наказателни групи за ликвидиране на хора без съд и присъда са създадени и в двата лагера. За властта обект на изтребление са всякакъв вид конспиратори – комунисти, земеделци-единофронтовци, анархисти. От  своя страна нелегалната БКП и нелегалният младежки съюз набелязват за ликвидиране провокатори, видни политици, полицейски агенти[31] и дори собствени другари[32], с цел да се предотвратяват по-нататъшни разкрития.

Положението в страната намира отзвук и зад граница. Голям брой документи в архивите на българското Министерство на външните работи, в личния архивен фонд на министър Андрей Ляпчев, в полицейските архиви, в спомените на ветерани и др. свидетелстват за протестите не само от страна на прогресивната българска, но и на европейската общественост срещу репресиите на властта, за стотиците загинали без съд и присъда, за движението в защита на жертвите на терора[33]. Провеждана е била и широка акция в чужбина чрез МОПР (Международна организация за помощ на революционерите) и чрез други помощни организации за оказване на материална помощ за политическите затворници и за техните бедстващи семейства. Активна дейност за достигане на средствата по предназначение са развивали сестрите Люба и Вера Топенчарови. Полицията строго е следяла постъпленията на помощите и лицата ангажирани с тази дейност[34].

Настоящата публикация спира вниманието главно върху един от многото политически процеси през 1925 г., а именно “делото на младежите” в София, обвиняем и осъден по който е и М. Алексиев. Полицейските дознания, следствените и съдебните дела пазят между кориците си най-подробни сведения за факти и събития от онова време, но преди всичко за участниците в тях. Това са десетки и стотици хора от двете страни на барикадата, които независимо от позицията,  която съдбата им е отредила да заемат - да бъдат подсъдими (в нашия случай само младежи, предимно непълнолетни), или да бъдат съдници, всички те с поведението, с делата и с думите си разкриват своите личностни качества, своя морал, характер и ценностна система. Ужасите в подземията на Обществената безопасност са били нечовешки по жестокост, а смъртта не рядко е била избавление. Нека не забравя това всеки, който ще чете по-долу дадените в полицията признания на жертвите.

За изграждането и дейността на Младежка нелегална комунистическа организация на територията на София официалната власт, съответно Държавна сигурност, научава едва по време на  разследванията по процеса за атентата в църквата “Св. Неделя”, извършен на 16 април 1925 г.[35] С оглед създалата се критична обстановка още същия ден Министерският  съвет взема решение за обявяване на военно положение в “цялото Царство”. Наредено е да започнат да действат военно-полевите съдилища[36] и да се извършат арести на всички по-видни комунисти и  земеделци-единофронтовци[37].

Като наблюдаван от полицията противник на властта незабавно е арестуван и Михаил Алексиев, но за кратко, тъй като не се оказва да е имал връзка с атентата[38].  Военните съдилища проявяват голяма активност. Те работят по бързата процедура.

При полицейското дознание по атентата в църквата се разкрива, че след приемането на Закона за защита на държавата, освен нелегалната Българска комунистическа партия е била създадена и е действала и Младежка нелегална  комунистическа организация, която е имала свой център и свои изградени йерархични звена в София[39].

В действителност още от м. септември 1924 г. в десетки градове в страната - Русе, Варна, Пловдив, Сливен, Бургас, Враца, Видин, Лом и др. стават разкрития, за осъществявана нелегална младежка комунистическа дейност. Заловени и подложени на разпити съпроводени с жестоки изтезания са голям брой младежки ръководители от обявения извън закона Комунистически младежки съюз. Дознанията се водят от най-опитните съдебни инспектори на Обществената безопасност, изпратени специално от София, между които Иван Икономов, Христо Миладинов (док. № 4), Христо Стайков, Юли Хараламбиев и Пане Бичев. При разследванията  в Русе Пане Бичев, си поставя за цел да „подири” между задържаните подходящо лице, на което “да се вдъхне доверие във властта и да му се докаже, че тактиката на Комунистическата партия е авантюристична, инспирирана чисто и просто от враговете на българския народ…”[40]. Изборът му пада на “Д. Е.”(Даверов Емил), който е бил делегат от Варна на нелегалната учредителна  конференция, състояла се на 27 април 1924 г. в Лозенската планина край София. След проведената с него “беседа” арестуваният прави пълни разкрития за делегатите, за избрания Централен комитет на младежкия комунистически съюз, вече като нелегална организация, за поставените задачи, за конспиративните звена  във Варненски и Русенски район (док. № 1).

Към началото на 1925 г. властта вече е имала богата информация за дейността на младежката организация. Голям брой нейни членове са били в арестите. До изградената в София нелегална структура обаче и до нейните  ръководни органи и функционери тогава не се е  достигнало[41].

Преди да преминем към представянето на  документите  за  дейността на М. Алексиев  в  Младежката организация в София и на съдържащите се в тях лични данни за него, ще се спрем накратко на сведенията, които ни предоставят полицейските архиви за самата организация, за нейния характер и цели, установени  и доказани в хода на съдебното разследване. Това е необходимо, тъй като наличните в историческата литература, изследвания за Младежката нелегална комунистическа организация, останала като цяло неразкрита  от април 1924 г. до  април 1925 г. се основават предимно на спомени и на публикации в пресата[42]. Големият обем полицейски и съдебни архиви от проведения процес не са известни на науката и  не са били обект на научно изследване. Другата, по-важна и съществена причина е, че установените в съда доказателства и становища за същността, целите, задачите и дейността на организацията са били решаващи при определянето на виновността на подсъдимите, подвеждането им под отговорност по съответните състави на Закона за защита на държавата и на Наказателния закон, с оглед определяне на наказанията им. Това е особено важно, защото се е касаело “на смърт” или “на затвор” да се осъдят младежите. Третата причина е от по-особено естество и тя се свежда до променящата се във времето оценка на самата Българска комунистическа партия спрямо някои от собствените й видни дейци - първоначално възвеличавани и поставяни на отговорни ръководни позиции, по-късно осъждани като левосектанти и даже физически ликвидирани, след което много от тях – реабилитирани. Не малка част от младежите - комунистически активисти от онова време, които са успели да се спасят от преследванията на българските власти като са емигрирали в Съветския съюз по тайните партийни канали, впоследствие са били преследвани или ликвидирани при т. н. “сталински репресии”[43]. Едно от свидетелствата за това е  строго-поверителното писмо на Щаба на армията при Министерството на войната от 18 януари 1938 г. до Дирекцията на полицията в София, за съдбата в Съветския съюз на осем члена на ЦК на БКП[44].

Изследването на тези процеси е далеч от нашата компетентност и от нашите професионални интереси. Споменаваме ги само защото при проучванията по документите установяваме как след 9 септември 1944 г. имената  на редица партийни и младежки функционери с голям революционен актив и заслуги от периода след обявяването на БКП и БКМС извън законите, които първоначално са развивали голяма дейност и са били на отговорни ръководни постове, не се споменават в партийните документи и в научните публикации, все едно такива хора не са съществували. За тях нямат памет също и техните другари и съратници в революционната борба, когато след години пишат спомени, или автобиографични справки. Изключение установихме при  Владимир Топенчаров и Жак Натан[45], чиито спомени например ни помогнаха да идентифицираме личността на Георги Ламбрев и да си изясним редица факти, събития и обстоятелства, забулени от премълчаната истина. Друг подобен пример е вече споменатият по-горе факт, че в нито едно историческо изследване не е отбелязано, че легалната младежка комунистическа организация преди забраната й от ЗЗД е носела името - „Лео Троцки”[46]. Оказва се, че полицейските и съдебните архиви са единственият източник, от който може да се почерпи автентична информация за дейността на редица комунистически организации и дейци от периода преди смяната на властта на 9 септември 1944 г.

Вече споменахме, че полицията попада по следите на нелегалната младежка комунистическа организация при разследванията по атентата в църквата „Света Неделя”. Петър Тодоров Задгорски, клисар в църквата, който е поставил взрива под купола, още на следващия ден сам се предава в полицията. При разпита в Обществена безопасност при Държавна сигурност той прави пълни самопризнания и съобщава, че след атентата се е укривал  в дома на двама младежи - Димитър Иванов Даскалов  и  Благой Стефанов Камбуров на ул. “Софроний” № 3[47]. При извършения щателен обиск в тази квартира, с цел да се търсят бомби, властите не са открили такива, но са се натъкнали на важни тайни документи. Намерена е инструкцията на ЦК на Младежката нелегална комунистическа организация за нейните задачи и инструкция, с която се дават насоки как трябва да бъдат организирани “ядките” (най-малките организационни единици), каква е цялата й организационна структура[48]. Дознанието по атентата в Обществената безопасност се води от съдебния  инспектор Иван Д. Икономов[49]. След направените разкрития по атентата той поема разследването и на Младежката организация. В негова помощ при разпитите на обвиняемите младежи е включен и съдебният инспектор Христо Миладинов, участвал преди това и в разследванията в много градове из цялата страна. (Док. № 4).

Арестуваният укривател Димитър Даскалов, който е на 19 години, дава изчерпателни сведения за организацията в София по райони и сектори, съобщава имената на членовете, които той познава, и постовете, които те заемат в нея. Следват масови арести. При проведените разследвания се установява, че след септемврийските събития са предприети действия да се възстанови  Младежкият комунистически съюз. За целта Георги Ламбрев,  ВълкоЧервенков и Рубен Леви предприели обиколки из цялата страна и разпратили  окръжни за възстановяване на организацията. На 27 април 1924 г. в района под Лозенския манастир се е провел конгрес на младежкия комунистически съюз, който избира Централен комитет в състав: Георги Ламбрев,  Вълко Червенков, Димитър Константинов,  Рубен Леви и Сами Аболаш (док № 1, 4). На 10 август във Варна е образувано спортно дружество, за да не бъдат младежите погълнати от буржоазните спортни дружества[50].

След приключване на полицейското дознание по разкритата младежка организация в София, документите са предадени в Софийския полеви военен съд, където се завежда  следствено дело  № 18 от 1925 г., възложено на поручик Манчев - ІІІ-ти полеви военен следовател  към същия съд[51].

Когато разследването по отношение на арестуваните 35 младежи вече е било привършено, обвиняемият Русин Якимов Божинов  дава допълнителни  показания и разкрива нови членове на  Младежката нелегална комунистическа организация, около 16 души.Те са действали в район Подуяне. Тъй като тези лица още не са били заловени и за разследването им е било необходимо значително време, поручик Манчев с постановление № 43 от 5 юни 1925 г. предлага следствено дело  № 18/925 г. да се раздели на две части, като първата част, по която следствието е приключило, да се представи на прокурора, за да му се даде по-нататък ход, а  във втората част да се включат новоразкритите членове на Младежката нелегална комунистическа организация[52]. Това се възприема и на 11 юни  1925 г. е взето решение да се образува наказателно дело № 525/925 (паркетно дело 434/925 г.[53]). От първоначално разследваните 35 души, четирима не стигат до съд, поради липса на доказателства.

Наказателното дело по първата част се разглежда от Софийския полеви военен съд в състав: председател подполковник Икономов[54] и членове: подполковник Чипев и  капитан Матев, при помощник секретаря на съда Георги Шопов и с участието на заместник полеви военния прокурор капитан Георгиев. То се води срещу Владимир Тодоров Минков (Лодко), който се е отклонил и е бил обявен за издирване чрез Държавен вестник, а също срещу Кунка Апостолова Пенчева и други още 29 души обвиняеми по чл.чл. 2  и 16 от ЗЗД. Съдебните заседания се провеждат от 15 до 25 юни 1925 г. (док. № 4, 10). Присъдата под № 238 се прочита на 25 юни на съдебно заседание в присъствието на страните[55].

Процесът се е провеждал в киносалона на Артилерийските казарми, които са се намирали на мястото на днешния парк „Владимир Заимов”. От затвора до там арестантите са се придвижвали пеша по улиците на София, между шпалир от войници. Момчетата са носели вериги на краката си. Четирите обвиняеми девойки, са били пощадени от това[56].

В обвинителния акт прокурорът пледира, че Младежката нелегална комунистическа организация (М.К.С.Б.- Младежки комунистически съюз в България[57]) е терористическа организация, създадена и ръководена от  нелегалната терористична БКП. Той представя като основно обстоятелство по делото факта, че още с учредяването  на  нелегалния Централен комитет при Комунистическата партия в София се подема възстановяването на бившето легално младежко дружество “Лео Троцки” вече като нелегално такова и като поделение на нелегалната БКП. Организирането на младежта се е провеждало системно в цяла България под наблюдението и ръководството  на нелегалния ЦК. Той е обръщал особено внимание на младежта, като елемент най-пригоден за всякаква конспиративна дейност, поради което и младежкият нелегален съюз е бил известен в комунистическите среди с прозвището „Боен авангард на нелегалната комунистическа партия”. Столицата е била разделена на няколко сектора със секторни ръководители. Над секторите е ЦК на нелегалната Комунистическа организация, от където чрез специални “свръзки” са получавани заповеди и нареждания за дейността на младежката нелегална организация, дейност еднаква с тази на нелегалната комунистическа партия. Обвиняемите са получавали по канален ред нареждания и заповеди от ЦК на нелегалната БКП и нелегална литература, която  четели и разпространявали. Правели са събрания по дневен ред, изпращан „от горе”. Цялата дейност е била под строгия надзор на нелегалния ЦК на Комунистическата партия чрез Владимир Минков (Лодко). М.К.С.Б. е била най-активно поделение на БКП със задача да й съдейства за главната й цел - промяна на държавния обществен строй чрез убийства, терор и масови въоръжени  акции. Такива са: въоръженото нападение на  царя, убийството на народния представител  Константин Георгиев, атентатът в църквата “Св. Неделя”. Въз основа на това  прокурорът предава на Софийския полеви военен съд за съдене и наказание   всички подсъдими по чл. чл. 2  и 16 от ЗЗД[58].  По отношение на непълнолетните (не навършилите 21 години), каквито са 15 души от обвиняемите, прокурорът предлага  да се приложат постановленията  на чл. 58 от Наказателния закон[59], предвиждащ смекчаващи вината обстоятелства.

Тази  прокурорска теза се повтаря и в обвинителния акт по втората част на следствено дело 18/925 г.(док. № 28). Тя намира място съответно и във въпросните листове, в присъдите по двете дела и в касационните решения, но вече успоредно с антитезата, че в хода на съдебното дирене това  “не е доказано”[60]. Становището на съда се основава на  свидетелски показания, на показания на обвиняемите и на нелегална комунистическа литература[61]. В хода на съдебния процес се отхвърлят като недоказани: терористическият характер на Младежката нелегална комунистическа организация, подчинеността й на нелегалната БКП и участието й  в убийства и въоръжени акции. Доказано е, че тя е била създадена в последните месеци на 1924 г., била е самостоятелна и е действала непродължително време, тъй като е била разкрита непосредствено след атентата. В присъдата  по делото, подлежаща на утвърждаване  от цар Борис ІІІ  е предвидено  да се ходатайства  чрез министъра на войната  пред царя, по подадени от подсъдимите молби, за помилване на някои от тях и за намаляване  на наказанията на другите.(док. №  10) По произнесената присъда № 238 от 25 юни 1925 г.[62], в законния тридневен срок, е бил направен касационен протест от прокурора при Софийския военно-полеви съд срещу отпадането на обвиненията по чл.16 от ЗЗД и са били подадени касационни жалби от някои от осъдените. Във връзка с това е било заведено касационно дело № 348/925 г. То е приключило с решение 442 от 17 юли 1925 г. С него  се уважава като основателен протестът на прокурора срещу неосъждането на обвинените по чл. 16, който предвижда смъртни присъди, а жалбите на всички касатори се отхвърлят като неоснователни. Отменява се присъдата в онази й част, която се отнася до неосъждането на тия, които са били обвинявани от прокурора, по чл. 16 от ЗЗД .

Касационният съд като взема пред вид, че настоящето дело е само първата част от общо такова за Софийската нелегална младежка организация, а втората му част предстои да се съди тепърва в Софийския военно полеви съд – което при друго осветление на данните би могло да получи по същия въпрос друг резултат, и за да се избегне възможно противоречие в издадените решения по тези две дела за един и същ въпрос, счита за необходимо “двете части на делото да се гледат съвместно” и “решава дело № 525/925 г. да се гледа от същия съд при друг състав, съвместно с втората му част”[63].

Софийската преса широко отразява случващото се в съдебната зала по време на процеса. Така напр. вестник ”Дневник”, в броевете си от 17 до 26 юни ежедневно поддържа рубрика за “делото на младежите конспиратори от Лозенския сектор”. Информацията за него е дори по-подробна от официалната - полицейската. Публикуван е целият обвинителен акт, а също снимки-скици на подсъдимите, техните показания и тези на свидетелите, пледоариите на защитата, присъдата и т.н. В дописките  изрично се подчертава фактът, че по време на процеса  подсъдимите  младежи не се признават за виновни и отричат всичко. В действителност, за  поведението им  в съда, те са имали  указания от партийното ръководство в затвора, което предварително е разгледало държанието им в полицията и в следствието при разследванията[64].

По време на този първи процес Михаил Алексиев вече се намира в полицията, в служба Обществена безопасност, но не е сред обвиняемите, понеже е арестуван по-късно. Документите свидетелстват, че през 1924 г. той се включва в редовете на Младежката нелегална комунистическа организация и по този начин свързва живота си с нея. Към възприемането на идеите на комунизма, по естествен път  го водят неговата лична съдба, в съчетание с  младежката му любознателност и стремежът му да участва активно в  установяването на по-добър и справедлив обществен ред в държавата.

Роден е на 14 ноември 1904 г. в гр. Златица. Произхожда от стар революционен възрожденски род от Етрополе. Дядо му по майка Михаил Христов Даскалов с прякор „ожболдук”[65] е бил опълченец и е участвал в боевете на връх Шипка[66]. През 1923 г. е обявен за почетен гражданин на Габрово. Сведения за него се пазят в  Етрополския исторически музей, в БИА–НБКМ, ДВИА-Велико Търново[67], Националния музей „Шипка-Бузлуджа” и др.[68] Когато внукът е на двегодишна възраст  умира майка му. Семейството рано напуска град Златица[69]. Според сведения на родственика по бащина линия доц. д-р Алекси Алексиев, малкият Михаил е потомък на рода на Спиридон Алексиев Хаджи Спиридонов от Пирдоп. Той живее и учи в различни градове из страната, където баща му Стойко Спиридонов Алексиев, роден в Пирдоп, работи като телеграфо-пощенски служител. Комунистическата му „закваска” е по тази линия. Средното си образование  завършва  в Разград[70]. Още в гимназията постъпва в редовете на легалния Български младежки комунистически съюз и взема участие в ученическите борби.

Полицейските архиви съдържат неизвестни досега биографични данни за него от периода до двадесетгодишната му възраст. Освен, че, както вече споменахме, много рано е останал сирак, научаваме, че е имал по-голям брат – Спиридон Алексиев, който по него време е бил студент в Техническия университет в гр. Аахен, Германия. След завръщането си в България е работил като инженер в мини “Перник”. Самият Михаил Алексиев е бил  студент по дипломация в Свободния университет и е получавал финансова  помощ от дядо си Михал Даскалов от гр. Етрополе. (Док. № 3, 16) Имал е и сестра Любка (1918-2003) от по-късен брак на баща му.

В показанията дадени в полицията и в следствието М. Алексиев сам свидетелства, че се установява да живее в София през септември 1923 г. Известно време е безработен, но на следващата година е назначен като кандидат за чиновник в Софийската митница и същевременно е студент. През този период, на фона на размирните политически събития в страната, както сам заявява, той замисля да се включи в нелегалното комунистическо движение. Премълчава членството си в комунистическата организация като ученик. Не отрича, че е членувал в Младежкия съюз, но заявява, че това е станало след идването му в София, когато е започнал да учи в Свободния университет. Запазва в тайна дейността, която е осъществявал по това време, лицата, на които е помагал и които е укривал и лицата, които са му съдействали.  Показанията му по принцип съдържат само сведения, които и без това са известни на  властите,  допълнени  разточително с незначителни и маловажни подробности, които  създават впечатление на изчерпателност (док. № 5, 18). Разследващите не успяват да получат от него информация нито за централното ръководство, нито за  връзките на ЦК с изградената структура на организацията в София, което потвърждава тезата, че при разпитите “признанието и разкритията са две различни неща”[71]. В крайна сметка полицията се добира до сведения само за ІІ-ри район - “Лозенския сектор” и за нелегалните групи в “Подуяне”. Ръководствата и членовете на младежките организации в другите софийски райони – Централен и Ючбунарски, остават неизвестни за властта[72].

В спомените си  Жак Натан многократно споменава за Михаил Алексиев, като за един от активните младежки функционери, член на Окръжния комитет на Комсомола. В квартирата му на ул. Одрин № 48[73] са се укривали членове на ЦК на БКМС[74] и други младежки ръководители. В този дом са се писали и  размножавали на пишеща машина и на циклостил партийни материали. Къщата е била удобна за конспиративна дейност, имала е голям двор и в нея са живеели само няколко студенти.

Че квартирата е била “явочна” на Централния комитет на младежката организация се потвърждава и от показанията дадени в полицията на 29 май 1925 г. от арестувания за комунистическа дейност Йосиф Чолаков, на когото Георги Ламбрев, член на ЦК на Младежката комунистическа организация определя конспиративна среща „на  ул. „Одрин”  във втората къща, след дървения склад, като се отива от „Цар Симеон” към „Пиротска”[75]. Тази квартира не е била известна на властите като „явочна”, не е била обект на наблюдение и не е станала повод за залавянето на Михаил Алексиев. Той е арестуван поради други причини, които научаваме от наличните полицейски документи. Оказва се, че в продължение на три месеца агентите на полицията вече са били по стъпките му. (док. № 12) , тъй като в началото на 1925 г., когато се активира дейността на младежката организация за обхващането на учениците от софийските училища в конспиративната дейност, той се заема да организира нелегална “ядка” в Държавното столарско-резбарско училище в София, но попада на провокатор. Полицията започва да го следи по донесение на капитан Цвятко Георгиев от 4-то артилерийско отделение, който след това лично се включва и взема дейно участие в разкриването на групата. (Док № 15) Как точно е станало това разбираме от свидетелските показания дадени в следствието от полицейските служители Петър Димитров (док. № 12), Антон Тонев (док. № 13), Петко Петров (док. № 26), от ученика Николай Георгиев (док № 14) и от кап. Георгиев. Капитанът получава сведения за нелегалната  ядка от своя родственик Николай Георгиев Атанасов, който е ученик в Държавното столарско-резбарско училище в София и участва като секретар на ядката,  в която  членуват четирима младежи – Георги Костов, Янаки Венков, Владимир Божков и Владимир Щърбанов.

От бележките, които кап. Георгиев си е водил[76], от свидетелските му показания пред следователя поручик Манчев,  от показанията му в съда[77], а също и от показанията на неговия родственик Николай Георгиев в полицията и в следствието (док. № 2 и 14), става ясно как е осъществявано наблюдението над М. Алексиев, като организатор на нелегална група. Неговият арест и арестите на членовете на ядката, включително и на ученика-провокатор Николай Георгиев са били организирани и осъществени  по предварително подготвен план. На 15 май 1925 г., пръв е арестуван Георги Костов, който същата вечер посочва на полицията къщата на ул. „Одрин”. На следващия ден 16 май са изпратени агенти да арестуват М. Алексиев (док. №  12). При акцията  обаче,  се оказва, че в този момент при него се укриват двама  конспиратори. В показанията си той назовава единия  с истинското му презиме -  Минков и с неистинско собствено име „Пешо”, негов познат от митницата, а другият споменава като „Георгиев”, когото той не познава  (док. № 5, 18). В действителност Минков е усилено издирваният от полицията активист на младежката организация в София Владимир Тодоров Минков (Лодко). Вторият „гост”, когото М. Алексиев успява да укрие от властите, е членът на  Централния комитет на нелегалната  младежка комунистическа организация Георги Ламбрев, също известен на полицията и издирван от нея, но до края на процеса останал да се води като „някой си Георгиев”. За него Владимир Топенчаров пише, че е: „една от  най - силните фигури на комсомолското ни време...със задочна смъртна присъда кръстосва нощем улиците на София, търси останалите оцелели неарестувани комсомолци, за да възстановява редовете на младежкия съюз”[78]. Идентифицирането на личността на Ламбрев дължим на Жак Натан, който също често се е укривал в квартирата на ул. „Одрин”[79]. Той определя Г. Ламбрев като млад ентусиазиран комсомолец, който е бил избран за секретар на Софийското комсомолско дружество, след преминаването на Трайчо Костов на партийна работа[80].

При появата на агентите двамата нелегални откриват огън, завързва се престрелка, те раняват един от полицаите и успяват да избягат. Заловен и арестуван е само Михаил Алексиев. Жак Натан ни дава сведения и за престрелката, тъй като по същото време самият той е бил недалеч от това място, а именно, задържан в училище Фотинов[81]. Училището е било използвано за арест поради препълнените участъци. Тук е заседавала една комисия, начело с полицейския инспектор Пане Бичев, която е разпределяла задържаните. От посетители те разбрали, че гърмежите са били „в една квартира на ул. „Одрин”, че двама конспиратори са избягали, един е заловен и отведен в Дирекция на полицията, а един агент е ранен”[82].

Как са извършени арестите на членовете на ядката в Държавното столарско-резбарско училище става ясно от показанията на служебните лица, участвали в задържането (док. № 12, 13, 26) и на гостилничаря, в чието заведение е осъществено. (док. № 21). Картината се допълва от показанията на М. Алексиев (док. № 5, 18), а също и на другите арестувани младежи (док. № 6, 7, 8, 9, 20, 22, 23 и 24). Първоначално е бил арестуван и ученикът-провокатор, от когото също са снети показания в Обществената безопасност (док. № 2). Той обаче е бил своевременно освободен и по-късно дава показания пред следователя като свидетел. (Док. № 14). За направеното от него разкритие е бил предложен за награда (док. № 12), но такава не му е била дадена[83]. Другите арестувани младежи остават в полицията до 29 юни 1925 г. когато заедно с материалите от проведеното дознание са изпратени до прокурора при Софийския в. п. съд (док № 11). Показанията им са без отбелязана дата. Датирали сме ги по бележката-график за разпитите[84].

На 15 юли 1925 г. полеви военният следовател поручик Манчев, в изпълнение на прокурорска резолюция издава постановление за допълнително привличане в качеството на обвиняеми на М. Алексиев и членовете на нелегалната Младежка комунистическа организация от групата в Държавното столарско-резбарско училище (док № 17). Те са включени в част втора на следствено дело № 18/1925 г., заедно с допълнително разкритите младежи от Подуянския район.

Показанията, които петимата арестувани дават в следствието, не се покриват напълно с тези дадени в Обществената безопасност, поради което също ги публикуваме  (док. № 18, 20, 22, 23, 24). Освен подсъдимите, показания пред поручик Манчев дават  и 5-тима свидетели (док. № 12, 13, 14, 15, 26). На 17 юли 1925 г. следствието приключва. На М. Алексиев е предявено цялото следствено производство (док. № 25). Това е направено и за другите 4-ма младежи от ядката  при Държавното столарско-резбарско училище. На същата дата  следственото дело № 18/925 част ІІ-ра е предадено в прокурорския паркет, където се завежда под № 650/1925 г. То съдържа обвинение срещу 20 души, от които 15 от Подуянската група към Софийската нелегална младежка организация, а също и срещу М. Алексиев и организираната от него група от  четиримата младежи.  

Зам. полевият военен прокурор капитан Георгиев, същият, който е обвинител и по първото наказателно дело № 525/925 г., подготвя обвинителния акт, като подвежда всички по чл.16 от ЗЗД, предвиждащ смъртно наказание. За непълнолетните предлага да се приложи чл. 58 от Наказателния закон (док. № 28). На 4 август 1925 г. делото се изпраща на председателя на Софийския полеви военен съд[85]. Съдът образува наказателно дело 670/925 г. и предоставя обвинителния акт за връчване на обвиняемите. Всички те към момента са задържани и се намират в Софийския централен затвор. Седем от тях са непълнолетни. По социален състав те са: един студент – Михаил Алексиев, един курсист в Учителския институт, трима ученици, един служащ и 15 квалифицирани работници. Обвиняеми от ядката в Държавното столарско-резбарско училище, организирана от М. Алексиев - на 20 г., са споменатите по-горе: Георги Костов Василев – 23 г., Янаки Венков Пенчев – 23 г., Владимир Спасов Божков – 18 г. и Владимир Цветков Щърбанов – 19 г.

Обстоятелствата по следствено дело част втора,  изложени  в преамбюла на обвинителния акт (док. № 28), по съдържание са идентични с тези, изготвени от същият  прокурор за  делото по част първа, за които споменахме по-горе. Това  се отнася и за исканата наказателна отговорност. Различни са само новопривлечените обвиняеми лица[86].

Обвинителният акт е предявен на всеки от подсъдимите. Във възражение по него М. Алексиев заявява, че не се признава за виновен и че показанията в следствието са верни, а тези в полицията са неверни, тъй като там е бил малтретиран и признанията са изтръгнати насилствено.За свой защитник посочва софийския адвокат Иван Миховски (док. № 29). Другите младежи от неговата група в отговорите си по обвинителния акт предлагат да бъдат призовани като свидетели в тяхна полза определени лица и също съобщават имената на своите адвокати[87]. Янаки Венков в отговора си твърди, че е бил принуден в Обществената безопасност, чрез упражнено върху него насилие, да прави самопризнания и заявява, че не познава Михаил Алексиев (док. № 30).

В изпълнение на решение № 422 от 17 юли 1925 г. на Военно-касационния съд, съдебните заседания по наказателно дело 670/925 г. съвместно с наказателно дело 525/925 г. се провеждат от 12 до 25 август 1925 г. в същия съд, но от друг състав. Председател на съдебния състав е  капитан Денчев, членове са капитан Поп Златев и поручик Лилков, секретар на съда е Борис Симеонов, с участието на зам. полевия  военен  прокурор капитан Георгиев. Посочено е, че двете дела се гледат заедно,  тъй като се касае за дейността на една и съща нелегална организация, осъществявана  по едно и също време, на едно и също място и с едно и също следствено дело - 18/925, част първа и част втора, въпреки че по  първото дело вече има влезли в сила присъди[88].

М. Алексиев е един от главните обвиняеми по обединените наказателни дела 525 и 670 от 1925 г. (получили по-късно общ  № 874/925 г.). В протокола от съдебните заседания на Софийския полеви-военен съд е записано, че делата са заведени против: “Владимир Минков (Лодко), Кунка Апостолова, Димитър Даскалов, и други; Гавраил (Гило) Ангелов, Велю М. Новаков, Михаил Алексиев и други, по чл.2 и 16 от ЗЗД” (док. № 31).  

При откриване на първото заседание на 12 август с.г. председателят на съда заявява, че делата ще се разглеждат при открити врата и че съгласно решението на Военно- касационния съд  наказателно дело 525/925 следва да се разглежда съвместно с наказателно дело 670/925 г.[89]. На дадената им от съда дума, М. Алексиев и другите обвиняеми от групата заявяват, че не се признават за виновни и отказват да са се познавали  и да са извършвали приписваната им дейност (док. № 31).

По искане на адвокат Миховски, защитник на М. Алексиев, като свидетел е допуснат Никола Желязков, завеждащ връзките между отделните секции във военната организация на нелегалната БКП, който „да докаже, че М.К.С.Б. е самостоятелна организация и не е изпълнявала нареждания на нелегалната БКП”[90]. Освен това защитникът иска да се предоставят на съда партийни издания и партийни документи, които да докажат, че Младежката организация е самостоятелна[91]. 

Заявеният граждански иск от ранения при престрелката на 16 април 1925 г. на ул. “Одрин” № 48 полицейски агент Петко Петров срещу Владимир Минков(Лодко), Михаил Алексиев и Георги Костов е отхвърлен от съда. Обвинението срещу първия е несвоевременно, понеже делото е приключило с влязла в сила присъда, а срещу останалите е неоснователно, тъй като се касае за обвинение в углавно престъпление[92].

В обвинителната си реч, произнесена в съда, прокурорът поддържа обвинението си срещу М. Алексиев и Георги Костов като организатори, а срещу Янаки Венков, Владимир Божков и Владимир Щърбанов, като членове на Младежката нелегална комунистическа организация. Той настоява всички обвиняеми по част втора на следствено дело 18/925 г. да получат присъди по чл.16 от ЗЗД[93].

Адвокат Миховски, който освен  защитник на М. Алексиев е такъв и на още   5-ма обвиняеми в процеса[94] намира, че няма конкретни данни за зависимост на Младежкия съюз от Комунистическата партия и за това, че четническите движения са диктувани от същия, поради което в никакъв случай не може да се приложи чл.16 от ЗЗД по отношение на всички подсъдими. Неговите подзащитни не са били членове на организацията и следователно не са могли да бъдат организатори. Моли те да бъдат оправдани напълно или ако съдът ги намери за виновни, да признае крайно намаляващи вината им обстоятелства, като вземе предвид и възрастта им[95].

Софийският полеви военен съд произнася присъдата си под № 310 на 30 август 1925 г.  Като признава посочените по-горе младежи за виновни, той ги осъжда както следва: М. Алексиев - на 8 години строг тъмничен затвор, Георги Костов - на 7 години строг тъмничен затвор, Янаки Венков - на 7 години строг тъмничен затвор, Владимир Божков - на 2 години строг тъмничен затвор и Владимир Щърбанов - на 2 години строг тъмничен затвор (док. №  32). В присъдата няма смъртни наказания. За всички осъдени са наложени парични глоби и съответни години лишаване от граждански и политически  права. Съгласно  чл. 17 от ЗЗД имотите им са подложени на секвестър.

Присъдата от 8 години строг тъмничен затвор М. Алексиев получава като член на Младежката нелегална комунистическа организация, като организатор на ядка и като свръзка на Централния комитет. Следователят поручик Манчев своевременно прави искане, срещу него „да се заведе отделно следствие за обстоятелствата при залавянето му” (док. № 27).

Въпреки сериозните издирвания от наша страна, в полицейските архиви не намерихме следи за такова следствие и за такъв процес. Благодарение обаче на съдействието на колежката Румяна Недялкова, открихме в Партийния архив в ЦДА, писма между Трайчо Костов (от Сливенския затвор) и съпругата му Люба в които става дума за това второ дело срещу М. Алексиев, на което ще се спрем по-долу.

В предвидения тридневен срок за обжалване на присъда № 310 от 30 август 1925 г., 26 души от осъдените подават касационни жалби. Между тях са Янаки Венков и Владимир Щърбанов[96]. М. Алексиев, Георги Костов и Владимир Божков не са подали касационни жалби. Военно-касационният съд с решение № 534 от 18 септември 1925 г.  отхвърля всички подадени жалби, а също така и касационния протест, подаден от  военно-полевия прокурор кап. Георгиев, срещу неосъждането на обвинените от него по чл. 16 от ЗЗД. Съдът утвърждава присъда 310 от 30 август с.г., като я отменява само в тази част, в която са съдени и осъдени отново по чл. 2 от ЗЗД всички, които вече имат влезли в сила присъди по това обвинение и по този член с присъда 238/925 г., от първия процес (15-25 юни 1925 г.), която не е отменена (док. № 33).

На 8 октомври с.г. двете споменати присъди по обединените дела 525/925 г. и 670/925 г. са изпратени във Военно-съдебната част на Министерството на войната за представяне на  царя, за  да приеме постановеното от съда ходатайство и да ги  утвърди заедно с него[97]. Дотогава присъдите не се привеждат в изпълнение. Това не се отнася за Михаил Алексиев, тъй като той отказва да участва в постановеното ходатайство, предвиждащо “царска милост”. Неговата присъда влиза веднага в сила, считано от 18 септември с.г. На тази дата той е приведен в Софийския централен затвор (док. № 34).  Само месец след това, на 25 октомври, военното положение в Царството е отменено. Цивилните лица, обвинени за политическа дейност по ЗЗД, стават вече подсъдни на  гражданските съдилища[98].

Съдебните заседания и по второто дело са били провеждани в киносалона на Артилерийските казарми ( на мястото на днешния парк „Владимир Заимов”), само че подсъдимите този път са били настанявани да нощуват  в килиите на близкия  V-ти полицейски участък на ул. „Марин Дринов”[99].

Софийската преса информира изчерпателно и за това “дело на младежите”. Така напр. в. “Дневник” на 11 август 1925 г. съобщава: “Софийският военно-полеви съд от сряда 12 т. м. започва да разглежда, в казармите на Артилерийския полк, делото срещу втората част от нелегалната младежка организация на комунистите в София – Подуянския сектор, по който се привличат 20 души обвиняеми”. На 16 август във вестника има подробно съобщение за “Процеса на младежите конспиратори”, отбелязано е: “Заседанието се откри в 8 и ½ часа. Обвинени са 49 души всички младежи 16-26- годишни, между които и 3 момичета[100]. Пристигат пеша, заобиколени от силна стража, повечето оковани във вериги, които със своя шум още от далече предизвестяват пристигането на обвиняемите…” Ходът на заседанията е цялостно отразен във вестника. Последната дописка е от 1 септември. Тя е озаглавена: “Никаква смъртна присъда. Военният съд – снизходителен към младежите – ходатайството му пред царя”.

Вестник “Утро” също е изчерпателен. Той проследява това дело още от стадия на следствието по него, уведомява за изготвения обвинителен акт, за лицата подведени под отговорност, за същността на обвиненията и произнесените присъди. Дописки за процеса намерихме също във вестниците “Труд” и  “Слово”[101].

Макар и пестеливо, пресата отразява и обществените настроения през онези трагични дни, като отбелязва “снизходителното отношение” на съдиите спрямо обвиняемите младежи, много от тях почти деца  и съчувствието, проявявано от страна на гражданството, което е давало израз на одобрението си към окованите арестанти, когато са преминавали по софийските улици на път за съда.

През следващата 1926 г., на  4 януари, Александър Цанков подава оставката на своето правителство. Новият министър-председател Андрей Ляпчев, с идването си на власт  заявява, че ще води политика различна от тази на своя предшественик. За да гарантира провеждането на курс за намаляване на политическото и социалното напрежение в страната, министър-председателят поема и поста министър на вътрешните работи. Още през месец февруари е гласувана амнистия, засягаща  една част от осъдените по ЗЗД[102]. Макар половинчата  и непълна, тя поставя началото на  процес, целящ омиротворяване на обществото.

Амнистията по отношение на присъди 238/925 и 310/925 на Софийския военно полеви съд по у.д.874/925, се администрира от  цивилният Софийски окръжен съд[103] -  ІІІ-то углавно отделение. С определение № 421 от 19 февруари 1926 г. той ги обезсилва по отношение на една част от осъдените, тъй като извършеното от тях престъпление се покрива с амнистия. С оглед на това, отменява взетата мярка за неотклонение на същите, “ако не са задържани и по друго”. В списъка на амнистираните са  четиримата младежи от групата на Михаил Алексиев – Георги Костов, Янаки Венков, Владимир Спасов и Владимир Щърбанов[104]. Въпреки, че са били амнистирани, на  младежите не е дадено право да завършат образованието си в Държавното столарско-резбарско училище. Вече на свобода, те продължават да проявяват определена обществено-политическа активност, но са зорко следени от агентурната мрежа на известния полицай Никола Христов Гешев[105]. Най-издирван и следен обект е  Владимир Цветанов Щърбанов, който става професионален революционер и изпълнява конспиративни  задачи не само  в България , но също и в Югославия, Чехословакия, Испания, Франция и Съветския съюз[106].

Самият М. Алексиев продължава да изтърпява присъдата си. Скоро след произнасянето й, той е избран в комсомолското ръководство на затвора, в което влизат Емил Марков, Андрей Георгиев, Илия Василев, Борис Чолаев[107] (Роката), Симо Топалов[108]. От 1926 г. той е приет за  член  на Българската комунистическа партия. Това става по решение на партийното ръководство в Софийския централен затвор. Заедно с него в Партията са приети  и  други от осъдените младежи, след оценката на тяхната работа и за проявената  твърдост в полицията и по време на процеса[109].

В Софийския затвор М. Алексиев е споделял една килия с Трайчо Костов[110] и е отговарял за връзките с външния свят. Тази дейност се е състояла главно в приемането на съчувствени писма от чужбина, както и на  пари, идващи от МОПР, от “Роте Хилфе”  и от други организации,  като  помощи за политическите затворници в България. Бил е натоварен и с разпределянето на помощите между арестантите. Парите са му предавани нелегално от сестрите Люба и Вера Топенчарови, чийто брат е бил в затвора по същото време[111]. Това е ставало при редовното носене на храна за брат им Владимир, за Трайчо Костов (съпруг на Люба) и за Михаил Алексиев, по следния начин. В три отделни тенжерки, оцветени различно, е имало грис или сутляж  за всеки от тримата, но само в съдината на последния са слагали нелегална пратка (пари и писма). Покривали са я плътно със станиол и отгоре са сипвали врялата храна, при което се е получавало двойно дъно. Обикновено надзирателят е проверявал съдържанието с лъжица и пратката е оставала неоткрита[112]. Това продължавало  три години, до  27 декември 1927 г. когато при опит Вера отново да внесе храна, по същия начин, надзирателят вместо с лъжица си послужил с джобно ножче. Острието се забило в пакетчето, съдържащо 10 000 лв. и няколко документа и той го извадил[113].

Вера е арестувана. Поради отказа й да прави разкрития е инквизирана жестоко. Незабавно е арестувана и сестра й Люба Топенчарова, а също и братовчедката им Славка Терзиянева, която скоро е била освободена. Срещу двете сестри се води полицейско дознание и те дават показания[114]. Поради благосклонното човешко отношение на дежурния стражар Методи Георгиев през новогодишната нощ на 31 декември 1927 г. срещу 1 януари 1928 г., Вера е успяла да установи контакт с двете арестувани девойки и да съгласува с тях показанията си, което я е спасило от нови изтезания.

Срещу сестрите е заведено следствено дело № 4/1928 г. в Софийския окръжен съд. Освен в обществената безопасност, те дават показания и при следствието. (Док. № 35). В обвинителния акт прокурорът иска те да бъдат съдени по чл. 3  и чл. 14 от ЗЗД[115] за това, “че са се опитали да внесат в Централния затвор в едно блюдо за храна за арестанта Михаил Алексиев сумата 10 000 лв., едно писмо на немски език и две фотографически писма, изпратени от околийския началник на Червената помощ в Германия, околия “Мителрайн”, като помощ, събрана от тяхната организация за политическите затворници  в Централния затвор”[116].

Междувременно в Германия се надига протестно движение в защита на двете сестри[117]. Образуваното дело № 288/28 е разгледано в разпоредително заседание на съда на 17 март 1928 г. със заключение: “Не намира подсъдимите Вера и Люба Евтимови Топенчарови  да са извършили някакво престъпление с това, че са искали да внесат 10 000 лева помощ за политическите затворници,  едно писмо на немски език и две фотографски писма и ги оправдава по това им обвинение, като определя конфискуваната сума и веществените доказателства да им бъдат върнати обратно”[118]. Към документите са приложени преписи от осъдителните присъди на Владимир Топенчаров, у.о.х.д. 223/1927 г. и на Михаил Алексиев н.о.х.д. 670/1925 г. От този случай няма последствия за двамата арестанти. Сестрите са успели да запазят в тайна съпричастността  на последния към  дейността в помощ на политическите затворници.

Връзките на семейство Топенчарови - главно Вера и Люба, както и самият Трайчо Костов, към лишения от свобода М. Алексиев, който не е имал семейство, продължава през целия период на затворничеството му. Така напр., Вера Топенчарова-Папурска, в спомените си разказва подробно как през 1925 г. по младежка линия е била свързана с М. Алексиев. Изпълнявала е задачи, поставени й от ЦК на БКМС като техническо лице. Пишела е на восък, в квартирата на ул.“Одрин” № 48[119], нелегални материали, които размножавали на ръчен циклостил. По времето когато М. Алексиев е бил в Софийския затвор, както споменахме по-горе, тя и сестра й редовно са  носели храна освен за Трайчо Костов и за брат си Владимир, така и за него. Вера Топенчарова е продължила да му носи  провизии, пари и вещи от първа необходимост и по времето когато е бил в Горно-Джумайския  затвор[120].

Както споменахме по-горе, сведения за М. Алексиев от времето докато е изтърпявал присъдата си има  в кореспонденцията между Трайчо Костов и съпругата му Люба. В писмо от 17 април 1927 г. тя му съобщава, че на Великден всички от семейството са посетили брат й Владимир. Имали са разрешение и за „Мишо”, който „радостно се изненадал, защото не очаквал да има свиждане с някого”[121]. Трайчо Костов, от своя страна, пише на Люба когато тя е в затвора (през януари - март 1928 г.), че  праща свои руски книги на „Мишо”, които и те да използват[122].

Особено важно е сведението, което потвърждава, че е водено и второ дело срещу  М. Алексиев, за  което, както споменахме, липсват документи в полицейските архиви. Люба споменава за него в няколко писма. На 6 ноември 1928 г. тя пише на Трайчо Костов: „...Миналата седмица се гледа делото на Мишо. Осъдиха го като криминален, 12 ½  год.[123] – тежка и ужасна присъда получи това момче!...”[124]. Трайчо Костов в отговор до съпругата си от16 ноември също засяга този въпрос[125]. От кореспонденцията става ясно, че присъдата е била обжалвана, защото в писмо от 1 декември с.г. Люба отново отбелязва: „...По Мишовото дело защитата пред апелацията  дано бъде по- добра...” Тя изказва недоволство от адвокат Миховски и продължава :„ Една добра адвокатска защита ще го спаси, иначе невинен, само сред заплетените показания на свидетелите така ще си иде...”[126]. Адвокатът наистина е сменен. Новият е Гаврил Начков.

За съжаление друга информация за делото няма, освен това, че е било насрочено за 6 март 1929 г.[127], но е било отложено. Вера Топенчарова  е присъствала в съда и е успяла да се види и да поговори с М. Алексиев „...Питал за тебе и за мене - пише Люба на съпруга си – праща ни много поздрави...”[128]. Че присъдата е влязла в сила е видно от издадените от МВР документи след 9 септември 1944 г. (док. № 45 и 46).

Само четири месеца по-късно на 6 юли 1929 г. е гласуван втори закон за амнистия на осъдените по Закона за защита на държавата[129]. Това е по време на второто правителство на Андрей Ляпчев (12.09.1928 - 15.05.1930). Министърът на войната  от правителството на Александър Цанков, по времето когато е бил  приет този закон, ген. Иван Вълков, вече не е в Кабинета. От  януари  1929 г. той е назначен за пълномощен министър на България в Рим[130].

Непосредствено преди излизането на закона адвокатът Начков подава от името на М. Алексиев заявление с искане да получи препис-извлечение от присъдата,  издадена му от военно полевия съд по ЗЗД, “която  ще послужи за групирането на присъда и по друго дело” (док. № 36). Само три дни след публикуването на закона за амнистията Софийският окръжен съд, ІІІ-то наказателно отделение с определение № 812 от 09.07.1929 г. обезсилва  присъда № 310 от 30 август 1925 г. по отношение на Михаил Алексиев и Велю Новаков (док. № 37). Определението е доведено до знанието на директора на Централния затвор в София за изпълнение, при условие, че “двамата амнистирани не са задържани по друго дело” (док. № 38). Велю Новаков е освободен, а Михаил Алексиев  близо година след това - м. месец май 1930 г., все още е  в затвора, заради втората му присъда, която е по углавно общ характер дело. Това става ясно от писмо на Софийския областен военен съд, до Софийския окръжен съд ІІІ-то наказателно отделение (док. № 39), с което иска  да му бъдат изпратени  у.о.х. дело № 874/925 г., заедно с наказателни дела № 524/925 г. и № 670/925 г., във връзка с молбата на М. Алексиев да бъде амнистиран и пуснат на свобода. Той продължава да излежава присъдата си  и към 20 октомври 1931 г. когато чрез директора на  Горно-Джумайския затвор отправя заявление до председателя на Софийския окръжен съд да му се изпрати препис от определение № 812 от 9 юли 1929 г. че е амнистиран, за да го представи пред тъмничната управа (док. № 40). От резолюциите по заявлението става ясно, че такъв препис му е издаден. Той е изпратен на разпореждане на председателя на Софийския окръжен съд, където е получен на 26 октомври 1931 г. От началото на 1932 г. (док. № 44) той вече е на свобода, след близо 7 години  прекарани  последователно в Софийския централен затвор, във Видинския затвор и в Горно-Джумайския затвор.

Внимателният анализ, на факти и обстоятелства от дейността на М. Алексиев и на неговите съратници от онова време, съпоставени с наличните документи в полицейските архиви (док. № 36, 37, 38, 39, 44,), показва, както вече споменахме, че някои от съдебните документи липсват. Така например, след 9 септември 1944 г. Министерството на вътрешните работи, издава два официални документа за нелегалната му дейност и за наложените му наказания. Касае се за едно удостоверение и една справка, с които се удостоверява, че той е бил осъден за комунистическа дейност на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор. В детайлите обаче между двата документа има различия. Така напр., в удостоверението (док. № 45),  името на  съда и срока на произнесената присъда се разминават с оригинала. Докато  в справката  името на съда е дадено точно(док..№ 46), но  номер  на делото и номер на присъдата изобщо не са споменати (док. № 32). По всяка вероятност, някои документи от полицейските архиви, свързани с Михаил Алексиев са били унищожени или засекретени и то именно тези свързани с репресираните в Съветския съюз Георги Ламбрев и Владимир Минков (Лодко), които са се укривали при него, но са успели да избягат при ареста му.

След излизането си на свобода рез 1932 г. както вече споменахме, М. Алексиев започва работа в редакцията на в. “Ехо” и в редакцията на в. “Поглед”. В края на същата година по решение на ЦК на БКП заминава за Москва. Партийни документи свидетелстват, че там, от март до декември 1933г. той учи в Международната ленинската школа (МЛШ) при Коминтерна под името Кирил Драганов. Пътуването до Съветския съюз безспорно е станало по някои от нелегалните канали на БКП. Говореше се, че е било през Гърция. Основание да предполагаме, че това действително е така, ни дава  написаното от Трайчо Костов в неговата  автобиография. През декември 1932 г. заедно с цяла група той  е тръгнал за Съветския съюз по канала, който започва от  Асеновград (Станимака) до Ксанти, откъдето се е търсела връзка по море. Групата  е имала опитен водач, който я е превел успешно през границата. В Ксанти прекарват доста време. Когато се „отваря път”, отиват  в Пирея. Там  виждат парахода, чийто екипаж „братски” ги посреща[131]. За участниците в групата няма данни, но сме убедени, че между тях е бил и М. Алексиев, като имаме предвид споменаването на Гърция, хронологическото съвпадение на събитията и факта, че той е бил в близки отношения  с Трайчо Костов.

М. Алексиев се завръща в България в края на 1934 г. По кой нелегален канал е минал, нямаме нито сведения, нито предположения. Тук е бил изпратен в град Шумен да работи като секретар на Окръжния комитет на БКП. След това е преместен в София, където първо отговаря за Подуянския сектор на БКП, а по-късно за сектор “Коньовица”. Известно време работи в квартал “Иван Вазов” и на Сточна гара.[132]

Няколко снимки в личния му архивен фонд, с отбелязани от него дата и място, свидетелстват, че през 1941  г. е бил войник в Скопие, и че през същата година е работил в Централата на кооперация “Напред”.

Укривателската му дейност продължава и през периода на нелегалната съпротива 1941 -1944 г. За това съдим от споменатата по-горе служебна биографична справка за него във връзка с  награждаването му с орден „9 септември” по случай 65-та му годишнина. В нея е отбелязано, че е подпомагал и укривал Вълчо Иванов, Жак Натан и Кирил Драмалиев. За последния е известно, че е минал в нелегалност след 11 септември 1941 г. Имената на по-горе споменатите, укривани от Алексиев конспиратори - Владимир Минков (Лодко) и Георги Ламбрев, не са споменати в справката. Той самият също запазва мълчание за тях[133].

През целия период на затворничеството си  М. Алексиев е използвал времето си за да се самообразова. Сред съкилийниците си, сам се е определял като „вечният студент”[134]. За разлика от много политзатворници и партийни активисти, обаче, не е писал биографични сведения за живота си, нито спомени за нелегалната си дейност. По сведения на дъщеря му, след като се е пенсионирал през 1972 г. той е следял централната преса и е създал колекция с изрезки от вестници, обединени в 23 тематични раздела[135]. Освен това се е занимавал и с писмена работа. На въпросите й „Татко какво пишеш?” той винаги отговарял: „Пиша книга, която никога няма да излезе”.

Михаил Алексиев е бил обект за преследване от страна на полицейските органи и след излизането му от затвора. Това разбираме от полицейското му  досие. В него се съхранява нареждане от 1941 г. за задържането му и за обиск на жилището му[136]. Подписано е лично от началника на отделение “А” при отдел Държавна сигурност в Дирекция на полицията към Министерството на вътрешните работи и народното здраве Никола Гешев (док № 41). Той обаче не е бил намерен у дома му (док. № 42). Този факт се потвърждава и от две справки от 1951 г. на Министерството на вътрешните работи (док. № 43 и 46), изготвени вероятно във връзка с провежданите разследвания, относно причините за провалите по време на нелегалната дейност на БКП.

От 1941 г са и пет броя групови фотографски снимки в личния му фонд в ЦДА, №1397 К, където е с военни дрехи. На гърба на снимките има негови саморъчни надписи: „ВП съд Скопие 1941 г.”. От справката в Дирекция военно- исторически архив във Велико Търново се установи, че от 1941 до 1944 г. в Скопие е действал военно полеви съд, в който Михаил Алексиев е служил като редник в продължение на шест месеца през 1941 г.

Информацията за него в полицейските  архиви, която успяхме да издирим и да представим в настоящата публикация, приключва с един списък на комунисти и анархисти в Горно-Джумайска околия в който са отбелязани трите му имена, дата и място на раждане и професията му “търговски служител”[137].

                                                 * * *

Политическата промяна на 9 септември 1944 г. води до поврат в живота на много хора в България. Променя се и съдбата на М. Алексиев. Непосредствено след тази дата, той е избран за секретар на първична партийна организация, става член и секретар на ІV-ти Благоевски районен комитет на БКП в София, инструктор в Софийския областен комитет. От 1947 г. до1950 г. е бил на работа в апарата на Централния комитет на Българската работническа партия /комунисти/. Една година е изпълнявал длъжността инструктор в отдел “Организационен” и е отговарял за Пловдивска област,  след което в продължение на три години е бил завеждащ сектор “Личен състав и отчетност”, преименуван по-късно в сектор “Партиен билет и партийно стопанство”. В голям брой архивни единици в Партийния архив са запазени негови служебни информации, статистически таблици и доклади[138].

През този начален период на генерална политическа промяна, когато старият ред в обществото е разрушен и пометен, а новият не е изграден и установен и не е много ясно  кой на чия страна е, се е налагало партията, поела държавната власт в България на 9 септември 1944 г. спешно и отговорно да въведе ред и отчетност относно броя  и състава на своите членове в цялата страна и да ги легитимира с притежаването на партийни книжки. Тази задача е била възложена на оглавявания от М. Алексиев  сектор. Както е видно от наличните документи, главно таблици и статистически справки, тя е била изпълнена успешно.

Възможно е това да се е оказал “пробния камък” за бъдещото му кариерно развитие като човек, имащ качествата, които позволяват да му се повери задачата по въвеждането на порядък и отчетност в архивното стопанство на България. Вероятно  във връзка с назначаването му за  началник на Архивно управление, за която длъжност се е изисквал висш военен чин, той е бил за една година (1951) на работа в Дирекция на народната милиция, като заместник началник на Политическия отдел.

На 10 октомври 1951 г. с указ № 515 на Президиума на Народното събрание се полагат основите на централизираното архивно дело в България[139], предвидена е структура и щатни таблици на новосъздадената архивна система. Михаил Алексиев е първият назначен  на 20 януари 1952 г. служител, на когото се възлага да оглави Архивно управление при МВР. С това назначение се поставя началото на попълването на щата на държавните архиви, утвърден само няколко дни преди това с бюджета на МВР за 1952 г.[140]

Анализът на фактите и събитията от живота и дейността  на М. Алексиев ни убеждава, че назначаването му на този нов, непопулярен и много отговорен в  системата на държавната администрация на България пост, съвсем не е случаен. Неговата личност, носител на високи морални добродетели, вярност към идеите  за справедливост и почтеност, богат житейски и административен опит, организаторски  способности и лидерски качества, съчетани с улегнал характер, дисциплинираност и личен авторитет, по това време вече са издържали изпита на времето. Безспорно неговото “житие битие” още от ранните му младежки политически прояви е било известно на  управленците  поели властта в България на 9 септември 1944 г.

Тогавашният Комитет за наука изкуство и култура (КНИК), който играе важна роля в създаването на държавните архиви[141], се оглавява от Вълко Червенков, а един от заместниците му е Рубен Аврамов.  Като зам. председател на КНИК е работил и Жак Натан. В качеството си на ръководни функционери на Младежката нелегална комунистическа организация през 1924-1925 г. и тримата безспорно са познавали Михаил Алексиев, който е имал не малка роля в организацията. Въпреки, че пътищата им се разделят, тъй като той попада в затвора, а те успяват да емигрират, явно са били наясно с неговите личностни качества и възможности. В Международната Ленинска школа при Коминтерна в Москва преподавател на М. Алексиев е Рубен Аврамов. А Вълко Червенков, вече като министър-председател, лично утвърждава щата на МВР, с което се дава зелена светлина на централизираното архивно дело в България. През 1951 г. министър на вътрешните работи става Георги Цанков, който преди това е заемал ръководни позиции в апарата на ЦК на БКП и безспорно също е имал лични впечатления от деловите качества на М. Алексиев.

* * *

Настоящата  публикация включва 46 документа, които се оповестяват за пръв път.  Те съдържат както нови, неизвестни до сега сведения за Михаил Алексиев  така  и такива, които до сега не са били документално потвърдени. Всички те са изчакали повече от 90 години в секретните хранилища докато стане възможно да ги открием и прочетем, защото: „...Документът е търпелив. Безкрайно търпелив. Може да чака. Десетилетия. Столетия дори...”[142] Всичките са от групата на полицейските архиви, съхранявани в Централния държавен архив (ф. 2124 К, Полицейски архив - лични и съдебни дела).

За откриването и подбора на тези исторически извори проучихме десетки многотомни  архивни единици с хиляди страници. Сред тях преобладават ръкописните текстове. Много от документите са написани на образци - формуляри.

Първоначално архивирани в Софийския военно полеви съд, след отмяната на военното положение на 25 октомври 1925 г.[143] Папките са предадени на Софийския окръжен съд – ІІІ-то углавно отделение. В продължение на годините те многократно са прехвърляни между двете съдебни институции във връзка с административните процедури при обжалванията и най-вече при двете амнистии от 1926 г. и 1929 г. При оперативната работа, документите са прелиствани от десетки ръце на съдии, адвокати и съдебни служители, поради което са силно похабени. Много от тях са оръфани, окъсани, подлепвани, с липсващи части и с избледнели текстове. В публикацията са подредени по хронология. Като цяло са от периода до 9 септември 1944 г. (док. № 1-42). Изключение правят четири документа от личното досие на М. Алексиев (К 13119), издадени от МВР след 9 септември 1944 г. относно нелегалната му дейност (док. № 43-46).

Доколкото в увода е проследен ходът на събитията, препратките не винаги следват реда на номерата на документите. Всеки документ е снабден със заглавие, което съдържа по принцип данни за неговия вид, авторство и въпроса, за който се отнася. Отбелязана е и датата на съставянето му. Мястото на съставянето на документите не е посочено, понеже  са писани в  София, с изключение на док. № 1, 36 и 40. Значителен брой  от документите  са публикувани в извлечение, тъй като се отнасят за голям брой обвиняеми, един от които е и М. Алексиев. Текстовете са осъвременени граматически, осъвременена е пунктуацията, стилът е запазен. Думите поставени в кръгли скоби, съответстват на оригиналите. Дописаното в думите от автора на публикацията е поставено в прави скоби. Големият брой общоприети съкращения на думи са дадени както са в документите без да са развити в прави скоби. Същото се отнася и за някои други съкратено написани думи, които обаче са разбираеми и са добили гражданственост. Запазени са срещащите се архаизми и неправилно написаните думи, но за това има бележки. Изписаните с главни букви текстове в документите също са възпроизведени с главни букви.

Поради това, че всички документи се съхраняват в Централния държавен исторически архив (ЦДА), фонд 2124 К, оп. 1 - Полицейски архив, лични и съдебни дела, в исковите данни са посочени само номерът на архивната единица, респ. на тома, ако единицата е многотомна и номерата на листовете.

Бележките в увода включват сведения само за личности, които не се споменават в документите. Изключение е направено единствено за Лео (Лев) Троцки.

          Бележките по увода и по документите са дадени към съотвения раздел в последователна номерация.

Сведенията за членовете на военните съдебни състави и други военни лица, са взети от справочника „Офицерският корпус в България 1878-1944 г.” (т. І-ІV, Изд. на МО “Св. Георги Победоносец”, С., 1996 г.) За трима от офицерите липсват данни.

Изказвам благодарност на Стефка Петрова, директор на ЦДА, на Милена Тодоракова, Стефка Петкова, Румяна Недялкова, Анка Игнатова, Незабравка Захаринова, Жоржета Нончева и Весела Лапатова за съдействието и помощта, които ми оказаха при работата по тази публикация, както и на всички колежки от читалните на ЦДА, за отзивчивостта при предоставянето на документите за използване.

---

[1] Петрова, Евд. Създаването на държавните архиви в България: Защо през ХХ в. и защо по съветски модел? (Вж. и библиографията към статията).  ИДА, 2011, кн. 101, с. 63-87.  http://kanchogeorgiev.blogspot.com/2012/03/xx.html

[2] Алексиев, М. За социалистическо архивно дело.  В. „Народна култура” от 28 март 1970 г.

[3] Петрова, Евдокия. Подбор и квалификация на кадрите в държавните архиви в началото на създаването им.  АП, 2011, кн. 2, с. 158-185. http://kanchogeorgiev.blogspot.com/2013/04/blog-post.html

[4] Симеонова (Петрова), Евдокия. Дейността на държавните архиви по издирване и микрофилмиране на  чуждестранните исторически извори. ИДА, 1972, кн. 24, с. 11-26; http://kanchogeorgiev.blogspot.com/2012/12/blog-post.html Петрова, Евдокия. Към въпроса за попълването на Държавния архивен фонд на НРБ с документи от чужбина.  ИДА, 1979, кн. 38, с. 81-93.  http://kanchogeorgiev.blogspot.com/2013/03/blog-post.html

[5] В. “Ехо”, легален информационен вестник на БКП. Започва да излиза от 19 февруари 1930 г. Масов агитатор и организатор на работническите борби и протести. Много популярен и често конфискуван Спрян от властта на 30 юни 1934 г., след 19-то майския преврат.

[6] В. “Поглед”, илюстрован седмичен информационен вестник, легално издание на БКП. Започва да излиза от 19 юни 1930 г. Пропагандира строителството в СССР и успехите на работническото движение в чужбина. Преследван от полицията. Спрян от властта след 19-то майския преврат 1934 г.

[7] От 1978 г. списанието излиза на висок печат.

[8] Минцев, Димитър. “Архивен преглед” в моята професионална работа.  АП, 2004, кн. 1, с. 13. 

[9] Задачи на Известия на “държавните архиви” – от редакционната комисия.  ИДА, 1957, кн. 1, с. 5-6.

[10] Вж. ЦДА, ЧП-194 Б (1952-1973) – Първична партийна организация на БКП при Архивно управление,

[11] Михаил Стойков Алексиев. АП, 1981, кн. 2,  с.79.

[12] Минцев, Димитър. Първият.  АП, 1995,  кн. 3-4, с. 59-64.

[13] Държавните архиви по повод 50 години от излизането на Указ 515, 10 октомври 1951 г., с. 154. 

[14] Решение № 533/1969 г. на ПБ на ЦК на БКП. ЦДА, ф. 1 Б, оп. 35, а.е. 1009, л. 1-4.

16 ЦДА, ф. 117, оп. 33, а.е. 1700, л. 1-10.

[16] Това не е първото постъпление на документи от МВР. Още през 1956 г. министерството предава на държавните архиви около 45 камиона с архивни материали на VІІІ-ми отдел на Държавна сигурност, излезли от оперативно значение, както и чужди материали, съхранявани в министерството и в  поделенията му. Вж. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а.е. 34, л. 1 и л. 4; а.е. 41, л. 53. За научно-техническата   обработка на тези документи, вж. Панайотов, Панайот. Работата в ЦДИА по архивните материали,  получени от МВР. АП, 1957, бр. 4, с. 11-15; От отчетната документация на ЦДИА е видно, че част от тези документи  след време са били върнати в Архива на МВР.

[17] Денис Гаврилович Карнович (1827-?), офицер от лейбгвардейския Симеоновски полк, завършил курса на Императорската юридическа академия, чиновник за особени поръчки при Варшавския генерал-губернатор, надворен съветник. Софийски губернатор (септември 1882 г. - септември 1883 г.), назначен с княжески указ, по предложение на Леонид Соболев. Високоинтелигентен и способен администратор, поставил здрави основи на полицейската служба в следосвобожденска България.

[18] Годишен сборник от закони и постановления на Българското княжество, приети от Държавния съвет през 1881-1883 г. С., 1886, с. 391. Вж. също: Симеонов, Ст. Полиция и закон (документален    сборник за устройството на полицейската институция 1877-1947) С., УИ 1996, 240 с., Симеонов, Ст. Полицията в България (1879-1944). Исторически правни и управленски аспекти. Албатрос, С., 2003, 192 с.; История на институциите за опазване на обществения ред и сигурност в България (1879-1989), АМВР, С., 2010, 390 с.; Симеонов, Стефан. Правилник за службите на картотеките и досиетата при българската полиция от  1942 г.  ИДА, 1994, кн. 67, с. 241-259.

[19] Симеонов, Ст., цит. статия. ИДА, 1994,  кн. 67, с. 242.

[20] Държавен вестник, бр. 3, 4 януари 1907 г.; ДВ 156, 159, 169 и 209 от 1907 г.

[21] Симеонов, Ст.,  цит. статгия. ИДА, 1994, кн. 67, с. 243.

[22] ЦДА, ф. 2123 К, Полицейски архив – общи дела, оп. 1, а.е. об. 22040, л. 9; Симеонов, Ст., цит. статия. ИДА, 1994, кн. 67, с. 247.

[23] ЦДА, ф. 2123 К,  Полицейски архив – общи дела, оп. 1, а.е. об. 25, л. 7.

[24] Сб. Архив на българските архиви, съст. Анчова, Калинка, Марияна Пискова и Милена Тодоракова, УИ Благоевград, 2003, с. 240-248; Вж. също Симеонов, Ст., цит. статия: ИДА, 1994,  кн. 67, с. 249-259.

[25] Сб. Архив на българските архиви…, с. 231-240.

[26] Пак там, с. 238.

[27] Пак там, с. 240.

[28] За реда и начина на прочистване на съдебните архиви  за периода след Освобождението има редица ведомствени разпореждания, но въпреки даваните препоръки, те не са гаранция за запазването на документите с историческа стойност, главно поради липсата на точни критерии при определяне на ценността и липсата на контрол по извършвания подбор. (Вж. Архив на българските архиви…, с. 130-131, 138-141, 146-147, 167-170, 255-259). Методически правила за изграждането на система от експертни и експертно-проверочни комисии бяха установени и въведени едва след създаването на държавните архиви у нас през 1951 г.

[29] Закон за защита на държавата (ЗЗД) (В полицейските документи се среща изписан като З.З.З.Д.), публикуван в ДВ бр. 240 от 25 януари 1924 г. При разискванията по законопроекта против него се обявяват и  представители на буржоазната юриспруденция, но въпреки това той е бил приет и влиза в сила от  април с.г. с решение на Върховния конституционен съд. Изменения и допълнения по закона се гласуват на 16 март 1925 г. Те предвиждат увеличаване на наказанията по някои от членовете, приема се и нов член, който оневинява  комунистите минали на служба към Дирекция на полицията. Изменения и допълнения има и от 29 април 1925 г., 12 септември 1941 г. и 28 юли 1943 г. ЗЗД губи своята сила с факта на 9 септември 1944 г., но формално е отменен на 16 октомври 1944 г. – ДВ бр. 227 с.г. Вж: Милкова, Фани. Реакционният закон за защита на държавата, като изключителен наказателен закон в България през 1924-1934 г. С., 1973; Милкова, Ф. Българската държава и изключителното й законодателство през периода  1923-1944. УИ  “Св. Климент Охридски” С., 1991, 558 с. и др. от същия автор.

[30] В научните и в научнопопулярните публикации след 9 септември 1944 г. името Лео Троцки не се  споменава. Младежката организация се назовава  „комсомол” или БКМС (Български комунистически младежки съюз). В полицейските документи се употребява абревиатурата М.К.С.Б. (Младежки комунистически съюз в България). Многократно се споменава, че тя е наследник на легалния Комунистически младежки съюз Лео Троцки.

[31] Вж. Изказване на Петър Абаджиев на Московското съвещание 30 юли-15 август 1925 г. за терористичната група на БКП в София, в книгата на Бичев, Пане. Надвечерието на атентата. Велики четвъртък 1925.  С., 2006, прот. 22, с. 201-205;  Пане (Спас) Иванов Бичев (1885-1944) е главен инспектор при Обществената безопасност в София. Името му се свързва с масови разкрития за нелегалната  дейност  на анархистски и комунистически организации в София и в цялата страна, включително и на конспирацията на нелегалния Младежкия комунистически съюз. Пенсиониран е през 1932 г., но продължава да сътрудничи на полицията. Два месеца след 9 септември 1944 г. е арестуван.  Съдбата му не е известна. Включен е в списъка на безследно изчезналите.                                                                        

[32] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. 105188, т. 1,  л. 15, 16, 38.

[33] Симеонова (Бързакова), Надежда. Европейската общественост против белия терор в България (1923–1929 г.). - ИДА, 1957, кн. 1, с. 111–117.

[34] ЦДА, ф. 2124 К, Полицейски архив – лични и съдебни дела, оп. 1, а.е. К 4119; а.е. С 105418, т. ІV, л. 199–200; ф. 2123 К, оп. 1, а.е. об194.

[35] За атентата в църквата “Св.Неделя” на 16 април 1925 г., проведения процес № 399/1925 г. по    следствено дело 14/925 г. и произнесената присъда № 196 от 11 май 1925 г. Вж.: ЦДА, ф. 2124 К,  оп. 1, а.е. С 120118, а.е. К 23869, Полицейски архив, лични и съдебни дела; Наумов, Георги. Атентатът в     катедралата “Св. Неделя” 16 април 1925 г. С., Партиздат, 1989, В. Търново, 223 с.; История на нова    България в три тома. Том  ІІІ. Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. Анубис, С., 1999, (1878-1944), с. 415-423; Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1917. Военно издателство, 2003, с. 221-228.; Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми. Изд. на БАН, С.,1993. Трето фототипно издание. Милен Куманов, предговор, с. 806-828.; Благов, Крум. 60-те най-големи атентата в българската история. С., 2007, с. 14-16;  Филчев, Ангел. Фридман. Партиздат, София, 1989, 311 с.; Бичев, Пане, цит съч.; Кокеров, Георги.  Трагедията на Великия четвъртък. Атентатът в църквата “Св.Крал” на 16 април 1925. bulgari-istoria- 2010.com/books BG/G_Kokerov_Tragedia_v_Sv_Nedelja.pdf

[36] В документите се срещат и двете формулировки: ”полеви военен съд” и “военно-полеви съд”.

[37] Решение на МС за обявяване на военно положение, протокол от заседание на МС от 16 април 1925 г.,   подписан от Ал. Цанков и ген. Ив. Вълков и Указ № 2,  подписан от царя. На царя е предложено  и  той подписва също и Указ № 3 отново от тази дата, с който областните военни съдилища в София, Пловдив и Русе се преименуват във военно-полеви съдилища. Определя се, че тяхната подсъдност обхваща и лицата от гражданското ведомство. Това се отнася за всички престъпления по ЗЗД, за конкретни  престъпления по Наказателния закон и за престъпни деяния по Закона за изтребление на разбойниците. Персоналният състав на тези три военно-полеви съдилища – съдии, заместници, прокурори и следователи, се увеличава пет пъти, за да може да се действа в пет отделения едновременно. Вж. Милкова, Ф. Българската държава и изключителното й законодателство през периода 1923-1944 г. УИ С., 1991, 557 с.

[38] ЦДА, ф. 1397, необработен.

[39] ЦДА, ф. 2124 К , оп.  1, а.е. К 23869,  л. 8, л. 15-18 - лично досие на Димитър Иванов Даскалов.

[40] Бичев, Пане, цит съч., с. 33-44.

[41]  За направените разкрития при полицейските разследвания в страната: ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. ІІ, л. 84-88, а.е. С 105188, т. І, т. ІІ, а.е. С 105134, т. І, т. ІІ; Вж. също и Наумов, Г., цит. съч., с. 54. 

[42] История на младежкото революционно движение в България. Народна младеж. Издателство на ЦК на ДКМС, С., 1987, с.170-186;

[43] За тези събития в Съветския съюз свързани с вътрешнопартийни идеологически разногласия и борби, с  личностни противоречия и битови несгоди сред българската политическа емиграция вж.: Поредица „Архивите говорят”, издание на Държавна агенция „Архиви”: Свидетелства за сталинските репресии (1934-1939). Т. 14; Коминтернът и България (март 1919-септември 1944). Ч. І, Т. 36, Ч. ІІ, Т. 37; ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а. е. об 25737, л. 4, 5; ЦДА, ф. 1 Б. Списък на български политемигранти пострадали от репресии в СССР (реабилитирани 418 души), л. 1-61; ЦДА, Мемоарни документи за БКП (сбирка); Спомени в лични фондове и частични постъпления на ЦПА (ф. 1 Б).

[44] ЦДА, ф. 2123 К, оп. 1, а.е. об 18494, л. 5. Писмото гласи „Известява се за сведение, че съдбата на 8-те члена на Ц.К. на Б.К.П., някои от които са били повикани в С.С.С.Р. след дохаждането на Георги Димитров в Москва, е била следната: 1. Овчаров /псевдоним/ - нисък, пълен човек. Арестуван. 2. Александров /псевдоним/ - висок, сух, мургав човек. Арестуван. 3. Бойко /псевдоним/ - от Червен Бряг, син на търговец на жито, лекар, свършил в Грац, високо интелигентен човек, теоретик на Б.К.П. до идването на Георги Димитров в Москва. Арестуван. 4. Гошо Ламбрев от София, брат на адвоката Ламбрев. Арестуван. 5. Братански от Врачанско. Арестуван. 6. Искров /псевдоним/ - вожд на партията, готвен за заместник на Васил Коларов. Оставен на свобода, понеже по своя характер и интелект не представлява голяма величина и винаги може да бъде послушно оръдие. 7. Благой Попов – уволнен от длъжността, която е заемал в Коминтерна. Сега се учи за гимназиален учител. 8. Танев (същият, който бе съден заедно с Г. Димитров в Германия) - пратен в провинцията. Съдбата на тези 8 души била такава, понеже през време на Берлинската конференция на партията през 1930 год. са гласували против Г. Димитров. Сега последният, който бил един от силните на деня  в Москва и, може да се каже, подслушно оръдие на политиката на С.С.С.Р., си отмъщава. ЗАПОВЕД. Полковник - Н-к на отделение. /п/ не се чете.

[45] Натан, Жак.Паметни времена. Спомени. С., 1970. Изд. БКП, с. 34-35; Натан, Ж., вж. спомени в: ЦДА, Сп-2749 Б; Топенчаров, Владимир. Идеалът 1. Кладенецът на спомените. Книга първа. Партиздат С., 1989, с.100-115, 310-312; Владимир Топенчаров, вж. спомени в: ЦДА, Сп-2676 Б. Сп-2972 Б.

[46] Лев Давидович Троцки (1879-1940), болшевишки революционер и марксистки теоретик. Идеолог на перманентната революция. Организатор на Първата руска революция (1905), ръководител на Октомврийската революция (1917). Народен комисар на външните работи. Военен и военноморски министър. Конкурент на Сталин след смъртта на Ленин. През 1929 г. изгонен от Съветския съюз с решение на Политбюро на комунистическата партия. Емигрира в Турция, Франция и Норвегия и се установява в Мексико. Ликвидиран през 1940 г. от наемен убиец на НКВД по нареждане на Сталин.

[47] ЦДА, ф. 2124 К , оп. 1, а.е. С 120118, л. 2-6; а.е. К 23869, л. 1-22; Двамата са обвиняеми по делото за атентата в църквата “Св.Неделя” като укриватели и получават присъди съответно шест и три години строг тъмничен затвор.

[48] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. ІІ, л. 63, т. ІV, л. 199, 202. ; При направеното проучване тези   документи не се откриха сред материалите  по атентата в а.е. С 120118. На л. 11 само се споменава, че в квартирата на ул. Софроний № 3 е намерена болшевишка литература.

[49] В книгата на Ангел Филчев “Фридман” (вж. по-горе цит. съч.) е допусната неточност. На стр. 240 в бележка под линия е отбелязано, че Икономов [Иван Д.], от Обществената безопасност, който ръководи разследването по атентата, “е назначен и за председател на съда” срещу атентаторите.  В действителност се касае за друго лице, а именно за  подполковник Иван Василев Икономов, с когото са съименници само по собствено и фамилно име. Сведения за двамата вж. в бележките към съответните документи.

[50] ЦДА, Ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 120118,  л. 72.

[51] Поручик Манчев е бил следовател и по наказателно дело № 399/1925 г. за атентата в църквата “Св.    Неделя”, което е проведено от 1 до 11 май 1925 г. То завършва с произнасянето на осем присъди “смърт чрез обесване на публично място в центъра на околията”. Три от тях, на Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев са изпълнени на 27 май 1925 г. Николай Петрини, Димитър Грънчаров и  Христо Косовски са вече умъртвени, а Станке Димитров и Петър Абаджиев са емигрирали. Укривателите Димитър Даскалов и Благой Камбуров, както споменахме са осъдени съответно по на шест и на три години затвор.

[52] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. І, л. 40; т. VІ, л. 27; т. ІV, л. 186; т. V, л. 258.

[53]Пак там т. І, л.41; Когато делото е сложно от правна и фактическа страна, с повече задържани и   обвиняеми, водещият разследването  съставя паркетно дело.

[54] Полковник Икономов е бил председател и на съдебния състав  по делото за атентата в църквата “Св. Неделя” (н.д. № 399 на Софийския военно полеви съд – 1-11 май 1925 г.). По решение на Върховния    военно касационен съд  второто дело за младежката организация се води от друг състав.                                                                                                                                   

[55] ЦДА, ф.2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. І, л. 1-30. (Присъдата).

[56] Кунка Пенчева, Маня Енчева, Матилда Антонова и Лаура Бакалова. ЦДА, Сп-2751 Б, л. 2; в. „Дневник”, бр. 7663 от 17 юни 1925 г.

[57] Абревиатура, употребявана в полицейските архиви.

[58] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. І, л. 33-39 (Обвинителният акт).

[59] Наказателен закон утвърден с Указ от 02.02.1896 г. под № 43, ДВ бр. 40 от 21.02.1896 г. Отменен през 1951 г.; От обвиняемите по делото, 15 души са непълнолетни.

[60] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1 а.е. С 105663, т. ІІІ, л. 195-237, т. V, л. 1-46, т. І, л. 1-30, т.V, л. 56-96, т. ІV, л. 10-23, т. V, л. 106-122.

[61] ЦДА, ф. 2124 К,  оп. 1, а.е. С  105663, т. ІV, л. 107.

[62] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. І, л. 1, 2, 22, 23, 30.

[63] ЦДА, ф. 2124  К,  оп. 1 а.е. С 105663, т. ІV, л. 10-23.

[64] ЦДА, Сп - 67 Б, 2526 Б и Сп - 2751 Б.

[65] Турски език „добре заварил”.

[66] БИА –НБКМ, кол.47, з.п., а.е. 485, л. 7.

[67] Поименен списък на поборниците опълченци от  Освободителната война 1877-1878 по местоживеене. Етрополски клон. № 186 Михаил Христов Даскалов, опълченец в гр. Етрополе. ДВИА, ф. 42К, оп. 1, а.е. 86, л. 3.

[68] Вж. също: Българското опълчение 1877-1878. Биографичен и библиографски справочник в три тома. Т. 2, четвърта, пета и шеста дружина, с. 217.

[69] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. ІІ, л. 154, 161, 162. 

[70]Минцев, Д., цит. съч., с. 59.

[71] Топенчаров, Вл., цит. съч., с. 288.

[72] ЦДА, ф. 1 Б, Сп.- 2760 Б.

[73] Днес номерацията на сградите на улица „Одрин” е променена и на този адрес съответства № 134. Къщата е разрушена и теренът заедно със съседния парцел на № 132 е разчистен и подготвен за нов строеж.

[74] Абревиатура употребявана в публикациите след  9 септември 1944 г. Наричат я също и „Комсомол”.

[75] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105188, л. 169.

[76] А.е. С 105663, т. І, Бележки, поставени в плик означен с № 191.

[77] Пак там, т. ІV, л. 198.

[78] Топенчаров, Вл., цит. съч., с. 110.

[79] ЦДА, ф. 1 Б, Сп–2749 Б, с. 30; Сп-1295 Б, с. 37-38.

[80] Натан, Ж., цит съч., с. 16; Вж. също полицейски документи за него в ЦДА, ф. 2124 К, оп.1, а.е.К 4116, а.е. С 105418, т. 1-8, а.е. 25737, л. 157-163; ф. 2123, оп. 1, а.е. об 194, л. 64, 78.

[81] Дн. 46 ОУ „Константин Фотинов” с разширено изучаване на хореография на бул. „Христо Ботев” № 109, София.

[82] Натан, Ж., цит. съч., с. 50-51; ЦДА, ф. 1 Б, Мемоарни документи на БКП, Сп–1295 Б, с. 37-38.

[83] А.е. 105663, т. VІ, л. 140-141.

[84] Пак там, л. 72.

[85] А.е. С 105663,  т. V, л. 138.

[86] Пак там, т. І, л. 33-39.

[87] Пак там, т. V, л. 173, 174, 179.

[88] Пак там, т. ІV, л. 186, 187.

[89] Пак там,  т. ІV, л.182.

[90] Пак там, т. ІІІ, л. 268, 269. т. ІV, л. 110. Към дадения момент Н. Желязков (Нагел) се намира в Софийския централен  затвор. Бил е арестуван на 17 февруари 1925 г. при провал в Организацията.

[91] Пак там, т. ІV, л. 159, 163.

[92] Пак там, т. ІV, л. 183, 184; т. V, л. 243.

[93] Пак там, т. ІV, л. 198.

[94] Пак там, т. ІV л. 107.

[95] Пак там, т. ІV, л. 205.

[96] А.е. С 105663, т. V, л. 106, 118 и 121.

[97] Пак там, т. V л. 96.

[98] Пак там, а.е. 105663, т. V, л. 130.

[99] ЦДА, ф. 1 Б, Сп–2526 Б, с. 9; Там днес се помещава V-то райнно управление на МВР, София.

[100] Четвъртата обвиняема по първата част на делото Лаура Бакалова, дъщеря на Георги Бакалов е била оправдана.

[101] Отразяването на процесите по “делото на младежите” в пресата не е наша задача.

Само я маркираме като свидетелство за обществената значимост на събитията. Достъпът до използването на пресата от този период е силно затруднен. Вестниците са в тежко физическо състояние. В НБКМ за използване на една част от тях не се дават оригиналите, а трудно четливи микрофилми, други са в лабораториите за реставрация или микрофилмиране. Там успяхме да прегледаме в. “Дневник” за първото полугодие на 1925 г.; В Научната библиотека на БАН се използват оригиналите, но достъпът до тях става по изключение, поради загрижеността за опазването им. Там можахме да прегледаме в. “Дневник” за второто полугодие, а също и вестниците “Утро” и  “Труд” за  август 1925 г.

[102] Вж: ДВ, бр. 257 от 13 февруари 1926 г.

[103] След 25 октомври 1925 г., когато е отменено военното положение в цялото царство, цивилните лица не са повече подсъдни на военните съдилища и делата заедно с документите са прехвърлени в Софийския окръжен съд.

[104] ЦДА ф.2124 К, оп. 1, а.е. С 105663, т. ІІІ, л. 17, 18, 19, 25, 40, 114, 116, 117, 118, 127, 128, 145.

[105] А.е. С 105526; а.е. К 12300; а.е. К 112845, а.е. об 229.

[106] А.е. СД 432/1930, а.е. К 106360.

[107] Борис Чолаев – Роката, член на Военната организация на БКП, участва в снабдяването на партията с оръжие, организира антимилитаристични ядки във войската, привлечен за член на ЦК на МКСБ, осъден за нелегална  дейност. От затвора излиза през 1928 г.,секретар на софийската окръжна организация на БКП, отговаря за нелегалните печатници на ЦК на БКП и завежда техниката на БКП. Емигрант в Прага и Москва, през 1938 г. става жертва на сталинските репресии

[108] Симо Петков Топалов, роден в Лясковец през 1900 г., починал в София през 1974 г. Гимназия завършва в родния си град. Известно време е учител, но го уволняват като комунист. През 1922 г. идва в София, записва се да учи в търговско-стопанския отдел на Свободния университет и същевременно работи за да се издържа. Включва се в младежкото движение, взема участие в учредителната Лозенска конференция на младежката комунистическа организация през м. април 1924 г. и в нейните ръководни органи. Многократно арестуван, инквизиран, минава в нелегалност, издирван от полицията, залавян и пращан в лагери. След 9 септември 1944 г. е на партийна организационна работа. От 1952 до 1958 г. е началник на Софийския градски и окръжен държавен архив (СГОДА). ЦДА, Сп–2760 Б.

[109] ЦДА, ф. 1, Б, Сп-2751 Б, л. 4.

[110] Трайчо Костов Джунев (17 юни 1897-16 декември 1949) от 1929 г. съпруг на Люба Топенчарова, осъден от Софийския окръжен съд на 8 години строг тъмничен затвор по углавно о.х. дело  № 359/925 г. за създаване на поделение на нелегална комунистическа организация и устройство на нелегална печатница “Обнова” на ул. “Драгоман” № 30. В Централния софийски затвор е от 10 декември 1924 г. до 15 октомври 1927 г. когато  е прехвърлен в Сливенския затвор и за кратко във Врачанския затвор. Пуснат на свобода през 1929 г. по амнистия. След  9 септември 1944 г. е  водеща фигура в БКП и вицепремиер в няколко поредни правителства (1946-1949); Народен представител в ХХVІ ОНС 1945-1946 и в VІ ВНС (1946-1949). Осъден на смърт при чистка в БКП, след показен политически процес през 1949 г. Реабилитиран посмъртно. В полицейското му досие ЦДА,  ф. 2124 К оп. 1, а.е. К 52075 има една бележка. със следният текст: “Справка. При преглеждане полицейско досие под № 52075 на лицето Трайчо Костов Джунев се установява, че е ликвидиран за шпионско-троцкистка дейност, Прегледал досието /п/ Митова 31 август 1953 г.”

[111] Владимир Евтимов Топенчаров (1905-1997). Член на ЦК на  БКМС, арестуван на 5 септември 1926 г. след провал и масови арести. Осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Излиза от затвора през 1929 г. по амнистия. Работи като журналист в легалния партиен вестник “Ехо” заедно с Димитър Найденов, Жак Натан и др. През 1935 г. през Прага заминава за Франция със задача да организира бюро за препращане на български доброволци за интернационалната бригада в Испания. След завръщането си в България през 1939 е въдворяван в лагери. Един от основателите и редакторите на нелегалния вестник Отечествен фронт, негов пръв главен редактор след 9 септември 1944 г. Директор на печата (1945-1947), зам министър на външните работи (1947-1949), посланик в Париж(1964-1973). Преподавател(1949-1958) доцент (1958), професор (1961-1964) по обща история в СУ. Автор на многобройни исторически трудове, публицистични творби и на мемоарната книга “Кладенецът на спомените. Т. І. Идеалът. С., Партиздат, 1989, 352 с.; ЦДА, Сп-2676 Б.

[112] Топенчаров, Вл., цит. съч., с. 310.

[113] ЦДА, ф. 1 Б, Сп–2688 Б,  с. 3-7, 24, 46. Спомени на Вера Топенчарова.

[114] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, а.е. С 105168, л. 33-34.

[115] Чл. 3 гласи: “Който набавя средства, укрива, улеснява, поддържа или подпомага със съвети и по друг начин посочените в чл.1 организации, групи, техни поделения или техни членове, наказва се: със строг тъмничен затвор до 8 години и с глоба от 30 000 до 150 000;  чл.14 гласи: Който влиза във връзка с лице, група или сдружение намиращи се в чужбина за подготвяне или извършване на едно от посочените в чл. чл. 2, 3, 4, 6, 8, 9, 11, 12 и 13 престъпни деяния, както и онзи който подпомага  по какъвто и да е начин сдружение, група, лице или печатно издание в чужбина които работят против държавния строй или обществения правов ред в страната наказва се: със строг тъмничен затвор не по-малко от 5 години и глоба от 50 000 до 300 000 лева.

[116] По-подробно за делото срещу  сестрите  и за затворничеството им вж: ЦДА, ф. 265 Б, а.е. 48, л. 1-8; а.е. 49, л. 1-4; а.е. 50, л. 4; а.е. 81, л. 1-2; а.е. 99, л. 1-5; а.е. 100, л. 1-8; Вж. също тук док. № 35.

[117] Цит. спомени на Вера Топенчарова, с. 8, 9.

[118] ЦДА, ф. 2124 К, оп. 1, Окръжен (Областен) съд София а.е. 84, л. 1-50; а.е. С 105168, т. І и т. ІІ; Топенчаров, Вл., цит.съч., с. 310.

[119] В спомените адресът е посочен неточно като: ул. „Одрин” № 96.

[120] Цит. спомени, с. 46; Вж. и бел. 114.

[121] ЦДА, ф. 265 Б, а.е. 94, л. 3 гр.

[122] Пак там, а.е. 49, л. 1, 2, 4; а.е. 50, л. 2 гр.

[123] Съгласно решение на съда по дело 670/1925 г. се касае за углавно престъпление, заради престрелката при ареста. Очевидно присъдените  по него 4 ½ години строг тъмничен затвор са прибавени към 8-те години по първото дело.

[124] Пак там, а.е. 110, л. 2.

[125] Той пише следното: „...Мишовата присъда научих с голямо съжаление. Страшно тежка е наистина. Трябва непременно да се обърне по-голямо внимание на апелацията и да се организира по-добре защитата. Натовари Славочка [Славка Терзиянева, братовчедка на Люба] да съобщи за нея на Гошо [Георги Ламбрев, в момента е член на Задграничното бюро на БКП, ангажиран в МОПР] и да поиска от него да се заинтересува малко повечко за съдбата на тоя човек. Никой от нийде го не поглежда и наверно страшно мизерува. Нека да не смятат, че са си изпълнили дълга, ако плашат редовно вноските си в някоя обща каса. Тоя път [получаването на помощите]е дълъг и труден. Нищо няма да му коства, ако му се обажда направо от време на време с по някой и друг лев. Заедно са чупили грънците и не е право сега само Мишо да ги плаща...”

[126] Пак там, а.е. 111, л. 1 гр.

[127] Пак там, а.е. 114, л. 2.

[128] Пак там, л. 4 гръб.

[129] ДВ, бр. 77 от 6 юли 1929 г.

[130] Иван Вълков Вълков, роден на 31 януари 1875 г. в Казанлък, генерал, военен министър (1923-1929), един от основателите и председател на Военния съюз(1919-1928). През 1954 г. е осъден на смърт по процеса за избитите без съд и присъда по време на белия терор в България през 1925 г. Поради напреднала възраст Президиумът на Народното събрание заменя смъртната му присъда  с 20 години затвор. Умира в Старо-Загорския затвор на 20 април 1962 г. 

[131] ЦДА, ф. 265 Б, оп. 1, а.е. 2. Автобиография на Трайчо Костов, записана от Орлин Василев [след 9 септ. 1944 г.], с. 27, 28, 29;  За МЛШ в Москва вж: ЦДА, ф. 3 Б, оп. 2, а.е. 74, л. 1; За нелегалния канал вж.:оп. 4, а.е. 399, л. 48-56.

[132] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 35, а.е. 1009, л. 4; ф. 117, оп. 33, а.е. 1700, л. 4.

[133] Пак там.

[134] Вж. негова бележка на гърба на снимка на затворници в Горно-Джумайския затвор в семейния архив.

[135] Папката се съхранява в семейния архив.

[136] ЦДА, ф. 2124 К , оп. 1, а.е. К 13119

[137] ЦДА, ф. 2123 К, оп. 1, а.е. об 74, Полицейски архив общи дела; Списъкът не е датиран. Самата   архивна единица носи датата 1940 г., но в нея има и документи от по-ранни години. В списъка е   отбелязан погрешно месецът през които М.Алексиев  е роден – септември вместо ноември. Той попада    в списък отнасящ се за Горно-Джумайска околия вероятно поради това, че последните години от  присъдата си изтърпява в Горно-Джумайския затвор.

[138] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 12, а.е. 286, 304, 324, 327,  330, 349, 431, 433, 468, 593-595, 758, 769, 774.

[139] Симеонова-(Петрова), Евд. Документи за създаването на държавните архиви в България.  ИДА, 1971, кн. 22, с. 61-102. http://electronic-library.org/articlers/Article%200016.html

[140] За подбора и назначаването на служители в държавните архиви по утвърдения щат вж: Петрова, Евд., цит. статия в АП, 2011, кн. 2, с. 158-185.          

[141] Петкова, Ст. Съпротивата срещу Указ 515-причини и последствия (Щрихи към историята на българските архиви. 2).  АП, 2011, кн. 2, с. 49, 62-69; Петрова, Евд., цит. статия: Създаването на държавните архиви в България. - ИДА, 2011, кн. 101, с. 74-77,

http://kanchogeorgiev.blogspot.com/2012/03/xx.html

[142] Илчев, Ив. Ругателно и похвално слово за Негово Величество Документа.  ИДА, 2010, кн. 100, с. 5-8.

[143] Указ № 10 от 24 октомври 1925 г. на МС за вдигане на военното положение в цялото Царство.  ДВ 169 (прит) от 24.Х.1925 г.